Джуд Уотсън
В дълбините (6)

Глава 6

Колкото и трудно да им беше да повярват, още беше следобед. Часовата разлика вече си казваше думата. Но имаше още толкова неща, които искаха да обсъдят. Шеп направи чай и те насядаха около масата във вътрешния двор при пространството, заделено за кухня. Вече се бяха поуспокоили след възбудата, че са се изплъзнали от семейство Холт. Сега искаха да чуят отговори.

Саладин скочи върху коленете на Шеп. Той го помилва разсеяно, без да спира да говори.

— Все пак останах с впечатлението, че Арт и Хоуп са идвали тук не просто да се позабавляват — рече Шеп. — Предполагам, че Арт е съставял карти, воден от математическия си гений. Още от малък се интересуваше от география. Вечно разглеждаше някакви карти. Странно е, че не той, а аз тръгнах да обикалям света. Струва ми се, че Арт обичаше да пътешества наум. — Шеп се усмихна. — Но не и майка ви. Тя беше готова на всичко.

— И къде са ходили? — попита Ейми.

— Обикновено аз определям маршрута — призна Шеп. — Карам със самолета много хора на много места. Така си вадя хляба: организирам туристически обиколки из затънтените местности в страната. Но колкото до онова пътуване, спомням си, че… Чакайте да помисля. Закарах ги в Аделаида и ги оставих там няколко дни, а аз отскочих до Пърт. После се върнах със самолета, качих ги и всички отидохме в горната част на Северната територия. Ей, сигурен съм, че още пазя маршрута. Имате късмет, невероятен Плюшкин съм. Не хвърлям нищо.

Шеп премести внимателно Саладин върху коленете на Дан и се изправи. Те видяха през отворената врата как рови в един от пъстрите си сандъци.

— Вижте, моля ви се — промърмори Шеп и хвърли встрани една тенис ракета. — Ето къде съм я пъхнал. Никога не съм понасял тениса. Хм, знам, че е някъде тук… Аха! — Той се върна с охлузено кожено яке в едната ръка и с дебела тетрадка в другата. Подаде якето на Ейми. — Нещо от майка ти. Купи го в един магазин за вещи втора употреба в град Дарвин. В последния момент ми го остави. Имала много багаж. Със сигурност би се зарадвала, че якето се е озовало у теб.

Във вътрешния двор беше топло, но Ейми усещаше върху коленете си тежестта на якето. Тя прокара пръсти по кожата. Това яке беше избрано от майка й. Тя беше пъхала ръце в ръкавите. На Ейми й идеше да го прегърне, но я беше срам.

Шеп вдигна тетрадката.

— Това е бордовият ми дневник от онази година. Я да видим сега… — Той го разлисти. — Така си и знаех. Дали са ми маршрут, както казаха — за всеки случай. Ето.

Той вдигна лист хартия. Ейми позна старателния почерк на майка си и лилавото мастило, с което тя обичаше да пише.

Маями         Калкута

Натал                Рангун

Дакар                Банкок

Хартум         Сингапур

Карачи        Дарвин

— Посетили са всички тези градове? — учуди се тя.

— Предполагам, че е било околосветско пътешествие — отвърна Шеп.

Дан надзърна през рамото му.

— Защо го няма Сидни? И Аделаида?

— Предполагам, че съм бил в приятната част на пътуването — усмихна се Шеп.

Ейми посочи Маями.

— Сега си спомних! — възкликна тя. — В началото на пътешествието бяха взели и нас. Отседнахме в един хотел на плажа. Дан, ти беше само на около три години. С нас дойде и Грейс. Помня, че когато мама и татко заминаха, тя плака много. Мислех си, че няма да ги видя никога вече…

Гласът й заглъхна. Тя си спомни, че тогава, на шест години, се е скъсала от плач, сякаш сърцето й беше разбито, и че се е чувствала изоставена. Беше държала Грейс за ръката и се беше уплашила, когато беше видяла, че и тя плаче. Грейс никога не плачеше. Бяха стояли във фоайето на хотела и бяха гледали през остъклената врата как майка й и баща й се качват на такси. Ейми помнеше стъклената стена, която ги беше разделяла — колкото и да плачеше тя, майка й не можеше да я чуе.

— Аз пък не помня нищо — каза Дан.

— Да, беше съвсем малък — потвърди сестра му. — Нямаше ги много дълго… поне така ми се стори, а всъщност сигурно са си дошли след около месец. Грейс остана с нас.

Изведнъж тя си спомни как Грейс е седяла на прозореца с вперени в двора очи. Изглеждаше много притеснена. На Ейми й се струваше, че тогава Грейс се е чувствала точно като нея — самотна и уплашена. Тя се беше качила на коленете на баба си. Тя беше промълвила тихо до бузата й: „Скоро ще си дойдат“.

Дали Грейс е успокоявала освен Ейми… и себе си? Дали е била уплашена не по-малко от внучка си?

Майка й и баща й вероятно бяха заминали, за да изпълнят някаква задача, свързана с рода Кахил. Не бяха отишли да се разхождат за удоволствие. Ако не им се е налагало, е нямало да оставят толкова за дълго Дан и нея. Дълбоко в себе си Ейми знаеше, че това е неоспорима истина.

— Изненадах се, когато Артър стана преподавател — продължи Шеп. — Представях си го всякакъв, но не и такъв.

— Защо? — попита Дан. — Какъв според теб е трябвало да стане?

— Укротител на лъвове — отвърна мъжът и остави със силен звук чашата на масата. Усмихна се. — Акробат. Професионален пилот на състезателни автомобили. Летец, който обикаля из полупустинните области, като мен.

Дан се запревива от смях.

— Шегуваш се.

— Когато бяхме малки, Арти беше лудата глава — уточни Шеп. — Все ме караше да вършим пакости. Направи писта с препятствия за колелата ни. Вдигна кула от кашони, откъдето да скачаме в езерото. Веднъж построи и пързалка от покрива на гаража. Винаги беше пръв.

— Татко ли? — почти изписка момчето. — Жестоко!

Ейми погледна брат си. Той седеше с изправен гръб и блеснали очи на стола. Винаги, когато слушаше за баща им, се чувстваше щастлив. Защо ли тя беше тъжна?

Изгубиш ли родителите си, тъгата те съпътства постоянно. Само се променя. Понякога, вместо да те нападне челно, те връхлита отстрани. Като сега. Ейми не беше подозирала, че най-неочаквано ще й се доплаче само защото е чула, че като по-млад баща й е бил луда глава… точно като Дан.

— Но баща ви беше по-умен от мен. Учеше си уроците. Винаги се е интересувал от главоблъсканици — обичаше да разбулва загадки. Аз отидох да живея на Хаваите, открих вълните и вече бях бита карта. — Шеп се усмихна весело. — Оттогава обикалям света. Докато не се приземих в Оз.

— Жестоко — повтори Дан.

Ейми видя, че той си е намерил нов кумир.

— А сега е ваш ред. — Изведнъж сините очи на Шеп станаха пронизващи. — Какво правите в Австралия?

Ейми побърза да отговори, за да изпревари Дан. Не че не вярваха на Шеп, но беше за предпочитане той да не научава за издирването на трийсет и деветте ключа.

— Във ваканция сме — обясни тя. — И имаме за домашно да проследим родовите си корени. Чувал ли си някога за Боб Тропо?

— Не бих казал, че го познавам. В Сидни ли живее?

— Не, той е прочут престъпник от миналото, някъде от деветдесетте години на XIX век — отвърна Дан. — Има ужасни белези по лицето си. Лежал е в затвор в Сидни, после е избягал в затънтените райони.

— Къде? — попита Шеп. — В Австралия има много затънтени райони. Хиляди и хиляди километри. — Той вдигна вежди. — Земята Никога.

Ейми и Дан се спогледаха безпомощно. Не знаеха.

— Както виждам, не можете да ми кажете никакви подробности — отбеляза сърдечно Шеп. — Точно така обичам. По този начин научаваш повече.

— Но откъде да започнем? — рече озадачена Ейми.

— Е, имам приятел, който прави туристически обиколки с начална точка Червения център — обясни Шеп. — Улуру, град Кубър Пиди, Алис Спрингс.

Дан и Ейми нямаха представа за какво им говори Шеп. Той затърси в джоба си мобилния телефон.

— Мога да му звънна и да го питам дали е чувал за този Боб Тропо. — Шеп набра някакъв номер и зачака, после сви рамене и затвори. — Джеф не вдига. Не обича гласовата поща. Но накрая ще се появи.

Те обаче нямаха време да чакат.

— Значи имаш план — подхвана Дан.

— Страхотно — добави Ейми.

Шеп се засмя.

— Чакайте малко, започвам да разбирам — каза той. — Искате да ви откарам със самолета във вътрешността на страната ли? Да ви заведа при приятеля си, за да видите какво ще откриете?

— Не искаме да се чувстваш задължен — започна да се оправдава Ейми.

— Всъщност не е толкова лошо да си отгледан от зла леля — вметна Дан. — Ако не броим това, че ни държеше оковани в мазето.

Шеп завъртя очи, после обаче лицето му стана угрижено.

— Не се държах с вас както приляга на един чичо, нали?

— Не се притеснявай — отвърна Дан.

Ейми забеляза в погледа на Дан, че не вярва Шеп да е способен на злини. Мъжът се прокашля. Стана от стола и сложи чашите върху поднос.

— Е, ако не друго, знам да управлявам самолет — заяви той.

Дан се задави от смях.

— Значи ще го направиш, така ли? Ще ни откараш със самолета на хиляда и петстотин километра само защото сме те помолили?

— На три хиляди километра. Добре дошъл в Австралия, приятелю — усмихна се Шеп.

После се скри в къщата, като си свирукаше. Дан се наведе към Ейми.

— Можеше той да ни стане настойник. А вместо това сме получили леля Биатрис. Животът е гаден.

Нели се засмя.

— Да, такъв е животът, момчето ми. При всички положения сега сте получили мен, Нели Великолепната.

Телефонът й иззвъня и тя го включи усмихната. Докато слушаше, лицето й се промени. Нели закри с длан апарата.

— Обажда се Иън Кабра — каза тя на Ейми. — Иска да говори с теб.