Джуд Уотсън
В дълбините (15)

Глава 15

Летяха над крайбрежието, над водата с цвят на аквамарин и ивиците златист пясък. Главата на Ейми заклима и тя заспа. Не се учудвам, помисли си Дан. Само за един ден сестра му се беше разминала на косъм с акулите и отровните игли. Нормално е човек да капне от такова изпитание.

След един час дори гледката като на пощенска картичка не успя да задържи вниманието му. Дан се умори да се взира през прозореца с надеждата да види някое кенгуру. Не помнеше някога да му е било по-скучно още от онзи път, когато беше на пет години и Ейми го беше накарала насила да пази куклите й Барби. Той се замисли за Земята долу^[1]. Къде точно беше това долу? Дан за малко да събуди Ейми, за да я попита, но после реши, че не си струва.

По високоговорителите се чу гласът на Шеп:

— В шкафа под мивката ще откриете разни неща за похапване.

— Супер! Говориш на моя език!

Но Шеп не го чуваше. Дан стана от седалката и затърси из шкафа.

Когато Ейми се събуди, вече летяха над местност с червена пръст, обширна и пуста, а Дан беше завързал красиво приятелство с австралийските закуски.

— Откога е така? — попита с прозявка сестра му.

Дан дъвчеше чипс.

— От цяла вечност. Я опитай това. — Той й подаде пакетче чипс. — Тези тук са с вкус на пиле! Дали е истинско? Гладна ли си? Имам „Тим Там“, „Чийзълс“, „Тубс“ и „Бъргър Рингс“. Можеш ли да си представиш чипс с вкус на хамбургер? Австралийците са наши приятели. И виж, „Вайълит Кръмбъл“, най-хубавата шоколадова вафла на света!

— Не си разваляй обяда, човече — провикна се с австралийски акцент Нели. Беше си нахлупила широкополата шапка, която Дан беше купил на летището. — Нищо чудно да се отбием в някоя закусвалня.

Шеп се протегна и се прозина.

— Искаш ли да си починеш? — попита Нели. — Мога да те сменя за малко. — Забелязала учудения поглед на мъжа, тя добави: — Летя още от тийнейджърка.

— Доскоро си била такава. Не ме убеди.

Нели се усмихна до уши.

— Можеш да ми се довериш. Имам разрешително за пилотиране. Петстотин летателни часа. Навигация на самолет само по уреди. Нощно управление на самолет.

Двамата с Шеп започнаха да обсъждат въздушните течения, турбуленцията и теглото на пътниците.

Дан се наведе към Ейми.

— Знаеше ли, че Нели умее да управлява самолет?

Сестра му поклати глава.

— Сигурно никога не е ставало дума.

— С Нели за много неща не е ставало дума. Докато не стане дума.

За миг двамата се усъмниха, но решиха да не се вживяват излишно.

Нели пое управлението на самолета. Шеп я погледа малко, после се върна при Ейми и Дан, за да поговори с тях. Облегна се на преградата и кръстоса ръце.

— И така, тук има нещо гнило — подхвана мъжът. — Познавате ли човека в джипа? Според мен не е съвпадение, че се появи по този начин.

Дан се престори на много невинен.

— Не е ли съвпадение?

— Искате ли да ми кажете нещо? Например какво всъщност правите в Австралия.

— Добре де — започна момчето. — Май е време да ти кажем истината.

Ейми го погледна, за да го спре.

— Още докато бяхме в Масачузетс, със сестра ми се промъкнахме една нощ в училището. Е, не е кой знае какво, нали? С тази малка подробност, че нашият заместник-директор Мортимър Ч. Мърчинсън е извънземен. Нощем си сваля лицето и се превръща в триметрово страшилище с осем ръце…

— Което играе в бейзболния отбор „Селтикс“ в Бостън — въздъхна Шеп. — Разбрах. — Той ги погледна изпитателно. После се обърна и понечи да влезе в пилотската кабина. — Извикайте, ако видите бомбардировачи „Стелт“, чухте ли?

— Тъй вярно, командире — отговори Дан.

Нели управлява самолета още един час, после за приземяването в Кубър Пиди я смени Шеп.

— Къде е? — попита Дан, като изви врат.

На километри наоколо не виждаше друго, освен червена пръст. Хоризонтът беше огънат на дъга, сякаш зад него беше краят на земята.

— Виждате ли онези пирамиди там? — чу се по високоговорителя гласът на Шеп.

— Приличат на малки хълмчета сол — сподели Дан със сестра си.

— Това са купчините, които остават от добива на опал — обясни Шеп. — Сега ще прелетим точно над опаловите находища. Сутринта се свързах с приятеля си Джеф. Ще дойде да ни посрещне.

Самолетът се сниши, кацна на пистата и спря. Летището беше по-малко дори от това в покрайнините на Сидни. Имаше няколко сгради и два-три самолета отпред. След като слязоха, жегата ги блъсна като стена. Гърлото на Дан беше пресъхнало като прашните хълмове. Шеп скочи от кабината, изглеждаше свеж както сутринта.

— Винаги ли е толкова горещо? — попита го Дан.

— О, днес е прохладно. Само около трийсет и шест-седем градуса. Нека попълня документите, предполагам, че междувременно ще се появи и Джеф.

Шеп влезе с клатушкаща се походка в административната сграда и се появи отново точно когато по пътя за летището зарева покрит с кал автомобил 4×4. От него изскочи висок слаб мъж с обичайните къси панталони в цвят каки.

— Разрешили са ви да кацнете с тази раздрънкана оранжева щайга? — извика той с австралийски акцент.

— Следващия път ще се приземя на главата ти — отвърна Шеп. — Достатъчно голяма е.

Двамата се потупаха по раменете. Шеп се извърна към тях.

— Ела да те запозная с братовчедите, които не съм виждал отдавна — рече той. — Ейми, Дан и гувернантката им Нели Гомес, това е Джеф Чандлър, най-добрият екскурзовод в Червения център.

— Приятелите на Шеп са и мои приятели — отвърна другият мъж. — Какво ви води в Кубър Пиди? Дошли сте да потърсите в купчините от рудниците опали ли? Много туристи обичат да го правят. Няма голяма вероятност да намерите ценен камък, но защо да не опита човек, нали?

— Роднините ми всъщност търсят информация — уточни Шеп. — За човек, който може би е живял тук през трийсетте години. Бил е с белези по лицето, а в Сидни е бил познат като престъпника Боб Тропо. Не е говорел и не е изключено да е бил луд.

— Чакай да помисля. Белези по лицето, престъпник, не е говорил, хлопала му е дъската — обобщи Джеф. — Такова е половината население тук. — Той се засмя, забелязал, че Ейми и Дан са се умърлушили. — Не се притеснявайте. Зная кого да попитам. Качвайте се.

Четиримата се сместиха, а Джеф зави към прашния път и натисна до дупка газта. Посочи опаловите находища.

— Ако отидете там, внимавайте много. Всяка година в откритите шахти на рудниците загиват по двама-трима туристи. Вървят заднишком, докато снимат с фотоапаратите, и хоп, пропадат. Да ви призная, много е досадно.

— Сигурен съм, че за туристите е още по-досадно — отбеляза Дан.

— Никакви драми, те вече са мъртви.

Джеф мина през центъра на града, който не беше много голям. Приличаше на селищата в Дивия запад от филмите. Всичко наоколо беше голо като Луната. Малкото хора по улиците бяха с широкополи шапки, мнозина от мъжете бяха с дълга коса и мустаци. На всеки ъгъл имаше табели за опали и за подземни мотели. На едно място дори прочетоха табелата на подземна църква.

— Къде са всички? — учуди се Нели.

— По това време са в рудниците или домовете си — отговори Джеф. — Което ще рече под земята. Повечето живеем в нещо като землянки. Така през деня ни е прохладно, а през нощта — топло.

— Охо — възкликна Дан. — Наистина Земята долу.

— Досетлив си, приятелю! Хората идват и си отиват, в момента населението наброява към две хиляди души. И си имаме около четирийсет и пет националности, все хора, дошли да забогатеят. Живеем задружно, докато някой не реши да вдигне нещо във въздуха. Май трябва да спрем продажбата на динамит в супермаркета, а?

— Той се шегува, нали? — попита Нели Шеп.

— Опасявам се, че не.

На главния път Джеф караше по-бавно, но в покрайнините на града увеличи скоростта. Отпраши с отворени прозорци по черния път. Поне се бяха отървали от мухите.

— Ето че пристигнахме! — извика най-неочаквано той.

Намираха се в пустинен район. Бяха заобиколени от хълмове и сред тях се виждаха вече познатите им пирамиди на опаловите рудници.

— Къде по-точно? — попита Нели.

— В царството на Кенгуруто Кен — ухили се мъжът. — Не вярвайте и на дума от онова, което ще ви каже, но затова пък знае всичко за Кубър Пиди.

След тази съмнителна препоръка той скочи от автомобила и се отправи към хълмовете. Сега вече те видяха пъстра врата върху склона на един от хълмовете. Щом се приближиха, установиха, че вратата е украсена с безброй сплескани кутийки от бира, заковани за повърхността й.

— Интересен декор — отбеляза Нели.

— Още нищо не сте видели — увери ги Шеп.

— Ако решите да пренощувате тук, мога да го убедя да ви вземе по-евтино, като на приятели. Кен дава и стаи под наем. — Джеф отвори вратата, без да чука, и надникна вътре. — Ехо! — провикна се той. — У дома ли си? Аз съм, Джеф, мой човек! Водя ти едни хора, искат да те видят.

— Не е нужно да крещиш, влизай бързо, докато не си пуснал вътре и всички мухи, глупак такъв — ревна в отговор гласът.

Джеф им намигна.

— Не му се стряскайте. Нарочно приказва пред туристите с австралийски акцент. Недочува, затова говорете високо.

Сместиха се вътре и Нели затвори бързо вратата. Намираха се в малко антре. От двете прозорчета при вратата проникваше слаба светлина. По стената бяха накачени стотици неща: регистрационни номера на автомобили, стикери на всевъзможни езици, тениски, обвивки от бонбони, пощенски картички. Бяха толкова много, че се застъпваха и образуваха нещо като налудничав тапет. Където беше останала гола стена, хората бяха оставили подписи и надписи.

— Къщата е построена вътре в самия хълм, така че сега сме под земята — обясни Джеф, докато минаваха през кухнята и трапезарията.

Около тях се виждаха груби огънати стени. Все едно се бяха озовали в пещера с тази разлика, че тук имаше готварска печка, хладилник, маса за хранене и килим на пода.

Навлязоха след Джеф още по-навътре в къщата и той ги отведе във всекидневна, осветена от лампи. Бяха очаквали да попаднат в нещо като бункер, а влязоха в съвсем обикновена стая с кафяво канапе, масичка, етажерки с книги и телевизор. Трябваше да мине известно време, докато усетиш какво е необикновеното тук — нямаше прозорци. Но след смазващата жега навън в стаята беше прохладно и уютно.

На канапето седеше старец, който четеше вестник. Беше със силен загар с цвят на орех и бе напълно плешив. И той беше по светъл къс панталон и фланелка, на която пишеше „Не питай“. Погледна ги над очилата с формата на полумесеци.

— Добра среща. Гледам, добрали сте се благополучно дотук. Разполагайте се, а аз ще включа скарата.

— Те не са тук заради скарата и австралийския ти акцент, а за да научат нещо за историята на Кубър Пиди.

— Значи ми ги водиш тези тук — прихна мъжът. — Знаех си аз, че не те бива за нищо.

Той се шляпна по коляното.

— Стига с тия австралийски номера — кресна му Джеф. — О, карай. Тези хора тук имат нужда от малко информация — каза той по-силно. — Чувал ли си някога за тип на име Боб Тропо?

— Смятаме, че може би е живял тук през трийсетте години на XX век — допълни високо и Ейми. — Нищо чудно да е работел в рудниците, но не сме сигурни. Не знаем и как се казва, може би Боб. От едната страна лицето му е било в белези и той не е говорел.

— Продължавай.

— Според нас е познавал някого тук… човек, който е продал на Амелия Ърхарт един пръстен.

— Виж ти — възкликна Кен. — Пък аз си мислех, че старият Рон само си придава важности.

— Чували ли сте историята?

— Разказвал ми я е собственият ми баща! Точно преди войната замина за Дарвин с малко опали и накити. Разправял ми е как Ърхарт е купила пръстена. Такъв си беше баща ми, все разказваше някакви небивалици, пък после върви доказвай, че не се е случило.

— Е, случило се е — намеси се и Дан. — Сигурни сме.

— Жалко, че вече го няма, щеше да се включи — засмя се старецът.

— А мъжът с белезите? — попита Ейми.

— Май ме питате за Търсача — отвърна Кен. — Баща ми му викаше така, защото много му вървеше и все намираше опали, докато ровеше из купчините пясък, изхвърлени от рудниците. Но от мен да го знаете, иска се търпение. Търсача спечели повече пари от ровенето в купчините, отколкото от рудниците. Беше си особняк. Не говореше, само гледаше някъде зад теб. Със сигурност му хлопаше дъската.

— Някой друг освен нас питал ли е за него? — поинтересува се Дан.

Надяваше се да чуе новини за майка си и баща си.

— А?

Дан повтори въпроса, този път по-високо.

— Никой — отвърна Кен. — В Кубър Пиди не останаха много, които да го помнят, а ние не сме от разговорливите. Освен това Търсача не стъпваше в кръчмата. Умря още преди Кубър Пиди да дръпне напред.

Изражението на Нели се промени, а Ейми усети, че тя се мъчи да не се усмихне на твърдението, че потъналият в прахоляк Кубър Пиди бил дръпнал напред. Изглеждаше така, сякаш току-що се е задавила с черен пипер и се опитва да не кихне.

— А вие срещали ли сте го някога? — попита Дан.

— Веднъж. Не обичаше гости, от мен да го знаете. Но преди да издъхне, повика баща ми и аз отидох с него. По онова време бях хлапак. Остави на баща ми рудника си. Не че е кой знае какво, не сме извадили от него и един камък. После излезе да се поразходи и повече не се върна. Умря някъде там, сам-самичък, както искаше.

— Знаете ли къде е живял?

— То оставаше да не знам! Живееше направо в рудника. Изкопа си стая до него. По онова време мнозина го правеха. Пръв измисли вентилационна система, която да работи.

Ейми и Дан се спогледаха. Екатерина.

— Може ли да видим стаята?

— Разбира се, по-нататък по коридора е.

— Я чакайте — намеси се и Ейми. — Нима твърдите, че Боб… Търсача де, е живял тук?

— Е, не точно тук — отвърна Кен и показа с ръка стаята. — Татко продължи да копае в хълма и направи къщата. Търсача беше прокопал само един проход. И си беше направил стая.

— Тя още ли е тук? — полюбопитства Ейми.

Старецът кимна.

— Естествено. Само вдигнахме стена, за да отделим рудника. Но стаята на Търсача още си е там. Шазър я подреди като стая за гости. Третата ми жена де.

— Според мен четвъртата — поправи го Джеф. — И ако помниш, моя майка. Близо две години ми беше втори баща.

— Точно така! — засмя се Кен. — Как си, синко? Ама разбира се, погледнете — рече той на Ейми и Дан. — Оттогава е минал поне половин век, съмнявам се да намерите нещо. Но защо да не опитате.