Джуд Уотсън
В дълбините (3)

Глава 3

Ейми заблъска по вратата на килията.

— Ехо! Помощ! — извика тя.

Появи се Дан, който надзърна през пръчките.

— Каквото и да си направила, винаги ще бъда до теб — заяви той.

— Не изглупявай. Повикай някого от охраната да отключи вратата! — кресна сестра му.

Момчето бутна вратата и тя се отвори бавно. Ейми примига. Защо беше решила, че е заключена? Сега, като се замисли, не си спомни Изабел да е казвала, че е заключено.

Тя усети, че краката й треперят. Беше по-разтърсена, отколкото искаше да признае.

— Хайде, идвай — подкани брат й. — Открих страхотна колекция от ножове. По един още има петна кръв.

— Дан, тук беше Изабел Кабра — каза Ейми.

— Изабел Кабра ли? Тия Кобри се множат като невидели. Коя от всичките?

— Майката на Иън и Натали!

— О, ужас. Тия деца и майка ли имат?

— Тя се държеше почти… добре — уточни сестра му. — Всъщност се извини за Иън.

— Късно е. Хлапетата й са гадняри.

— Каза, че щели да победят хората от клана Лусиан…

— Да бе, да.

— И да й се доверя. Канеше се да ми съобщи нещо.

Дан направи кисела физиономия.

— Я да видим дали ще позная. Прибирайте се у дома, дечица, тази игра е прекалено опасна за вас, ще загубите. Дрън-дрън-дрън. Откакто се включихме, сме го чували милион пъти. И така, кой от клановете носи гените на оригиналността? Всички говорят по един и същи начин.

Ейми реши да пропусне частта за Иън, който я харесвал много. Тя, разбира се, не се беше хванала. Още по-малко щеше да се хване Дан.

— Жената каза, че ме е виждала, когато съм била малка, но аз изобщо не я помня — рече тя.

Брат й почти не я слушаше.

— Хайде да излизаме, докато Нели не е побесняла.

Тръгнаха към изхода, но Ейми поспря пред стената със снимките от полицейските досиета.

— Защо жената ги разглеждаше? — запита се тя. — Не беше просто съвпадение. Спря се тук, пред тези снимки. Наведе се и… — Ейми замълча. — Дан! Една от снимките липсва!

Малката фотография беше изчезнала — беше изрязана старателно под плексигласа.

— Сега няма да разберем никога кой е бил на нея — каза тя.

Дан затвори очи. Ейми знаеше, че той си припомня снимките върху стената. Бяха стотина, но въпреки това тя беше сигурна, че брат й ще си спомни коя точно липсва.

— Ела с мен — подкани той.

Ейми забърза след него към магазина за сувенири. Върху стената имаше плакат в рамка със същите лица на престъпници. Дан посочи една — на младеж с мръсна коса и тъпо изражение. От едната страна на лицето му се виждаха бели белези, които започваха от челото и стигаха до брадичката.

— Ето този.

— Боб Тропо — обясни продавачът зад щанда.

— Това някакъв австралийски поздрав ли е? — пошушна Дан на сестра си. Той махна с ръка. — Боб Тропо! — извика.

Продавачът излезе иззад щанда.

— Онзи тип, когото гледате. Викали са му Боб Тропо. Никой не е знаел истинското му име, защото той изобщо не е говорел. На австралийски английски „gone troppo“ означава човек, който е живял на тропиците дълго и заради това е станал малко особняк. Боб Тропо е живял в Сидни през деветдесетте години на XIX век.

— Какво е направил? — полюбопитства Дан. — Нахранил е с някого крокодилите ли? Или го е сложил върху релсите на влака?

— Опитал се е да убие Марк Твен.

Ейми и Дан се спогледаха. Марк Твен беше потомък на Кахил. Беше от клана Джанъс, в който всички бяха творци и умни хора.

Продавачът, едър младеж в светли къси панталони, се облегна на щанда.

— През 1896 година Твен е обикалял да изнася лекции. Тропо е бил забелязан да разговаря с него на уличка пред залата, където той е говорил. Очевидно са си казали нещо, защото Тропо го е фраснал с бастун по рамото.

— Не ми звучи като покушение — отбеляза Ейми.

— В бастуна е имало скрит нож, това е било достатъчно, за да го осъдят, още повече че той не е казал и дума в своя защита. При всички положения се е измъкнал доста хитро. — Продавачът се наведе напред, сякаш се канеше да им довери тайна. — Докато е лежал в затвора, нощно време е чистел подовете. Всяка нощ изстъргвал малко от паркетина и го складирал в килията си. Накрая направил отливка от ключа. Много хитро, нали?

Дан и Ейми се спогледаха още веднъж. Познаваха се много добре, дълго бяха зависели един от друг и се разбираха без думи. Екатерина? Този клан се славеше като находчив и изобретателен.

— Какво е станало с него? — попита Ейми.

— Никой не знае. Според мълвата е отпрашил към пущинака. Искате ли да си купите белезници? Или книга?

— Белезници ли? — повтори Дан.

Ейми го задърпа за фланелката.

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме. Признателни сме ви за разказа.

Ейми и Дан излязоха от магазина и се насочиха към вратата.

— Този Боб Тропо явно е бил доста луд — сподели Ейми.

Дан кимна.

— Със сигурност е от рода Кахил.

— Но за какво й е притрябвал на Изабел? — учуди се Ейми. — Дали Кабра са в Сидни заради него? Или…

— Или са тук заради нас? — довърши вместо нея брат й.

* * *

Ейми, Дан и Нели стояха пред метална врата. Нямаше табелка, виждаше се само нещо като зацапан звънец. Сградата беше от тухли и гофрирана ламарина, с дълги прозорци с щори. Приличаше на склад.

— Май не е тук — каза Ейми, като изведнъж се притесни.

— Адресът е същият — отбеляза Нели.

Тя натисна звънеца. Тримата зачакаха. Ейми запристъпва от крак на крак. Усети как страните й пламват. Беше си истинска лудост да прекосиш половината свят и да застанеш пред нечия врата. Пред вратата на човек, който почти не е поддържал връзка с братовчед си, със своя най-добър приятел.

— Май сме тръгнали за зелен хайвер — прошепна след малко Дан.

— Хайде да си вървим! — подкани сестра му.

Тя направи крачка назад.

— Идвам, идвам — чу се отвътре.

След миг вратата се отвори рязко. Пред тях застана рус мъж на средна възраст, който ги погледна изпитателно. Всичко в него сякаш беше изсветляло от слънцето — като се започне от косата и се стигне до жълтеникавата фланелка и златните косъмчета по мускулестите му ръце със силен загар. Мъжът носеше шорти за сърф и беше бос.

— Добър ден — поздрави той мило. Употреби австралийския израз, който тримата бяха чували многократно този ден, но още говореше с американски акцент. — Какво обичате?

— Чичо Шеп? — попита Дан. — Ние сме Дан и Ейми. А това е гувернантката ни Нели Гомес.

Шеп беше озадачен.

— Дан и Ейми Кахил — уточни Ейми. — Т-т-твоите братовчеди.

Ама че работа! Той дори не ги беше познал.

Шеп като че ли се постъписа. После лицето му грейна в усмивка. Светлосините му очи почти се скриха, а по ъглите им се появиха бръчици.

Ейми имаше чувството, че са я ударили в корема. Помнеше смътно родителите си, но след като тя видя тази усмивка, в съзнанието й изведнъж изникна образът на баща й. Той се беше усмихвал точно така миг преди да я грабне в обятията си. Момичето усети как се просълзява и побърза да извърне поглед, все едно проверява адреса.

— Сигурно се шегувате. Дан и Ейми ли?

— Бяхме наблизо — обясни Дан.

Шеп се приближи толкова бързо, че ги стресна. Но прегърна Дан така, че за малко да му изкара въздуха. После притисна до себе си и Ейми.

— Не може да бъде! Влизайте, влизайте де! — поведе ги той вътре.

Домът му представляваше огромно помещение, разделено от канапета и етажерки. Дългата стена в дъното беше запълнена от горе до долу с лавици, натежали от книги. На Ейми й се прииска да разгледа заглавията. Другата стена беше остъклена и през нея се излизаше във вътрешния двор. Помещението беше разделено с мебели на всекидневна, трапезария и студио, където бяха струпани аудиоапаратура, китари, клавиатури, сърфове, компютри, машини за пинбол, три кончета от въртележка и маса за настолен футбол. В ярко оцветени дървени сандъци имаше какви ли не неща, които бяха прелели и на пода: дрехи, пак книги, спортни уреди, дивиди и части от компютри.

— Охо! — възкликна Дан. — Сякаш аз съм проектирал това място.

— Сядайте. — Шеп се спусна да избута от канапето купчината сърфистки списания, фланелки и сандали. — Какво правите в Сидни? Последното, което знам за вас, е, че живеете с леля си.

— Да, и досега си живеем с нея — потвърди Ейми. — Поне така се води. Но сме в нещо като ваканция.

— Схванах. Ама наистина сте пораснали.

— Е, не си ни виждал от осем години.

Той кимна и погледът му помръкна.

— Знам.

Ейми, Дан и Нели седнаха на канапето.

Шеп се разположи на масичката от сърф дъска пред тях.

— Вижте какво, извинявайте, че не ви се обаждам — каза братовчед им. — Но не съм от хората, които ги бива в тия работи.

— Не се притеснявай, няма нищо — каза Ейми.

Но изведнъж си даде сметка, че не е като да няма нищо. Те не познаваха Шеп, той обаче беше най-близкият роднина и най-добрият приятел на баща им. Почти не бяха получавали вести от него, ако не броим пощенските картички и две-три картички за Коледа с кенгура с червени шапки като на Дядо Коледа.

— Как така да няма нищо! — Шеп погледна ръцете си с преплетени пръсти. — Беше ми много мъчно, когато научих за Артър и Хоуп. Всъщност бях смазан. Чак след погребението получих съобщението, че те… са си отишли. Обадих се по телефона, но някаква дърта кукумявка ми каза, че си имате достатъчно грижи. Едва ли е била леля ви.

— О, сигурно е била тя — отвърна мрачно Дан.

— Изобщо не ни е споменала, че си ни търсил — допълни Ейми.

— Имате ли къде да отседнете? При мен има предостатъчно място. Нямам легла, но място — колкото щете.

Шеп им се усмихна и Ейми изпита странното чувство, че й се плаче и същевременно й е смешно. Той приличаше много на баща й.

— Пробвахме да се обадим по телефона — обясни тя.

— Сега имам само мобилен. Извинявайте, но е трудно човек да ме открие.

Ейми се наведе напред.

— Искахме да те питаме за последното пътуване на мама и татко тук. Ти видя ли се с тях?

— Дали съм се видял ли? Разбира се. Беше преди около… май преди около пет години.

— По-точно, преди осем.

— Да, времето лети — поклати глава Шеп. — Това беше последният път, когато видях Арти.

Арти ли? Никой не беше наричал баща им „Арти“.

Саладин измяука силно. Шеп се наведе към него.

— Здравей, драги ми господине — каза той. — Май си гладен. Искаш ли да излезеш оттам?

— Внимавайте, доста дълго е стоял в клетката — предупреди Нели. — И с непознати е свиреп…

Шеп вече беше вдигнал котарака и го беше сложил на раменете си, все едно е кожена яка. Саладин примига, после измяука щастливо.

— Сигурен съм, че няма да откажеш нещо за хапване — каза Шеп на котарака. После прекоси пространството, отделено като кухня. Напълни с вода плитка купичка и пъхна глава в хладилника. — Какво ще кажеш за малко барамунди?

— Баракуда ли? — попита Дан.

— Барамунди — повтори Нели. — Много вкусна риба.

— Той обича само червен луциан — уточни Ейми.

— Значи ще обикне и барамунди — заяви Шеп. — Най-хубавата риба на земята.

Той сложи малко с вилицата в една паничка и остави на пода. Саладин я подуши, погледна Шеп и нададе силно щастливо „Мяуу!“.

После се нахвърли на рибата и всички се засмяха.

— Всъщност съм израсъл с баща ви — каза Шеп, след като прекоси помещението и се върна при тях. — Майките ни бяха братовчедки и първи приятелки. Израсли са заедно, ние с Арти — също. Докато не станахме на дванайсет години. Тогава майка ми и баща ми се разведоха и аз най-неочаквано се озовах заедно с мама на Оаху. Ние с Арт се опитахме да държим връзка, но… е, дванайсетгодишните момчета не си падат много-много по писането на писма. Но видехме ли се, все едно нищо не се беше променило.

— Знаеш ли къде са ходили родителите ни, докато са били тук? — попита Дан.

— Разбира се. Нали ги развеждах.

— С какво, с лодка ли? — попита обнадеждено момчето.

— С нещо по-хубаво от лодка — засмя се Шеп. — Със самолет. Със страхотна „Чесна Караван“, така че… — Мобилният му телефон иззвъня и той бръкна в джоба на шортите си. Послуша внимателно известно време, после каза: — Дадено. — И затвори. Скочи на крака. — Трябва да се изнасяме оттук. Веднага!