Джуд Уотсън
В дълбините (5)

Глава 5

Ирина Спаска седеше на стъпалата пред Операта на Сидни. Покривът на прочутата сграда се беше извисил точно като вълните, подскачащи в пристанището. Слънцето наподобяваше златен диск върху небето, синьо като яйце на Фаберже. Покрай Ирина минаваха туристи и жители на града, доволни хора, които се наслаждаваха на прекрасния ден в красивия град.

Всички сте обречени, помисли си тя.

Ако спреше тези хора и ги попиташе: „Откъде сте?“ — въпреки че тя никога не би се държала толкова дружелюбно — веднага щеше да чуе отговорите. Сидни, Токио, Манила, Лос Анджелис. Туристи от много градове и селища в най-различни страни. Понякога държавите им бяха в добри отношения, понякога отношенията бяха обтегнати и точно заради това имаше правителства, дипломати и в някои случаи войни. Така беше устроен светът, смятаха те.

Но къде беше истинската власт? Зад кулисите. Зад кулисите, където граници не съществуваха. И всичко се сливаше на сиво петно.

За човек от рода Кахил границите нямаха никакво значение. Важни бяха само клановете. Един от тях можеше да управлява света.

Блин^[1]! Колкото и да не й се искаше, Ирина трябваше да признае, че Грейс все пак е успяла. Намерила е начин да открие трийсет и деветте ключа към загадката. Издирването им беше продължило столетия наред, но най-после щеше да приключи. Ирина не се съмняваше в това. Усещаше го до мозъка на руските си кости.

И после какво?

Открай време тя беше твърдо убедена, че хората в клана Лусиан са най-подготвени да победят. Някога беше вярвала във Викрам Кабра. Но годините бяха покварили умния младеж, когото Ирина помнеше от Оксфордския университет. Той се беше запознал с красивата Изабел и се беше оженил за нея. Навремето, влезеха ли двамата в стаята, всичко сякаш грейваше и започваше да се върти, толкова изумителни бяха. Ирина помнеше как дни и нощи е била като омагьосана от топлия глас на Викрам, от неговия блестящ ум, от прозорливостта и чувството за хумор на Изабел. Навремето… точно както „имало едно време“, с което започват всички приказки.

Когато се запозна с тях, Ирина беше от две години агент на КГБ. Беше постъпила там на шестнайсет години, минималната възраст, на която приемаха в КГБ, и беше обучена и подготвена за студентка в Оксфордския университет по програмата за обмен. Беше се запознала с Викрам и почти веднага двамата се бяха сприятелили.

По онова време Ирина не го знаеше, но и тя беше от рода Кахил. Именно заради това беше вербувана от КГБ. Шефът й беше от клана Лусиан и я прати в Оксфорд, където я чакаше Викрам. Точно той й беше показал света на Кахил, беше й разказал за представителите на клана Лусиан. Ирина бе продължила да сътрудничи на КГБ, но с годините беше започнала да работи все по-често и за Изабел и Викрам, които се бяха издигнали в йерархията на Лусиан.

Беше им вярвала. Беше вярвала в безпощадността им. Беше вярвала и в своята безпощадност. Нямаше друг избор. Кланът Лусиан трябваше да победи на всяка цена.

После, само преди няколко дни Ирина за малко не уби двама души, изпречили се на пътя й.

Ейми и Дан Кахил. Деца.

Какво я прихващаше?

Тя допря пръст до окото си, което играеше от нервен тик, но то продължи да трепери.

Ирина погледна яркия красив свят. Не беше свикнала да се съмнява. Който се съмняваше… заприличваше на кораб, носещ се по течението.

Точно сега тя трябваше да изпълни една задача. Ейми и Дан бяха в Сидни. Изабел се беше присъединила лично към хората от клана Лусиан, които ги следяха от летището. От години работеше като агент и съвсем в свой стил се беше хвърлила презглава и беше изложила на опасност старателно разработения план. Както винаги, искаше да блесне. И да докаже, че и досега разбира от дегизировка. Затова се беше предрешила като старица, а после, колкото да се позабавлява, беше откраднала нефритената огърлица на Ейми. Което означаваше, че й се е наложило да слезе от автобуса, а това на свой ред означаваше, че сега Ирина има проблем. Тя нямаше представа къде са отседнали Дан и Ейми, а това, че Изабел й подвикна: „Намери ги!“, не й помогна особено.

Какво ли беше намислила Изабел? Фактът, че е напуснала хубавата си къща в Лондон и е дошла чак тук, беше достатъчно тревожен. Изабел и Викрам обичаха да дърпат конците отдалеч. Тя твърдеше, че от часовата разлика при полетите със самолет й се образували бръчки.

„Не че ти трябва да се притесняваш за това — беше подметнала тя през смях на Ирина. — Както личи, изобщо не държиш на външния си вид.“

Наистина беше така, но все пак беше обидно. Някога Ирина беше привлекателна. Дори някои я наричаха красива. По-точно един човек.

Окото на Ирина потрепна, това беше преди много време.

В Русия се бяха объркали много неща. Ирина беше сигурна, че Ейми и Дан са намерили някой от ключовете към загадката. Беше сигурна, че някой им помага, но въпреки това… И сами бяха постигнали доста. Дан подкара мотоциклет, а Ейми — кола! Ирина изви устни, но не допусна да се усмихне.

Тя се изправи. Стига вече. Имаше да изпълнява задължения. Искаше й се спомените да не я мъчат. Покрай нея мина момченце, което вървеше между майка си и баща си и стискаше плюшено животинче, нещо сиво… маймунка? Не, кученце. Беше най-обикновено кученце.

Ирина усети очния си нерв да играе и се пресегна да го спре. Неколцина младежи решиха, че им маха с ръка, и й отвърнаха.

Тя се намръщи и сложи с рязко движение тъмните очила. Как само мразеше тази Австралия! Такава весела страна!