Джуд Уотсън
В дълбините (18)

Глава 18

— Робърт Кахил Хендерсън — повтори Изабел по мобилния телефон. — Ето го.

Тя се извърна към другите на задната седалка. Бяха потеглили с висока скорост от Кубър Пиди, но Изабел беше отбила от пътя, за да проведе разговора, който очакваше.

— Крайно време беше някой да направи нещо полезно. В бастиона на клана Лусиан са използвали базата данни в компютрите, за да анализират всички представители на клана Екатерина от 1840 до 1900 година. В него са открили препратка за Кахил, който е бил в Кубър Пиди. Явно дори неми превъртели глупаци са принудени да използват истинското си име, когато си издават нотариален акт за рудник. Нашият човек се казва Робърт Кахил Хендерсън.

— И къде отиваме сега? — попита Натали, като преметна през рамо дългата си копринена коса. — Дано е някъде, където можем да се разходим по магазините. Дубай? — попита тя обнадеждена.

— Джакарта — отвърна майка й.

— Къде е това? — попита момичето и се отпусна тежко на седалката. — Не ми звучи като място, където е хубаво.

— Защо плащам за образованието ти? — подвикна Изабел. — Джакарта е на остров Ява. През 1883-а Хендерсън се е качил там на кораб с името „Лейди Ан“ и се е отправил към Сидни. — Тя погледна Ирина. — Какъв ти е проблемът, другарко? За малките Дан и Ейми ли се притесняваш? Те явно имат девет живота. Спасиха се. Малко уплаха тъкмо ще ги държи нащрек.

Ирина не каза нищо. В краката й бяха оставени празният буркан и кашонът, които Доставчика беше предал на Изабел. Тя си беше свирукала, докато ги носеше към частния самолет, който бяха наели да ги закара в Кубър Пиди. Беше уредила и хамър, с който да се прехвърлят от Аделаида.

Ирина не знаеше какво има в кашона, докато Изабел не го отвори. Тя се усмихваше, докато изтръскваше от буркана смъртоносните паяци. Смяташе да ги пусне в хотелската стая на Ейми и Дан Кахил, но така се получи още по-добре. Направо долу по шахтата върху главите им! Изабел се беше справила лесно и със змията. По челото й не беше избила и капчица пот, когато тя отвори кашона и сграбчи с дебелите ръкавици змията отзад. Беше се наслаждавала. Беше се наслаждавала, че е толкова близо до смъртоносния ужас.

— Аз ще взема със себе си Иън и Натали, а ти не изпускай от очи малките Кахил. Дръж ме в течение къде ходят. Ако има и най-малка вероятност да са поели към Ява, забави ги. До гуша ми дойде от тях.

— А после? — попита Ирина.

— Какво после? — подразни се Изабел.

Провери си червилото в огледалото за обратно виждане, после го нагласи, за да вижда Ирина.

— Едва ли ще изчезнат за дълго — рече Ирина. — Видяхме колко са упорити. Какво смяташ да правиш накрая с тях?

Изабел сви рамене.

— Не съм мислила чак толкова напред. Насочила съм вниманието си към този ключ. Нищо чудно дори да намерим всички трийсет и девет ключа — представяте ли си, деца? — защото сме сигурни едва ли не на сто процента, че Робърт Кахил Хендерсън е събрал почти всички, да не кажа всички. Тогава Ейми и Дан ще бъдат без значение. Ще бъдат прах. Не си струва да се занимаваме с тях.

Изабел започна да си играе със златните висулки по гривната си, после си погледна внимателно ноктите.

Ирина наблюдаваше нехайното й безразличие, сякаш маникюрът й беше най-важното нещо на света. Познаваше я твърде добре и твърде отдавна. Тя наистина държеше много на лака си за нокти. Но държеше и да се отърве от праха.

Беше приложила някои от най-добрите си номера, за да ги изплаши и да ги накара да се откажат. Не след дълго щеше да отприщи гнева си. Ирина го усещаше как се надига.

Извървяхме дълъг път, помисли си тя. Сега вече виждам края.