Делиян Маринов
Пътуване през спомени (9)

Седма глава
Предаващи

Антъниъс лежеше свит на кълбо в началото на дългия и студен коридор. Безжизненият му поглед се взираше напред в тъмнината, приличаше на човек, отчаяно опитващ се да спаси кожата си. Решен да избяга възможно най-бързо от замъка, бившият временен ръководител на защитниците бе свалил екипировката си, мислейки си, че тежковъоръжените му противници няма да го догонят. Но той не знаеше, че с или без брони, нападателите бяха еднакво бързи. Безразсъдното дело му бе коствало кинжал в тила.

Скар не си даде труда дори да обърше кръвта от оръжието си. Така или иначе щеше да го впусне в употреба още няколко пъти в изпълнената със смърт вечер.

Ветеранът се бе насочил към последното, незасегнато от набега им крило на замъка — личните покои на Лорд Лунуниен и семейството му. Скар предполагаше, че някъде в коридора се крият тайни врати и проходи, водещи към секретен изход. Надяваше се само, последните оцелели да не са имали възможността да се измъкнат, възможност, която бе съвсем реална, стига да бяха предупредени навреме.

Тъй като тази част от замъка бе разграничена от казармите и помещенията на прислугата, звуците от битката не можеха да достигнат дотук. Дебелите масивни стени спираха звъна на стоманата и предсмъртните писъци на агония. Скар беше твърдо решен да изпълни волята на Мрачния Предводител и да унищожи последните останали обитатели на замъка.

В коридора, водещ към стаите на Лорда и близките му, имаше множество статуи, изваяни в чест на предишните владетели на замъка. Огромни сводове, украсени с увивни растения и арки с формата на мечове му придаваха допълнителна величественост. От коридора тръгваха множество разклонения, които водеха до отделни тераси, украсени с колони. Ефес винаги бе изумявал посетителите си именно с тези огромни тераси, изваяни със старинна архитектура. Те гледаха към вътрешния двор на замъка. Доста често лорд Лунуниен бе отправял призиви и официални речи към подчинените си именно от изумителните балкони, всеки допълнително украсен с герба на Ефес — два меча с фина и майсторска изработка, чиито дръжки бяха инкрустирани с аметисти, кръстосани върху лилав фон.

Същинската причудливост и красота на коридора обаче идваше от множеството картини, окачени по стените му. Скар можеше да съзре детайлите във всяка отделна картина. Коридорът бе осветен не от несъвършения пламък на факли, а от самата светлина, идваща отвън, независимо дали дневна или нощна. Затова спомагаха множеството процепи и прозорци, които бяха създадени и оформяни в продължение на години с тази цел.

Решил да излезе на една от терасите и да огледа положението в двора, Скар се загледа отново в някои от професионално сътворените картини. Повечето изобразяваха различни момичета, така изумително различни една от друга, че само тяхната чудатост ги обединяваше — момиче, наподобяващо по-скоро часовников механизъм, носещо артистична шапка; друго, облечено с пристегнат корсет, изразяващо мистични настроения…

За миг Скар сякаш възвърна онова свое отдавна изгубено чувство на ценител на изкуството и беше напълно изумен от тях, защото предизвикаха у него други емоции и спомени, съвсем неочаквани и различни от тези, които му изпращаше Мрачният Господар.

 

 

„… Стояха прегърнати на самия ръб на терасата. Нощта бе притихнал страж, чийто светлик бе огромната луна, огряваща замислените им, застинали в блажен покой лица. Тя му показваше различните си бъдещи проекти, които възнамеряваше да нарисува, а той споделяше въодушевението й с топла усмивка. Нейните картини, нейният свят — само те имаха реално значение в иначе изпълнения му от амбиции живот.

— А какво смята Лордът за новите ти творби? — гласът му беше по-скоро шепот, който галеше сетивата й и пробуждаше нови нишки и мотиви в и без това безграничния й талант.

— Баща ми е достатъчно наивен, за да смята, че ще рисувам само глупавите му военни карти. Тези неща аз дори не му ги показвам — почти никой не ги разбира. Освен ти…

Студеният пролетен вятър се опита да разсее топлината помежду им, но безуспешно. Тя се сгуши още повече в прегръдката му. Макар да бе защитена от крепостни стени, от преданите войни на Лорда, от топлия уют на семейството си, тя се чувстваше сигурна единствено с него. Силните му ръце й носеха усещането за разбиране. Макар и принадлежаща на сегашния свят и обстоятелствата, които ги разделяха, нейната вътрешна вселена намираше галактическия си пристан при него.

— Трябва да вървя… — с явно и за двамата нежелание, тя се отдели от него. — Чакат ме и ще заподозрат нещо.

— Много скоро няма да имаме никаква причина да се крием, имам план…

— Аз завинаги съм твоя, ти също си мой. Всичко ще дойде постепенно с времето, знаеш… — тя се притисна в него за последен път. — А сега трябва наистина да вървя.

Той остана дълго на терасата, съзерцавайки небето. Не изпитваше типичния гняв на човек, който се чувства ощетен и онеправдан. Чувстваше единствено любов и увереност, вяра, че предстоят по-хубави дни. Трябваше да поддържа този светлик, тази надежда у себе си. Иначе всичко щеше да е напразно. А звездите дълго гледаха усамотения младеж, застанал на студената тераса, и въздишаха с тъга…“

* * *

Скар се върна объркано към реалността. Не беше очаквал такъв спомен. Бе очаквал разруха, предателство, коварство, а намери покой. В този момент той усети отчаяна нужда от отговори — както в началото, когато се пробуди и все още не бе потопен в зелената светлина.

Споменът за нея сега го отблъскваше. Мисълта за Мрачния Господар — също. Нима е бил единствено злодей? Нима бе вървял единствено по мрачни пътеки? Нима заслужаваше подобна участ? Отговорите… Криеха се зад…

… зад дървената двукрила врата срещу него, орнаментирана с различни космически изображения, повечето от които не разбираше, но помнеше. Тази врата криеше част от отговорите.

След като изолира за момент волята на Господаря си, караща го да убива и унищожава всичко, в което се криеше живот, Скар пристъпи към вратата и разтвори тежките й криле.

След което я зърна…

След което си я припомни…

След което разбра…

— Лилиен!…

 

 

„— Скар! — лордът пристъпи в стаята с объркано изражение — нещо което се случваше рядко на отдавна свикналото с изискванията на етикета лице. Очакваше да завари дъщеря си обичайно съсредоточена върху поредната картина. Щеше да й възложи направата на нови карти, тъй като самите военни предводители на краля му ги бяха поръчали. След като изследователите на непознатите съседни варварски и гоблински земи картографираха новооткритите местности, те изпращаха грубите си чертежи на Краля. Той от своя страна ги връчваше на лорд Лунуниен, чиято дъщеря беше известна в цялото Кралство с необикновения си талант в изобразителното изкуство. Ето защо Лордът на Ефес ежеседмично я затрупваше с нови и нови, грубо изработени карти, нуждаещи се от по-внимателно и усърдно начертаване.

Очакваше да я завари да рисува и всъщност тя точно това правеше. Лордът обаче не очакваше да я завари в компанията на Скар, наскоро повишен като Главен Страж на замъка — неговата дясна ръка. Всъщност владетелят на замъка подозираше… Клюкарите сред персонала, както и личните му шпиони, следящи дори семейството му, отдавна му донасяха за необикновените взаимоотношения между дъщеря му и Скар. Но лордът не очакваше, или по-скоро не искаше да повярва, че ще дойде ден, в който лично ще се убеди.

— Напусни веднага покоите на дъщеря ми и почтения млад благородник Фредерик. Ще поговорим отвън! — тонът му подсказваше, че не допуска възражения.

Скар бе подчинен и предан, но не и до такава степен.

— Не, вие напуснете!

Изражението на лорда се изкриви в грозна яростна гримаса и тъкмо бе на път да повика личната си охрана, която да отведе натрапника, когато се сети, че натрапникът всъщност носеше титла, която бе само с едно ниво по-ниско от неговата собствена. Личната му охрана щеше да изпълни заповедите му. Нямаше да го предаде. Репутацията и честта на семейството, обаче, щяха да бъдат опетнени.

— Няма да позволя да развалиш авторитета на фамилията ми! — лордът се обърна към дъщеря си. — Как въобще си го допуснала? Как въобще се осмеляваш?…

Лилиен продължаваше да рисува съсредоточено. Скар обаче се изправи от леглото, където бяха седнали.

— Оставете я на мира. Тя рисува, тя твори! Тя не принадлежи на този свят и на границите, в които я затваряте.

— Аз съм този, който определя бъдещето й. То е предопределено, тя вече е…

— Тя е тази, която ще определи бъдещето си. И го прави, дори в момента…

Отговорът на лорда беше тежка плесница, която събори неподготвения младеж. Той повика стражите си и те веднага побързаха да хванат Скар, преди младият войн да е изтеглил меча си. Осъзнал, че не може да мръдне, новопостъпилият водач на Стражата погледна с искрена омраза лорда:

— Заявявам желанието си за ръката на Лилиен!

Момичето вдигна глава от платното, където бе заложило цялата си концентрация в последните часове. Погледна лорда и любимия си с тъжен поглед.

Лорд Лунуниен издържа погледа на Скар и му отвърна с цялата студенина, която сърцето му позволяваше:

— Тя вече е сгодена! А ти си арестуван за опит за преврат. Обвинявам те лично и те наказвам с екзекуция…

— Не! — момичето се изправи с невероятна пъргавина, разливайки боите си и събаряйки статива, върху който работеше по проекта си.

За миг овладял гнева си, лордът нареди на личната си охрана да отпусне хватката на вече обезоръжения младеж. Видял възможност да се освободи, Скар започна да се гърчи, но един ритник извади въздуха му и го укроти.

Лорд Лунуниен го погледна отново, този път — пренебрежително.

— Бъди благодарен на милосърдието на дъщеря ми. Това обаче не променя факта, че ще бъдеш прогонен от замъка в изгнание. Завинаги!

Лордът премести погледа си върху съкрушеното момиче:

— А завърнеш ли се под една или друга самоличност, ще се молиш за бърза екзекуция.

След което даде знак на подчинените си.

Скар получи силен удар в слепоочието и последното, което видя, преди да изпадне в безсъзнание, бе суровото изражение на Лорд Лунуниен, владетел на замъка Ефес, един от най-уважаваните благородници в Силвернада…

… а това, което нито лордът, нито охраната му, нито Скар видяха, бе платното, по чиято повърхност бяха размазани множество черни линии и петна. Само Лилиен знаеше какво изображение се криеше зад хаотичната цапаница в черен цвят, символизиращ мрака, спуснал се над нея в онази повратна за живота й вечер…“

* * *

— Ти си се върнал. За мен. След толкова много време?… — Красивото й лице бе прикрито от тъмния воал на недоумението. — Върнал си се със стомана и огън?…

Лилиен обърна гръб на Скар и се приближи към един от прозорците на стаята си. Меките лилави копринени пердета танцуваха грабнати от вятъра с аромата на смърт. Прозорецът разкриваше гледката на добре поддържана градина, а аленият цвят в нея идваше не само от множеството засети рози. Части от отряда на Скар екзекутираха последните обитатели на замъка, търсещи спасение.

— И какво? Ще ме отведеш, сякаш нищо не се е случило. Просто ей така? — тя отново го погледна и с ужас установи, че той е извадил меча си и се е приближил опасно близо.

Лилиен запази спокойствие, но изведнъж изкрещя панически. Нещо в погледа на Скар накара кръвта да се стече от лицето й. Това не беше онзи младеж, на когото бе отредила сърцето си съвсем млада. Мъжът, стоящ пред нея, бе празен, той дори не беше в помещението. За момент тя се усъмни дали дори я помни. Бяха си обещали да не се забравят. Обещанията обаче явно се бяха изронили като цветовете на изсъхваща роза, като перата на болна птица.

Скар вдигна меча си, а тя затвори очи, готова за това, за което знаеше, че се случва след смъртта.

Тогава връзката се прекъсна. Беше за един кратък, но ясен и отрезвяващ момент. Първото, което си наложи да направи, бе да хвърли меча настрана, след което отстъпи от тялото на свилото се до прозореца момиче, оставяйки й път за бягство. Нямаше време да обърне внимание на собствените си мисли. Не усети дори моменталната слабост, която изпълваше полуживото му тяло, плод на прекъсната му връзка с магията на Господаря.

— Бягай! Спасявай се! Иди надалеч! Напусни тези земи на страдание… — бяха единствените думи, които успя да изрече.

Върнала се в действителността, Лилиен го погледна още по-объркано:

— Но…

— Бягай, войните ми още не са стигнали до тези нива на замъка, не знаят за тайния път. Имаш шанс. Аз… не издържам.

— Скар!…

— Бягай, Скар вече не съществува. Не и този, когото познаваше преди, не и този който о…

Съзнанието му се замъгли. Мрачният Владетел, усетил, че волята на Скар преборва неговата собствена, бе съсредоточил магията си. Скар се свлече на едно коляно. Зелената светлина отново изпълни сетивата му, силата му се възвърна. Камата, която държеше на колана си се озова за миг в ръката му.

Борба! Воля… Зелена светлина, омраза, минало, настояще, бъдеще… Любов, пробудили се в дълбините на поробената му душа… Скар захвърли камата настрани.

Уплашена до смърт, Лилиен побягна към изхода на стаята си. На прага обаче се обърна и погледна тъжно човека, който някога желаеше до болка и който дълго време, дори след като ги бяха разделили, беше крепител на вътрешния й свят. Тъгата в очите й, обаче, се превърна в надежда. Надеждата, която я беше крепила през всичките години, през които него го нямаше.

Трябваше да вярва. Какъвто и мрак да бе обладал Скар, тя беше сигурна, че той все още вярва някъде дълбоко в себе си. В тях.

Лилиен внимателно отмести една от картините в коридора, изобразяваща три луни — мрачна, светла и една, обединяваща мрака и светлината в себе си, — след което тайният проход, водещ извън замъка, се откри към нея. Нежното й гъвкаво тяло потъна в тъмнината на тунела, оставяйки смъртта и страха, вилнеещи в опустошения замък.