Делиян Маринов
Пътуване през спомени (6)

Четвърта глава
Предупредени

Церемониалната зала в двореца бе осветена от хиляди свещи, подредени по начин, който не позволяваше на никое ъгълче да потъне в сянка. Самата зала беше просторна, но изглеждаше внушителна най-вече заради огромния полуотворен купол в самия й център, позволяващ на дневната или лунна светлина да преминава под такъв ъгъл, че да осветява по естествен начин множеството орнаменти и рисунки по стените в цялото помещение. Огромни вити стълби, прилепени плътно към стените, водеха до високи тераси, където обикновено поданиците с по-нисък чин можеха да наблюдават важните събрания, които Кралят водеше в залата. Всяка тераса пък беше украсена с различни увивни растения. В центъра на помещението беше церемониалната кристална маса, имаща причудливата форма на четирилистна детелина. Тя беше обградена от четири специални арки, всяка допълнена с гранитна статуя с внушителни размери. Статуите се различаваха една от друга и символизираха съответната прослойка, която заседаваше на масата.

Най-великолепната от четирите, извисяваща се гордо, бе на човек с корона и кралски скиптър. Всички, виждали статуята, знаеха, че тя е направена по модел на Ланс Пътешественика — Основателят на Силвернада и неин първи крал, за когото легендите разказваха, че пътувайки дълго от родния си дом, преживял ужасяващ Катаклизъм като намерил настоящите земи, но успял да съгради Кралството, което имаше зад гърба си почти 500 години история.

Статуята, намираща се напълно симетрично срещу тази на кралската особа, изобразяваше белобрад мъж с жезъл, в който древните скулптори си бяха позволили да вградят сребърна сфера. В другата си ръка старият магьосник държеше събрани накуп листове — древните скриптове на целебния Камък, който пътешествениците открили и чиято мощ овладели, основавайки школата и храмовете на целебната магия. Статуята беше специална, тъй като мъжът, чиито черти бяха изваяни почти безпогрешно, бе все още жив и в момента се намираше пред нея — великият мъдрец Роландан, главен водач както на Съвета на Мъдреците, така и на лечителите, а според злите езици — дори на самия крал.

Останалите две статуи, разположени една срещу друга, символизираха съответно войн и благородник.

На масата заседаваха главните представители на Кралството — Мъдреците, Военните части и аристокрацията. Последните бяха най-дръзки и най-мразени от останалите. Макар че Кралят и кръвната му линия управляваха формално цялата страна, правомощията му бяха пълни единствено в столицата на кралството. Благородниците владееха отделните провинции като разполагаха с лични замъци и макар да бяха в пряко подчинение на Краля, бе известно, че почти никога не се съобразяват с него. За сметка на това, всички уважаваха и приемаха с чест съветите и препоръките на Съвета на Мъдреците и най-вече на Роландан, тъй като имаха нужда от лечителите, владеещи силите на целебния камък. Можеше да се каже, че Роландан управлява неформално — мнението му беше с по-голяма тежест от това на кралските съветници, и се явяваше свързващо звено между Краля и обикновените хора, представяни от благородниците. Военните също не бяха особено на почит, тъй като разделени на рицари и наемнически отряди в служба на Краля бяха изключително слаба и опорочена организация, чиято единност също се крепеше на Роландан.

Тази вечер, за втори път в историята на Силвернада, в кралската церемониална и предназначена за съвети зала бе допуснат прецедент да се вдигне пир в името на Краля и всички жители на кралството. Първият пир според хроникьорите бил, когато самият Ланс Пътешественика и хората му построили замъка. Сега Кралят си беше позволил това, тъй като празнуваше. Всички празнуваха. Войната, която неговите прадеди бяха водили с гоблините от западните граници и варварите от северните земи повече от двеста години, бе приключила успешно за жителите на Силвернада. На организираното от Краля тържество също така щяха да обсъдят и бъдещите планове за инвазия в съседни земи с цел разрастване на кралството. Залата бе буквално претъпкана от хора. Зад частта на Краля, на дървени скамейки, бяха настанени аристократичните разклонения на рода му. Зад тях бяха настанени всички влиятелни фамилии. Мъдреците бяха поканили главните жрици от всички храмове, а военните — най-ценните си наемници — главатари и рицарски подордени.

Терасите бяха препълнени с хора, всички държащи гарафи с червено вино, очакващи официалния тост, който кралят щеше да произнесе точно в полунощ.

Крал Фиъръс беше четиридесетгодишен мъж със слабо телосложение, което дори величественото наметало и кралска броня не можеха напълно да прикрият. Чертите на лицето му издаваха всяка емоция. Самият народ го почиташе и уважаваше, макар да знаеше, че не е нищо повече от естественото продължение на рода си.

Истинската почит получаваше Мъдрецът, макар че самият той да не държеше на нея — великодушие, което караше хората да го ценят още повече. Самият Крал знаеше, че ако Роландан реши да седне на трона му, нямаше как да го възпре. Затова се радваше, че амбициите на Мъдреца не бяха насочени към властта му. Отдясно на крал Фиъръс седеше пратеник на близките Островни Кралства — мургав и лукав мъж, който от дълги години бе връзката между Силвернада и островитяните. Търговският, а сега и военен съюз с тях изглеждаше почти непоклатим. Според всички, това се дължеше на мъдрите преговори, проведени от Роландан преди много години.

Самият той стоеше право срещу краля и го наблюдаваше с топлия си поглед — най-възрастният човек в Силвернада и в същото време един от най-запазените. През всичките тези години, той буквално беше отгледал кралството и управниците му. Благодарение на силата на Камъка, открит от Ланс Пътешественика и него, той живееше вече близо петстотин години и беше изключително могъщ. Могъщество, което дължеше единствено на древния артефакт.

Още при намирането му, Ланс и той бяха сключили пакт — Роландан задържал камъка и с помощта на островитянските магове разкрил и овладял тайните му, а Пътешественикът основал собствен кралски род и управлявал еднолично. Самият Роландан, след като открил целебните сили на камъка, разбрал, че няма смисъл да измества стария си приятел и рода му от престола. Беше достатъчно само да ги постави в нуждата да търсят помощта и мъдростта му. Така управляваше той, макар и неформално.

Отдясно на Мъдреца седеше главната жрица Аерастраза, която се грижеше за развитието на храмовете и лечебните школи. Красивата дама бе известна със сребърните си коси, стигащи почти до коленете и със състрадателния си характер. Беше облечена в традиционната бяла свещенослужителска роба, като единствените й украшения бяха две обици с формата на полумесец, които криеха необикновена магическа мощ и амулет с формата на сфера, обикалящ в собствена орбита — Белият камък.

Полираният стол отляво на Мъдреца беше празен.

 

Празненството бе на път да започне. Почти навсякъде в залата имаше специални банкетни маси, изобилстващи с храна и вино от кралските изби. Повечето жители на Силвернада нямаше как да присъстват на самото празненство, но бяха дошли от всички краища на кралството за организираните панаири, фестивали и пазари в столицата. Предстоящите празнични дни им бяха позволили да се отпуснат.

Когато уреченият час настъпи, Камбаната, спускаща се от арка на входа на залата, зазвънтя с празничен звън. Хората по терасите започнаха да ръкопляскат, подхванали хвалебствени песни, запланувани предварително — първо за Краля, после за Камъка. Слугите, заели се с организацията на церемонията, бяха подготвили множество ефекти като пускане на бели гълъби, които разстроени от цялата човешка гълчава, бързаха да излетят през полуотворения купол. Роландан пък се бе погрижил рисунките и гоблените по стените да блестят със сребърна светлина, накарала ги да оживеят и доста от посетителите в залата гледаха все още в тях, неспособни да отместят поглед.

Всичко вървеше по план. Кралят се изправи и вдигна тост, обръщайки се първо към Роландан, после към останалите особи на масата по отделно, сетне към всички останали в залата и накрая — за жителите на Силвернада. Присъстващите отпиха с ритуална прецизност и утихнаха в очакване на приветствената реч. Дори стражите, които стояха на входовете на помещението, повече формално, отколкото пазейки, бяха намалили бдителността си и наблюдаваха краля.

Крал Фиъръс се изпъчи достолепно, готов да излее предварително заучената реч, когато в церемониалната зала внезапно нахлу рицар. По лицето му имаше засъхнала кръв, а бронята му беше смачкана и на места деформирана от удари, по всяка вероятност от бойна секира. Кралят пребледня и се извърна към мъжа, който едва стигнал кристалната маса, падна на колене и се опита да си поеме въздух. Всички присъстващи бяха онемели от неочакваната визита на война, но най-потресен от тях беше Роландан, който винаги се грижеше да узнае и контролира всичко.

За момент всички си помислиха, че рицарят е припаднал или дори мъртъв, но след това той бавно се изправи. Лицето му излъчваше скръб, изтощение, ала и хладна увереност. Време беше да ги пробуди…

— Избиха всички. Всички! Дори тези, които бяха решили да се предадат или дезертират… — отпадналият, но хладен глас на рицаря кънтеше в залата и не оставяше съмнение у слушателите за достоверността на думите му.

Всички бяха замлъкнали и се гледаха в него. Това обаче не смути сър Лотлансен. Макар че се взираше в кристалната церемониална маса, всъщност съзнанието му се рееше отново и отново към спомените.

— Да, някои се опитаха да дезертират и да оставят защитата на храма. Не се учудвате, нали… Заради това загубихме.

Върнал се към действителността, за свое искрено съжаление, рицарят обходи с поглед всички — първо водачите на собствения си рицарски орден, после Мъдреца, а накрая — и Краля. Ударната вълна от толкова много лица, приковани в него, издаващи различни емоции — от безразличие, учудване, та чак до потрес, — накара сър Лотлансен да рухне за втори път. Внезапно главната жрица стана от стола си и тръгна към него със загрижено лице.

— Дете мое, успокой се! Отдъхни си. После ще ни разкажеш.

Среброкосата жена тъкмо бе стигнала до рицаря, когато Главният Мъдрец Роландан, усетил нишките на изцелителната магия, усукващи се около нея, вдигна ръка.

— Моето дълбоко уважение, лейди Аерастраза, но раните на война може да почакат. Държавните дела са над тях. Трябва да бъде незабавно разпитан… — макар и безмилостни, думите бяха изречени с толкова внимателен и обаятелен тон, че всички кимнаха в знак на съгласие. После Роландан допълни. — Така ще бъдем сигурни, че е изпълнил напълно дълга си.

Жрицата издържа погледа на главния си предводител, но после сведе глава уважително. Трябваше да се подчини. Лечебната магия, с която щеше да облекчи болките на рицаря, щеше също така и да го приспи, а всички имаха нужда от отговори.

Усетил намеренията й, сър Лотлансен поклати отрицателно глава:

— Предпочитам да бях загинал там заедно с войните си, заедно с честта си. Но те… те не ми позволиха…

— Кои не ти позволиха? Нападателите ли? Кои са те? Какви знамена носеха? — Кралят не се сдържа. В гласа му се долавяше огромен, неконтролируем гняв.

В друга ситуация, крал Фиъръс не би си позволил да подходи така грубо, нарушавайки всякакви принципи на етикеция и отношение към подчинен или поне не в присъствието на толкова много хора. Но в този момент го бяха вбесили. Рицарят и новините, които носеше, бяха развалили цялата церемония, символизираща дълго чаканата победа.

Единственият в залата, който не обърна особено внимание на поведението на Краля, бе самият рицар. Той го погледна, след което си позволи за първи път да изкриви саркастично устни:

— Носеха знамената на смъртта, Ваше величество. Видях го в очите им. Там зее същата празнина, носена от всички нас в сърцата ни. Пропаст, в която пропадаме по собствено желание. Постепенно. И така, до момента, в който не станем част от тях.

Думите му вбесиха още повече владетеля. Той блъсна приборите пред себе си, надигна се и удари с юмрук по масата. Болката, която изпита при сблъсъка с кристалната повърхност, веднага загрози лицето му — нещо, което немалко от присъстващите видяха. Крал Фиъръс за пореден път падна в очите на хората си, защото недостатъкът на това да си владетел беше, че повечето от подчинените ти очакват да се държиш с достойнство, спазвайки етикеция и норма — принципи, за които Кралят бе забравил напълно в този момент.

— Какви ги бръщолевиш? Говори по-ясно… — подхвана крал Фиъръс, но усетил, че никой в церемониалната зала не му обръща внимание, замълча.

Погледите бяха приковани в Роландан, който се беше изправил с ръка, вдигната в повелителен жест. Всички бяха замлъкнали — поредното доказателство за дълбоката почит към Мъдреца. Сър Лотлансен също бе пленен от невероятната харизма на Мага.

— Успокойте се, кралю! Нека аз разпитам многоуважавания рицар! Сър, моля представете ни се! — благият тон, с който говореше, действаше хипнотизиращо на всички.

— Сър Лотлансен, ваше Върховенство! — отвърна едва крепящият силите си рицар, безпогрешно разпознал Великия Мъдрец. Настъпи един момент на пълна тишина, в който Роландан премисляше следващите си думи.

— Знам, че сте изтощен и изтерзан от битката, както и от загубата на верните си подчинени и другари. За съжаление, се налага да ви разпитаме веднага. Поне за важните неща. След като отпочинете, ще настъпи по-подробен разпит за изясняване на ситуацията.

Сър Лотлансен кимна. Мъдрецът владееше напълно ситуацията.

— Щом са пощадили живота ви, значи са предали някакво съобщение, с което да се завърнете. Нека го изслушаме и след това ще бъдете отведен на място, където ще се погрижим да се излекувате от раните и преживения шок — Роландан погледна Главната жрица, а тя му кимна, благодарна, че ще й бъде позволено да се погрижи за ранения рицар.

Не намиращ повече сили да говори, сър Лотлансен започна да рови в една от кожените кесии, закрепени към колана му. Всички погледи бяха насочени към шаващите му ръце. Мина един момент на тягостно мълчание, след което сър Лотлансен бавно извади сфера от кесията си и разтвори дланта си така, че да могат всички да я видят. Кълбото имаше металически цвят и беше не по-голямо от ябълка. Размерите му съвършено прилепваха към здравата длан на рицаря. Повечето посетители бяха стъписани, защото нямаха представа какво е предназначението на предмета. Главният Мъдрец и хората с по-висок ранг обаче знаеха за какво служи кълбото и лицата им помръкнаха.

Сферата на изображенията бе магически предмет, с чиято помощ можеха да се предават необикновени съобщения. Имайки недоверие към повечето вестоносци, благородниците и хората с висок чин в кралския двор или съвета на Мъдреците, записваха гласа и собственото си отражение в сферата, така че този, до когото стигне съобщението, да бъде напълно сигурен в истинността му.

Изключително скъп и луксозен артефакт, Сферата на изображенията не можеше да бъде притежавана от когото и да е — факт, който изключваше възможността нападението да е било извършено от някоя бандитска шайка, тъй като, най-малкото, те не разполагаха със средства да си я купят.

— Знаеш ли как да я използваш? — гласът на Роландан извади всички от мрачния им унес.

Сър Лотлансен кимна. Беше служил често като вестоносец в младите си години. Призрачното усещане в залата се засили. Всички очакваха напрегнато сферата да възпроизведе съобщението, а Кралят потръпна. Това беше поредният сериозен удар върху репутацията му. Каквото и да бе посланието, то щеше да стигне до много хора.

Държейки сферата с едната ръка, а с другата местейки пръстите си по предмета в сложна последователност, изтощеният рицар най-после успя да активира магията му.

Изведнъж сферата излетя от ръцете му и започна да се рее във въздуха, постепенно увеличавайки размерите си. Бледото сиво сияние, което представляваше първоначално, впоследствие доби ясни образи и цветове. В последния си стадий на активизиране, кълбото достигна размери, позволяващи на всички да видят достатъчно детайлно това, което собственикът й беше втъкал като образ. Тогава от нея се разнесе безплътен глас. Някои в залата го познаваха прекалено добре и бяха пребледнели до такава степен, че лицата им се сливаха напълно с гранитните статуи и колони. Един от тях беше Роландан, почувствал страх за първи път от много време.

— Да не би случайно да си помислихте, че ще пропусна веселото сборище?… — циничният глас накара доста от присъстващите да потрепнат. — Да не би случайно да си помислихте, че ще спазя определения от вас ред и организация? — последва звучен и злокобен смях. — Оттук нататък ще трябва да свикнете, че има и такива, които не се подчиняват кротко. Хора, желаещи промяна.

Никой не смееше да прекъсне ужасяващия глас, защото съобщението, запаметено в сферата, не можеше да бъде повторно възпроизведено. Още повече, всички бяха приковали вниманието си в гласа и лика на говорещия. Сивата коса, спускаща се почти изцяло върху сухото и сбръчкано лице, се смесваше с бледо зелено сияние. За миг светлината в белия камък върху жезъла на Главния Мъдрец потрепна, сякаш се гласи да изгасне.

Самият създател на съобщението бе подготвил речта си изключително театрално. Имаше ги всичките онези тягостни паузи между важните и потресаващи изречения, както и специалните обръщения към присъстващите. Сякаш човекът, стоящ зад този образ и глас, предварително знаеше реакцията на хората, към които бе изпратил съобщението си, осъзнавайки превъзходството си — той можеше да общува с тях и да отговаря на въпросите, които таяха, а те нямаха тази възможност.

Гласът продължи ужасяващото си пътуване в залата:

— Владетелю! Дните ти отминават. Дните на магията ти отминават… — някои от присъстващите се сепнаха, но гласът поясни. — Да, на теб говоря, Роландан! Обръщам се единствено към теб, защото всички останали са само подлоги, чрез които неформално владееш цялото кралство…

За разлика от безизразното и спокойно лице на главния Мъдрец, крал Фиъръс трепереше, почервенял. Но той не смееше да продума нищо. А и никой нямаше да му обърне внимание.

— Времето, през което си начело на школите, изтича както изтича животът от безжизненото тяло, както изтича надеждата от изплашеното до смърт сърце… Ще загинат много. Още повече ще страдат. Но това ще бъде цената, която ще трябва да платят, за да оценят самия живот. Обявявам война. На всички смъртни. И предявявам искания както към трона на Силвернада, така и към върховенството в Съвета на Мъдреците…

Последва дълга и мъчителна пауза. Гласът се изсмя презрително още веднъж:

— Не желая никакви преговори, а единствено разруха. Моите войски вече са на път. Целя да превзема един по един свещените храмове и да използвам магията им.

Зелената светлина, изпълваща цялото изображение, започна да става все по-плътна и гъста. Накрая тя закри напълно лицето на говорещия. За момент хората в залата с уплаха предположиха, че може да излезе извън сферата и да потопи цялото помещение с призрачността си. Гласът проехтя за последно в залата:

— Войските, идващи от най-дълбоките ви кошмари, вече са мобилизирани.

Накрая сферата изригна с първоначалния си метален оттенък и тупна на пода, върнала първоначалните си размери.

Изведнъж в залата избухнаха хиляди гласове. Навсякъде настана хаос. Хората започнаха шумно и неконтролируемо да обсъждат случилото се, а някои — да си проправят път към изхода, решили да разпространят новината възможно най-бързо. Стражите не можеха да въдворят никакъв ред, тъй като самите те бяха стъписани. Сър Денотериън, главен предводител на всички рицари и наемници, служещи на кралството, се опитваше да ги усмири като крещеше заповеди на подчинените си с по-нисък ранг. Благородният рицар, чийто род бе близък с този на самия Ланс Пътешественика, имаше достатъчно солиден опит, за да предусети последствията от ситуацията, излязла от контрол. В опита си да напуснат залата, някои от присъстващите буквално стъпкаха други. Започнаха малки боеве в различни части на залата. Кралят, отпуснал на стола си, беше припаднал, неуспял да издържи на цялото напрежение от случилото се. Единствено Главният Мъдрец Роландан стоеше на мястото си, загледан замислено към мястото, където бе летяла доскоро Сферата на изображенията:

— Нумориус!…

 

На другия ден, в същата зала отново се провеждаше събрание. Този път обаче посетителите бяха четирима. Роландан не бе напускал почетното си място цяла вечер. Не си беше позволил дори няколко часа сън. Мъдрецът бе прекарал времето след неочакваното съобщение и последвалите го събития в размисъл.

Другите присъстващи в просторното помещение бяха Кралят, представителят на Островните Кралства и временно назначеният говорител на благородническото съсловие. Всички останали аристократи бяха побързали да напуснат столицата и да се запътят към замъците и земите си, за да започнат евакуация на своите хора.

Предстоеше война — нова и ужасяваща. Никой не бе предполагал, че заплахата ще дойде в самото сърце на кралството. Война, наподобяваща непозната болест, бързо заразила човек и точно толкова бързо разпространяваща се към всяка част от организма му.

Бяха изминали едва няколко часа от провалената, почти несъстояла се церемония, символ на победа и триумф, а новината за новата заплаха бе излязла извън портите на двореца и столицата, където всъщност положението беше най-зле. Слуховете се бяха разпространили във всяка къща. Навсякъде се чуваха викове и крясъци: „Война!“; „Преврат!“ Повечето разпространители на ужасяващите вести ги бяха доизкривили и доизмислили, а по-лукавите и коварни хора се организираха в банди и започваха да грабят и вандалстват. Такава беше природата им. Природа, която, без да подозират, подхранваше силите на Мрачния Господар.

Сър Денотериън бе мобилизирал цялата войска, с която разполагаше двореца, за да възпре разразилата се анархия. Навсякъде се стигаше до схватки. Много дюкяни бяха изпотрошени и ограбени. Някои важни административни сгради — дори опожарени. И всичко това за няколко часа.

„Заради това загубихме!“ — думите на рицаря, станал неволен вестоносец на ужаса на войната, отекваха в съзнанието на Роландан.

„Затова и продължаваме да губим!“ — помисли си Мъдрецът.

Събранието, което бяха свикали преди повече от час, все още не можеше да започне, тъй като в залата постоянно нахлуваха ординарци, даващи рапорти директно на краля за положението в столицата. Засега нещата уж бяха овладени, но жителите, освирепели в своята уплаха, щяха да продължат да безчинстват. Това беше природата им… Поне на повечето.

Кралят изслушваше поредното съобщение, дошло от някой командир, когато Роландан се откъсна от мислите си и го погледна с онзи благ и приятелски поглед, в който винаги имаше решение и изход от ситуацията.

— Искам да заповядаш на стражите пред залата да не допускат повече вестоносци. Предстои ни важен разговор! — Роландан никога не използваше специални обръщения към Краля, когато заседаваха. Мъдрецът смяташе, че цялата тази парадност и помпозност губи ужасно много време.

Крал Фиъръс кимна, след което стана от кристалната маса и се запъти към украсения с арка вход на залата.

Представителят на благородниците измъмри навъсено:

— Дайте да свършваме веднъж завинаги с тези преговори, ваше Върховенство. Трябва да отпътувам незабавно за Ефес и да предупредя хората си.

— Спокойствие, васале! Спокойствие! — в гласа на Мъдреца имаше повече разбиране, отколкото заповед. Или поне такова усещане оставаше у Лунуниен, собственик на замъка Ефес и подчинените му земи.

След малко Кралят се върна. Нямаше смисъл да зададе някакъв въпрос на Роландан, защото знаеше, че Мъдрецът ще започне да говори така или иначе.

— Амбициите и жаждата за власт на Нумориус стигнаха своята връхна точка. Отсега нататък ние сме на ход. Единственото му преимущество е, че успя да ни изненада в момент, в който си позволихме да си отдъхнем поне малко…

Кралят го прекъсна като малко дете, настояващо да узнае отговорите на всичките си въпроси наведнъж:

— Но ти не знаеше ли, че е готов да те предаде? В Съвета не бяхте ли наясно какво цели? Ами другите Мъдреци… те чия страна ще вземат?…

— Естествено, че моята… — Роландан го прекъсна. По лицето му пробяга съвсем лека нотка на раздразнение. — Всички знаят, че Нумориус е колкото вещ в магическото изкуство, толкова и безразсъден — качества, които смесвайки се, носят неприятни последици. За него…

— Тогава защо е толкова самоуверен? Дори един луд не би си позволил открито да обявява претенции към престола, без да си остави поне малка вратичка за преговори и обсъждане.

— Луд, натъкнал се на огромна сила, благодарение на невероятния си късмет. Сила, идваща от предмет, който мислехме за дълбоко заровен и несъществуващ.

— За какво говориш? — попита нервно кралят.

— Преди няколко месеца Нумориус бе изпратен от Съвета да проучи Забравената долина. Според скриптовете на Камъка на изцелението, именно в прокълнатата долина е скрит и заровен друг камък, владеещ силата на прераждането.

При тези думи Кралят зяпна, а представителят на благородниците затаи дъх в очакване на следващите думи на Мъдреца. Мургавият островитянин бе откъснал поглед от Роландан, играейки си небрежно с къдравата си коса.

— Не предполагахме, че ще успее да го открие. Не можахме и да предвидим, че ще ни предаде. Но най-искреното изумление, което чувствам, е от факта, че е успял да го овладее и да го използва — Роландан погледна въпросително островитянина.

Още при намирането на Камъка на Изцелението, Мъдрецът, тогава още млад магьосник и авантюрист, бе неимоверно запленен от силата, която артефактът излъчваше. Тогава, обаче, имаше един проблем — никой от преселниците не знаеше как да го използват. Откритите от тях заедно с Камъка текстовете бяха изписани на непознат език. Ето защо Роландан се бе обърнал към жителите на съседните Островни кралства за помощ в разчитането на старинните текстове. Островитяните се славеха със завидни познания в областта на корабоплаването, корабостроенето, риболова, търговията, както и с владеенето на различните езици, но нямаха никакво понятие от магия. Все пак, най-просветените от тях бяха помогнали при превода на старинния текст и така Роландан успя да подчини Камъка и да разучи магията, която таеше. Нумориус, макар и втори по ранг мъдрец в съвета, не познаваше този античен и непознат език. Ясно беше, че е получил помощ от някой просветен жител на Островните Кралства.

— Вината е колкото ваша, толкова и наша. Алчните сърца не признават принадлежност нито към земя, нито към владетел — Роландан се опита да успокои чувстващия се неловко, представител на Островите.

— И… И какво искаш да кажеш? Че този… Нумориус преражда и призовава мъртъвци, карайки ги да му служат. Та това звучи, ако не друго, то нелепо! — говорителят на благородниците погледна Мъдреца невярващо.

— Боя се, че да. Анър бе добре защитен храм. Всички чухте рицаря. Защитниците са претърпели пълен погром. След като го разпитам лично, ще разбера подробности. От досега казаното излиза, че сме застанали пред невероятна опасност.

Благородникът и кралят се спогледаха, след което обърнаха вниманието си отново към Роландан.

— Как бихме могли да се изправим срещу такава немъртва опасност в този случай? — зададе плахия си въпрос Кралят.

— Ще воюваме, но преди да започнем битката, трябва да проучим врага така, както той самият е проучил нас. Затова ще усилим защитата на останалите храмове.

Всички кимнаха.

— Кралю, съветвам Ви да се затворите в личните си покои за няколко седмици, докато нещата утихнат. В момента хората са обезумели пред новата опасност. Ще приготвя изявление и ще им съобщя, че сте болен, след което заедно с главнокомандващия войските Ви ще обсъдим как да действаме.

Кралят се съгласи охотно. Мъдрецът щеше да се справи с назряващия проблем.

— Имаш пълното право да се разпореждаш от мое име! — бяха последните му думи, преди да напусне церемониалната зала, доволен, че с лека ръка е предал товара си. Последва го говорителят на благородниците, който щеше незабавно да отпътува към замъка си и да разпрати вестоносци към другите васали.

Останали сами, Мъдрецът и Островитянинът дълго мълчаха, преди също да си тръгнат. В залата настъпи блажен покой след като всички тези мъже и страховете им вече ги нямаше.