Делиян Маринов
Пътуване през спомени (12)

Десета глава
Освобождаващи

Земята на гоблините беше напълно лишена от всякакво плодородие. В момента, в който Скар и отрядът му от полуживи навлязоха в териториите, контролирани от грозните създания, всяка прилика със света, който познаваха допреди това, изчезна. Напукана твърда почва и тотална липса на водоизточници. Слугите на Мрачния Господар изпитваха радост от факта, че не им се налага да задоволяват нуждите на смъртното тяло, защото в подобен географски терен това би било практически невъзможно. Скар сравняваше гоблиновите земи с тези около Кралския път. Но тук имаше една съществена разлика. Липсваше надежда.

— Донякъде мога да ги разбера защо воюват — разсъждаваше Призрак на глас, докато разглеждаха иззетата от кметството карта.

— Да воюваш е по-лесно — отвърна Скар, без да вдига поглед от разгънатия пергамент. — Макар и рисковано, оръжието е доста по-примамливо от това, цял живот да се търкаляш в нечистотии в някоя ферма, и в края на краищата, когато дойде благородникът — да останеш без нищо.

— Сякаш някакво древно проклятие тегне над тези земи. Някакво унищожение. Мога да усетя присъствието на смъртта, дори отвъд присъствието на моята собствена! — въодушевлението на Призрак взимаше връх.

По принцип полуживите почти не си говореха, но с върналите се при всеки един от тях спомени идваше и желанието за стари разсъждения и философии, върху които бяха лежали нравствените им устои приживе. Мрачният повелител беше допуснал тази способност до тях нарочно. Той нямаше нужда от безмозъчни слуги. Тъкмо напротив! Когато някой е напълно лоялен, защо да не е и интелигентен в същото време. Това бе перфектната комбинация.

— Най-голямото проклятие, което може да спре човек да се развива и да живее нормално, се ражда вътре в него…

— Всяка участ е заслужена.

— Да, така е. И ние сме тук, обратно в този свят, за да я раздадем — долетя бездушната констатация на Призрак.

Скар не беше сигурен как да отговори, затова предпочете да върне разговора относно сегашния им план.

— Би трябвало това да е главната им гробница — рече той и като заби скрития в ръкавицата и вече лишен почти от всякаква плът пръст в картата, привлече вниманието на скаута си. — Не би следвало да имат други или поне някакви особено важни обредни места, щом не са отбелязани.

— А защо на хората ще им е да маркират гробници на раса, с която воюват и ненавиждат?

— За да плячкосват, естествено. Нима мислиш, че са по-различни? Нима мислиш, че ние бяхме по-различни? — за няколко мига Скар също се върна назад в спомените си от последните дни, а с тях дойде внезапен прилив на енергия и желание за разрушение.

Призрак вдигна рамене, настроен за по-прагматичен разговор.

— Дали охраняват гробницата си? И въобще можем ли да знаем дали патрулират по земите си…

— Тепърва предстои да разберем. Да тръгваме!

Полуживите войни се върнаха при остатъка от отряда си, раздадоха команди и информация и започнаха неумолимия си преход към вътрешността на гоблиновата страна, в търсене на древната гробница. Високо в небето, единственият им неумолим наблюдател бе жежкото слънце — жестоко за всяко живо същество, бродещо по съхнещата земя, но не и за тях.

Скалистата земя и множеството хаотично разпръснати неравности не представляваха проблем за отряда на Скар. Там, където нормалните хора трябваше да заобикалят или да се спускат с въжета, за да стигнат до желания участък, полуживите направо прескачаха. За тях не бе проблем приземяването от някое високо място, тъй като костите им бяха повече от издръжливи.

Гоблините се гордееха със земите си, именно заради тяхната трудна проходимост, защитаваща ги от бърза инвазия на предполагаем бъдещ враг. Липсата на плодородие не касаеше военно настроения народ. Те не бяха земеделци. Съгледвачите им, патрулиращи по границата на страната, бяха забелязали вражеската група още с нахлуването й. По принцип гоблините биха могли да мобилизират войска, която да неутрализира неприятеля мигновено, но нещо ги спираше. Навярно неумолимия начин, по който представителите на омразната човешка раса кръстосваха терена… Тяхната увереност беше притеснила и озадачила граничните власти на гоблините, които, ставаше ли въпрос за военни стратегии и тактики — не бяха въобще примитивна раса.

Затова съществата бяха изпратили шпиониращи патрули, които наблюдаваха Скар и хората му. Тези от гоблините, които бяха видели много битки и се бяха въздигнали до офицерски чинове (каквото и да значеше за тях тази военна титла), веднага бяха изключили възможността това да е поредният експанзивен рицарски отряд. Един предполагаем неприятел първо би изпратил разузнавачи и второ — би се движил по-предпазливо. Освен това кралските войници не биха пропуснали да се накичат с величавите си бойни доспехи и знамена. За разлика от сегашната пасмина бойци, повечето от които нямаха дори брони и бяха навлечени в окъсани дрехи.

Нахлулият отряд се движеше с ясна цел. Цел, която гоблините искаха да разберат преди да ударят. Шпионите им бяха изключително добри в работата си. След три дена преследване, гоблините не само знаеха какво цели отряда от нашественици, те знаеха и как да го неутрализират. И преди им се беше налагало да възпират разбойници, грабители на гробници.

За първи път откакто бе върнат отново към живот, макар и напълно различен от този, който бе познавал преди, на Скар му се наложи да изругае — това така нужно на всеки войник и стратег човешко качество! Полуживите бяха спрели в една камениста долчинка, чиято леко ронлива и влажна почва свидетелстваше за подпочвени води, които така или иначе нямаше кой да изследва и оползотвори. Причината за внезапно спрелия устрем на слугите на Мрачния Повелител беше нещо, което Скар не бе предвидил и заради което ветеранът псуваше повече от щедро. Войните се бяха струпали около временно назначения си лидер, който се взираше с гневен поглед в откраднатата от кметството карта. Не само, че беше изключително неточна, но в същото време беше и неграмотно написана.

— Проклетници, шибана човешка раса!… — Скар захвърли картата в краката си. — Шибаната им липса на прагматизъм!

— Какъв е проблемът? — Инстинкт, който рядко разговаряше с когото и да било от полуживите се обърна с въпросително изражение към ветерана.

Лицето на едновремешния другар на Скар беше изсъхнало, като характерната за младостта му руменина по бузите беше заменена със зеленикав оттенък — символ на постепенната метаморфоза на тялото, обречено да служи на надигналия се мрак.

— С мозъците си, по-миниатюрни и от тъпите им ездитни животни, скапаняците са отбелязали областта, в която се намира костницата на гоблините, както и местоположението на самата костница — Скар се вгледа яростно в картата, — но са пропуснали нещо съвсем просто и съществено…

Двадесетина празни погледа бяха приковани в някогашния опитен наемник.

— … забравили са да маркират траекторията, по която да я достигнем.

Съзнанието на разузнавача в Призрак се обади:

— Тогава можем да проучим областта и сами да я намерим. Вярно, че би отнело време, но…

— Но ние не разполагаме с време!

Резкият отговор на Скар успя да стресне наобиколилите го войни. Лидерските му качества смразяваха дори полуживите.

— Мрачният Господар не може да чака повече. Всички вие усещате нетърпението му. То ни отслабва. Трябва да завършим мисията си по-скоро.

— Като стана въпрос за мисия — Призрак изгледа водача си изпитателно, — останалите така и не разбрахме какво цели Величавия ни Лорд.

Скар понечи да отговори, когато внезапно Инстинкт, който се беше отделил малко по-рано от групичката, извика.

— Елате!

Моментално интересът на отряда от полуживи се беше насочил към добрия в намирането на следи войн и находката му.

— Погледнете…

Инстинкт посочи с отмерено движение на брадичката си меката пътека, по която бяха слезли в долчинката. Бе осеяна с отпечатъци на тежки ботуши. Техните собствени. Само, че оставени не сега, а от преди ден или още по-рано може би.

— Страхотно, значи сме били тук и преди. Въртели сме се в кръг без дори да обърнем внимание, улисани в бързото си придвижване… — разгневен Скар разкъса картата, която се беше озовала в ръцете му.

Полуживите войни нямаха време да помислят над откритието. Призрак, който наблюдаваше следите с още по-зоркия си поглед, каза с мрачна нотка в гласа:

— Има още нещо…

Вниманието моментално се насочи към почти безплътния скаут.

— Тука тези — Призрак се наведе и посочи. — И тези… И тези…

Ръката му се местеше от стъпка към стъпка.

— … и тези… — Призрак се надигна и погледна останалите с кухите си, изпълнени със зелена светлина очи, в които не се четеше абсолютно нищо, освен смърт. — Тези отпечатъци на по-малки и боси крака, с остри и леко извити нокти… — Усмивката на лишения му от устни и всякаква кожа череп бе широка, като на човек, доволен от откритието си. — Очевидно не са наши.

— Гоблини! — изкрещя някой от отряда.

— Страхотно! Значи ни и следят! — Скар измъкна меча си, последван от всички останали в отряда и се заоглежда нервно. — Сега трябва да сме повече от нащрек. Нищо не им пречи да ни изненадат в засада и нападнат.

— Нищо не ни пречи да ги неутрализираме и избием… — обади се някой от отряда и бе окуражен от мрачните кимвания на повечето полуживи.

— Положението е по-сложно отколкото си мислиш — Ветеранът дари войника със стоманения си поглед на строг командир, — това е тяхната земя. Имат числено превъзходство, но по-опасен за нас е бойният им стил.

Обадилият се войн, който в предишния си живот явно не се беше изправял в сражение срещу създанията, изгледа Скар с неприкрито недоумение.

— Бият се с брадвички, секири и всякакви други сечащи оръжия.

Новина, която не тревожеше полуживите толкова, колкото ги озадачаваше. В една евентуална битка щяха да дадат доста повече жертви, отколкото ако воюваха срещу човеци.

Всички очакваха предводителя на малкия отряд да вземе решение.

— Тъй като времето ни притиска, а трябва възможно най-скоро да приключваме, предлагам да се разделим.

Напълно лоялни към Скар, полуживите кимнаха до един.

— Инстинкт, поведи половината към източната част на региона. Аз ще поема останалите. В случай, че се натъкнете преди нас на гробницата, се свържи с Мрачния Повелител. Той ще ти даде напътствия какво да правиш.

След като се разпределиха на два по-малки отряди, войните се срещнаха за последно преди да се отделят напълно и размениха по няколко организационни изречения. Малко преди да тръгнат, Призрак се обърна на висок глас към Скар:

— По-рано щеше да разкажеш какво точно търсим в мизерната им гробница, вярно, че почти нямаме време сега, но би могъл да споменеш поне… — скаутът размаха кокалестите си ръце към останалите от бойния отряд. — Всички изгаряме от нетърпение да разберем!

Скар, надянал безразлично изражение, отговори:

— Ще откраднем нещо много важно за Господаря ни.

— Нима Мрачният се нуждае от каквито и да било богатства или скъпоценности? — предположи Призрак.

— Не… — Мъртвешкото лице на Скар, потъна в още по-дълбока сянка. — Нуждае се от душите им. Това са единствените богатства за него, които мъртвите създания притежават след смъртта си.

Бойните групи се разделиха. Някогашните, почти побратими, Скар и Инстинкт дори не се сбогуваха, но не защото не бяха заинтересовани от съдбата на другия. Спомените бяха породили наченка на силна връзка между тях, дори в новия им мрачен живот. Войните бяха убедени, че ще се срещнат отново, когато мисията приключи успешно. Поредната илюзия, която щеше да ги предаде…

 

В същото време, по техен пример, част от шпиониращите ги гоблини се отдели, но не тръгна в посока на Инстинкт и неговата част. Създанията се насочиха към един от най-близките гоблинови гарнизони, скрит в една тайна пещера. Предстоеше мобилизация. Скоро полуживите щяха да чуя бойните тъпани на гоблините. Мелодия на смъртта, изпратила в небитието хиляди през вековете на войни.

Скар и хората, които беше причислил към новото си военно формирование, състоящо се от десетина бойци, наблюдаваха областта вече в продължение на часове. Без резултат.

Изморени, не от дългия преход и обикаляне, а по-скоро от еднотипната гледка на чукари, лишени дори от малък знак, че гробницата или пътят към нея са някъде наблизо, отрядът се беше разположил на едно леко възвишение, от което имаше видимост в радиус на десетина километра. Ако отнякъде се появеше враг, нямаше да ги изненада.

Скар стоеше изправен и размишляваше над факта, че откакто бяха тръгнали на мисия, не бяха сядали, лягали и почти спирали да се движат. Една малка частица от съзнанието на боеца, който някога бе Скар, стигаше до извода колко добри и доблестни постъпки можеше да извърши приживе, ако тялото му притежаваше същите достойнства и издръжливост. Тогава…

„Нима? Нима ако бях супер-човек мислите ми щяха да са насочени към добро или по-скоро щях да върша… още по-големи злини?…“

Вглеждайки се във войниците си наоколо, всеки зареян в собствената си мъртва вселена, Скар знаеше отговора. Само трябваше да се осмели да го признае. Това бе коварството на истината. Умението да я признаеш сам на себе си, дори когато не е честна, дори когато познанието за нея е унищожително. А колко по-трудно бе да продължи живота си, въпреки нея.

„Това е то — стойността на нашето съществуване. Лесни решения и супер сили ни предлагат само тези, които искат да им служим. И го постигат чрез наивността ни. Чрез порочността ни, чрез слабостта ни. И след това сме обречени да знаем, че притежаваме истинска сила и способности, и в същото време да служим на тези, които са ни ги дали или са ни подлъгали, че сами сме ги постигнали, само за да ни дърпат конците отново, без дори да го осъзнаваме…“

Нечие присъствие извади Скар от мислите му. Войнът, който разсъждаваше в поза, подходяща за медитация, извърна глава към току-що пристигналия Призрак.

— Не ни следят — лека наченка на притеснение красеше гласа на скаута, — което е неестествено…

— Някакво предположение — какво би могло да ги е разубедило да ни наблюдават? — Скар бе не по-малко озадачен от последните новини.

— Никаква представа, но е съвсем възможно да са изгубили интерес към нас или нещо по-грандиозно да е привлякло вниманието им. Все още би трябвало да воюват с човеците.

— Не мисля — Скар поклати отрицателно глава. — Не биха изпуснали възможността да ни нападнат и оберат. А второто… все едно.

Призрак вдигна рамене.

— Както и да е. Каквото и да ги е отказало, това е плюс за нас. Нека се съсредоточим. Натъкна ли се на нещо интересно по време на огледа?

— Всъщност да. Под възвишението има няколко пещери, орнаментирани с различни символи.

Скар се опитваше да асимилира новата информация.

— Какви символи? Успя ли да ги разпознаеш?

— Не обърнах внимание, за мен по-важно беше да огледам за следи от съгледвачи.

— Ще е хубаво да огледаме! — Скар се изправи и направи сигнал на останалите да се приближат. — Заведи ни!

— Дадено — изрече Призрак и се насочи с бърза крачка в посоката, от която беше дошъл, следван от полуживите си спътници, изпълнени с нетърпение и предчувствие, че приближават старинната гробница.

 

Инстинкт и неговите войни също се лутаха безрезултатно с часове. Не им липсваше ентусиазъм и бяха сканирали почти цялата поверена област. Назначеният по-рано за ръководител на второстепенния отряд войн бе започнал да се съмнява в достоверността на унищожената карта. В крайна сметка, свитъкът беше стар, което поставяше под въпрос легитимността му.

Той тъкмо бе решил да върне отряда обратно към долината, където се бяха разделили с останалите и да види дали те имат напредък, когато се натъкна на нещо странно. Фигурата на някакъв, очевидно неадекватен гоблин лежеше неподвижно на видимо неудобната за сън земя. Снаряжението му, състоящо се от малка бойна брадва и колан, върху който бяха закачени няколко кинжала, бе захвърлено настрана. Ръката на гоблина беше заета с празна бутилка.

Създанието не представляваше никаква опасност дори за дете. След като отрядът полуживи наобиколи пияното създание, Инстинкт го изрита силно в стомаха. Гоблинът изпищя в пиянския си сън и се опита да се обърне на другата страна, откъдето последва друг ритник, който изцяло го извади от дрямката. Не очаквала появата на тежко въоръжени бойци толкова навътре в страната си, гнусната твар ококори очи и посегна към липсващия си колан.

— Не си познал — успя да изрече на общия им език Инстинкт. Не си спомняше да го е говорил от много време.

Осъзнало, че не е въоръжено, съществото се надигна и опита да избяга, но получи трети ритник, който го отказа от опитите му. С треперещ глас, гоблинът започна да хленчи:

— Моля ви, пощадете ме!… — по интонацията му личеше, че говори общата реч слабо.

— Глупак! Естествено, че ще те пощадим. Засега. Ако не ни беше нужен, вече да си се простил с живота си! — Инстинкт звучеше напълно бездушно, при все това се опитваше да сплаши още повече и втрещения гоблин.

За да подчертае думите си, войнът прибра оръжието, а останалите последваха примера му. В крайна сметка биха могли да се справят с него и с голи ръце, ако се наложеше.

— Обещаваш ли да ни служиш в замяна на живота си?

Гоблинът кимна без да се замисли.

— Познаваш ли местността достатъчно добре?

Гоблинът кимна отново, като този път се усмихваше заговорнически.

— Търсим една ваша гробница. Смятаме, че е наблизо. Ти ще ни заведеш.

— Аз водя — съществото кимна енергично.

— И само не опитвай да ни бягаш. Нямаш шансове… — простичките думи на Инстинкт, които гоблинът успя да разбере, му докараха капки студена пот по челото.

— Няма ли да е по-добре да намерим Скар и останалите и да влезем в гробницата заедно? — попита някой от отряда.

— В никакъв случай. Сега ни се отдаде подходящ шанс. Сега ми се отдаде подходящ шанс — изрече с алчен тон Инстинкт, който освен най-близък приятел на Скар от миналото, също така бе стоял винаги в неговата сянка, неспособен да се докаже повече от ветерана.

След като се окопити, създанието ги поведе леко и внимателно към предполагаемата гробница. Ако бяха запазили картата, полуживите биха разбрали, че мнимият гоблин ги води все по-далеч и по-далеч от мястото, където бе отбелязано лобното място на скверните същества. Ако Инстинкт бе по-малко заслепен от желанието за слава, той би счел за по-разумно да потърсят Скар и другите и да работят заедно.

Мрачният Господар бе запазил алчността, коварството и всички други човешки зловредни емоции, сигурен, че те ще направят слугите му по-свирепи и по-покварени.

В случая тези качества щяха да навредят повече. Злото се обръщаше срещу себе си. Гоблинът превеждаше полуживите по Ниските Чукари — област, запомнена от хрониките като бойното поле, в което гоблините винаги имаха преимущество пред враговете си, защото бе подходящо за засада.

 

Скар и Призрак се взираха в изографисаните върху твърдата скала кърваво червени символи. Писанията им бяха повече от непознати, всъщност полуживите не бяха въобще запознати с грубия език на гоблините.

— Дори не знаех, че тази сган има писменост — промълви един от спътниците на Скар и се изплю пред входа на пещерата.

— А, писменост… По-скоро са някакви драсканици, които само клетите изроди разбират — подхвърли друг и всички се разсмяха.

Без Скар, който гледаше внимателно руническите символи и разсъждаваше.

— Зарежи това. — Призрак постави изящната си кокалеста ръка върху рамото на временния си предводител. — Сигурно пещерата води към някой бардак.

Компанията отново избухна в подигравателен смях. Заедно със спомените идваше и чувството за хумор. Циничното.

Докато останалите продължаваха да обсъждат гоблините и мерзостта им, Скар се опитваше да си припомни символите, защото ги беше виждал в далечното си минало някъде. Или поне един от тях. Да, един от тях, приличащ на овал със странен орнамент вътре в него. Зад окръжността беше грубо изваян предмет, напомнящ скиптър. Гоблините не бяха добри художници. Всъщност те дори не знаеха какво значи изкуство. Но като всяка раса и те имаха нужда от символи за отбелязване на различни неща. А този символ, който Скар така внимателно изучаваше, всъщност показваше, че точно в момента полуживите стоят на входа на най-важната…

 

 

„… съкровищница, в която гоблините погребваха и кралете си. Скар се изплю на входа на пещерата. Самата мисъл, че някой гоблин може да носи кралска титла го отвращаваше. Мисълта пък, че примитивният им народ, при който цареше още племенния строй, уважава някакви традиции и обичаи го караше да се замисли, дали всъщност собствената му раса не бе прекалено заблудена. Тези същества имаха чувство за принадлежност. Не бяха обикновени грабители и диваци. До няколко поколения може би и те щяха да се развият достатъчно и да се цивилизоват.

— Това тук… Кралски жезъл, а това — златна монета — му обясняваше грубо на развален общ език гоблинът, който беше до него, за начертаните върху скалната повърхност символи.

Скар се заслуша в съществото, явно опиянено от възможността да обяснява разни неща на чуждестранните посетители. Наемникът и целият му отряд се чувстваха крайно отегчено и изморено от дългия преход през земите на гоблините, но когато предводителят на гоблиновата армия бе предложил на Скар да измени на защитниците на Стомана и да се обърне срещу тях, подкрепяйки гоблиновото нападение, той му бе дал ясно да разбере, че плячкосаните богатства първо ще бъдат закарани в общата съкровищница на съществата. Едва след това, гоблините щяха да започнат подялбата с хората, изменици на собствената си раса.

Макар и не намиращ логика в това изискване, Скар се беше съгласил охотно, виждайки избавление от глада и бедността, както за себе си, така за и другарите от наемническия отряд. Унищожителите на Стомана, хора и гоблини, влязоха в античната пещера, използвана за съкровищница. Всички до един, предани единствено на кесиите си и алчното желание винаги да са пълни…“

* * *

Заслепени от възможността да блеснат пред Мрачния Господар, Инстинкт и хората му следваха фалшиво клатушкащия се гоблин, на когото всеки, поне веднъж напивал се през живота си човек, би се изсмял. Съществото играеше ролята си на пияно изключително некадърно и коварният, макар и зле скалъпен план на гоблините, проработи единствено заради непредпазливите полуживи, алчни за почестите на Мрачния си Повелител.

Десетината полуживи тъкмо бяха навлезли в Ниските Чукари, когато първите малки копия на гоблините за нападение от разстояние, полетяха към тях…

… Създанията обаче не знаеха срещу какво са изправени.

Третото копие, щръкнало от защитения с лека ризница гръб на Инстинкт, го накара да се замисли и проумее, че са попаднали в капан.

Другите от отряда също бяха разбрали, че са станали жертва на хитра инсценировка. Всички до един изтеглиха оръжията си.

Инстинкт успя да покоси лъжливия гоблин, повел ги към смъртоносния капан.

В същия момент, в който съществото тупна безчувствено на твърдата почва, стотици от другарите му изпълзяха от различните си укрития и заляха като безмилостен водопад измамените полуживи, които въпреки огромните си бойни възможности, нямаха никакъв шанс срещу многочислен противник, чийто боен стил се ограничаваше чисто и просто в разсичане и обезглавяване.

 

Пещерата бе лишена от всякаква светлина. Това естествено не създаваше затруднения на Скар и компания, които с неживите си очи виждаха перфектно в тъмнината. След като преминаха тесен, неохраняем коридор, войните се озоваха в огромна обла зала, чийто таван бе осеян с множество сталактити. Един от тях правеше особено впечатление. Формата му не беше конусовидна, обърната надолу, както останалите. Бе изсечена чудато, изваяна от непознат скулптор във формата на странно Божество. Ветеранът не бе попадал никога на такова нещо, не си спомняше да е виждал фигурата на изобразеното същество в предишния си живот, макар да имаше спомен, че е посещавал веднъж това място. Явно скулптурата, която имаше форма на глава на гоблин с гротескно голям нос, бе направена по-късно. Ветеранът, както и останалите полуживи бойци нямаха възможност да задълбаят в разсъжденията си относно смисъла на окултно оформения сталактит, тъй като за известно време до един, включително и Скар, бяха неимоверно впечатлени от нея. Огромните очи на изваяния гоблин бяха от диаманти. Сапфири, аметисти, рубини и други камъни бяха вградени хаотично в очните ябълки на алчно ухилената скулптора. Скъпоценните камъни осветяваха просторната галерия в различни цветове. Това което, обаче, беше струпано в центъра й не бяха множество златни монети и предмети, а черепите и костите на хиляди умрели гоблини.

Полуживите оглеждаха помещението в продължение на десетина минути без да коментират. Вървяха предпазливо и внимателно, очаквайки някакъв тайнствен механизъм да задейства клопка, която да ги постави в неудобно положение. Години по-късно, когато гоблините щяха да развият индустрията и технологиите си — такива капани и устройства щяха да заемат всеки сантиметър от гробниците и съкровищниците им, но на този етап мястото беше чисто.

Макар и съставена от черепи и кости, почвата под краката на войните бе устойчива, тъй като с времето тленните останки на съществата се бяха слегнали и пресовали. Това правеше евентуалното пропадане надолу невъзможно. Самият терен беше неравен, осеян с множество баири и долчинки. За по-добра видимост Призрак се беше покатерил ловко върху най-високото кокалесто плато. С изпълнено с интерес лице, скаутът помаха на Скар, приканвайки го да се покачи при него. Ветеранът успя, макар и по-бавно, да се озове при намерилия находката войн.

— Погледни — Призрак посочи с пръст най-близко виждащата се стена, — това е краят на помещението.

Пръстът му започна бавно да се движи, описвайки окръжност около самите тях.

— В тази галерия няма друг изход. Единствения проход, водещ до това място е този, който използвахме.

Скар кимна и прикани скаута да продължи разказа за откритието си.

— Показах ти именно тази стена. Вгледай се по-внимателно.

Предводителят на отрядчето се опита да фокусира мястото, което Призрак визираше. На пръв поглед това си беше съвсем обикновена пещерна стена, осеяна с множество грапавини. Един по-внимателен оглед, обаче, показа на Скар, че част от грапавините, всъщност са изпъкналости, гарнирани с дребни руни. Заровил се в отколешните си познания за гоблините и традициите им, ветеранът успя да прозре, как всъщност е устроена гробницата.

Евентуалният грабител, нахлул в пещерата с обикновена факла, или дори магическа светлина, не би могъл да изучи детайлно стените й. Вместо това би предпочел да рови колосалните камари от черепи.

Там беше и уловката. Гоблините криеха съкровищата в тайници, вградени в стените, заедно с труповете на загинали племенни лидери, чиито мощи бяха положени в отделни ковчези…

 

 

„… Наемниците бяха очаквали да бъдат заслепени от блясъка на множество златни монети, бокали и предмети от всякакъв тип. Ето защо повечето влизаха в просторната пещера с ръце над очите си. Това, което ги втрещи, обаче, бе, че вместо в съкровищница, техните коварни съюзници, ги бяха отвели в огромна катакомба.

— Проклети да сте, очаквах да ни заведете другаде! — Скар бе хванал гоблина-водач за шията и насочваше облечения си в метал пестник към лицето му.

Другите от наемническия отряд също бяха наизвадили оръжията си и бяха оформили малък боен строй, който щеше да бъде пометен от гоблините за секунди.

Противно на очакванията на Скар и хората му, чудовищата не ги нападнаха. Стойките им бяха напрегнати. Физиономиите мрачни. Но бойните брадвички и копия си стояха по местата. Едно от съществата, явно смятащо се за говорител на войската на гоблините проговори.

— Това е поредното доказателство колко малко знаете за раса, за която твърдите, че е по-примитивна — гоблинът изви устни подигравателно — и за народ, който смятате за по-зле устроен.

Объркан Скар пусна водача на гоблиновия отряд, който побърза да си поеме сериозно въздух и се изплю пред наемника.

— Нали не очаквахте да сме разхвърляли богатствата, честно заграбени в битка, където ни падне?

За миг импулсивния войн се замисли, след което даде сигнал на другарите си да приберат мечовете си и кимна въпросително и приканващо.

Разбрал намека му, гоблинът-говорител започна да обяснява, а лицето му бе приело гримаса на същество, което е гордо от факта, че е събрало вниманието на останалите:

— Както знаете ние сме военен народ — за всеобщо учудване създанието владееше общия език повече от добре. Може би минаваше за някакъв тип дипломат. — Не губим време в създаване на жилища, живеем в дупките си и носим само необходим багаж. Ето защо не можем да създадем специално хранилище за богатствата, които плячкосваме…

… Ето защо, намерили тази огромна галерия, сме решили да я използваме за това. Но тъй като винаги има шанс да ни нападнат грабители, сме направили така, че тези богатства да останат в тайна.

Скар и войниците му бяха озадачени и слушаха с интерес. В представите, които имаха за гоблините, не влизаха прагматизма и логистиката. Ето, обаче, че съществата им показваха подобни качества. И ги смайваха.

Ветеранът реши да попита:

— Искаш да кажеш, че всичките съкровища са тук? Тоест, държите всичките накуп?… А как си ги разделяте и как разбирате, на кого колко се полага?

Гоблинът вдигна косматите си сивкави вежди.

— Вие хората имате способността винаги да ни изумявате, когато осъществим някакъв контакт с вас — усмивката на дребничкия войн имаше саркастичен привкус. — Разсъждавате за нас, като взимате за пример себе си и собствения си примитивизъм. И естествено разсъждавате грешно!

Другите гоблини се разкискаха, докато в същото време наемниците стояха мълчаливо и се вглеждаха с ненавист в подигралото ги създание.

— Какво искаш да кажеш — присви Скар устни, — уроде?

Сякаш не забелязал грубата обида, говорителят на гоблиновата войска продължи разсъжденията, които явно защитаваше твърдо:

— Имах предвид факта, че трябва да излезете от обвивката на собствените си възприятия! Коне с капаци. Мислите се за най-висшата раса, а всъщност сте най-висшите глупци и измекяри.

Това бе достатъчно за Скар, чийто двуостър меч отново се беше озовал в ръцете му. Високият войн, готов да изтърпи рани от всякакъв характер без да гъкне, но не можещ да преглътне дребна обида, проговори. Гласът му прогърмя в галерията.

— Ще те накарам да се извиниш на колене. Пред всеки един от отряда ми.

— Никога. Момчета, обезоръжете ги!

Заповедта дойде малко неочаквано за наемниците, които не успяха да реагират бързо. Гоблините се нахвърлиха свирепо срещу тях. Заслепен от собствения си гняв, Скар се озова при говорителя на гоблиновата армия и го разсече с един откос. Бойната му дружина успя да се окопити бързо и да отвърне на първоначално разярената атака на съществата.

Скоро галерията се изпълни със звън от стомана и стоновете на умиращите — доскорошни съзаклятници и партньори в нечестивото престъпление…“

* * *

Призрак държеше шепа златни монети в ръката си. Сред тях се забелязваше дребна брошка с вградено сапфирче, както и посребрен пръстен с печат, явно на някой незначителен благородник, сразен и ограбен в битка.

Съкровищата не предизвикваха никаква емоция в полуживия, чиято заключена в клетката на злото душа желаеше единствено гибел и вражеска агония. Останалите от групата им обикаляха безцелно, изучавайки напразно залата за алтернативен изход.

Самият скаут, имащ усет за подобни места и приживе изучавал много крепости и тайници, бе почти сигурен, че гоблините едва ли се бяха погрижили да прокопаят тунел за тайно придвижване.

След като бяха отворили и изучили скритите в стените саркофази, полуживите бяха достигнали до извода, че колкото и различни от човешката раса, гоблините също имаха чувство за традиция, заради йерархията, с която бяха подредили ковчезите с телата на древните им предводители. Именно тя разпалваше мислите на служителите на Мрачния Господар, както и прозрението, колко заблудени са били в миналите си животи.

„Човек се учи и след смъртта си. Жалко е, че тези знания не могат да върнат стария живот и да го обогатят…“ — размишляваше Призрак и наблюдаваше Скар, седнал с кръстосани крака на една камара кости.

Ветеранът, който бе получил наскоро пореден спомен, медитираше, защото му предстоеше контакт с Мрачния Повелител, преди да започне очаквания ритуал (заради който бяха пропътували половината Кралство). За миг, някъде в дъното на изгнилото си сърце, Призрак изпита съжаление към временния си водач.

Макар всички да бяха равностойни слуги на Мрака, той бе нагърбен с по-специални и отговорни задачи. Задачи, чийто тъмен характер разтреперваше дори безплътната фигура на съгледвач, който приживе винаги стоеше настрана от проблеми, действайки тихо, откъм гърба.

Призрак стисна шепата монети и я хвърли върху черепите на едни от хилядите погребани тук трупове на гоблини.

А колко от тях не бяха видели дори грош от плячката, за която се биеха и живееха. И заради която бяха мъртви. И обречени да служат на Него.

 

Инстинкт и малкото оцелели бойци, които предвождаше, се бяха струпали в незначителна бойна формация, опрели гръб в гръб. Гоблините, нападнали ги изненадващо и целеустремено, сега ги бяха обградили и бавно стопяваха бойната дистанция. Слугите на Мрачния Господар знаеха, че са обречени. Всички до един се опитаха да се свържат с него, но без успех. Желаеха неговата магия да ги облее и да ги дари със супер сили. Той обаче ги бе предал.

В онзи последен момент, в който гоблините се нахвърлиха и разсичаха полуживите без капка милост, Инстинкт, някога добродетелен и храбър боец, бе благодарен, че не може да изпита болка… Физически.

Защото душата му щеше да остане в плен на Мрака завинаги.

 

Скар бе прекратил всяка връзка с действителността. Не че тя по принцип означаваше нещо за него. Опитвайки се да се докосне до съзнанието на Господаря си, той трябваше да изостави всички мисли и разсъждения настрана. Трябваше да остави безплътната си материя сама да намери пътя към черната есенция на Мрачния Лорд. Ето защо безплътният Скар или това, което беше останало от духа му, обримчен във веригите на тъмната служба, успя да се свърже с Лорд Нумориус. Цялата есенция на откъслечното съществуване на ветерана се смрази и потрепна, допирайки се до огромната сила и власт, с която разполагаше Мрачният Повелител.

„Да, послушни мой слуга! Тази сила ще бъде твоя. За известно време.“ — усетил страхопочитанието на война, Нумориус освободи гласа си в поробеното му съзнание.

В същото време фигурата на Скар стоеше напълно неподвижна. Случаен наблюдател би решил, че войнът е мъртъв, защото не издаваше никакъв признак на живот. Тялото му бе изоставено.

Останалите от отряда го бяха наобиколили в очакване на новини от Предводителя. След като бяха изследвали щателно цялата гробница и не бяха открили нищо интересно, нетърпението им се изостряше.

Изминаха десетина минути, в които единственият шум идваше от капките вода, ронещи се от озъбените сталактити. Ветеранът отвори отново лишените си от пламъка на живота очи:

— Време е…

Всички до един кимнаха мрачно с нескрит ентусиазъм.

— Трябва да седнете около мен в точно определен ред! — докато обясняваше Скар жестикулираше с ръце, описвайки различни символи.

На бойците, за които военната дисциплина се бе превърнала в първичен инстинкт, отне секунди, за да изпълнят желанието на моментно предвождащия ги съратник. Ето защо полуживите бяха легнали около изправилият се Скар, оформящи сложната фигура от два преплетени един срещу друг правоъгълни триъгълници.

Ветеранът се намираше точно в центъра.

— Започнете пълна медитация. Опитайте се да достигнете съзнанието ми и да го обградите.

— А защо? Ако мога да попитам… — намеси се Призрак, вечно буден за детайлите.

— Ще разбереш — беше единственият отговор, с който Скар реши да го удостои. — А сега всички трябва да се съсредоточите…

След няколко бавно изтекли минути, слугите на Мрачния Лорд най-после успяха да освободят съзнанията си от полуживите тела, насочвайки ги към стоящия в средата на оформената геометрична фигура войн. Уверил се, че всички са напълно съсредоточени в заръката му, Скар потърси Господаря си отново.

„За да завършиш вече оформения ритуал, ще ти е нужна кръв.“ — думите, долетели в мозъка му бяха кристално чисти.

„Но откъде бих могъл да намеря такава?“ — непросветен в същината на подготвеното заклинание, Скар бе попаднал в пълно недоумение.

„Своята собствена, робе. Подготви се да усетиш слабостта на смъртния живот отново. И за последно…“

И тогава на ветерана му се случи това, което не бе предполагал, че ще го сполети отново. Почувства душата си отново свободна. Намираща се в тялото и свързана със съзнанието му, но обградена от поробените съзнания на бойните му другари.

Да, Скар отново беше жив. И имаше пълен контрол над себе си. Но бе длъжен да изпълнява желанията на Мрачния Господар. Защото жадуващите живот съзнания на останалите войни от отряда щяха да разкъсат душата му и така да го заличат напълно, само ако се опиташе да им измени.

Да се чувства жив всъщност не беше толкова хубаво, колкото успяваше да си спомни — с нормалното усещане на биещо сърце и нормално движещата се във вените кръв, бяха започнали да работят и всички други сетива.

Лишен от богатото си зрение на полужив, Скар не можеше да види абсолютно нищо в мрачната галерия, освен бледия блясък на покритите с прах скъпоценности, вградени в статуята, намираща се далеч нагоре. За малко войнът щеше да се задуши от липсата на свеж въздух и богатия аромат на плесен, гнило и смърт.

Ето защо първите си минути обратно в живота, Скар прекара в обилна кашлица и дишане на пресекулки. Върнало си човешката топлина, тялото му беше отново негово, но крехко и слабо, независимо от това, че притежаваше силна мускулатура.

Скар беше гладен. Беше жаден. И съжаляваше, че животът му бе върнат, само за да му напомни, колко е зависим от него. Това, което носеше успокоение на война беше, че спомените за това кой е и какъв е, започнаха бавно да прииждат, но той нямаше време да ги подреди. Усещаше мъртвото присъствие на останалите, налягали неподвижно, полуживи. Те служеха безотказно на Мрачния Господар и щяха да убият Скар. Ето защо ветеранът нямаше време, нито да мисли план за бягство, нито да се рее в спомени. Това, което трябваше да направи е да пролее собствената си кръв, за да завърши пъкления ритуал, който щеше да…

Скар не знаеше какво щеше да последва. Знаеше само какво трябва да направи.

Ето как господарят владееше напълно своят роб.

Ветеранът извади добрата стара кама от малката й кания, закачена на колана му. Направи съвършен прорез върху лявата си ръка. Моментално шурналата кръв бе насочена към вътрешността на триъгълника, оформен от телата на останалите войни. Болката, която отдавна не го бе заливала, го накара да изкрещи. За малко дори щеше да изгуби съзнание. Но бойната му издръжливост се обади и ето, че ветеранът успя да запази самообладание. Усещайки, че ръката му е напълно безчувствена, Скар се насочи към другата част от триъгълника, защото тя също трябваше да бъде напълнена. Почвата, която представляваше черепи и гости на множество отдавна погубени гоблини, бе напълно обагрена в алено. Това, което Скар бе жертвал в тази част от смъртоносната фигура, беше кракът му.

Болката беше неописуема. Длъжният да се подчинява войн се влачеше към самия център на триъгълника, където щеше да плати последния кръвен данък.

Скар не се самозалъгваше. Щеше да умре отново. Този път по собствено желание, ясно осъзнавайки, че го прави в името на Мрачния Лорд, владеещ зеления Камък. Самоубивайки се, Скар щеше да се отрече от живота си и да върне душата си в плен.

Успял да се довлече до центъра на фигурата, бележеща жертвения ритуал, ветеранът вдигна с последни сили кървавата кама. И преряза гърлото си…

В същото време душата му бе разкъсана от ужасяваща агония…

Мрачният Господар пристъпи в пещерата-гробница, готов да подчини и пороби душите на хилядите гоблини там. Те бяха единственото богатство за Нумориус. Хиляди войни, които щяха да му служат и да му помогнат да унищожи Кралството на хората. Напълно и завинаги.