Делиян Маринов
Пътуване през спомени (13)

Единадесета глава
Надхитрени

Той виждаше душите им. Потънали в дълбок покой и летаргия, те или кръжаха безцелно, образуващи облак, чийто цвят бе близък до пепелявия, или стояха в пространството. Всички до една покварени от различни злодеяния приживе. Душите на гоблините, които щяха да му служат…

 

Но имаше един малък проблем. Нумориус се нуждаеше от дни, които да прекара в медитация и да концентрира цялата си енергия, за да започне груповото прераждане на мъртъвци. Ето защо Мрачният Лорд не можеше само да призове обратно към живота мъртвите създания. Макар способностите на Камъка да му позволяваха да владее тази есенция от съществуването, Нумориус беше само човек, ясно осъзнаващ, че без Камъка би бил един дребен магьосник, жрец от среден ранг, стоящ винаги в сянката на Великия Мъдрец, който притежаваше Камъка на Изцелението. Затова Нумориус бе предприел собствено изследване и бе открил Камъка на живота, а после — въстанал срещу всичко и всички. Защото бе алчен за власт и амбициозен. И защото виждаше опасността властта, която Роландан притежава като водач на жреците, да се изроди в тирания.

Тези мисли тормозеха постоянно Мрачния Лорд и не му даваха покой. Те го бяха последвали и тук — в гробницата, където жалката му марионетка го беше призовала, стриктно следвайки нужните стъпки на ритуала. От такива слуги имаше нужда Мрачният Лорд — безволеви и безупречни в изпълнение на поверените им задачи. Затова и Нумориус бе избрал да възражда във предстоящата Втора вълна мъртви гоблини. Безскрупулната и алчна раса бе перфектно олицетворение на злото. Повелителят на Камъка на Живота щеше да се погрижи пътят им към разрушението да продължи и отвъд смъртта.

Галерията бе притихнала и прекалено задушна. Нумориус покри носа си с част от плаща, попивайки бледия аромат на парфюм от рози. Мрачният Господар се грижеше за външния си вид постоянно. Осъзнаваше, че суетата може да се счете и като проклятие за човек, който има постоянна нужда от свободно време, за да управлява, но от друга страна бе и типична кралска черта. А той трябваше да свиква, защото амбициите му стигаха до престола, но не се ограничаваха само до там. Нумориус щеше да обяви война на целия свят, опиянен от силата, която беше овладял.

След като успя да си поеме нужното количество свободен дъх и аромат, Мрачният Лорд си наложи да потисне обонянието си и да се заеме колкото се може по-бързо със заклинанието по събиране на души.

Когато бе открил Камъка, Нумориус бе изпаднал в толкова силна еуфория, че почти бе изгубил разсъдъка си. Естествено, той си нямаше и понятие как да борави с него, но благодарение на връзките му в Островните Кралства, Лордът бе намерил познавач на древните легенди, витаещи върху територията на Силвернада, още преди основаването й. Островитяните, вкопчили се в търговията и собствения си просперитет, нямаше как да откажат на високия бял човек, идващ от Кралството. Не и щом той носеше злато.

Магията за събиране на души можеше да бъде разчетена още в първите скриптове на Камъка. А за маг от ранга на Нумориус, научаването и подчиняването й не беше особена трудност.

Повечето мъртви души не забелязваха живите, както и обратното. Това беше разделителната граница между двете материи, която ги поставяше в баланс една спрямо друга. Без нея би станал абсолютен хаос. Това бе първото знание, което Нумориус бе получил, изследвайки текстовете, преведени от поверения му островитянин.

Второто нещо, което Мрачният Лорд научи, изследвайки магията на Камъка бе, че единствения начин, по който той може да покори душите на умрелите е да привлече вниманието им, т.е. да ги накара да го забележат. Което беше изключително опасно, защото жадни за живот, те щяха да го погълнат.

Като част от Съвета на Мъдреците, магът бе стигнал до високия си ранг, благодарение на уменията си и неизчерпаемата енергия, която притежаваше още с раждането си. Мъдреците имаха заложби в спиритуализма или общуването с мъртвите, но за целта заклинателите на Целебния Камък издигаха защити между себе си и душите на умрелите, за да се предпазят.

Нумориус обаче трябваше не само да общува с мъртвите гоблини, той трябваше да ги пороби, ето защо не биваше да издига преграда между себе си и тях.

Имаше само един начин, по който той да успее. Начин, забранен от Кралството и силите на доброто, които олицетворяваше.

Мрачният Лорд притежаваше Аморфид-компаньон, който виждайки и живата, и неживата материя, можеше да разваля преградата между двете. Именно чрез Аморфидите, мъртвите души понякога се появяваха в Кралството под формата на духове и феномени, и тормозеха простолюдието. Естествено за свое удоволствие.

Амофидът, който Нумориус бе успял да призове, бе приел формата на черен гарван. Най-обикновен черен гарван, чиято необикновеност бе отразена в смарагдово зелените му очи. Покорни единствено на себе си, Аморфидите често напускаха хората, дръзнали да ги призоват. Запленен обаче от силите, които Мрачният Повелител притежава, Пту беше решил да остане в реалния свят, където бе призован да живее чрез новия си Господар, изсмуквайки част от иначе безсмъртния, благодарение на Камъка на живота. Едно покварено съжителство, което и двамата приветстваха.

Пернатото същество се беше загърнало в плаща на Господаря си. То умееше да вижда през него, без да се открива за света. Нумориус често общуваше с Гарвана-Аморфид, като му споделяше мислите и плановете си. Успял да свикне с острата миризма на влага и задух, Мрачният Господар се бе съсредоточил върху предстоящата магия. Сумракът в галерията не го притесняваше. Не го притесняваше и безплътното присъствие на покорните му войни. Страхът на Лорда, обаче, идваше от неживата материя, с която щеше да се сблъска след броени минути.

— Не се притеснявай, Единствени! — гарванът проговори с плътен и дълбок глас, издаващ едновременно и интелигентност, и някаква древна и огромна пошлост. — Те не притежават силата, която притежавате Вие. Много скоро ще са в капан.

— Да, така е — пулсът на Нумориус започна да се нормализира. — Но какво, ако все пак ме надвият.

Ако притежаваше усета за човешките реакции, Пту щеше да изгледа въпросително и отегчено Господаря си. Вместо това, Аморфидът продължи да го уверява.

— Мога да усетя всяко настръхнало косъмче във вас. А не трябва! Не и от неувереност. Позволете на магията да ви изпълни!

Нова вълна увереност изпълни гърдите на мага. Всичките амбиции и жажда за власт се вляха в трудно изчерпаемата му магическа енергия. Те щяха да са волята и острието на действията му.

Стиснал жезъла си до предел, в който кокалчетата на ръцете му щяха да разкъсат плътта, Нумориус успя да призове магията на Камъка. Сферата избухна в зелен пламък, който не изгаряше. Той само изсмукваше. И живота. И смъртта.

Гарванът се показа иззад финия плащ на Мрачния Лорд и разпери криле във въздуха. За нормалното човешко око, съществото бе само една птица. За неумиращите души на блуждаещите, мъртви гоблини в галерията, това бе Аморфид. Пту започна да се издига към тавана, събирайки вниманието на все повече и повече души, след което започна да кръжи из цялото огромно помещение. Всички те започнаха да го следват, но от дистанция, заинтересовани от това, което е и което явно иска да им покаже. След като обиколи цялата галерия обстойно, аморфидът започна да се връща към Господаря си, следван бавно от неспокойните души на хиляди гоблини, движещи се този път организирано и с цел. След което кацна върху рамото на Мрачния Лорд, разкривайки го за следващите го безтелесни мъртъвци.

Обикновено душите се страхуваха от хора, подчинили аморфиди, защото често същото им предстоеше и на тях. В момента, обаче, гоблините усещаха, че имат числено превъзходство като души и бяха убедени, че могат като нищо да се нахвърлят върху живото същество и аморфида му, които безразсъдно бяха нахлули в мястото им на вечен покой.

Душите искаха да разкъсат всяка есенция на живота, криеща се в неканените нарушители. Нумориус усещаше техния глад и озлобление, затова бе започнал да трепери. Гарванът стискаше рамото му толкова силно с ноктите си, че успя да разкъса копринения плащ, под който шурна тъмната кръв на Мрачния Лорд.

— Сега! — изкрещя съществото.

Тъкмо, когато душите на гоблините бяха наобиколили Нумориус с намерението да изпият живота му, той изрече две прости магически думи.

В този момент зеленият пламък на Камъка се откри и за неживите. В него се криеше толкова много магия и толкова много живот, който можеше да бъде изсмукан. Измамени, душите на гоблините се втурнаха в безплътния си полет към жезъла и закрепената за него сфера, сигурни че ще пируват и с нея, и с Повелителя й. Те не можаха да прозрат капана, който им готви.

Камъкът на живота започна бързо и хищно да поглъща душите на мъртъвците, а скоростта, с която се вливаха в него, нарастваше все повече и повече. Веднъж попаднали там, те започваха да агонизират, пищейки с нечовешки стонове, които отекваха дори в реалността.

Разбрали, че всъщност сферата ги е подлъгала, насочилите се към нея по-далечни души, се опитаха да се отскубнат от запленяващата й магия и да избягат някъде, където и да е.

Нумориус изрече още две думи, при което зеленият пламък започна да се движи все по-хаотично. От самата му сърцевина изскочаха безброй тънки и подвижни езици, приличащи на камшици, които неумолимо започнаха да преследват бягащите души.

Бяха обречени. Щяха да Му служат и да се подчиняват, което естествено нямаше да ги спаси от мъченията, които ги очакваха зад кристалните стени на Камъка на Живота.

Пламъкът се беше образувал около сферата, а зелената светлина идваше от множеството зелени точици по нея. Колкото повече ставаха — толкова по-силна ставаше светлината. Тези зелени точици бяха душите на гоблини и хора, поробени завинаги от Мрачния Лорд. Там беше заключен и Скар, който виждаше, осъзнаваше и усещаше всичко болезнено, защото знаеше, че му предстои ново прераждане. Още по-мрачно и безволево съществуване.

 

Изведнъж зелената светлина угасна и в галерията отново се възцари мрак. Лорд Нумориус се усмихна заговорнически, след което се свлече на колене върху студената костна могила, където доскоро бе стоял прав. След като отпусна жезъла в скута си, той хвана нежно и грижливо птицата, вкопчила се в рамото му, и започна да я гали с изморени и бавни движения. После двамата напуснаха пещерата-гробница, насочвайки се обратно към владенията си.

Там Мрачният Лорд и Пту щяха да отпочинат, защото ги чакаше още много работа. А истинската агония за пленените души тепърва предстоеше.

 

… В същото време стотици живи и настървени до краен предел гоблини нахлуха в галерията с намерението да избият до крак и втората група нашественици…

Скар нямаше време да мисли. Инстинктите му на боец реагираха преди още първите мисли да долетят в главата му. Изправен и въртящ над главата си меч, пропит с гоблинова кръв, Скар осъзна, че отново е „жив“ в разгара на битка. Нямаше време да размишлява около последните събития, сполетели съществуването му, което в последния час бе загубило и получило наново тленност. Двуострият меч описваше дъга след дъга, покосявайки ниските, жилави, крещящи насреща му фигури.

Гоблините връхлитаха вдигналите се след ритуала полуживи бойци, като не им оставяха време да си поемат дъх. Не че слугите на Мрачния Господар имаха нужда от въздух. Това, обаче, не ги облекчаваше. Врагът имаше числено превъзходство: стотина към един, а резултатите не бяха в полза на Скар. Главите на няколко полуживи бойци от отряда му се въргаляха в криптата, смесвайки се с останките на гоблините. Явно бе, че гробницата щеше да стане подслон за още много мъртъвци. Шансът отрядът, служещ на Лорд Нумориус, да срещне края си тук, също бе реален. Само за минути цялата галерия се претъпка от същества, желаещи смъртта на неканените гости. На полуживите им се наложи да направят нещо, което, предвид унищожителния им характер, бе ново, но бе единствената им отчаяна възможност да дадат отпор — да се прегрупират в защитна формация.

 

Крегорор беше предвождал достатъчно битки, за да може славно да носи званието военнокомандващ. Специфичното за всяко племе гоблини беше, че главнокомандващите военни операции същества не се задържаха дълго в тази си позиция, тъй като обикновено измираха бързо в постоянно водените битки. Крегорор обаче се беше задържал на това почетно място, защото бе подчинил кръвожадната си природа на здравия разум, приветстващ дългото и здравословно съществуване. Ето защо гоблинът не се биеше в челните редици на войските, които предвождаше, а стоеше на стратегически удобно за наблюдаване място и командваше. И това, което виждаше от една могила, в близост до входа на гробницата, никак не му харесваше. Вярно, че първата група нашественици, които бяха подмамили и вкарали в капан се бе оказала корава, но това, което Крегорор виждаше в момента, надхвърляше всичките му опасения и очаквания. Това не бяха истински хора, поне не такива, каквито бе виждал преди. Главнокомандващият нямаше проблем с това да прахосва гоблини, хвърляйки ги в битка, в която са обречени. И без това гоблините се излюпваха и обучаваха бързо.

— Скуийз — военният командир махна на седящия наблизо и също наблюдаващ битката гоблин, — ела, имам план!

Призованото същество се появи и вдигна рамене в очакване на заповеди. Гоблините не признаваха особено етикецията и специалното отношение към по-висшестоящ, естествено ако не беше самият им вожд.

— С колко бойци разполагаме в гробницата? — мълниеносно долетя въпросът на Крегорор.

— Мъртви или живи? — въпросът не бе успял да притесни Скуийз, който се водеше нещо като съветник на главнокомандващия. Това, с което се различаваше от останалите гоблини, беше умението му да борави с цифри — рядък талант сред съществата.

— Естествено, че живи.

— Имаме 134 в галерията, в момента прииждат още 200 от нашите. До броени минути очакваме да се включат и други отряди на подчинени от вас командири с по-нисък ранг.

— Отлично! — Крегорор кимна удовлетворено, а в очите му се четеше интелигентност. — Дай нужните заповеди, тези които прииждат да не влизат.

— Но вие знаете, че не можем да победим с тези, с които разполагаме тук вътре. Вече са 112. — Докато говореше с висшия си командир, Скуийз не откъсваше преценяващия си поглед от центъра на галерията, където ясно се открояваше битката, в която полуживите бяха образували почти несломим обръч от добре наточени мечове, който не прощаваше на нито един гоблин, дръзнал да нападне безразсъдно. А такива имаше много.

Крегорор, който също не откъсваше поглед от сражението, отвърна:

— Да, така е. Това е враг, който се нуждае от специално отношение. Няма нужда да хабим толкова войни.

— Как да постъпим тогава? Нима можем да оставим противниците си ненаказани?

— О, не. Последвай ме… — Крегорор се насочи към изхода на пещерата. — Разпореди на хората си да мобилизират тези, които току-що пристигнаха пред гробницата да започнат Танца на Гоблините.

— Танцът на Гоблините? Сигурен ли сте? — Скуийз изгледа изумено командира си.

— Да, и отговарям напълно пред вожда за решението си.

— Така да бъде. Ами тези 98, които продължават сражението.

— Нека го продължават, можем да си позволим такава загуба, в името на добре сломения враг.

Двете същества напуснаха не след дълго пещерата, като всички останали гоблини им правеха път, къде от уважение, къде от уплаха. Скуийз и Крегорор принадлежаха към древната подраса на гоблините, наречена проггоблини. Подраса, славеща се с повече интелект и хитрост, доказателство за това как силата на острия ум, едновременно и превъзхожда, и контролира тази на острото оръжие.

 

Скар и Призрак бяха опрели гръб в гръб. Полуживите имаха нужда един от друг повече от когато и да било. Споменът за едно чувство, загърбено с новия живот, ги бе осенило и им даваше допълнително сила и скверна енергия — чувството на страх, което водеше до ожесточение, при тези, които бяха обучени за хладнокръвни бойци. Призрак отдавна бе изпразнил кочана си и захвърлил надалеч лъка си, като оръжията, с които разполагаше, бяха два къси, но смъртоносни кинжала. Полуживият ги въртеше със смайваща бързина и правеше на каша всеки доближил го гоблин. Съществата в повечето случаи дори не успяваха да разберат какво се е случило.

Коренно различен в бойния си стил беше Скар, който сечеше гоблините като касапин. Обляна напълно в кръвта им, леката му, идеално прилепнала и пасваща броня отдавна бе загубила металическия си цвят.

Тъй като гоблините ги нападаха на талази, без бойни формации, падаха бързо осакатени и мъртви. Много често се случваше, размахващ двуострия си меч, Скар да покоси някои от враговете на Призрак, дебнещи го отстрани.

Обръчът, който бяха сформирали първоначално, бързо бе развален. Тъй като някои от полуживите бяха посекли други в бойния си устрем, Скар бе осъзнал, че прекалената им унищожителност в предишни битки ги бе лишила от нуждата да създадат и упражнят боен стил като отряд. Фактически те се водеха отряд, само на теория. Всеки се биеше, както му идваше, несъобразявайки се с другарите си.

Ето защо от полуживите бяха останали само четирима. Скар и Призрак опрели гръб в гръб, някак странно съчетали се, и други двама, заобиколени от кръвожадните гоблини.

Ветеранът нямаше време да гледа как се развива ситуацията при бойците му. Бе заобиколен от достатъчно, желаещи смъртта му създания.

— Имаме ли план? — смразяващият глас на Призрак долетя иззад гърба на Скар.

— Бием се, докато изколим всички. Това е… — отвърна ветеранът.

— Звучи добре, но колко можем да издържим още? — изсъска Призрак, като този път, примесен с шума от битката, гласът му наистина звучеше ужасяващо.

— Колкото, толкова… — в момента, в който Скар отговори, една брадвичка го удари в прасеца, малко под сгъвката на коляното.

Полуживият войн отвърна яростно на дръзкия гоблин, не защото усети болка, която да го разгневи. Скар бе раздразнен по-скоро от това, че допускаше все повече и повече гоблини опасно близо до себе си. Той перфектно осъзнаваше, че ако беше жив — щеше да е умрял стотици пъти, което всъщност предпочиташе, защото споменът от преживяното преди битката го тормозеше много повече от всеки връхлитащ враг.

Налагаше се, обаче, да оцелее в това сражение, за да може да си отмъсти на мрачния Господар за всичко, което му причиняваше. Заради това, че държеше душата му в плен и затова, че трябваше да е вечен роб. Едва след като освободеше душата си, Скар щеше да е доволен и да се потопи във вечния смъртен покой. Войнът перфектно осъзнаваше това и се надяваше да има възможност да предаде Господаря си възможно най-скоро, защото усещаше волята си по-слаба с всеки възвърнал се спомен. Призрак нямаше такива проблеми като Скар, нито с битката, нито с предаността си. Скаутът бе отличен и бърз боец, избягващ всяко нападение и отвръщащ смъртоносно. Зареян в мислите си, Скар пропусна да отбележи първия силен трус, който разлюля залата, пращайки на земята дузини от неочакващите го гоблини. Полуживите се задържаха изправени и не нарушиха бойните си пози. Гоблините обаче бяха объркани и вторият трус, който дойде след броени секунди, ги накара да изпаднат в паника.

Ветеранът свали меча си, забелязвайки как враговете му са се отдръпнали. Създанията започнаха да бягат хаотично без посока като хлебарки, подчинени на собствения си ужас. Третият трус изпрати Скар на едно коляно. Множество сталактити почнаха да се накъсват и падат.

Четвъртият трус започна да руши галерията.

Всичко се случи изумително бързо. Трус след трус. Множество ронещи се скали и сриващи се могили от кокали и черепи заплашваха да погребат завинаги Скар и компанията му, както и гоблините, с които доскоро бяха в схватка.

Някои от гнусните създания тръгнаха към изхода на пещерата… но там собствените им другари ги покосяваха и крещяха заповеди. Дезертьорството не беше нещо ново за подмолната раса. Крегорор добре бе предвидил това. Ето защо бе оставил най-верните си бойци да охраняват изхода. Никой не трябваше да напуска. А в образувалата се суматоха, почти никой не се и опитваше.

Скар се огледа за войните си. В същия момент видя как огромен сталактит се стовари върху един от тях и буквално го смаза. Шансът да е оцелял, не съществуваше. Разбрал, какво ще сполети и него, и останалите, ветеранът извика първо Призрак, после Обелиск. После… Скар се огледа отново — бяха останали само те. Трима.

Нямаше време да размишлява над този факт. Слугите на Мрачния Господар трябваше да се измъкнат от срутващата се гробница възможно най-скоро. Оръжията им им поправяха път. Не след дълго, срещу тях полетяха множество малки секири и брадвички. Предупредени, гоблините, които охраняваха изхода, се опитваха да ги забавят, обстрелвайки ги с метателните си оръжия.

Бяха изминали едва няколко метра, когато пореден, този път огромен трус разцепи цялата земя от кости. Огромна пропаст започна да зее от единия край на галерията, като поглъщаше всичко, което имаше в нея. Богатствата на гоблините, както и тленните останки на хилядите погребани там, щяха да потънат за броени минути, повличайки всички живи войни, опитващи се да избягат от пещерата.

Полуживите трябваше да се разделят и да се опитат да стигнат до изхода от различни посоки, за да не се наранят един друг, проправяйки си път през множеството паникьосани гоблини. Създанията не знаеха какво да правят. От едната страна ги посичаха ужасяващите врагове. От другата страна собствените им съратници им отвръщаха със стомана. А пещерата щеше да се срути напълно съвсем скоро.

Една бойна брадвичка прелетя на сантиметри от кокалестия врат на Призрак. Осъзнал, че за малко да бъде обезглавен, той хвърли едната си кама по посока на стрелеца, забивайки я прецизно в гърдите му. На няколко метра от него Обелиск нанизваше на сабята си по няколко гоблина. Незащитени от броня, създанията бяха удобна цел. Пещерата се клатеше и тресеше. Конвулсиите разрушаваха спящата от векове скала и почва.

Ето че Скар стигна до гоблините, охраняващи изхода, и започна да ги избива със светкавична бързина. Много скоро моралът на все още живите „пазители“ ги напусна и те също започнаха да бягат към изхода на пещерата. Към него водеше тунел, твърде тесен за толкова много живи същества. Не след дълго, движещи се като подплашен добитък, гоблините започнаха да се стъпкват един друг.

Скар влезе в тунела. Мечът му, служещ вярно, проправяше път през плътта на бягащите създания. Призрак бе вторият от полуживите, успял да влезе в тунела. Между него и Скар имаше две дузини гоблини. Самият тунел също се рушеше, но по-бавно, сякаш не самата галерия бе станала обект на земетресение, както ветеранът си мислеше, а имаше конкретен тласък върху нея…

… Той естествено не знаеше за стотиците гоблини, които изпълняваха Танца на гоблините върху й. Самият танц представляваше ритуал, с който се сриваха крепостни стени и както Крегорор хитро бе преценил — скални масиви. Тактика, която щеше да погребе, както бойците му, така и трудните за надвиване в битка нашественици…

Скар и Призрак бяха вече един до друг в тунела, когато чуха резкия звук от тонове сриваща се скала, предшестващ пълното разрушение на галерията. Всички бягащи в тунела бяха пратени върху хладната земя. Полуживите се окопитиха по-бързо от гоблините, а оръжията им се озоваха за секунди в ръцете им.

— Дотук с богатствата на гоблинчетата. Както и с диамантения им сталактит — подхвърли злобно и шеговито Призрак, вадейки кинжала си от все още топлия труп на някакъв гоблин.

Без да обръща внимание на шегата му, Скар попита:

— А Обелиск, къде е Обелиск?

— Тук съм — полуживият войн изникна от коридора, по който току-що бяха свили.

— Значи ни настигна, а? Има ли други гоблини зад нас? — долетя въпросът на Призрак.

— Не, но трябва да изчезваме. Тунелът също започва да се срутва, макар и постепенно.

Полуживите нямаха нужда от повече разговори. Сега, когато тунелът бе опразнен от гоблини, беше по-лесно да бягат.

След броени минути излязоха от пещерата, където ги посрещнаха ярките лъчи на слънцето, отразени върху стотици метални остриета на брадви и секири… Крегорор, главнокомандващ няколкостотин гоблини-бойци, бе решил да остане до последно в местността пред гробницата, правилно предположил, че враговете могат да се измъкнат живи.

Сега проггоблина щеше да елиминира и този последен шанс.