Не бях сбъркал в очакванията си, че нашият старши участъков Валка Семьонов с радост ще се вкопчи във възможността да припечели. Веднага след новогодишните празници той взе от мен документите, които ми бе дал Мусатов, и се впусна да търси бивши колеги на Личко според списъка, съставен от бащата на Юля, и да действа за издирването в архива на делото за самоубийството на Елена Шляхтина. Имах чувството, че Валка ще се справи с всичко бързо и ловко. Той изобщо си е чевръсто и контактно момче, навсякъде има познати и приятели, но за мое голямо учудване, нещата с архива се закучиха. Кой знае защо, там не се намериха материалите за Шляхтина. Или не можеха да ги намерят, или… Не искаха? Странно. Какво толкова можеше да има в тези документи? Делото вече бе плесенясало, бяха минали почти трийсет години. Или това дело просто го нямаше там. Тогава къде можеше да бъде? За всеки случай Валка хвърли въдицата си не само в архивите на Московската градска прокуратура, но и в архивите на Градското управление на вътрешните работи, там обаче също не сполучи. В онези времена делата за убийства обикновено се водеха от следователи от прокуратурата, понякога ги даваха на наши следователи от МВР докато делата за самоубийства попадаха при прокурорските и при нашите приблизително с еднаква вероятност. Ако според първи впечатления изглеждаше, че случаят все пак не е самоубийство, а убийство, замаскирано като суицид, тогава, разбира се, главна роля заиграваше прокуратурата, а ако случаят беше очевиден, нямаше какво толкова да се мисли. При всяко положение делото, възбудено във връзка със смъртта на Елена Шляхтина и прекратено във връзка с липса на състав на престъпление (Какви формулировчици има обаче в нашия процесуален кодекс, а? Как пък можаха да го измислят този „състав на престъпление“! Велик и могъщ е руският език наистина.), трябваше да се намира или в архива на Градското управление, или в архива на Московската прокуратура, къде другаде. Обаче го нямаше. И какво щяхме да правим сега?

По принцип можеше да се откажем от неговото издирване, там и бездруго нямаше да намерим отговори на въпроса какво се е случило с Олег Петрович Личко и защо Шляхтина е „направила това“. Но Валка се вманиачи. Парите, които според общоприетите тарифи трябваше да му плати Мусатов, изглеждаха на моя приятел Семьонов просто фантастични в сравнение със заплатата му и той искаше да ги получи на всяка цена. Ето защо Валка започна да търси връзки с архивите на по-високи инстанции и след два месеца, към края на февруари, все пак изкопа въпросното дело. И от къде, мислите? Ни повече, ни по-малко — от Генералната прокуратура. Че каква фигура е била тази Елена Шляхтина, щом с нейното самоубийство се е занимавал следовател от Генералната прокуратура?

Разрешили на Семьонов само „да види“ делото, не му позволили да го изнесе от сградата, но с лекота се съгласили да ксерокопира отделни листове. Аз имам доверие на Валка, опитно ченге е, така че не е пропуснал нищо важно от материалите по делото. Валка ми донесе папката с копията на документите и своя бележник със записки и в първия почивен ден аз се захванах с историята за гибелта на Елена Шляхтина, основната свидетелка по делото на маниака Личко. Трябва да призная, че се захванах с известно вълнение — та нали в материалите непременно трябваше да има нещо, което да хвърли светлина върху тази някогашна история, неслучайно се е включила Прокуратурата на СССР.

И какво? Ами нищо. В донесените от Семьонов материали нямаше кой знае какво. Падане от високо, смъртта е настъпила мигновено. Личността на загиналата е установена. Тя е родена през 1951 година в Московска област, след завършване на гимназия и до трагичната си смърт е работила във фабрика „Червеният октомври“, няколко пъти е участвала в творчески конкурси за постъпване в Литературния институт и във Факултета по журналистика при Московския държавен университет, но не е била приета. Толкоз. И всичко буквално съвпадаше с онова, което и без това вече знаехме. Нито един нов факт, нито една нишка. Но нали Генералната прокуратура… Не, тук нещо не беше наред. От кога следователи от такова високо ниво се занимават със самоубийства на обикновени фабрични работници? Ако се беше самоубил член на ЦК или министър, тогава ясно, но тук? Отговорът се натрапваше от само себе си. Въпросът не е бил в личността на загиналото момиче. Въпросът е бил в личността на нейния убиец или на човека, който я е докарал до самоубийство. Трябвало е той да бъде спасен с всякакви средства, бил е толкова голяма клечка, че са взели делото в най-висшата инстанция и са го възложили на доверен следовател, който е нямало да допусне някаква глупост.

Изводът не ме зарадва. Разбира се, у нас всичко отдавна е преустроено и е различно, но аз съм човек трезв и разбирам, че ако за смъртта на Шляхтина е виновен — пряко или косвено — някой от върхушката на обществото, едва ли ще ми позволят да разровя това сега. Разбира се, двайсет и девет години са доста дълъг срок, но ако се замислим — не чак толкова дълъг, и човек, който тогава, през седемдесет и шеста, когато е загинала Шляхтина, е бил на не повече от четирийсет, днес е на не повече от седемдесет и почти със сигурност е още жив. А ако й е бил връстник, тоест синче на някоя партийно-правителствена клечка, днес си е направо мъж в разцвета на силите и на върха на своята служебна или бизнес кариера. И какво мислите, ще ми позволи ли той да го изоблича като убиец? Хайде де!

Но въпреки това трябва да го намеря, защото той може да знае какви отношения са свързвали Елена и Личко и защо тя е „направила това“. Пинчук смятал, както ми каза Мусатов, че Елена е дала лъжливи показания срещу Личко, въз основа на които той е бил осъден. Но е възможно тя да е направила и нещо друго.

Записах си на отделно листче името на следователя, който бе водил делото. Семьонов трябваше да го намери — ако беше жив, разбира се. Само че предварително трябваше да получим съгласието на Мусатов, нали той щеше да плати за работата.

А Шляхтина наистина е била красавица, ако се вярва на снимката, която Семьонов също бе преснимал. Вярно, на ксерокс, затова и ефектът не беше същият, но и това бе достатъчно, за да съдя за външността на загадъчната госпожица. И при такава красота тя се е обличала със заплатата на работничка с доста ниска квалификация. Тоест, по-просто казано, обличала се е „неинтересно“, според възможностите си, защото не е имала пари за „интересни“ дрехи: спекулантите са скубели тройни цени. Мога да си представя колко безумно е завиждала на приятелката си Мая Истомина, която с доста средните си външни данни е изглеждала като картинка с вносните си дрешки, купени от татко й.

Още веднъж прелистих материалите, сега вече по-внимателно. Защото първия път гледах само документите, където можеше да се съдържа обяснение за подобно внимание от страна на Генералната прокуратура към една скромна работничка от сладкарска фабрика. Сега вече четях всичко наред, включително и заключението на посмъртната съдебнопсихиатрична експертиза, където пишеше, че загиналата Е. В. Шляхтина е била наследствено обременена (майка й е страдала от маниакалнодепресивна психоза и неведнъж е била подлагана на стационарно лечение в психиатрична болница, извлечение от историята на болестта и справка от психоневрологичния диспансер бяха приложени); че самата Шляхтина на шестнайсетгодишна възраст е получила черепно-мозъчна травма, следствие от която са били систематичните мигренозни болки, които са я лишавали от трудоспособност (беше приложено извлечение от амбулаторния картон от поликлиниката, където по време на работата във фабриката е била наблюдавана Шляхтина); че родният брат на Шляхтина също е страдал от психично разстройство и се е самоубил няколко месеца преди сестра си, през януари седемдесет и шеста година (документите бяха приложени). Аз дори не погледнах приложените документи. За мен беше очевидно, че те са фалшифицирани и че всичко това е изфабрикувано, за да се убедят всички в разклатеното психично здраве на момичето, което внезапно е изпаднало в изключително тежка депресия и е посегнало на живота си. Тоест хвърлило се е от покрива на многоетажна сграда. Истината във всичко това беше само една: преди матурата Шляхтина е получила мозъчно сътресение, за което сама е разказвала на съседките си по общежитие, и периодично я е измъчвало главоболие — толкова силно, че са й давали болнични.

Стоп! Та това вече го имаше, имаше го… Лидия Смичкова, която живеела в една стая с Шляхтина, казала, че когато е боледувала, Лена е отивала да живее у приятелка, която се грижела за нея. Тази приятелка може да е била само Истомина. Но Истомина категорично отричаше да се е грижела за нея като за болен човек. Когато е живеела у нея, Шляхтина всяка сутрин е отивала на работа, а се е прибирала по различно време — ту вечер, ту късно през нощта, тоест водела е живот, далеч неприсъщ на болен човек. А и не се е оплаквала от нищо. Какво излиза? Излиза, че Шляхтина е вземала болнични, не е ходела на работа, но въпреки това е прекарвала някъде цели дни и е изглеждала напълно здрава. Може би именно това е тайната страна на нейното битие, заради която Генералната прокуратура толкова се е постарала? И въпросът не е в личността на убиеца (макар че и тя има значение), а все пак в личността на самата Шляхтина. Каква е била тя всъщност? Служителка на Комитета за държавна сигурност или на Главното разузнавателно управление, внедрена в сладкарската фабрика, за да изпълнява задачи от държавна важност? Или американска шпионка, внедрена също там и със същата цел? Дръжте ме, че ще падна от смях.

Какво тогава? Момиче „за специални интимни поръчки“, което е било викано или пращано при високопоставени чиновници? Виж, това е възможно. Но тогава…

Отново отворих папката и намерих извлечението от амбулаторния картон на Шляхтина, където подробно (че как иначе, нали трябва да демонстрират на всички, които се интересуват, колко често Елена е имала „главоболие“) се изброяваше кога, за колко и във връзка с какво заболяване са й били давани болнични. Диагнозата почти винаги беше еднаква: вегетативно-съдова дистония от хипертоничен тип, само на два пъти за осемте години, през които Шляхтина бе живяла в Москва, бяха й давали болнични във връзка с грип. При това и двата пъти бе боледувала от грип само по три дни, после се бе връщала на работа. Виж, от дистонията си бе боледувала солидно и с удоволствие, по десет-петнайсет дни. За какво е нужно момиче за интимни услуги за седмица и половина — две? За да го вземеш със себе си на почивка или в командировка. Но Шляхтина не е заминавала никъде, тя е продължавала да живее в Москва, нощувала е у Истомина. Освен това такова момиче може да се наеме, когато заминава съпругата и жадуващият нестандартни плътски наслади крупен ръководител остава в Москва сам. Това би обяснило факта, че Шляхтина не е напускала града, но по никакъв начин причината да не нощува при клиента си, а всеки път да се прибира при Истомина. Кога го е дарявала с ласки, ако не нощем? Денем, в работно време? Какво пък, и това се случва. Да речем, чиновникът не може да си заведе дама вкъщи, защото във входа има охрана, портиери и тем подобни зорки и бъбриви личности, а и той не може да нощува извън дома си, защото неявяването му вкъщи незабавно ще бъде забелязано. Той се среща с Шляхтина денем в някакво жилище. Съмнително, но възможно. Но защо тогава това не може да се прави редовно, а трябва непременно да се чака отсъствието на съпругата?

До вечерта си блъсках главата над странната „история на заболяването“, но така и нищо не измислих, освен едно: именно в тези епизоди, свързани с болничните листове, се крие тайната на личността Елена Василевна Шляхтина. Тази тайна безспорно ще обясни интереса към смъртта й, проявен от Генералната прокуратура. Но дали тя ще хвърли светлина върху историята на Олег Петрович Личко, заради която всъщност сме се заровили във всичко?

Ето в това аз вече се съмнявах. Разбира се, тук можеше да се проследи някаква психиатрична тематика. Фалшивата диагноза на Личко, за която настоявал доктор Юркунс. Фалшивата история за наследствената обремененост на самата Шляхтина, в която бях сигурен аз самият. Но какво от това? Психиатрията в съветските времена е била вълшебна спасителна пръчица при много ситуации, когато е трябвало да се обясни поведението на някой човек така, че никой да не си задава излишни въпроси. Дисидент, несъгласен с режима? Глупости, той е просто луд, нима здравомислещ човек може да не бъде съгласен с такъв прекрасен режим? Убийството, замаскирано като самоубийство, когато са премахвали неудобни хора, също е било достоен повод за привличане на знания от областта на психиатрията: та нали се е смятало, че само психически нездрав човек може да посегне на живота си. Спомням си как са ми разказвали, че в съветско време дори опитът за самоубийство е бил основание за принудителна хоспитализация в психиатрична болница. Освен това в Наказателния кодекс е имало член (и сега го има, никъде не се е дянал) „Склоняване към самоубийство“. И ако човекът, довел друг човек до трагичното решение, е бил някой „недосегаем“, пак са пускали в ход разни депресии и психози. Колкото до Личко, напълно вероятно е лекарите да са изхождали не от особеностите на неговата личност, а от описанието на онова, което е извършил. Нали шестте детски трупа са били доказани? Доказани са били. Какви основания са имали лекарите да се съмняват? Никакви. Те не са съдии, те са лекари и са поставени пред факт. Казали са им: за експертиза ни е доведен човек, изнасилил и убил шест малки деца. Нима човек със здрава психика е способен на такова нещо? Не, разбира се. И ето ви я диагнозата.

Така че наличието на психиатрична съставка в двата случая не може да се смята за признак, обединяващ двете дела (как формулирам, а?). Просто двете дела съдържат елементи на фалшификация, по-просто казано — измама, от тук и психиатрията. Ще ми се обаче да знам дали същността на въпросната измама и в двата случая е една и съща. Ако не е, тогава няма смисъл да се ровим в самоубийството на Шляхтина, не е нужно да търсим и следователя. Защото за какво ми беше нужно това дело? За да видя дали в протоколите няма да се мярнат имена на някои познати на Елена, които не сме намерили, но които знаят нещо за нейния тогавашен живот. В материалите, донесени от Валка Семьонов, нямаше нищо подобно, така че въпросът може да се смята за приключен. Ще поспестя пари на Мусатов и собственото си време.

Ами ако същността на измамата все пак е една и съща? И смъртта на Шляхтина е пряко свързана с обвинението срещу Личко за серия убийства?

Тогава ще трябва да се поразровя. Но е нужно непременно да поговоря за това с Мусатов.

Погледнах часовника: десет и половина вечерта, събота. Според мен все още беше прилично да се обадя по телефона. За да не отлагам много, трябваше да си уговоря среща с него утре — тогава в понеделник Валка щеше да може да направи нова стъпка в своята добре платена работа.

Набрах номера, като се стараех да не мисля, че слушалката може да вдигне Юля. След Нова година не бях я виждал, но мислех за нея по-често, отколкото е прилично, както се казваше в прочутия филм „Служебен роман“.

От каквото се страхуваш, това става. Законът за всемирната гадост. Разбира се, именно Юля вдигна телефона. Учтиво поздравих и я помолих да повика Андрей Константинович. Не се представих, а тя естествено не позна гласа ми — та нали се познавахме толкова слабо. Не, няма да лъжа, имаше съблазън, имаше. Дощя ми се да се представя и няколко минути да побъбря с нея, да послушам гласа й. Ами ако ми се зарадваше? Разбира се, не в смисъл, че не може да ме забрави и денем и нощем чака удобен случай да пообщува с мен, а че има хубави спомени за мен и й е приятно да си побъбрим.

Но устоях. Не бива. Няма защо. А и не е честно по отношение на Андрей.

— Андрей Константинович ще си дойде след половин час. Да му предам нещо? Може би да запиша номера ви, за да ви се обади той? — доброжелателно, но съвсем неутрално каза Юля.

Е, как, как да не се представя в такава ситуация? Просто случаят работи в моя полза. Да си кажа името и телефона. Разбира се, Андрей има моя номер, но Юля го няма, а сега вече ще го получи…

— С ваше позволение, ще се обадя след около четирийсет минути — отговорих учтиво. — Дали не е много късно?

— Не, не, моля. Ще предупредя Андрей Константинович, той ще очаква да му се обадите.

Идеална секретарка. Интересно как бих реагирал аз, ако тя, като много момичета в подобна ситуация, кажеше: „Не е късно, още няма да сме си легнали“.

След около четирийсет и пет минути вече се канех отново да набера номера на Мусатов, но се обади той.

— Търсил си ме?

— От къде знаеш? — смаях се аз. — Интуиция ли?

— Юля ми каза, че си ме търсил.

Опа! Значи ме е познала. Ах, колко неудобно се получава…

— Търсих те — потвърдих аз.

— Защо тогава се държиш като непознат? Все пак се познавате — долових някакъв упрек в гласа му.

— Ами… не бях сигурен, че е тя — излъгах аз. — Защото не запомням гласове. Ами ако имаш нова приятелка? Да я нарека Юля, а тя да се обиди и после да ти вдигне скандал, така ли?

— Добре де. Та за какво си ме търсил? Нещо ново ли има?

— И да, и не. Трябва да се видим, да поговорим.

Разбрахме се на другия ден да пийнем бира в едно приятно заведение и да обсъдим всичко. Валка Семьонов бе започнал дейността си в областта на частната детективска работа с предоставяне на списък с адресите и телефоните на бившите колеги на Личко, чиито имена бе назовал Виктор Албертович Пинчук, и Андрей трябваше лично да се срещне с тези хора и да ги разпита за Олег Петрович. Така че и той имаше какво да ми разкаже.

За съжаление двумесечните издирвания бяха минали за Андрей не по-плодотворно от моите. Картината станала по-пълна, но той така и не получил отговори на най-важните си въпроси.

Като начало майката на Мусатов не била чувала за никаква Лена Шляхтина и не си спомняла никакви познати на първия си съпруг с такова име.

Оказало се, че макар и да работел на легендарната „Петровка“, Олег Петрович не бил оперативен работник, а се занимавал със сведения, статистика и аналитични прегледи в информационно-аналитичния отдел при щаба на Градското управление на вътрешните работи, вместо с пистолети, засади и бандити. Тоест — никаква романтика, обикновена кабинетна рутина. Кой знае защо, служителите на милицията рядко доживяват до старост — от целия списък на хората, които по онова време работели в щаба, далеч не всички били живи. В самия щаб работели осемнайсет души, шестима от тях — в информационно–аналитичния отдел, освен това двайсетина души работели в дежурната част, която също била към щаба. От приблизително четирийсетте души, с които Личко имал служебни контакти, били починали двайсет и осем, двама били напуснали Москва, с останалите Мусатов се срещнал. За съжаление не всички си спомняли Олег Личко, което е напълно естествено. От дежурната част например Олег Петрович търсел само ежедневните сведения, те нямали никакви други общи служебни задачи, така че служителите в това поделение изобщо не си го спомняли. Кой ли само не бил идвал при тях за сведения преди трийсет години! Така че само четирима от бившите служители в щаба могли да споделят що–годе свързани спомени.

Най-добре от всички си спомнял Олег Личко Зураб Самсонович Шаламберидзе. Лошото било обаче, че Зураб Самсонович бил на седемдесет и осем години и макар че повечето възрастни хора на тази възраст запазват будната си и ясна мисъл и отчетливия говор, бившият старши инспектор от щаба нямал късмет със здравето: съдовете на главния мозък отказвали да поддържат интелекта му в подобаващо състояние и Мусатов през цялото време имал чувството, че Зураб Самсонович… ами, май послъгвал. Измислял си, за да не признае, че не си спомня или не знае нещо. Съчинявал на момента.

А като цяло неговият разказ се свеждал до това, че Олег бил младеж с доста необичайно поведение и поради тази причина колегите му никак не го обичали. Бил рязък в оценките си и нестандартен в съжденията, много знаел и четял цели купища научна и научнопопулярна литература (и това напълно съвпадало с разказаното от майката на Мусатов), но същевременно бил непростимо високомерен с хората, които знаели по-малко. „Невежеството не е аргумент“ — повтарял често. Особено нетолерантен бил Личко към един служител, който наистина не бил годен за щабна работа, нищо не знаел, нямал никакви умения, но бил стар приятел на някого си и благодарение на това си чакал пенсията на спокойната щабна служба в столицата на нашата родина. В миналото този човек бил началник на колония със строг режим. Сигурно е бил добър началник, но не умеел да работи с информация и статистика. „Съветската власт не е сиропиталище“ — казвал Личко всеки път, когато началникът на отдела му давал написан от колегата му документ с указание да редактира всичко от началото до края, с други думи, да го напише наново, и то до утре сутринта, защото срокът отдавна бил минал.

Когато в началото на седемдесет и пета година се чуло, че в Москва някакъв маниак убива и насилва малки деца, Личко на всички съвещания започнал да говори, че следствено-оперативната група подхожда неправилно към неговото издирване, че действат по стари, вече негодни методи и никога няма да намерят престъпника, ако не си служат с най-новите постижения на науката. При това той произнасял толкова много неразбираеми и неизвестни на колегите му думи, че всички се потрисали. Именно тогава за пръв път се заговорило, че Олег нещо не е в ред. Той пишел аналитични обзори по чуждестранни изследвания и настоявал ръководството на отдела да ги представи на ръководството на щаба и на началника на Градското управление, но всеки път получавал отказ. Видите ли, обзорът не бил написан както трябва, мислите били неясни, текстът — лошо структуриран. Той го пишел наново, пак го занасял и отново му го връщали. Накрая началникът на отдела изразил мнението си публично и пределно ясно:

— Абе, Личко, ти не разбираш ли, че всичките тези западни номера не подхождат за нас? Какви разработки ми цитираш тук, а? Американски! Измислили са ги псевдоучени от света на загниващия капитализъм! В тях няма нито дума истина. Цялата американска наука е поставена в услуга на буржоазния морал, а ние сме съветско общество. Схващаш ли разликата? Ти какво си въобразяваш? Мислиш, че като учиш задочно адюнктура, сега си най-големият учен в нашата страна? Показах твоята докладна на един професор от Висшата милиционерска школа, а той знаеш ли какво ми каза за твоите драсканици? „Ломброзианско тресавище“ — това ми каза! Така че зарежи ги тия твои фокуси, твоята задача е да анализираш оперативната обстановка в града. И не си ти, дето ще даваш акъл на следователите. Нали я знаеш приказката: ако учиш учения, само го разваляш. Първо научи както трябва руския език, а после занимавай началството с твоите писания.

— Какво общо има тук руският език? — слисано попитал Олег.

— Ами това, че дори не можеш да напишеш правилно думата „емпиричен“, а ми се правиш на много умен, из небесата витаеш.

На това съвещание Зураб Самсонович Шаламберидзе седял до Личко и когато началникът, неописуемо ядосан, хвърлил на Олег документа, не се сдържал и надникнал в него. Думата „емпиричен“ била подчертана с дебел червен молив, а първата от двете букви „и“ била поправена на „е“. „Емперичен“. Тоест нямала нищо общо с „емпиризъм“, а началникът не схващал връзката между двете думи и очевидно значението им. Изведнъж Олег избухнал в силен, неудържим смях. Не можел да се спре и се наложило да излезе от кабинета, където се провеждало съвещанието. Всички присъстващи сметнали, че е в истерия, че момчето не е в ред не само с ума, но и с нервите, след което на Олег Личко стабилно лепнали прякора Нашия луд, употребяван изключително зад гърба му. Естествено не го наричали така в очите, но започнали да се отнасят към него с предпазлива насмешка.

Някъде през юни, ако Зураб Самсонович не грешал, Личко изведнъж казал:

— Искате ли да отгатна къде и кога ще се случи следващото отвличане на дете?

Всички се засмели, а Личко назовал конкретен район в Москва — Бабушкински — и приблизителната дата: между пети и осми юли. Никой не взел думите му на сериозно, само показали с жест, сиреч: „Нашия луд подхвана репертоара си“. Осми юли минал, не се случили никакви убийства на деца и най-злопаметните все пак си спомнили самонадеяното изказване на Олег. Започнали открито да му се подиграват и да настояват като изгубил бас да купи за отдела каса коняк. На единайсети юли в мазе в покрайнините на Москва бил открит трупът на шестгодишно момиченце, което някой отвлякъл от детска градина, намираща се в Бабушкински район. В този момент това не предизвикало никакви съмнения.

— Айде стига бе, просто случайно е отгатнал. Нали не уцели датата. Приказвал си е напосоки — говорели си колегите.

— Сбъркал съм с пресмятанията — обяснявал Личко. — Сега ще взема предвид тази грешка. Но съм сбъркал само с три дни…

Той отслабнал, пребледнял, очите му хлътнали в орбитите и станали съвсем безумни. Бил разсеян, вглъбен в себе си и както биха казали специалистите — неадекватен. Можел с часове да седи мълчаливо, без да отговаря на въпроси, без изобщо да продумва, зад бюрото си и да пише нещо или пък внезапно да изкрещи, или да се разсмее в отговор на някоя безобидна реплика на някого от колегите в стаята.

В края на август заявил:

— Ще имаме нов труп на четиринайсети септември. Ще вземат детето от училище в Черьомушкински район. Пресметнал съм всичко точно, не може да има грешка.

— Слушай, я ни се махай от главата — посъветвали го колегите. — Дошъл си до гуша на всички с твоята наука. Щом си толкова умен, премести се на оперативна работа, а на нас не ни бъркай в мозъците — и без това имаме страшно много грижи.

Вечерта на 14 септември на дежурния телефон постъпил сигнал от жена, чиято дъщеря, първокласничка, не се прибрала от училище, намиращо се в Черьомушкинския район. Милицията се разтичала да търси детето. Намерили го призори на 15 септември. Било починало предната вечер.

И тогава някой се сетил:

— Това не може да бъде случайност. Олег не отгатва напосоки.

— А какво прави? — възразили му. — Да не искаш да кажеш, че е изобретил революционен метод за залавяне на маниаци?

— Той знае със сигурност. Защото самият той е този маниак. Смята всички нас за идиоти и ни води за носа.

И те си спомнили всичко: внезапните промени в настроението му, продължителните периоди на мълчание, редуващи се с истерични викове, безумно горящите очи, неадекватното поведение, нестандартните разсъждения и много други неща. Намесили дори „невежеството“ и „сиропиталището“ — сега всяка дума се превърнала в обвинение срещу Олег.

Началникът на отдела незабавно се свързал с ръководството на Градското управление, откъдето обещали да сведат информацията до изпълнителите. Очевидно изпълнили обещанието си много бързо, защото само след няколко часа започнали да показват снимката на Олег Личко на всички жители на микрорайона, в който се намирало училището. И се намерили няколко души, които категорично заявили: да, те видели този млад симпатичен мъж да седи на пейка близо до училището преди два дни, когато изчезнало момиченцето. Тези хора абсолютно независимо един от друг описали дрехите му по един и същ начин: модерно сиво яке с външни джобове и капаци и небесносин пуловер. Всички колеги на Личко знаели това яке и този пуловер — той идвал с тях на работа, а милиционерската униформа, както много други, обличал в кабинета си.

След още един час Олег Личко бил задържан.

Това всъщност било всичко, което разказал на Мусатов старият Зураб Самсонович. Каква част от разказа му била истина и каква — измислица? За думичката „емперичен“ вероятно било истина: човек не може да си измисли такова нещо. Както и за „ломброзианското тресавище“. Виж, обаче за безумните очи и неадекватното поведение — не се знае. Когато ни кажат, че даден човек има психично заболяване, много от нас неволно започват да си „спомнят“ различни факти, потвърждаващи това. Докато не сме знаели за болестта, сме си мислели, че то е някаква симпатична странност, или пък не сме обръщали внимание. Когато обаче чуем подобна „диагноза“, всичко се подрежда в съзнанието ни.

Е, все пак убил ли е Личко тези шест дечица, или не ги е убил? И какво е „направила“ Елена Шляхтина?

— Знаеш ли, да убиваш деца, за да докажеш научната си правота, е още по-лошо, отколкото да бъдеш просто луд — каза разпалено Мусатов. — Мислех си, ще мога да докажа, че Личко е бил нормален човек, а излиза, че е бил чудовище. Бях при Шаламберидзе в понеделник, днес е вече неделя, а аз още ходя като смачкан. Понякога ми се струва, че дори не мога да си изправя гърба, толкова ми е тежко.

— Чакай, Андрей, не се паникьосвай. Дай да помислим малко.

Докато слушах неговия разказ, все ми се струваше, че някъде ми „убива“. На мозъка ми му беше неудобно като на крака в тесни твърди обуща. Нещо не беше в ред, нещо не се връзваше. Но не можех и не можех да разбера какво именно. За да се откъсна от това чувство, пристъпих към моята част от отчета и разказах на Андрей съображенията си относно самоубийството на Елена Шляхтина.

— Сега ти решаваш — казах накрая. — Каквото кажеш, това ще правим. Ще търсим ли следователя, който е водил делото? Разбира се, ако е жив.

— Търсете го — вяло отговори Мусатов.

Разбирах, че сега той е изцяло под впечатлението на онова, което е научил за Личко, и някаква си Шляхтина съвсем слабо го интересува.

— Но това ще струва пари — напомних му аз.

— Ще платя.

Той извади от джоба си плик и ми го подаде.

— Тъй и тъй се видяхме…

— Какво е това? — не разбрах аз.

— Предай ги на Семьонов. Това е хонорарът за архивното дело. А за следователя сега ли да платя?

— Не, когато го намери. Моят приятел Семьонов не взема пари в аванс, само хонорар за извършена работа.

Ужасно ми се искаше да го попитам как се развиват отношенията му с Юля, доволен ли е баща й, или има основания да се безпокои. Какво толкова? Можех да попитам така, просто приятелски.

Но не го направих.

* * *

Лев Александрович Аргунов отдавна се беше сдобрил с жена си и се бе прибрал от апартамента на „Маросейка“ вкъщи, на „Рубльовка“. След онази страшна находка в навечерието на Нова година не се бе случвало нищо особено и той бе решил, че за пореден път му се е разминало. Не беше идвал никой от милицията и той се бе поуспокоил, макар че така и не бе овладял нервите си окончателно, което естествено не остана скрито от служителите във фирма „Баунет“.

Вече на няколко пъти от сутринта секретарката Лара напомняше на Аргунов, че ръководителят на юридическата служба настоява да го приеме, но на Лев Александрович не му беше до него, той се занимаваше с уреждане на отношенията с доставчиците на суровини, които незнайно защо в края на зимата бяха решили да се разбунтуват и да променят в своя полза условията по договора, уж подготвен за подписване още преди две седмици. Чак в края на работния ден Аргунов помоли Лара да му донесе чай и сандвичи.

— Лев Александрович, Чорних ви чака цял ден — отново му напомни тя. — Помоли ме да ви съобщя, че се появило нещо спешно.

— Добре — обречено махна с ръка той, — кажи му да влезе.

Ръководителят на юридическата служба при „Баунет“ Чорних беше дребно пъргаво човече с гъста кестенява коса и идеално правилни черти на лицето. Толкова правилни, че бе невъзможно човек да го запомни от пръв поглед, та дори и от втори. Нито една индивидуална особеност, която можеше да се набие в очи. Той имаше изключително интересна походка — толкова плавна, ритмична и бърза, че сякаш не крачеше, а караше ролкови кънки. Благодарение на ниския си ръст — под метър и шейсет — той правеше впечатление на нещо подобно на играчка, което в съчетание с походката бе дало на служителите основание да го наричат зад гърба му Механичното мишле.

Чорних се плъзна в кабинета само след две минути.

— Лев Александрович, имам лоши новини — започна той сериозно. — Ако не сте в настроение, по-добре ми кажете веднага и аз няма да ви го развалям повече. Но въпросът не търпи отлагане.

— Говорете — уморено въздъхна Аргунов. — Вашите юристи и бездруго днес така ме подведоха, че цял ден им оправях бакиите. Вече не очаквам нищо добро от вашата служба.

— Някой изкупува акциите ни — спокойно произнесе Чорних. — Знаете ли за това?

— По дяволите!

Аргунов сви юмруци и ги стовари върху дървената повърхност на бюрото. Само това липсваше.

— Значи не знаете — констатира Чорних. — Е, аз ви го съобщавам. Изкупуването се извършва бързо от миноритарните акционери. Тази сутрин сме изгубили двайсет и четири процента от акциите ни. Ще дадете ли някакви указания?

— Да!!! — разкрещя се Аргунов. — Научете кой иска да ни погълне. И му откъснете главата!

— Това указание не трябва да е насочено към мен. В нашата фирма имаме служба по безопасността, това са нейни функции. Ние сме по другата част. Ако кажете, можем да започнем да обременяваме активите си, тогава „Баунет“ ще стане непривлекателна и ще ни оставят на мира. Има и други варианти…

Двайсет и четири процента! Те са вече в чужди ръце. Още толкова, после още мъничко — и контролният пакет ще се озове… При кого? Засега не се знае. А той можеше да го предвиди и да вземе превантивни мерки, можеше, можеше! Още преди месец при него дойде помощникът по кадрите и му каза нещо странно: че сред работниците в завода за строителни конструкции се носела мълва, че фирмата се клати и аха-аха ще рухне, защото него, Аргунов, скоро щели да го тикнат в затвора. А нали именно работниците са въпросните миноритарни акционери. Те са повярвали на слуховете, уплашили са се и сега се освобождават от акциите си на безценица, докато за тях дават някакви пари, защото изтървеш ли момента — съвсем ще се обезценят. Тогава помощникът по кадрите го попита:

— Да не би да имаме някакви неприятности с данъчните органи?

— Ами не — сви рамене Аргунов. — Финансистите и юристите се кълнат, че нямаме задължения, всичко било чисто.

— Може би управлението за борба с икономическите престъпления има претенции към нас? Някой да ви се е обаждал?

— Не — повтори Лев Александрович. — Никакви сигнали. Това са глупости. Изхвърлете ги от главата си.

Тогава на десетата минута забрави за този разговор. Финанси, данъци, юридическата страна — в това отношение се чувстваше стабилен. Нямаше за какво да го вкарват в затвора. Но миноритарните акционери, дявол да ги вземе, не знаеха това и се бяха уплашили. Значи рейдърите, които неизвестен засега противник бе насъскал срещу „Баунет“, бяха поработили добре с общественото мнение.

Но… Във всичко това имаше едно голямо НО. Той действително може да влезе в затвора. Само че за други неща. За ОНЕЗИ НЕЩА. И тогава „Баунет“ наистина ще рухне. А какво ще остане за дъщеря му? Ами за жена му? Да, на пръв поглед те имат всичко, но нали трябва да се купуват продукти, да се плаща за бензина. Ами поддръжката на къщата на „Рубльовка“? За това са нужни много пари. Лялка вече е бременна, скоро ще се народят внуци и какво ще им остави Аргунов?

Фирмата трябва да се спасява. Спешно. Необходимо е да намери някой много доверен човек и да прехвърли на негово име всички активи.

Първият, за когото се сети, естествено беше Ситников. Той е държавен служител, няма собствени интереси в бизнеса, така че неговите съвети ще бъдат абсолютно обективни.

— Хайде да вечеряме заедно — предложи Вячеслав Антонович, — сега се намирам в Държавната дума, ще се освободя след час, а ти избери кой да е ресторант на „Тверская“.

Една от множеството слаби страни в характера на Аргунов беше, че в състояние на стрес — било то от ярост, объркване или страх — той не умееше да разсъждава ясно и логично, ето защо дори незначителна задачка като избора на ресторант на строго определена улица се оказа непосилна за него. В края на краищата мястото на срещата определи самият Ситников.

— Кое е най-ценното, което имаш? — попита Вячеслав Антонович, когато им донесоха поръчката — нещо екзотично от раци. — Зданията, оборудването?

— Най-ценното са технологиите. Здание може да се построи, оборудване — да се закупи, но моите технологии са оригинални и дават луди печалби.

— Тогава си прав, безсмислено е да се обременяват активите, трябва да се прехвърлят на други сметки. Имаш ли такива?

— Не, исках да се посъветвам с теб.

— Е, това ще ти го уредя, няма проблеми. Имаш ли поне някаква представа кой може да е възложителят? Кой е насъскал рейдъри срещу теб?

— Нямам никаква представа — ядно отвърна Аргунов, — никой не ми се е умилквал с хитри предложения, така че на никого не съм отказвал.

— А какво казва твоята служба за безопасност? Не върши ли работа?

— Абе знам ли ги — нервно рече Лев Александрович. — Съвсем са се разхайтили, разглезил съм ги. И най-вече аз като глупак съм изтървал момента: още преди месец ми казаха, че сред работниците се носели разни слухове, че скоро съм щял да вляза в затвора. А аз не обърнах внимание.

— Какво? — рязко вдигна глава Ситников. — Слухове, че ще влезеш в затвора ли?

— Ами да. Помощникът ми по кадрите ми съобщи. Тогава си рекох — глупости, приказки, колкото да се намират на работа…

— Това е лошо, Льовка. Много лошо.

— Но аз нямам проблеми с държавата, всички данъци са платени…

— Ти не разбираш. Данъците нямат нищо общо. Това значи, че враговете ти, които искат да те излапат, имат източници в милицията. И от тези източници са научили, че името ти се мярка в техните книжа. Разбираш ли с какво те заплашва това? Осъзнаваш ли, че по някакъв начин те вече са те фиксирали и сега се прокрадват все по-близо? Може би следят всяка твоя крачка и чакат кога ще получиш нощна криза и ще тръгнеш на поредната си разходка. И тогава от твоя „Баунет“ само за час ще остане купчинка боклук. Ето, седим си с тебе тук, хапваме си вкусни неща, а те може да седят на съседната маса и да ни наблюдават. Льова, не бива да се губи нито минута. Още утре ще ти дам всички документи и реквизити, за да прехвърлиш активите си на друга фирма чрез покупко-продажба. Предупреди юристите си, финансистите, службата за безопасност — всички, които са нужни, утре сутрин да са по местата си. До утре вечерта формално трябва да останеш гол и бос, разбра ли ме?

— Но…

— Льова, съсредоточи се. Аз ще се обадя, където е необходимо — ще приемат твоите хора без ред и ще оформят всичко на място. Данъчните, разбира се, няма да свършат толкова бързо, но това вече няма значение — важното е да подадеш документите. И още сутринта при теб ще дойде нотариус, който умее да върши всичко необходимо в такива случаи — бързо, точно и без грешки. Не бива да губиш време. Ако ми се беше обадил преди края на работния ден, можехме да започнем още сега. Защо си протакал до вечерта?

— Ами аз ти се обадих веднага щом научих — оправдаваше се Лев Александрович, като вътрешно се проклинаше, задето цял ден не бе приел Механичното мишле. Слава беше прав, можеше да научи всичко още сутринта и до тази вечер част от работата щеше да е свършена.

Но все пак колко е хубаво, че има приятел, който заема висок пост в Министерството на икономическото развитие. Много е полезно.

* * *

Юрий Петрович Забелин, ръководител на службата за безопасност при банка „Руски кредит“, никога не бе обичал кой знае колко жена си, отнасяше се към нея спокойно и дружелюбно, през трийсет и четирите години съвместен живот отгледа две деца и смени безброй любовници, с които създаваше ту кратки и необременителни, ту доста сериозни отношения. Мисълта за развод не го бе спохождала никога, той ценеше своя психологически комфортен брак и го пазеше, така че бе достигнал върховете на майсторството в криенето на любовни похождения. Дори във времената, когато живееше само от заплата, Юрий Петрович не си позволи глупостта да се среща с приятелки в дома си или в служебния си кабинет. Тъй като имаше богато милиционерско минало, той добре знаеше, че точно от такива глупости изгарят мъжете, дори най-умните и най-свестните. А когато приключи със службата си в органите и започна ситият му живот в бизнес структурите, тогава вече, дето се вика, сполай на бога… Финансовите възможности за безопасно организиране на личното свободно време бяха налице.

Днес след работа той отиде на улица „Стоманолеяри“, за да огледа добре апартамента, който бе наел миналата седмица. Апартаментът беше просторен — стая, хол и кухня, след добър ремонт и скъпо обзаведен, вярно, наемът беше висок, но си струваше. Ах, каква жена! Юрий Петрович мислено се облиза, като си спомни младата красавица, с която се запозна малко след Нова година. Той дори не бе разчитал, че може да има успех с нея, така че в началото не предприе активни действия, дори не смееше и да мечтае. А после му се обади самата тя и го помоли да й препоръча съобразителен консултант за разпределяне на средства за спестяване: внезапно се сдобила с доста пари и искала да ги вложи така, че не само да не бъде ощетена от инфлацията, но и максимално да спечели, ала без да рискува. Още при запознаването им жената му бе казала, че не е наясно на кои банки може да се довери и на кои — не, защото постоянно избухват някакви скандали и вестниците публикуват черни списъци на банки, които всеки момент ще фалират, вложителите изпадат в паника, а на нея никак не й се иска да бъде на тяхно място. Беше толкова красива и изглеждаше толкова беззащитна, че просто бе грехота да не й помогне.

Тогава Юрий Петрович й уреди среща с опитен служител от собствената му банка и си каза: ако тя му се обади после, за да благодари, значи обаждането й с молба за помощ е било само повод, за началото на връзка. Значи се е заинтересувала от него и като не е дочакала ход от негова страна, е решила да действа сама. Общо взето, почти не вярваше в това, понеже разбираше, че той — със своите петдесет и седем години, със свръхтегло и заплата, еквивалентна на две хиляди условни единици^[1] — не представлява интерес за млада красавица, притежаваща солидни суми.

Така и излезе. Жената не се обади повече. Но сега Забелин се сдоби с повод да се обади той, в смисъл — как е минала консултацията, получила ли е тя смислен съвет, удовлетворена ли е, или трябва той да й потърси друг финансист. Все пак две мнения винаги са по-полезни от едно и така нататък. Жената се държа с него мило и приветливо, сърдечно му благодари за помощта и вниманието и напълно благосклонно прие плахата покана на Забелин да се срещнат сутринта, преди работа, и заедно да закусят в кафенето на „Нови Арбат“, където той знаеше, че сервират чудесни палачинки и нискокалорични десерти и правят много хубаво кафе. Юрий Петрович знаеше правилата на играта и състоятелната красавица очевидно също беше осведомена по въпроса. Първо дамата се кани на закуска, следва предложение за обяд. И едва когато приеме поканата за вечеря, можеш да разчиташ, че тя ще сподели с теб леглото. Ако това не влиза в плановете й, тя отказва вечерята и толкоз — до тук. И няма обидени.

Преди две седмици те бяха обядвали заедно и Юрий Петрович внимателно я бе попитал дали би се съгласила някой път да вечеря с него. След съвместни закуски и обеди хората обикновено отиват на работа, затова времето им за разговор не е много, а той иска да бъдат по-дълго заедно, защото тя е такава чудесна събеседничка. Жената очарователно се бе усмихнала и бе извадила от чантичката си изящен бележник (Забелин с опитно око бе забелязал извънредно скъпата кожена подвързия от известна марка) — добре, нека уговорим деня. Юрий Петрович бе се окуражил, макар да не бе повярвал напълно в успеха си. Но все пак се надяваше на вечеря с продължение и за всеки случай му бе нужна възможност да не нощува вкъщи. След десет дни жена му тръгваше за Англия да навести по-малката им дъщеря, която учеше там, и това определи сроковете на следващата им среща. А пък и на Забелин му трябваше време, за да се погрижи за терена.

Намери този апартамент доста бързо и дори високият наем не го притесни. Та нали бе получил хонорара си, когато бе намерил тези ловки рейдъри — Дмитрий Найдьонов и Даря Брайко. Сумата бе повече от прилична, при това Забелин нямаше представа от кого я получи и всъщност кой си бе наточил зъбите да погълне фирма „Баунет“. Бе получил по електронната поща писмо, в което му предлагаха да бъде посредник, да намери рейдъри, да им възложи задачата и да плати за работата им, защото заинтересованото лице не иска да се разкрива до определен момент. Ако „уважаемият Юрий Петрович“ не сметне за възможно да приеме предложението, това ще бъде прието с разбиране. Ако ли пък е готов да окаже нужната услуга, която естествено ще бъде съответно платена (сумата беше посочена в същото писмо), то своя хонорар, хонорара на рейдърите и името на фирмата, набелязана за поглъщане, той ще намери с помощта на указанията. А тях ще получи, когато се обади на един телефон. Номерът беше посочен. Забелин веднага „проби“ номерчето и научи, че телефонът принадлежи на някаква домакиня, която на свой ред била помолена за услуга: ако се обади човек на име Юрий Петрович, да му каже това и това. Обадили й се по телефона и я помолили, обещали й пари. Разбира се, тя се съгласила. Защо да не се съгласи? Не е като да убиеш, да откраднеш, да излъжеш, а просто да предадеш информация. Нищо престъпно.

Трябва да кажем, че цялата тази история не учуди много Забелин. Много пъти си бе имал работа с рейдъри — беше ги наемал ту по нареждане на своята банка, ту по молба на приятелски на банката фирми — и добре знаеше кой от тях какво умее и колко струва. За „окошмарването“ на фирма „Баунет“ той избра Найдьонов и Брайко, чиито подвизи наблюдаваше вече около година, макар че пряко не бе имал работа с тях. Те му изглеждаха достатъчно компетентни, напористи и ловки, но за работа с истински крупни компании — малко слабички. Виж, за „Баунет“ бяха точният избор.

Юрий Петрович прие предложението на тайнствения възложител, прибра парите в джоба си и предвидливо не каза за тях на жена си. Заплатата беше нещо свято, тя отиваше в семейния бюджет до последната копейка, но страничните доходи, които Забелин получаваше редовно — не, ще прощавате. Долу ръцете!

„Всичко е супер — радостно си мислеше Юрий Петрович, когато за пръв път разглеждаше апартамента, който му показваше агентът по недвижими имоти. — И тя се съгласи, и апартамент намерихме бързо, и районът е добър, никой от познатите ни не живее тук, така че рискът от нежелателни случайни срещи практически е нулев. Апартаментът е хубав, абе направо си е чудесен, не е срамота да доведеш жена в него. И тази поръчка за «Баунет». Колко добре ми дойдоха паричките! Определено съм в щастлив период“.

Вчера той изпрати жена си до летището, а днес обикаляше апартамента и го оглеждаше внимателно, надявайки се вдругиден да доведе тук онази, която до лудост желаеше вече два месеца. Забелин беше човек сериозен, не обичаше да претупва нещата и предпочиташе да се подготвя за всичко предварително. Така, какво трябва да купи? Той извади химикалка и лист и започна да записва: кафе, чай, захар, лимон, бонбони, бисквити, плодове, кашкавал, два-три вида нарязани трайни колбаси във вакуумна опаковка, коняк, шампанско, бяло вино (както се разбра по време на съвместния обяд, тя не пие червено), сок, минерална вода… Отиде в банята, помисли малко и продължи да записва: две четки за зъби, паста, шампоан, сапун, душ-гел, шест хавлии — две големи за баня, две средни и две малки. Върна се в спалнята, огледа широкото легло и допълни списъка с комплект спално бельо „кинг сайз“. Всичко щеше да купи още днес, да го донесе тук, да подреди нещата по местата им, така че вдругиден, когато дойде в този апартамент вече не сам, всичко да бъде на висота.

Покупките не му отнеха много време, успя да намери всичко необходимо в един голям супермаркет. Не откри само спалното бельо: нямаха размери „кинг сайз“ и Забелин трябваше да обиколи няколко магазина, докато намери. Когато се върна на улица „Стоманолеяри“, той паркира колата, извади пакетите и вече щеше да влезе във входа, когато зад гърба му изскърцаха спирачки и се чу неуверен радостен глас:

— Юрка? Забелин!

Сърцето му тревожно се сви: по дяволите, нима все пак тук живее някой познат, за когото той напълно е забравил? Обърна се и веднага се успокои. Я виж ти, каква среща!

— Не може да бъде! — извика Забелин, остави торбите на тротоара и широко разпери ръце срещу слизащия от колата мъж. — От кога не сме се виждали! Ама ти как попадна тук?

— Минавах и гледам: ти ли си, не си ли? Едва успях да ударя спирачки. Обаче си наддал, човече, здравата си се заоблил! Юрка, стар дяволе, да знаеш колко се радвам, че те виждам!

— И аз — теб — искрено отвърна Юрий Петрович. — Кажи де, откога не сме се виждали?

— А, чак ме е страх да си спомням, куме. Ама ти отдавна ли си в Москва? Защо така не си се обадил, когато си дошъл? Аз пък мислех, че още командваш милицията по периферията.

— На моите години вече е време човек да свършва с командването, трябва да започва да печели пари — пошегува се Забелин.

Те весело се разсмяха и продължиха да се прегръщат и да се потупват по гърбовете.

„Няма грешка — радостно си повтаряше Забелин наум, — всичко върви по ноти. Ето че срещнах и стар приятел. И жената отлетя, ще мога да поседя с него — ако ще и до сутринта, да си пийнем, както му е редът, без да мислим, че после трябва да шофираме. Такава среща, виж ти! Имам и време, и място, и чантите са пълни с продукти, и алкохол…“

— Слушай, ами хайде да поседим като в добрите стари времена, а? — предложи той.

— Хайде! С удоволствие. Сега ще звънна, ще отменя всички ангажименти — майната им, щом е такава работата, ще почакат до утре. Ох, Юрка, колко се радвам, че те виждам, не можеш да си представиш! Ти тук ли живееш? Имате ли наблизо някое прилично местенце, където двама стари приятели да могат да си начешат езиците?

— Аз… — Юрий Петрович се почуди, но само за миг: — Тук имам терен за приятелски събирания. Точно в тази сграда.

— А на терена — цицоресто женче? Юрка, не се променяш бе, човек! Как не се укроти вече!

— Там няма никого, във всеки случай днес. Така че никой няма да ни попречи. Е, какво, ще вървим ли? Има и за пийване, и за хапване. — Забелин вдигна торбите и изразително ги разтърси.

Нищо страшно, утре пак ще отиде в магазина и ще купи продукти и пиене. Как да ти се свиди за такъв случай. Виж ти, виж ти, каква среща! Наистина късметът му напоследък действа на пълни обороти.

* * *

Дойде вече и Осми март, а аз така и не разбрах какво ми „убива“ в мозъка, където — като на крак в неудобна обувка, сякаш бе излязъл мехур. Преди Осми март ми се отваря страшно много работа, защото мошениците и крадците не спят, а бдително следят всички празници, които повдигат настроението и притъпяват бдителността на доверчивите хора, особено на жените и най-вече на възрастните. По случай Нова година, Деня на защитника на Отечеството, Осми март и Деня на победата е прието да се поднасят подаръци и да се честити на пенсионери и ветерани, така че тия гадове обикалят апартаментите, представят се за някакъв комитет, фондация, благотворителна организация или в краен случай за социална служба, а след като си отидат, хората откриват, че им липсват пари и ценности, ако изобщо са останали живи и здрави — пу-пу, да не чуе дяволът. Така че периодът от 20 февруари до 10 март винаги ми е напрегнат, тогава не си пестя труда да съчинявам, да печатам на собствения си принтер и да разнасям по жилищата листчета — с молба старците да не бъдат излишно доверчиви, разговарям с потенциални жертви, като призовавам за здрав разум и ги умолявам да не отварят вратата на непознати. Макар че онази гадна раничка с мехура измъчваше мозъка ми, нямах време да й обърна внимание.

Все пак усилията ми не отидоха напразно и този път (за пръв път през последните години!) празниците в моя район минаха без произшествия. Тоест пиянски сбивания естествено имаше, както и семейни скандали — без това не може, но пък нямаше нито един измамен доверчив пенсионер. И за това благодарим.

На единайсети март въздъхнах облекчено и с изненада се сетих, че днес е събота. И именно тази събота няма да приемам граждани. Ето защо, след като се обадих предварително и получих покана, аз купих букет цветя и се запътих към Мая Виталевна Истомина, за да я поздравя по случай отминалия празник. Да й благодаря за чудесната среща в клуба, която се бе състояла преди две седмици. Тя бе получила чудесни отзиви от страна на моите любими старци, както и молби колкото може по-бързо да поканя писателката да гостува още веднъж, защото останали неразказани още много интересни неща. Е, и естествено имах намерение да й задам няколко въпроса за „болничните“ периоди в живота на Елена Шляхтина. По принцип това не е моя работа, мога да оставя Мусатов сам да се рови, все пак става дума за неговия, а не за моя баща, но нали вече ми стана интересно… Веднъж бяхме разговаряли за това с Истомина, но повърхностно, не подробно. Освен това ме измъчваше неизясненият въпрос за брата на Шляхтина, който също се бил самоубил в резултат на някакво психично заболяване, от което бил страдал. Когато разказваше спомените си за своята приятелка, Истомина не спомена за брат, а тя не може да не е знаела за него — нали няколко години е общувала с Шляхтина. Защо тогава Мая Виталевна дори не продума за него? И тя ли крие нещо? Или следователят от Прокуратурата на СССР толкова се е престарал с фантазиите си, че е измислил дори психично болен брат самоубиец, така че смъртта на Елена да изглежда напълно естествена, нещо повече — дори неизбежна?

— Ама какво говорите! — От изненада Истомина дори си свали очилата. — Лена нямаше никакъв брат. През онези седем години нито веднъж не съм я чувала да споменава за брат. От къде изобщо ви хрумна, че е имала брат? Кой ви каза тази глупост?

Обясних й откъде ми е хрумнало и зададох следващия си въпрос:

— А че майката на Елена е страдала от психично заболяване и често се е лекувала в болница — и това ли не сте чували?

— Не съм — поклати глава тя. — Но това мога да го допусна.

— Защо?

— Едва ли някой би споделил такова нещо за родителите си. Дори сега. А пък в онези времена — още по-малко. Така че, ако наистина е било така и Лена не ми е казала, мога да я разбера. Но защо е трябвало да крие, че има брат? Какво срамно има в това? Не, не разбирам. Впрочем, ако и брат й е бил болен, тогава… Ужасно. — Тя отново си сложи очилата и тъжно повтори: — Ужасно. Горкото момиче. Да имаш роднини, за които те е срам да говориш, и да се преструваш, че изобщо ги нямаш — това е горчива участ. Сега разбирам защо е била толкова потайна. Тя просто е свикнала да мълчи, да не говори за себе си, да дозира информацията, така че да не става дума за семейството й.

Мая Виталевна твърдо настояваше на своето: Шляхтина не просто не говорела за брат си — тя дори изобщо не е споменавала за съществуването му, а аз така и не разбрах кой всъщност е бил по-потаен — нейната приятелка или тя самата. Добре де, тук нищо не се изясни, да продължим тогава.

— Мая Виталевна, хайде да се върнем към периодите, когато Шляхтина е живяла у вас. Сигурна ли сте, че тя всеки ден отиваше на работа?

— Че къде да отива? Аз навивах часовника за седем часа, трябваше да ходя в института, после на работа. Лена ставаше заедно с мен.

— И излизаше с вас, така ли?

— Различно. Понякога тръгвахме едновременно и заедно отивахме до метрото, после поемахме в различни посоки, понякога тя тръгваше първа, ако се случеше аз да се забавя с нещо. Доколкото си спомням, никога не се е случвало аз да изляза, а тя да остане вкъщи. А от къде идват тези съмнения, Игор?

— Спомняте ли си, Мая Виталевна, Андрей ви разказваше, че Шляхтина е вземала болнични и е казвала на съседките си по общежитие, че през това време ще живее у вас, защото вие се грижите за нея, когато е болна. И не е ходела на работа. Тогава това са били просто думи, но сега ние проверихме: тя наистина систематично е вземала болнични, това е потвърдено документално.

— Не може да бъде! — Истомина отново си свали очилата, учудено ги погледна, сякаш не разбираше каква е тази играчка в ръцете й, и пак ги окачи на носа си. — Как така? Тя ходеше на работа. Може да е имала някоя друга приятелка, у която е отивала, когато е боледувала? Проверете. Защото при мен тя беше напълно здрава. Вярно, настроението й се променяше, по-често беше лошо, но това бе нещо обичайно за нея… Тя изобщо си беше такава… мрачна, с тежък нрав. И чувството й за хумор беше специфично, предпочиташе черния хумор. Но никога не се е оплаквала от здравето си. Наистина понякога искаше хапче против главоболие, но покажете ми човек, който никога не страда от главоболие!

По принцип всичко това можеше да се провери, ако не беше пропастта от тези трийсет години… Глупаво е да се надява човек, че паметта ще запази подобни дреболии. За всеки случай я попитах. Знае ли човек…

— Не, разбира се, че не помня. Впрочем почакайте… — Истомина се оживи. — Много добре си спомням, че веднъж се случи да имам рожден ден в период, когато Лена живееше при мен. И аз не го отпразнувах.

— О, дори не го отпразнувахте? Защо?

— Тя бе някак особено мрачна, сякаш на душата й беше от черно по-черно, разговаряше с мен през зъби, сякаш й бях откраднала сто рубли. Е, та си казах, че… с една дума, няма да е уместно да каня приятели вкъщи и да празнувам, щом тя се чувства толкова зле. Дори не й напомних, че имам рожден ден, премълчах си.

— Кога е рожденият ви ден?

— На седемнайсети ноември.

— През коя година стана това?

— През коя година ли? — Истомина се замисли. — Страх ме е да не сбъркам. В началото на седемдесетте май… Знаете ли, ясно си спомням, че вечерта, когато беше рожденият ми ден, Лена се прибра късно, аз си седях вкъщи и се ядосвах, защото тя можеше да се прибере и след полунощ — никога не ме предупреждаваше какви са плановете й и кога ще се прибере. Та седях сама и се ядосвах: ако знаех, че тя няма да си е вкъщи толкова до късно, спокойно можех да си поканя гости. И тъпо се взирах в телевизора, а по него само повтаряха „третата решаваща, третата решаваща“. Нито филм, нито свестен концерт — само „третата решаваща“ и нищо друго.

— Третата решаваща ли? — попитах учудено. — Какво значи това?

— Третата решаваща година на петилетката. Третата година винаги беше решаващата, четвъртата — определящата, а петата — заключителната. Нима не си спомняте?

Не си спомнях. По-точно, спомних си, когато тя ми обясни, но някак смътно. Последният конгрес на КПСС се бе състоял, когато аз бях на тринайсет или на четиринайсет години, а след това никакви петилетки с разните техни „решаващи“ и „определящи“ години не бяха съществували в живота ми.

— И коя може да е била тази година, как мислите?

Тя сви рамене.

— Та как да си спомня през кои години са били партийните конгреси… Впрочем чакайте, трябва да попитам вуйчо Жора.

Тя вече бе станала от масата, за да излезе от стаята, когато вратата с леко, някак шушнещо изскърцване започна да се отваря.

— Двайсет и петият конгрес се състоя през февруари седемдесет и шеста — разнесе се от прага старчески глас. — Срамота е да не помниш това, Маечка. Ти открай време си нехайна и се учеше лошо.

След гласа в стаята се появи и Георгий Степанович — с все същата плетена жилетка с увиснали джобове и с неизменния бастун в ръката. Значи вуйчо Жора обичал да подслушва! Естествено мен той вече ме бе забравил, макар да бях идвал у Истомина точно след Нова година, за да съгласувам с нея срещата й с членовете на клуба. Тогава той дълго разпитва кой съм и какво търси милицията в дома им. Днес се повтори същото — дори без никаква разлика.

— Сигурно сте студент на Маечка? — посочи ме Георгий Степанович с възлест, изкривен от артрит пръст. — Писател ли сте намислили да ставате?

— Не, аз съм вашият участъков милиционер.

— Какво, пак ли са ни обрали? Маечка, само ти си виновна: не заключваш, когато излизаш, забравяш ключовете на вратата, нищо не проверяваш. Тук могат да ме ограбят и убият, а ти дори няма да разбереш! — гневно се развика той.

— Вуйчо Жора, успокой се — уморено издума Истомина, — никой не ни е обрал. Участъковият е дошъл при мен по работа.

— По каква такава работа? Каква работа можеш да имаш ти с милиционери? Маечка, да не си посмяла да ме лъжеш! Да не си посмяла да криеш нещо от мен! Аз съм родният ти вуйчо.

За известно време престанах да съзерцавам сцената, защото спектакълът не беше нов, и се заех с прости пресмятания. Конгресът се е провел през февруари седемдесет и шеста, следователно „пета, заключителна“ трябва да е била седемдесет и пета, „четвърта, определяща“ — седемдесет и четвърта, а „трета, решаваща“, съответно — седемдесет и трета. И тъй, въпрос: била ли е Елена Шляхтина в болнични на 17 ноември 1973 година? Намерих отговора след минута, като отворих папката със събраните от Валка Семьонов материали, която носех със себе си: била е. Елена Василевна наистина е била в болнични. От 11 до 20 ноември включително през интересуващата ме година. Живеела е у приятелката си Мая и се е преструвала, че отива на работа във фабриката. А в действителност не е ходела на работа. Моите подозрения се потвърдиха, но от това не ми стана по-леко. Къде тогава е ходела тя, когато се е преструвала на болна пред съседките си по общежитие и на здрава — пред Истомина?

Сцената приключи с достоен финал: Мая Виталевна хвана натрапилия се вуйчо под ръка и го изведе от стаята, като преди това му напълни джобовете с бонбоните и бисквитите, с които си бяхме пили чая.

— В чудо се виждам с него, просто нямам сили — горестно въздъхна тя и седна до масата. — Около него — само врагове, всички го мамят, всички го лъжат и всички гледат да го окрадат. Просто се е побъркал от страх, че ще се окаже обран.

— Да, но каква памет има! — усмихнах се аз. — С вас щяхме два часа да се ровим из енциклопедии и справочници, за да възстановим хронологията на партийните конгреси, а вашият вуйчо ни спаси за секунда.

— Но той е подслушвал! — възмути се Истомина. — Стоял е зад вратата и е слушал за какво си говорим. Господи, какъв позор! Извинете ме, Игор, страшно ми е неудобно. — Тя изтика очилата към темето си и потърка с пръсти очи, сякаш в тях бе попаднала прашинка. Вече бях забелязал, че при учудване или когато не разбира нещо, Истомина си сваля очилата, а при отрицателни емоции ги изтиква нагоре. Жалко, че не съм психоаналитик, инак бих могъл да съчиня цяла теория за влиянието на подсъзнанието върху формирането на динамични стереотипи. Впрочем учените по земята са милиони и някой от тях със сигурност вече е обмислил и разработил този въпрос и го е превърнал в теория.

— Не се притеснявайте, Мая Виталевна, вашият случай не е най-тежкият — успокоих я аз. — Да знаехте какви старци има! — Няколко минути аз забавлявах писателката с разказа си за живеещата в съседния блок старица Дресвянина, която редовно ми звънеше и настояваше незабавно да отида и да прибера трупа, който се търкалял на стълбищната площадка пред вратата на апартамента й. Не се успокояваше, докато не отидех. Когато веднъж се опитах да „не обърна внимание“, тя, като не ме дочакала, се обадила на 02. Те естествено взели нещата на сериозно и дотърчали. Не намерили труп, скастрили бабата и й заръчали „вече да не прави така“. След два дни всичко се повтори, аз отново игнорирах нейния сигнал, дежурният наряд обаче реагира бурно и напълно адекватно. Те разсъдили справедливо: бабата не е виновна, че има старческо слабоумие, какво да я правиш, такава си е, обаче е виновен участъковият, който допуска нерационално пилеене на сили и средства на родната милиция, като я принуждава да тръгва по лъжливи сигнали. Оплакали се на началството ми, началството пък, без много-много да разследва, ми наложи мъмрене и ме лиши от премия за резултатите от едногодишната ми работа. Оттогава насам на призивите на Дресвянина „незабавно да вдигна трупа“ се отзовавам лично и без да отлагам, а ако не мога да отида лично, моля някого от участъковите да ме замести. По принцип би могъл да отиде който и да е, стига да каже, че е от милицията — старицата веднага се успокоява.

Мая Виталевна поохка над моя разказ, посмя се и май се поуспокои. Аз реших, че спокойно мога да се върна към работата.

— Принуден съм да ви огорча — през ноември седемдесет и трета година вашата приятелка Лена е живяла у вас, след като си е извадила болничен лист, и не е ходела на работа. Мая Виталевна, миличка, хайде, опитайте да си спомните поне какви да е дреболии! За мен е страшно важно да разбера какъв човек е била Шляхтина, как е живяла, с какво се е занимавала.

— Ами знаете ли — изведнъж замислено проговори Истомина, — вие ме попитахте не си ли спомням точните дати, когато Лена е живяла при мен… а после вуйчо Жора се разприказва за някакви кражби и обири… тогава се сетих… С една дума, спомних си още един случай. Лена имаше познат милиционер.

— Какъв милиционер? — едва не подскочих аз.

— Не знам. Май беше оперативен работник. Спомних си за него, защото той дойде, когато в нашия блок убиха и обраха един колекционер. Нали знаете как обикалят апартаментите и разпитват всички поред дали не са видели, или чули нещо. И по това време Лена живееше при мен.

Прекрасно знаех как „те“, тоест ние, обикаляме апартаментите. Мая Виталевна ми каза, че двете с Лена си били вечерта вкъщи, когато дошли двама, казали, че са от милицията и че в техния блок е било извършено тежко престъпление: бил убит колекционер на старинни монети, била открадната цялата му нумизматична колекция. Тъй като нито Мая, нито Елена имали какво интересно да разкажат, милиционерите си тръгнали. След известно време — Истомина не можа да си спомни точно кога именно, — минали два месеца, а може би и четири, една сутрин двете с Лена отивали заедно към метрото и някакъв младеж поздравил Шляхтина. Лена кимнала в отговор и казала:

— Здрасти.

— Кой е този? — учудено попитала Мая.

— Спомняш ли си, че когато убиха колекционера, у нас дойдоха двама от милицията? Този е един от тях.

— Виж ти — още повече се учудила Истомина, — никога не бих го познала. Всъщност изобщо не бях го запомнила. Лена, но той се обърна към теб по име. Познавате ли се лично?

— От къде ти хрумна? — Елена равнодушно свила рамене. — Просто човекът има добра памет за лица и имена, професионална. Нали е милиционер.

Но Мая не отстъпила. Точно тази сутрин Лена се била държала съвсем отвратително — непростимо дълго киснала в банята, така че Мая не успяла дори да се гримира. И направила гримаса, когато видяла салама, с който стопанката на жилището направила сандвичи за закуска — сиреч, докога, вече трети ден ядем един и същи салам, омръзна ми. Мая се ядосала здравата и подсъзнателно искала по някакъв начин да си го върне на приятелката си.

— Ами ти, и ти ли имаш професионална памет? Как си го запомнила? Аз например изобщо не си спомням нито единия, нито другия, и по никакъв начин не бих ги познала на улицата.

— Е, да, обаче ти си ти, а аз съм друго нещо — ухилила се Лена. — И изобщо не ми досаждай с глупости.

Мая обидено млъкнала. Тя била сигурна, че приятелката й лъже.

— Защо смятате, че е излъгала? — попитах, силно заинтригуван. — На света има много хора с буквално изключителна памет за физиономии и имена. В това няма нищо необичайно. И сред служителите на милицията мнозина са именно такива.

— Игор — засмя се тя снизходително, — ако беше така, той щеше да поздрави и мен. Щеше да запомни не само Лена, а и мен. Та това е очевидно.

Е, да речем, че не беше чак толкова очевидно — все пак Шляхтина, според общото признание, е била много красиво момиче, а и снимката й потвърждаваше този факт. До нея човек спокойно би могъл да не забележи съвсем обикновената Мая, но обяснението изглеждаше горе-долу убедително.

— А що се отнася до Лена — продължи Истомина, — тя далеч не притежаваше феноменална памет, можете да ми повярвате. Паметта й беше напълно обикновена — добра, но нищо фантастично.

— Мая Виталевна — порових се аз в папката и извадих снимката на Олег Личко, — погледнете внимателно. Вече съм ви показвал тази снимка, но все пак погледнете я още веднъж. Може би това е същият онзи милиционер?

Тя дълго разглежда старата, изкопирана от наказателното дело снимка, която Пинчук бе дал на Мусатов. Явно много се стараеше.

— Не — отговори твърдо накрая, — съвсем определено не е той.

— И вие ли имате професионална памет? — непохватно се пошегувах аз. — Толкова добре сте запомнили милиционера още от втория път?

Мая Виталевна леко се разсмя и ми върна снимката.

— Представете си, не. Но този човек — посочи с пръст снимката на Личко тя — не бих го забравила и не бих го сбъркала с никого.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно. Той много прилича на Юл Бринър, бях луда по него още като малко момиченце. Тогава гледах „Великолепната седморка“ поне двайсет пъти. Ами погледнете, та това е просто същото лице! Само дето Бринър имаше бръснат череп. Представете си този човек без коса на главата и ще се получи точно копие. Не, с никого не бих го сбъркала и за нищо на света не бих го забравила, ако го бях срещала някога. Нали и миналия път ви казах, че никога не съм го виждала. Тогава не ми повярвахте, така ли?

И тъй, Шляхтина е имала познат служител в милицията, като при това не е искала Мая да го знае. Впрочем потайността на тази госпожица вече не ме учудваше. Така де, щом е свикнала на никого нищо да не разказва, тя е криела и съвършено невинни факти. Държала е приятелката си на разстояние, за да не й се натрапва с въпроси и съвети.

Но самият факт, че тя бе имала още един познат, ме зарадва. Можехме да намерим този човек и да си поговорим с него — ами ако той знае нещо за тайната страна на живота на Шляхтина?

По-нататък следваше вече познатият цикъл мероприятия: обаждане на Мусатов, кратко излагане на новите сведения, получаване на съгласие за заплащане на работата по издирването на въпросния милиционер, предаване на задачата на Валя Семьонов. Още малко — и ще мога да претендирам за званието „най-добър координатор на страната“.

* * *

Айсор делеше с Приятел въртящата се табуретка пред рояла. Зрелището бе невероятно смешно. Приятел лежеше върху табуретката, провесил от нея лапите и опашката си на всички страни, а Айсор се опитваше да изобрети някакъв трик, който да накара този „господар на живота“ да скочи на пода. Приятел скоро ще навърши шест години, тоест видял е и е патил доста в този живот, така че не се поддава на уловки. Айсор дотъркаля топчето за пинг-понг, което в захлас разиграваха двамата с Карма, и демонстративно се заигра с него под носа на американския екзот с надеждата, че той ще се изкуши и ще се включи. Приятел обаче лениво се прозяваше, изобщо не се съблазняваше и не желаеше да се включи. И тогава Айсор заигра вабанк. За известно време изчезна от полезрението на камерата и след няколко минути се върна. В зъбите си стискаше листенце от узамбарска теменужка — единственото растение, което стоеше на перваза в кухнята. В моето жилище не вирееше нищо друго, аз изобщо не съм любител на стайните растения, не ги отглеждам, нито развъждам, още повече че имам котки, които са любопитни и действени, обичат да си врат носовете навсякъде, да събарят саксии и всичко да опитват на вкус. Но тази цъфнала теменужка ми беше подарена от познато момиче и сърце не ми даде да я изхвърля. Неизвестно защо котките обикнаха моята теменужка с нежна и страстна любов и всичките й гъвкави месести листенца бяха нахапани и пъстрееха от дупчици, направени от здравите котешки зъби. Но особена привързаност към цветето изпитваше именно Приятел, който обожаваше да спи на кухненския перваз, притиснал хълбок до керамичната саксия.

И ето че Айсор донесе листенце… Моят екзот естествено не можа да понесе подобно светотатство и с гърлено ръмжене скочи от табуретката, за да издърпа ушите на младия негодник. А негодникът захвърли листенцето и начаса се покатери на мечтаното място. Още две минути в стаята цареше спокойствие. Приятел душеше листенцето, гризеше го и мислеше, а Айсор се наместваше на табуретката по-удобно, вероятно разчитайки, че ще прекара на този трон остатъка от дните си. Най-сетне Приятел обмисли ситуацията и взе решение. Той отиде при табуретката, застана на задни лапи, демонстрирайки огромния си ръст, като с едната лапа се подпря на края на седалката, а с другата, разперил нокти, цапна агресора по муцуната. Агресорът скочи, засъска и се озъби, тоест опита се да му го върне, но не успя: сваленият от трона владетел ловко отскочи назад. Естествено Айсор се втурна да го гони, за чиято цел бе принуден да напусне все още неусвоеното местенце, и то тутакси отново бе заето — ясно ви е от кого.

При котките всичко е като при хората. Току-що си бил на върха — и ето че вече се търкаляш на пода. Нагоре — надолу, нагоре — надолу. Диалектиката на живота и кариерата…

Мехурът на раничката се пукна. Имам предвид раничката, която бяха протрили в мозъка ми мислите, от които се чувствах „неудобно“. Първо се усъмних, изключих видеото и отворих папката с документите на Мусатов. Не, не бях сбъркал, именно това ме бе измъчвало. Делото за маниака, който бе убивал и насилвал малки деца, бе минало през няколко етапа. На първия етап, тоест след първия епизод, делото бе водил следовател от Ворошиловската районна прокуратура в Москва заедно с оперативни работници от управлението на вътрешните работи от същия район. Това е било правилно и естествено. След втория епизод, случил се в Тимирязевски район, се бяха появили основания да се смята, че става дума за един и същ престъпник, затова бяха предали делото в Московската градска прокуратура и бяха включили в работата детективи от Тимирязевски район и от „Петровка“. И това е било нормално и правилно. С всеки нов епизод се бяха включвали нови и нови оперативни работници от районите, където са били откривани трупове на жертви, докато следователят бе оставал същият, от Московската градска прокуратура.

А после делото е било предадено в Генералната прокуратура на СССР следователят е бил сменен, а оперативните работници са били вече не московските, районните и от „Петровка“, а от Главното управление за криминални разследвания при Министерството на вътрешните работи на СССР. И това също е било нормално и правилно, тъй като престъпникът се е оказал служител на московската милиция. Така са предвиждали правилата и тези правила са напълно разумни: не може детективи от „Петровка“ да работят срещу колегата си, когото познават, с когото работят в една и съща сграда. В онези години Руската федеративна социалистическа република не е имала свое отделно Министерство на вътрешните работи и непосредствено над Московското градско управление е било МВР на Съюза. И московските следователи не е трябвало да работят по делото на милиционер от нивото на Градското управление. Но защо се е намесила Генералната прокуратура? От къде на къде? Да, аз разбирам, в такива случаи делото се е предавало на по-горната инстанция, но нали горна по отношение на Московската прокуратура е била Прокуратурата на РСФСВ, а не на СССР ако си спомням правилно административно-държавното устройство от времената на застоя. Или нещо бъркам?

Това както и да е — какви ли не управленски чудеса са ставали при съветската власт в нашата страна, — беше ме „убивал“ не точно този факт, макар и той според мен да беше странен. Учудваха ме сроковете. Да, да, именно сроковете. Ако следваме моята (може би погрешна?) логика, делото е трябвало да бъде предадено в Генералната прокуратура, след като са задържали Олег Личко. Още същия ден или на другия. Личко е бил задържан на 16 септември 1975 година, а следователят по особено важни дела при Прокуратурата на СССР Н. Н. Царков е приел делото за производство на… 6 август. Четирийсет дни преди на някого изобщо да е хрумнало, че убиецът може да се окаже служител в Главното управление на вътрешните работи на Москва.

Защо? Какво се е случило? Кой е дал такова указание? От какво се е ръководел? За престъпленията са подозирали някаква крупна фигура, но тези подозрения не са се оправдали, потормозили са човека и са го пуснали, а делото вече е било в горната инстанция, как да го свалят обратно в Московската прокуратура? Може ли да е станало така? Като нищо!

И отново крупна фигура, която вече се бе появявала в моите разсъждения, когато изучавах материалите за самоубийството на Елена Шляхтина. Нейното дело по неведоми за мен причини също се бе озовало в Прокуратурата на СССР. Съвпадение ли? Възможно е. Но какво си бях помислил, когато четях материалите за смъртта на момичето? Че към смъртта й има отношение някой известен в обществото човек, някоя важна клечка, която е трябвало на всяка цена да прикрият. А тук какво имаме? Може би същото? Пипнали са важната клечка, предали са делото на „най най“ доверените и приближени на властта хора, получили са указание нещата да се потулят и да не закачат уважавания човек, за да не се опорочава в очите на обществеността светлият лик на партийно-правителствения елит. Но тъй като към този момент маниакът е бил изобличен вече за пет епизода, е трябвало някой да влезе в затвора, така че неутешимите родители да знаят кого да винят. И ето че след шестия епизод — разгеле — им попада на мушката горкият Олег Личко, тоя книжен плъх, дето се рови в чуждестранни криминологични и криминалистични разработки, тоя необичаен и съответно трудноразбираем за околните човек, не твърде приятен и сговорчив. И го прибират. И скалъпват дело — същинска картинка, плаче за изложба!

Сега всичко се подреди в главата ми.

Но аз не обичам случайните съвпадения. Обичам ги в книги, а в живота те не ми харесват, карат ме да нервнича и да подозирам, че ме мамят. Като дете страшно обичах романа на Каверин „Двамата капитани“ и душата ми изобщо не се напрягаше, като четях как момчето Саня Григорев намира в Енск чанта с писма, а после пристига в Москва и се запознава (случайно!!!) със семейство, към което тези писма имат непосредствено отношение. Когато пораснах, много се чудех защо никой никога не бе обвинявал този великолепен роман в неправдоподобност — та нали такива съвпадения не се случват.

Какво имаме налице? През август седемдесет и пета година при следовател от Прокуратурата на СССР попада наказателно дело, което е било невъзможно да попадне при него по обичайния ред. След по-малко от година, през юни седемдесет и шеста, при друг следовател от Прокуратурата на СССР попада друго дело, възбудено във връзка с откриването на труп на младо момиче, което е било свидетел по първото дело (тоест все още не е ясно дали това е убийство, или е самоубийство), но и това дело не е било възможно да попадне там по обичайния ред. Единственото обяснение, което мога да измисля, е, че и в двата случая виновен е бил човек от ръководната върхушка, важен чиновник или член на неговото семейство. С една дума — човек, който по никакъв начин не може да бъде подведен под отговорност. Единственото, което свързва двете дела, е името на Елена Василевна Шляхтина. И някак от само себе си се натрапва мисълта, че и човекът, когото са прикривали, е бил един и същ в двата случая.

Не, на това място моят здрав разум започна да се бунтува. Това не може да бъде! Не може! Ако в първия случай не без основание са заподозрели такъв човек и дори са установили вината му, трябвало е незабавно да го приберат, да го затворят в някаква специална болница и да поставят край него специална охрана. Защото е ясно, че е луд, който ще продължи да убива деца, ако не бъде спрян. Едно е някой да прегази човек с колата си, да се разкае, да се уплаши и никога повече да не допусне такова нещо. И съвсем друго е лудият, маниакът, който не може да бъде оставен без контрол. Трябвало е да го изолират. Още повече, щом е било взето решение за неговите престъпления да бъде вкаран в затвора първият срещнат. Къде са гаранциите, че след като „заловеният и разобличен“ псевдоубиец се е озовал в затвора, няма да се появят нови трупове на деца? Няма такива гаранции, ако истинският виновник остане на свобода.

Глупаци няма, разбира се, виновникът е бил изолиран. Но тогава той по никакъв начин не може да има нещо общо със смъртта на Шляхтина.

Впрочем… Зависи от доста неща. Да предположим, че Шляхтина е била подкупена, придумана или принудена да даде лъжливи показания срещу Личко, така че делото да бъде приключено на бърза ръка, за да не се вреди на отчетността. Тоест тя е знаела, че е дала лъжливи показания. Може и да не е била в течение за какво е било нужно това и кого цялата правоохранителна система дружно се е втурнала да спасява от затвора и позора, но пък много добре е знаела кой й го е предложил (кой я е заставил, подкупил, принудил, сплашил — изберете си който глагол искате). И какво е можела да направи с тези знания? Можела е да ги погребе в душата си и да ги засипе с пясък, за да не покълнат. А е можела и да се заканва, че ще ги разгласи, да шантажира своите възложители и да иска разни материални блага във вид на пари, работа и жилище. На тях обаче им писва и те я убиват. За да се избегне разравянето на неприятни и ненужни подробности за личността на Шляхтина, делото се предава в Генералната прокуратура, която е „в течение“. А, как ви се вижда това?

Не, не може всичко да е било толкова банално. Тази работа е деликатна, сложна, не биха вкарали в подобна игра първото попаднало им под ръка момиче от сладкарска фабрика. За нея е нужен доверен човек, хиляди пъти проверен. А кой е проверявал Лена Шляхтина? И кой е разчитал на нея? Отговор: хората, с които е била свързана тайната страна от живота й. От онзи живот, който Елена е започвала да живее, когато е вземала болнични, премествала се е у Мая Истомина и се е преструвала, че редовно ходи на работа. Логично ли е? Логично е. Но ако тя е била хиляди пъти проверявана и замесена в някакви сложни и неподлежащи на разгласяване дела, защо изведнъж — не щеш ли — ще започне да шантажира хората, които са й наредили да даде показания срещу Личко? Това й е работата и тя до този момент я е вършила добре. Защо ненадейно ще започне да се бунтува? Избила й е чивията, проявила се е наследствената й обремененост? И такива неща се случват, но нито Истомина, нито съседките на Елена от общежитието си спомнят за някакви видими промени в поведението й през пролетта и в началото на лятото на седемдесет и шеста година, тоест преди самоубийството. Тя изглеждала и се държала както винаги, така че те приели новината за доброволната й смърт с изумление и недоверие. Никакви признаци за душевно заболяване или нервно разстройство, ни най-малки!

Какъв извод следва от това? Много прост: може Лена Шляхтина наистина да се е самоубила, а може някой да я е убил — например ревнив любовник или дори хората, които „са я проверявали и са разчитали на нея“, — но за нещо съвсем друго, за нещо без никаква връзка със случая „Личко“. Но тъй като Шляхтина е била лице, замесено в тайни, делото за нейната смърт за всеки случай е било изпратено по-нагоре, там, където е по-спокойно, с указание нищо да не се изяснява, да не се рови и бързичко всичко да се сведе до загуба на душевно равновесие и самоубийство.

Е, сега вече наистина нещата се подредиха.

Остана да проверя само една мъничка подробност, която би потвърдила правилността на разсъжденията ми. И внезапно изпитах… дявол да го вземе, май изпитах страх. Аз никога не съм бил оперативен работник и никога не съм разкривал самостоятелно сложни престъпления, така че не бях изпитвал това чувство, вероятно добре познато на всеки детектив. Чувството, когато мъчително си изграждал предполагаемата картина на престъплението, мислил си как да провериш догадките си, задал си въпрос и ти носят отговора — и ето че сега трябва да видиш какъв е той. Прав ли си бил или не, отгатнал ли си, или си сгрешил. Припомняш си как не си спал по цели нощи, превъртал си в главата си кубчетата на фактите и си съставял от тях различни фигурки, които постоянно са се разпадали и разпилявали, защото не си можел да ги напаснеш едно до друго в правилния ред, и как веднъж си намерил този ред, който ти е изглеждал единствено възможният, но фигурката или пирамидката още се е получавала малко паянтова, защото са липсвали няколко кубчета, и ти вече си си представил какви могат да бъдат те — тези кубчета, с каква форма и цвят. И ето че ти носят кутията с кубчетата. Някакви кубчета, които също са се търкаляли някъде край местопрестъплението. Хората са ги потърсили, намерили, прибрали в кутията и ти ги носят. И ти разбираш, че сега трябва да отвориш кутията и да видиш какво има в нея. Онова, което според теб ще укрепи твоята виртуална конструкция, или нещо друго? Ами ако там, вътре, има нещо, което изобщо не ти трябва? И всички твои безсънни нощи, и радостта ти, когато „май се получи“, и твоята гордост от самия себе си — всичко отиде на вятъра?… Страшничко. Никак не ти се иска да се разочароваш.

Страхувах се горе-долу половин час. През този половин час изгледах касетата, записана от другата камера, която беше монтирана на тавана в кухнята, и се полюбувах на Айсор — как отхапва листенце от моята узамбарска теменужка. Включих компютъра, отворих файла „Самец и кастриран котарак“, в който записвах историята на взаимоотношенията между Приятел, Ринго и Айсор, и описах накратко борбата за табуретката. Страхът не отмина, затова отворих друг файл, озаглавен „Разнополови стерилни котки“, и записах вчерашните си наблюдения над игричките на Айсор и приятелката му Карма.

Най-сетне разбрах, че трябва да взема камшика и да вляза в клетката. Тоест да си поема по-дълбоко дъх и да направя каквото трябва, дори то да се окаже не твърде приятно. Отворих папката с материалите по делото на Шляхтина и като поглеждах с негодувание треперещите си ръце, прочетох фамилното име на следователя, напечатано на машина в самото начало на първия документ. Спомнях си, че бях преписал това име на отделно листче, което бях дал на Валка Семьонов, и дори ми се бе струвало, че си го спомням, но официалният документ все пак е по-сигурен от моята слаба памет.

Старши следовател по особено важни дела Николай Николаевич Царков. Не повярвах на очите си и потърсих в материалите по делото на Личко. Не, не бях сбъркал. И двете дела бе водил Н. Н. Царков.

Е, кажете ми сега — не съм ли умна глава? Мисля, че просто съм ужасно умен!

Бележки

[1] Така наричат в Русия щатските долари. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Капан за мишки (7)

Метаданни

Данни

Капан за мишки

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 6

Александра Маринина
Капан за мишки (7)