Александра Маринина
Капан за мишки (11)

Глава 10

Гледах ли, гледах Юля и се мъчех да разбера красива ли е или не. Колкото и да се стараех, все не можех да я погледна с очи на страничен наблюдател, който просто минава наблизо и пътьом по навик оценява попадналите пред очите му момичета. Не, не се получаваше. Гледах я и постоянно си мислех, че искам да бъда до нея, да разговарям с нея, да държа ръката й, че за мен тя е най-добрата и затова най-красивата, а не обратното: най-добрата, защото е най-красивата. Виждах очите й, веждите й, носа й, бузите й, устните й и не разбирах: красиви ли са или не. Просто ги обичах.

На масата между нас стоеше огромният букет, който бях домъкнал и който сервитьорът услужливо бе поставил във ваза, а на широкия перваз зад гърба ми — подаръкът на Юля — огромна като моя букет картонена кутия. Аз съм възпитано момче, затова, както е редно, веднага отворих кутията и полюбопитствах. В нея се намираше оцветена дървена скулптурка, представляваща млад и — ще се осмеля да отбележа — строен мъж с милиционерска униформа, който с едната ръка прегръща старица, а в другата държи доста голяма кошница, където са се настанили пет котки, които много приличат на моите зверчета. Стигна ми съобразителност да разбера, че такъв подарък не може да се купи току-така. Беше направен специално за мен по поръчка на Юля. Скулптурката не беше художествен шедьовър, тоест не бе от нивото на Микеланджело и дори на Клодт^[1], но аз разбирах колко внимание и добро отношение бяха вложени в нея.

— Но кога успя? — подсвирнах възхитено, когато извадих подаръка от кутията. — За това е било нужно сума ти време!

— Отдавна съм го поръчала — усмихна се Юля слънчево, — веднага след Нова година.

— Тоест още тогава си била сигурна, че ще успея? — учудих се аз.

— Не, беше ми все едно дали ще успееш с разследването си или не. Просто разбрах, че искам да ти направя подарък. И го поръчах на един познат художник, той се занимава и със скулптури от дърво. При всяко положение щях да ти подаря това, ако не сега — за рождения ти ден или за Деня на милицията.

Разсмях се и прибрах скулптурата в кутията.

— Добре че го направи сега, защото до рождения ми ден има доста време, а до Деня на милицията — още повече. Благодаря ти, много съм трогнат, наистина. И котките са страхотни. Как отгатна, че от петте котки три са с плоски муцунки? Та ти никога не си ги виждала.

— Андрюша ми каза. И дори ми ги показа на картинка. От първата му жена е останала някаква котешка книжка, нещо като енциклопедия, с картинки и описания на породите. Занесох тази книжка на художника. Хареса ли ти?

— Много!

— А ще ми покажеш ли котките на живо?

Ето на. Какво мога да направя сега? Толкова ми се иска да смятам Юля за обикновено момиче, което играе обичайната игра по общоприетите правила. Момичето ясно заявява, че е готово да те посети вкъщи, и във всяка друга ситуация аз бих изтълкувал това абсолютно еднозначно. Но ние не сме се запознали току-що и изобщо… Съвсем доскоро тя беше момиче на друг човек, на мой познат, и аз никак не съм наясно как трябва да се държа.

— Юля, много ли тъгуваш? — попитах, като се опитах да бъда деликатен.

— За Андрей ли? Съвсем малко.

— Съжаляваш ли?

— За какво? За нашите отношения ли?

— Ами да.

— Не — отново се усмихна тя, — аз не умея да съжалявам за нещо, което е било и е минало. Мога да имам някакво отношение към миналото, добро или лошо, но да съжаляваш, е глупаво. Съжалението е нещо неконструктивно, от чувството за съжаление не може да се създаде нищо полезно. Трябва да се отнасяме към миналото с благодарност, защото то ни е дало определен опит, от който извличаме уроци и правим изводи. Дори ако опитът е много горчив и тягостен, от него пак се извлича урок, ставаш по-умен и трябва да си страшно благодарен за това.

— И какъв урок извлече ти този път?

— Ох, Игор, най-банален. Отдавна известна истина, но повечето хора, включително и аз, мислят, че дори добре известната истина засяга всекиго, само не и тях. С Андрюша разбрах от собствен опит, че човек, който не обича самия себе си, не може да обича и другите. Той не може да обича по принцип. Не умее. Защото какво е да обичаш себе си? Това значи да си казваш: аз съм такъв, какъвто съм, с всичките ми добри качества, недостатъци и странности, и такъв се обичам, такъв се приемам. Ако един човек може да се отнася така към себе си, той със сигурност ще се отнася така и към другите, тоест ще ги приема такива, каквито са, и ще ги обича такива, а няма да се опитва да ги променя по собствен вкус, според собствените си представи. Разбираш ли?

— Разбирам. Значи ли това, че Андрей се е опитвал да те промени?

— И още как. Дори самият той не разбира колко дълбока травма е получил, докато толкова години е живял с представата, че е син на убиец психопат. Струвало му се е, че се е тормозил само няколко месеца, а после се е примирил и успокоил, а всъщност тази рана е била жива у него и го е измъчвала от седемнайсетгодишната му възраст, и още не е зараснала. Той се е смятал за омърсен, за заразен с нещо, затова не е можел да се обича.

— Но нали сега знае, че това не е така, че баща му е бил достоен, честен човек.

— И какво от това? Нима може за един ден да се излекува хронична болест, която е разяждала душата ти близо петнайсет години?

— Вероятно не — съгласих се аз. — Но може би ти щеше да му помогнеш, ако беше останала до него.

— Игор, не можеш да помогнеш на един човек, ако той не желае помощта ти. Андрюша не я желае. Опитвах се да поговоря с него, но е безполезно. Той не ми вярва, смята ме за очарователно малко глупаче, напълно годно за съвместни нощувки и неделни пикници, но абсолютно неподходящо за сериозни разговори и задълбочени отношения. Знаеш ли от коя капка преля чашата?

— Знам. Когато той не те е взел със себе си за нашата последна среща. Когато трябваше да му кажа окончателно какво се е случило с баща му. Отгатнах ли?

— Отгатна.

— Аз се учудих, че той дойде сам, бях сигурен, че ще бъдете заедно, та нали моментът беше такъв… отговорен ли да кажа… и страшен. Кой знае защо, тогава си помислих, че ти трябва да му се разсърдиш.

— И наистина му се разсърдих. По-точно, не че се разсърдих, а просто разбрах какво малко място заемам в живота му. Разбрах, че съм несъществена подробност. Не, всъщност Андрей е много свестен човек, умен, добър, почтен, но аз не искам да бъда несъществена подробност. Просто аз не съм неговата жена, а той не е моят мъж — и никой не е виновен за това.

Кафето отдавна беше изстинало, сладоледът във високата чаша се бе разтопил и бе заприличал на Северния ледовит океан със стърчащо по средата жалко връхче на айсберг — парченце чаена бисквита, а ние говорехме ли, говорехме… Имах чувството, че докосна ли чашката или лъжичката — разговорът ще секне и вече няма да се възобнови със същата нежна и спокойна интимност, от която просто ми се завиваше свят. В този момент не знаех какво ще стане по-нататък и дали тази среща означава нещо, или е просто акт на вежливост и благодарност, но едно знаех със сигурност: в моя живот Юля никога няма да бъде несъществена подробност.

— Кога искаш да видиш моите котки?

— Когато и да е, когато ти е удобно.

Събрах в гърдите си повечко въздух и го издишах, като вътрешно примижах.

— Днес?

Получи се повече въпрос, отколкото отговор. Ако Юля сега погледне часовника си, това ще означава, че наистина иска само да види животните и си прави сметка ще успее ли да дойде у нас за половин час и навреме да се прибере. Но тя не погледна часовника и аз отново се обърках — не можех да разбера как да тълкувам това.

— Добре, днес. — Тя ме гледаше спокойно и ласкаво в очите.

— Веднага ли?

— Веднага.

Аз не се отличавам с особено мъжество, но не обичам също и неяснотата и приблизителността в отношенията ми с хората, затова сметнах за нужно да добавя:

— Искам да те предупредя, че много те харесвам и ако дойдеш в дома ми, по един определен начин рискуваш. Но все още имаш време да размислиш.

— Ще взема да рискувам.

— Безумна храброст — засмях се аз.

— Е, нали няма да ме убиеш. Още повече че ме харесваш. Защо да унищожаваш нещо, което харесваш, след като то може да ти достави удоволствие, нали така?

Уф, успокоих се. Бързо платих и поведох Юля през безистена към колата, паркирана на „Нови Арбат“.

През целия път към къщи ние мило си бъбрехме за дреболии, но когато колата спря пред входа, пак се притесних. Разбрах, че не мога и не искам да остана насаме с измамените си надежди. Няма да въведа Юля в дома си, докато не си изясня всичко.

— Юля, вече е късно…

— Знам.

— И ти много ми харесваш.

— Знам.

— Отдавна — незнайно защо уточних аз. — Още от Нова година.

— Знам — потрети тя.

— Нима толкова си личеше?

— Много.

— И какво си помисли ти за това? Смя ли ми се? Обсъжда ли го с Андрей?

— Не. — Тя помълча. — Борех се със себе си.

— Какво си правила? — попитах я изумено.

— Борех се със себе си. Ужасно ми се искаше да ти се обадя. Визитната ти картичка беше на видно място у Андрюша, виждах я постоянно и се борех с изкушението да вдигна слушалката и да набера номера. Още тогава знаех, че искам да бъда с теб.

— Но защо не се обади?

— Свикнала съм да правя всичко добросъвестно и докрай. Тогава бях с Андрей и трябваше да извървя този път до финала. Не съм свикнала да изоставям една работа само защото друга ми се е сторила по-привлекателна. Довършвам едната работа докрай и после започвам да се занимавам с другата.

— Значи за теб отношенията с един мъж са работа? — не повярвах аз на ушите си. — Нещо като бизнес, така ли?

— Игор, всичко, което човек прави, е работа. Не е бизнес, работа е. Работата също бива различна, но всяка работа означава влагане на труд в нещо заради получаването на резултат. Човешките отношения не се раждат и не се поддържат сами по себе си, от нищото, те са резултат от определен труд — душевен, интелектуален, емоционален. Дори физически. Ето виж, ние влагаме физически труд в грижите за някой човек: пазаруваме, готвим му, перем, чистим, лекуваме го, когато боледува, ако разбираме, че без това няма да се изградят отношения помежду ни. Нима това не е работа? А да прощаваш, да се примиряваш с недостатъците и слабостите на другия? Да не би да е лесно? И това е работа, и то колко трудна… А да се тревожиш, да си хабиш нервите? А да си губиш времето, за да слушаш по цели часове нещо, което не ти е много интересно, и при това да не се дразниш? И то е работа. Но без цялата тази работа няма да има отношения.

И през ум не ми беше минавало за това. Слушах Юля и разбирах, че май е права. Навремето момичето, което ми подари узамбарската теменужка в керамичната саксия, ми каза: „Уморих се да те обичам“. Тогава си помислих, че това е просто красива фраза, прочетена в любовен роман. Сега май започнах да разбирам.

Слязох от колата, отворих предната дясна врата и подадох ръка на Юля.

— Тръгваме ли?

Вече до самия вход тя изведнъж се озърна, погледна малкото магазинче на отсрещния тротоар и попита:

— Имаш ли вкъщи кисело мляко?

* * *

Точно преди почивните дни Шурик Вилков ми поднесе поредната изненада, като ми се обади и ми съобщи, че е получил отговора на експертите по балистика.

— Пистолетът ТТ е произведен в Китай, купен е нелегално, с него Олеся Подрезкова е стреляла по Ситников и също с него са били убити Брайко и Забелин. Е, ти разбра ли?

Разбрах. Още едно кубче с нужния цвят намери мястото си в сложната конструкция.

— Ами Ситников? — попитах. — Още ли мълчи?

— Мълчи — въздъхна Шурик.

— А състоянието му?

— Много е зле. Лекарите казват, че едва ли ще успеят да го спасят. Всеки ден ходя при него, но без полза. А той постоянно се влошава. Казват, че му остава най-много седмица.

В събота сутринта извадих листа, на който си бях записал данните, продиктувани ми от бащата на Юля, и започнах да се обаждам. Човекът, който много отдавна бе дал указание Юрий Забелин да бъде поставен в самото начало на списъка на чакащите за жилище, се оказа недостъпен: вече четири години лежал, напълно парализиран след инсулт. Но жена му ми разреши да отида у тях и да му задам няколко въпроса.

— Ще опитам аз да отговоря, винаги съм била горе-долу в течение на работите на мъжа ми — каза тя.

Юля се оказа ужасна сънла и в десет часа, когато аз вече бях готов да изляза, още сладко спеше. Наложи се да я събудя.

— Аз излизам. Ти ще се оправиш ли тук сама?

Тя се събуди моментално и впери в мен сънените си очи.

— А къде отиваш? По работа ли?

— Не. Все още се занимавам с делото на Андрей.

— Може ли и аз да дойда?

— Може, само че трябва да се приготвиш бързо. Обещах да бъда там след час.

— За нула време!

Колкото дълбоко и дълго спеше, толкова бързо Юля се изми, облече и дори успя да оправи леглото. Грабна от хладилника две опаковки кисело мляко, хвърли ги в сака, пъхна там и чаена лъжичка и изскочи в антрето.

— Ето, готова съм.

За десет минути. Фантастика!

— Ами закуска?

— Ще хапна кисело мляко в колата.

— А кафе?

— Не ми е нужно да се ободрявам, наспах се добре. Е, какво, ще тръгваме ли?

Аз се засмях радостно и я целунах.

— Тръгваме.

Трябваше да излезем извън града: човекът, който ме интересуваше — на име Куркин, живеел през цялата година на вилата. Представях си ситуацията приблизително така: парализиран старец в стандартен градски апартамент не е най-удобният вариант, за предпочитане е той да живее в добре отоплявана вила. Децата и внуците са заети със своя сложен и разнообразен живот, не им се занимава с грижи за стареца, а и нямат време, така че са го закарали по-надалече, а покрай него и бабата.

Но сгреших. Всичко се оказа съвсем различно.

Анна Андреевна Куркина, снажна и все още красива жена на около седемдесет години, беше изпълнена със сили и енергия. Въпреки че зимата едва-що свършваше, аз видях, че просторният парцел бе добре поддържан, по края бяха насадени храсти касис и цариградско грозде, а ябълковите дървета изглеждаха здрави. И това далеч не бе някаква малка къщичка, каквито обикновените виладжии поместваха на своите жалки шестстотин квадрата, а голяма, двуетажна, с веранда и мансарда.

Вътре обаче всичко говореше за повече от скромно финансово състояние на стопаните. Стари мебели, стари завеси, стара, макар и избърсана до блясък мушама на правоъгълната маса, скърцащо дюшеме, прозорци, от които безпощадно духа. Стерилната чистота и идеалният ред не можеха да скрият разрухата — тази къща отдавна се нуждаеше от ремонт.

Анна Андреевна ни настани до масата.

— Кажете сега какво искахте да научите?

— В края на седемдесетте години по протекция на вашия съпруг на един човек е бил предоставен нов апартамент. Аз… ние — поправих се, като хвърлих поглед към Юля — бихме искали да разберем защо. Вероятно вашият съпруг е покровителствал този човек и ние се интересуваме от подробностите. Вие знаете ли нещо за това?

Куркина помрачня, очите й станаха печални.

— За Юра ли говорите? За Юра Забелин?

Охо, това се казва памет! Съпругът на Анна Андреевна — Владимир Семьонович Куркин, в края на седемдесетте е работел в Московския градски съвет и е отговарял за жилищното настаняване. Навярно е използвал властта си стопроцентово, а може би и двестапроцентово, тоест раздавал е дефицитните жилища на определени хора, но нима Анна Андреевна помни всеки от тях?

— Да, говоря именно за Забелин. Защо са му дали апартамент?

— Защото… Е, както и да е, това вече няма значение.

Куркини имали единствена дъщеря, която пламенно обичали, но за съжаление тя не била съвсем здрава. На езика на медиците нейната диагноза била „олигофрения в степен на лека дебилност“. Момичето се учело с огромни усилия, на родителите му неведнъж предлагали да го прехвърлят в специализирано училище за деца със забавено развитие, но Куркини не се съгласявали. Как може да си признаеш, че детето ти е умствено непълноценно? Владимир Семьонович използвал властта си, та към Танечка да се отнасят в училище „по-особено“, тоест да не я вдигат на дъската, без да са предупредили родителите поне няколко дни предварително, така че Анна Андреевна да успее да подготви момичето и да го накара да научи наизуст отговорите си. За контролно започвали да се готвят един месец предварително. Таня не обичала да зубри, изобщо не обичала да учи, така че с нови апартаменти се сдобили директорката на училището, завучът и класната ръководителка. Останалите учители редовно получавали скъпи подаръци и това било достатъчно Таня да изкарва поне тройки. Освен това Таня Куркина много обичала да бяга от час, да се мотае по улиците с момчета и да пие евтино вино по безистените. Както доста от страдащите от олигофрения момичета, тя съзряла рано и на петнайсет години вече имала голям бюст и бързо нарастващ сексуален апетит, който удовлетворявала по всички възможни начини.

Веднъж у Куркини дошъл един приятен млад мъж — Юрий Забелин, който работел като оперативен пълномощник по престъпления, извършени от непълнолетни, и разказал на семейството, че буквално измъкнал Таня Куркина от чужденец, който вече й бил платил. С други думи, Танечка се занимавала с валутна проституция. Ето ги парите, иззети от момичето — петдесет германски марки. По онова време Таня криво-ляво била завършила училище и била получила диплома, която струвала на баща й още една гарсониера за сина на директорката на училището. И дума не можело да става за институт, както и за работа. На която и да е работа умствената недостатъчност на Таня моментално щяла да стане очевидна, а Владимир Семьонович не искал това да се разчува. Смятал болестта на дъщеря си за позор, както в онези времена се смятало за позор всяко психическо отклонение. Таня навършила осемнайсет и макар че тогава в нашата страна не се търсела наказателна отговорност за проституция, за нея можело да се налагат наказания по административен ред. Например да я вкарат в ареста за трийсет денонощия и да я пратят да мете улиците. Същевременно да съобщят в работата на баща й. Дъщерята на отговорен служител на Московския градски съвет, партиен член, член на бюрото на Районния комитет — проститутка, и то валутна. Не, това категорично било недопустимо. И Юра Забелин прекрасно разбирал всичко. Той не искал да съсипва кариерата на Владимир Семьонович, така че не оформил протокол, не пратил писмо до Московския съвет, а просто дошъл при родителите и по човешки ги предупредил, че трябва по-внимателно да следят дъщеря си. Той повече нямало да може да помага на Таня и да я прикрива. Оказало се, че Юра отдавна знаел за „подвизите“ на Таня, многократно я бил залавял да се занимава с проституция, защото отговарял за непълнолетните, но винаги се отнасял с разбиране към високата длъжност на Таниния баща и потулвал нещата. Само че сега Таня вече навършила осемнайсет и с нея щели да се занимават съвсем други служители на милицията. Този път момичето имало късмет, че Юра участвал в общоградския рейд за профилактика на младежката престъпност и че я хванал именно той, но за в бъдеще не можело да се разчита на подобни щастливи случайности. Тъй че, драги родители, бъдете така любезни да вземете мерки Таня да се държи, както се казва, „в рамките“.

Естествено последвал ужасен скандал, Владимир Семьонович крещял на Таня и ужасно ругаел. Таня плачела и го уверявала, че нищо такова не е имало, никакъв чужденец, никакви пари. Баща й тикал под носа й петдесетмарковата банкнота. Таня пък твърдяла, че я вижда за пръв път. Но кой ще й повярва! Родителите знаели, че момичето не само е със „слаби ангели“, но и че много ловко лъже.

След няколко седмици Забелин дошъл отново — угрижен и разстроен. Едрата и добре облечена (нали татко й имал възможности) Таня продължавала да лудува из „Интурист“ и отново я хванали. Този път служителите на милицията проявили принципност и само чудо спасило Таня: макар и не твърде умна, тя се сетила да спомене името на Забелин — че нали, обадете му се, той ме познава. Обадили му се. Юра веднага дотичал, дълго уговарял заловилите Таня оперативни работници, занесъл им три бутилки хубав коняк и освободил момичето, след като предварително се убедил, че протоколът е унищожен. Разбира се, пак избухнал скандал и отново Таня отричала всичко, и отново не й повярвали.

Благодарността на Владимир Семьонович и Анна Андреевна не знаела граници. По-точно, граници имало, те се разширили до едностаен апартамент, който Московският съвет отпуснал за Градското управление на вътрешните работи целево: за чакащия подобряване на жилищните условия Юрий Забелин. Куркин решил и въпроса със списъка, в който Забелин дори не бил включен. А Таня на бърза ръка изпратили при далечни роднини на село, по-далеч от Москва. След няколко години тя започнала да пие, на около трийсет окончателно се пропила, размотавала се с някакви вечно пияни мъже, един от които при кавга съсякъл Таня с брадва.

Тя била единствената им дъщеря, не дарила родителите си с внуци и на стари години съпрузите Куркини останали съвсем сами. Пенсиите и на двамата били малки като за наше време, Владимир Семьонович бил тежко болен и те се преместили на вилата, за да дават под наем градския апартамент и с тези пари да живеят що-годе достойно.

Такава една история…

— А защо това ви интересува? — попита Анна Андреевна. — Какъв смисъл има да се разравя миналото…

— Работата е там, че Юрий Петрович Забелин беше убит и следствието възстановява живота му, за да разбере дали е имал врагове — отговорих аз мъгляво.

Това не бе чистата истина, но и не беше пълна лъжа. Подозирах, че Таня Куркина, макар наистина да е била разпусната и да не е подбирала сексуалните си партньори, все пак не се е занимавала с проституция, камо ли валутна, така че банкнотата от петдесет германски марки е имала същия произход като коланчето от детска рокличка, жълтата фланелка и пластмасовата шнола — твърде познат ми изглеждаше този почерк, но защо да разказвам това на нещастната майка? Не й трябва да знае, че е повярвала на мошеник и със собствените си ръце е съсипала живота на дъщеря си, като е изпратила момичето там, където са го очаквали неспирно пиянство и ужасен край.

На втория адрес, у Митрохин, ни очакваха към два часа. И историята, която чухме двамата с Юля, до болка приличаше на историята на Куркини, само че я разказваше самият Митрохин — осемдесет и пет годишен полусляп самотен старец с тресящи се ръце, който доизживяваше дните си в компанията на по-млад и здрав, но също самотен роднина и два папагала. Митрохин и жена му дълго нямали деца, най-сетне съдбата се умилостивила, изпратила им момченце, когато двамата били вече на възраст. Родителите треперели над своя късен първороден син, глезели го, нищо не му отказвали. Момчето израснало твърде непослушно, освен това било патологичен лъжец. Веднъж в дома на Митрохини дошъл много симпатичен младеж — Вячеслав Ситников, и им разказал ужасна история. Той, като представител на Градския комитет на комсомола, отговарящ за органите на милицията, участвал заедно с оперативните работници в рейд за разкриване и профилактика на младежката престъпност. Край валутния магазин „Берьозка“ лично той задържал комсомолеца Алексей Митрохин в момент, когато се опитвал да купи от някакъв гражданин щатски долари, тоест нарушавал определен член от Наказателния кодекс — за правилата при валутни операции. Членът бил сериозен, предвиждал лишаване от свобода, а в особено тежки случаи — смъртно наказание.

По-нататък всичко протекло, както при Куркини. Бащата страшно крещял и налитал да нашиба деветнайсетгодишния си син с колана, Алексей се кръстел и кълнял, че дори не е докосвал валута. Да, бил край „Берьозка“, да, заловили го, но валутата му подхвърлили лошите ченгета. Естествено родителите знаели как лъже рожбата им и не му повярвали. А на Ситников повярвали и татко Митрохин му бил изключително признателен, задето опазил сина му от подсъдимата скамейка! Признателността му се изразила в бързо издигане на Ситников на добра длъжност в Министерството на тежката промишленост, където самият Митрохин заемал твърде важен пост.

За разлика от баща си, синът не умеел да бъде благодарен, още в началото на перестройката се захванал с частно предприемачество, бързо забогатял и заминал за чужбина, като оставил престарелите си родители в Москва и изобщо не им помагал. Скоро съпругата на Митрохин починала и той останал да доизживява старините си в самота. Пак добре че братовчед му живеел с него, все пак не му било толкова скучно…

— Слушай, та те са изградили целия си живот с помощта на фалшиви улики — тръшкаше се Юля, докато се прибирахме към къщи.

— Очевидно е така. По този начин Забелин е получил апартамент, макар че според жилищното законодателство не е имал право, а и в кариерата някой му е помогнал здравата. Сигурно е използвал същия похват. Ситников също е подобрил жилищните си условия в този период, преместил се е от стая в комунална квартира в отделен апартамент, Аргунов ми разказа. Очевидно са работили по този начин. Първо жилището, после кариерата, сетне колата… Клетият Аргунов е бил пробен камък, просто Лена Шляхтина е решила да си разчисти сметките с младежа, който посмял да не я пожелае, и да го накара да се потормози, да пострада. А Ситников е видял как е подействало това, убедил се е с очите си до каква степен хората се страхуват от разгласяване на негативна информация за тях и е решил да използва разиграната на шега комбинация в свой интерес. Само че не е имал достъп до нужната информация, така че му е бил много полезен старият приятел Юра Забелин, който се занимавал с престъпления и правонарушения от страна на непълнолетни и е можел определено да каже кои от високопоставените московски чиновници имат проблемни деца. Мисля, че всичко е ставало именно така.

По пътя се отбихме в магазина, напазарувахме, после вкъщи дълго и обстойно готвихме обяда, който поради късното си начало плавно премина във вечеря. Докато Юля разфасоваше суровото агнешко, котките изпаднаха в истерия зад затворената врата на кухнята, настоятелно дращеха и мяучеха жално и умолително. Но ние не се поддавахме.

— А те няма ли да ме намразят, задето не им дадох месо? — угрижено попита Юля.

— Няма. Свикнали са. Това е нещо обичайно: те искат месо, но никой не им дава.

— Как не ти се къса сърцето — въздъхна тя, като се вслушваше в долитащите иззад вратата звуци.

— И аз съм свикнал.

— Ти си жесток.

— Не, просто искам моите зверчета да бъдат здрави.

— А ако те не искат да бъдат здрави? Ако искат да бъдат щастливи и за целта имат нужда да ядат месо?

— Юля, и аз искам да бъда щастлив, а човек не може да бъде щастлив, когато животните му са болни.

— А на тях може да им харесва да са болни. Искат да ядат месо и да боледуват. А ти не ги питаш какво искат, решаваш вместо тях, по този начин уреждаш собственото си щастие за сметка на своите котки — заключи тя. — Не е хубаво.

— Не е хубаво — съгласих се аз. — Но аз не знам какво да правя иначе.

— И аз не знам — призна тя. — Но ще помисля. Може да измисля нещо.

Аз белех картофи и мислех, че с нито едно момиче не бях обсъждал проблемите за щастието на моите котки, защото на никое от тях това не беше интересно. А с Юля ги обсъждах. И това ме правеше толкова щастлив, че не бих могъл да го опиша.

* * *

Вячеслав Антонович Ситников знаеше, че краят му наближава. Той не разбираше от медицина и не беше съвсем наясно какво означават всичките тези безкрайни системи, това кръвопреливане, това изкуствено вентилиране на белите дробове, температурата, която не успяват да свалят. Но чу какво си говореха лекарите в стаята му, когато смятаха, че спи. Той наистина спеше, но после се събуди и остана да лежи със затворени очи, а те не забелязаха. Сега знаеше със сигурност, че всички техни усилия не са довели до нищо, че процесът на инфектиране продължава — не са успели да го спрат дори с двете повторни операции, и сега му остава да живее два-три дни. Ако много му провърви — четири-пет, но не повече.

Всеки ден идва следовател и задава едни и същи въпроси: какво се е случило, защо Подрезкова е стреляла в него. Ситников мълчи, не отговаря на въпросите, защото не може да каже истината, а се страхува да излъже — не знае какво е казала на следователя Олеся. Да, той беше се излъгал в нея, тя не е била такава, каквато той си я представяше, каквато я обичаше, но нали имаше син и той не биваше да знае истината. И няма да успее да се уговори с Олеся. Те с Гриша прекарват цели дни в болницата, седят ту в неговата стая, ту в коридора, но щом тя или синът му влязат в стаята — тутакси след тях влиза някой от милиционерите и не помръдва. Не можеш и дума да кажеш така, че той да не чуе. Ситников се опита да отстои правото си на срещи насаме със семейството си, но тези милиционери повтаряха едно и също: в интерес на следствието не е позволено, следователят е забранил, докато не дадете показания. Подрезкова е подследствена за тежко престъпление, вие сте потърпевшият и между вас не може да има никакви разговори насаме.

Днес за пръв път от много дни се показа слънцето и Вячеслав Антонович си помисли, че скоро ще настъпи лятото, което той вече няма да види. Колко странно… Той беше свикнал да планира живота си, и то да го планира дългосрочно, за много месеци напред. Още в средата на зимата знаеше къде иска да прекара лятната част от отпуска си, резервираше хотел и билети, а още щом се върнеше от почивка, веднага започваше да планира и организира зимната част. За пръв път от много години сега не гради планове за лятото, защото в живота му вече няма да има лято. Много е слаб, току потъва в тежък сън, а щом се събуди, първата му работа е да започне по навик да обмисля предстоящите задачи… и изведнъж разбира, че това не е нужно. Не му предстоят никакви задачи, никакви делови срещи и съвещания, за които трябва да се готви, никакви пътувания в служебни командировки. Нищо. Вече няма да има нищо подобно.

Отваря се вратата. Ситников мисли, че това е Олеся или пък Гриша, но влиза някакъв непознат млад мъж. Тъй като след него не влиза милиционер, Вячеслав Антонович разбира: и новият му посетител е „техен човек“.

— Здравейте, Вячеслав Антонович — казва той. — Може ли да си поговорим с вас?

Ситников мълчи. Нали е взел решение да не продумва. Да се оправят, както могат. Ако Олеся реши да каже истината, ако съзнателно реши Гриша да научи всичко, нека сама да си признае стореното. Тя ще живее тепърва. С него или без него — сама да си решава. А той, Ситников, няма да каже нищо.

Младият мъж не обръща внимание на неговото мълчание, придърпва стол до леглото, сяда.

— Вячеслав Антонович, разкажете ми за Лена Шляхтина.

— За Лена ли? Защо?

Ситников отговаря, преди да успее да разбере, че е проговорил. Учудването се е оказало по-силно от решимостта му да не разговаря със следователя.

— Интересно ми е. Изучавам живота й. Как се запознахте с нея?

— Вие неин роднина ли сте? За какво ви е нужно всичко това?

— Вячеслав Антонович, хайде да сключим сделка. Вие не ми казвате нито дума за вашата ситуация с Подрезкова, в замяна на това аз не ви обяснявам защо се интересувам от Шляхтина. Просто задавам въпроси, а вие отговаряте. Съгласен ли сте?

Ситников се ухилва. Нищо, може и да поговори. Лена… Какво опасно може да има в това? Всичко се случи толкова отдавна.

— Запозна ни…

Той се сепва и млъква. Юрка Забелин. Не бива да произнася това име, не бива те да научат, че двамата се познават отдавна, и то много добре.

— Кой?

— Едно момче, не помня как се казваше. Излязохме веднъж заедно от заседание на бюрото на Районния комитет на комсомола, стояхме на улицата, пушехме… Покрай нас мина младо момиче, много красиво…

 

 

— … Виждаш ли какви хубавици бачкат в нашите фабрики — каза Забелин — Мястото й е в „Интурист“, а тя кисне на конвейера.

— Ти да не би да я познаваш? — запали се Слава, който не остана равнодушен към красотата на момичето.

— Малко. Запознахме се тия дни, когато обикалях жилищата.

— Тя някъде наблизо ли живее?

— Не, в общежитие. Тогава беше на гости у една приятелка.

Ситников не откъсваше очи от стройната фигурка, която бе застанала на автобусната спирка.

— Слушай, запознай ме, а?

— Я стига… За какво ти е притрябвала?

— Хайде де, Юра, хайде, докато не е заминала с автобуса!

Забелин хвърли в кошчето недопушената цигара и се завтече към спирката. След пет минути той вече се връщаше към зданието на Районния комитет, а до него вървеше тя, Лена Шляхтина…

 

 

— Забелин ли ви запозна?

Ситников трепва и за миг затваря очи. Този милиционер знае. Той знае всичко. Или не е милиционер?

— Не си спомням как се казваше. Спомням си, че беше член на бюрото на Районния комитет, но съм забравил как се казваше.

— Колко близки станахте с Елена?

— Много… много близки…

Защо да държи това в тайна? Да, по онова време той вече бе женен и дори се беше родил Гришка, но нали Олга, жена му, вече я няма, а на сина му е безразлично дали баща му е изневерявал на майка му преди трийсет години, или й е бил верен.

— Знаехте ли, че тя има брат?

— Да.

— Знаехте ли също, че е психично болен?

— Да, Лена ми каза. Тя много се измъчваше от това.

— А с какво се занимаваше брат й? Къде живееше?

— Живееше в Москва. Работеше като водопроводчик или пък огняр… с една дума, някаква черна работа в областта на жилищното обслужване. Или портиер… Не си спомням точно. Имаше служебно жилище, стаичка в сутерена на сградата, която обслужваше.

— Вие знаехте ли, че той е насилвал и убивал деца?

Ето на, и до това се стигна. Толкова години минаха… Как са научили? Как са се докопали? Впрочем има ли значение? Сега вече е все едно.

— Да, Лена ми каза. Тя знаеше отдавна, почти от самото начало.

— А че вместо брат си, е наклеветила пред милицията Олег Личко — и това ли знаехте?

— За да спаси Миша… Вие трябва да разберете. Та това е брат, роден брат. Направи това, за да го спаси.

— Разбирам — тихо отговаря посетителят и Ситников внезапно се сеща, че не знае как се казва той. Не знае и се учудва на собственото си безразличие. Е, какво като не знае. Има ли значение? И бездруго още няколко дни — и край с него. — А после вече вие сте направили всичко, за да спасите първо нея, а след това и себе си, нали така? — продължава посетителят.

— Не разбирам…

— Когато Личко е бил признат за виновен, Лена отначало се е зарадвала, че брат й е останал встрани, а после се е уплашила, че той отново ще започне да убива и тогава всички ще разберат, че е бил осъден невинен човек, че истинският убиец е още на свобода, и пак ще започнат да го търсят. Нали? А когато в края на краищата го намерят и всичко се изясни, ще привлекат нея под отговорност за клевета и лъжливи показания. И тя е трябвало да реши някак този проблем. Вие ли й помагахте?

— За какво?

— Да реши проблема.

— Не разбирам…

— Лена сама ли блъсна брат си от покрива? Или заедно с вас?

— Сама…

Бяха заедно. Но защо беше нужно да говори за това сега?

— Едва ли — замислено проговаря гостенинът. — Едва ли. Най-вероятно вие сте били с нея. Инак за какво ви е било после да я убивате? Вие сте били съучастник в убийството на Михаил Шляхтин. Лена е подмамила брат си под някакъв претекст на стълбищната площадка на най-горния етаж на многоетажния блок, а там вече сте чакали вие. Много сте обичали Лена и сте й помогнали, но след известно време сте се разтревожили. Лена е била сложно същество, потайно, никога не знаеш какво всъщност мисли, искала е да се уреди в този живот максимално комфортно и да вземе всичко, каквото може, така че е била готова на какво ли не за това. Ами ако й хрумне да ви шантажира? А вие е трябвало да градите кариерата си. Не сте можели да я оставите жива, нали, Вячеслав Антонович?

От къде той знае всичко това? Как се е разкрило? Впрочем сега няма значение, защото скоро, вече съвсем скоро…

— Имате ли огледало? — пита Ситников.

— Не. Трябва ли ви?

— Донесете ми. Там, в коридора, седи снаха ми, поискайте от нея.

Посетителят излиза и след известно време се връща и подава на Ситников овално огледалце със сребърна рамка и гравирана дръжка. Негов подарък за Олеся. Вячеслав Антонович гледа отражението си. Черни кръгове под очите, заострен нос, пепеляво лице, на което отвратително стърчи наболата брада. Освен отражението, той вижда и ръката си, хванала огледалото. Китката е изтъняла, костите изпъкват. Точно така изглеждаше Олга, жена му, два дни преди смъртта си. Значи лекарите не са сбъркали и не са настъпили никакви подобрения на състоянието му. Това е краят.

 

 

… Онова, което той изпитваше към Лена Шляхтина, не можеше да се нарече с обичайната и разбираема дума „любов“. Слава Ситников боледуваше от нея. Това беше някакво натрапчиво чувство, напомнящо кошмар, което той не можеше да управлява и от което се срамуваше. Срамуваше се, още повече че разбираше: тя не го обича. Запозна я с приятеля си Льова Аргунов, с когото по-рано бяха съученици, запозна я просто защото родителите на Льовка в онези години живееха и работеха в градчето на учените Дубна, в Подмосковието, прибираха се не по-често от веднъж месечно и Льовка царуваше сам в разкошния двустаен апартамент, където беше толкова удобно да се водят момичета. Първия път Слава заведе Лена там, като имаше предвид обичайния сценарий: те интелигентно пият чай тримата, после Льовка се сепва, че трябва спешно да завърши глава (абзац, описание на формула), отива в своята стая и ги моли да не му пречат, а Ситников остава насаме с момичето. Бяха играли по този сценарий неведнъж, всичко мина, както обикновено, но… Лена се запозна с Аргунов и се влюби в него. Това не се разбра веднага, Лена дълго време се държа, както е редно за любовница, без с нищо да издава интереса си към другия. Минаха няколко месеца, преди тя да каже:

— Слава, трябва да решим нещо.

— Какво да решим? — не разбра веднага Ситников.

— Ти си женен, имаш малко дете. С теб нямаме бъдеще. Аз трябва да помисля за себе си. Това не означава, че смятам да те зарежа, не, ще продължим да бъдем заедно. Но ми е нужен съпруг.

— И от къде ще ти го взема аз? — отвърна й на шега Слава.

— Ами ето го Льова. Какво му липсва за съпруг? Добро семейство, родителите му — учени, той още малко — и ще стане кандидат на науките, разкошен апартамент, вила, има и кола. Как гледаш на това?

— Защо не? — развесели се Ситников. — Ще бъде екстра. Давай, Ленка, дерзай. А аз ще помогна, ако нещо не върви. Можем да разработим с теб план за съвместни действия по омотаването на Льовка.

Той беше станал неин роб до такава степен, че бе готов дори да сподели тялото й с друг мъж, само и само да не я загуби. Криеше болезнената си любов под маската на циничното лекомислие, страхуваше се, че Лена ще разбере каква власт има над него.

След няколко седмици изведнъж му се обади Аргунов и започна да дърдори нещо несвързано за Лена: че нали, тя му се обяснила в любов, но той смята, че това е просто приятелска шега… Ситников се засмя заедно с него и се подготви Лена да си избере за потенциален съпруг някого другиго. Има ли значение с кого ще уреди живота си, щом наистина само ще го урежда, а няма да търси неземна любов? Но когато видя, че Лена няма намерение да търси другиго и че отказът на Льовка смъртно я е обидил, той разбра, че тя е влюбена. И то в кого? В Льовка Аргунов, този книжен плъх, дето нито лицето му — лице, нито мускулите му — мускули. Не обича него, Слава Ситников, а обича Льова! Това беше ужасен удар за Ситников. Но той с нищо не се издаде.

Обаче затаи злоба срещу Льова. С какво, с какво този пор е по-добър от него? И дори мисълта, че Лена все пак е с него, със Слава, не го утешаваше. Той искаше да я владее, да я притежава изцяло, а не само в леглото, искаше да има над нея власт, по-силна от онази, която тя имаше над него, опитваше се да престане да й бъде роб — и нищо не можеше да направи. Не само не можеше да разкъса оковите, но те натежаваха все повече.

Всичките му надежди се съсредоточиха около брата на Лена. Онова, с което тя се занимаваше, когато вземаше болнични и преставаше да ходи на работа, го караше да потреперва от ужас, примесен с възторг. Нейната жестокост, хладнокръвието, цинизмът и пресметливостта й бяха безпределни. Да позволяваш на един човек безнаказано да убива деца, за да събереш материал за книга, която трябва да стане бестселър! Това е недостъпно за ума на нормален, обикновен човек. И тази недостъпност привличаше Ситников, примамваше го, лишаваше го от воля и самообладание. Колкото по-страшно беше онова, което вършеше Лена, толкова по-силно я обичаше той, толкова по-силно се разболяваше от нея и се страхуваше да не я загуби. Той се превърна в неин довереник за всичко, което бе свързано с брат й, и се утешаваше с илюзията, че свързващата ги обща тайна ще направи техния съюз стабилен и дълготраен. Не можеш, не е възможно да зарежеш човек, който знае за теб такива неща…

Идеята да изиграят Льовка Аргунов беше на Слава. Той отговаряше в Градския комитет на комсомола за органите на милицията, така че нямаше нищо чудно да знае за разхождащ се из Москва маниак. Льова ще се притесни, ще попита приятеля си Слава, а приятелят Слава хубавичко ще го наплаши, след което нежният, трепетен Льовочка, който не може да понася емоционални трудности, ще бъде смазан като жаба в кална локва. С един изстрел — два заека: Лена ще се почувства отмъстена, а Ситников ще се отърве от съперник, защото момиче като Лена просто няма да може да обича повече изгубилия волята си, измъчен и скапан мухльо. Едно е да си млад физик теоретик, почти кандидат на науките, и съвсем друго — жаба в калта. А да подхвърли в апартамента На Льова коланче от детска рокличка беше от лесно по-лесно.

— Кажи му, че съм готова да спя при него, за да не ходи никъде насън — помоли го Лена.

— Ще му кажа — обеща Ситников.

— Ами ако отиде да се консултира при лекар и научи, че така не става? Че лунатиците не са способни да вършат насън толкова сложни осмислени действия?

— Кой ще отиде при лекар? Льовка ли? Какво приказваш! — разсмя се Слава. — За нищо на света! Ха, да не би да не познавам Льовка? Та той е като щраус, крие главата си в пясъка и се преструва, че нищо не се е случило. И после, какво ще обясни на лекаря? Някои хора ми казват, че насън убивам деца, та вие ми кажете — възможно ли е това? Лекарят веднага ще извика едновременно колата на психодиспансера и милицията.

— Всъщност да — замислено се съгласи Лена. — Нашият Льова е изтънчена натура, по-скоро ще се докара до психоза, отколкото да потърси официално помощ. Но ти все пак му подскажи, нека ме помоли да нощувам при него, става ли? Капката пробива камъка, нали знаеш.

Те избраха удобен момент, подхвърлиха коланчето и по-нататък всичко се подреди така, както го бяха замислили. Единственото, което не успяха, бе да принудят Аргунов да допусне Лена до себе си. Той категорично отказа да последва съвета на приятеля си Слава, като му обясни, че Лена никак, ама никак не му харесва. И това донякъде помири Ситников с действителността.

Веднъж в края на август Лена му каза, че се запознала с интересен млад мъж. Веднъж вече го била виждала бегло, когато Михаил, брат й, получил поредната криза. Тогава Елена, както обикновено, го следяла от безопасно разстояние. Миша избирал поредната си жертва край една детска градина, а Лена се криела в градинката край долепеното до детската градина училище, откъдето брат й се виждал добре. Младежът — Олег, който се разхождал наоколо, забелязал Лена, седнал до нея, заприказвали се и Лена с ужас разбрала, че Олег търси Миша и всеки момент ще го открие. Оказало се, че е служител на милицията, и макар да не казал на Лена нищо конкретно за своите издирвания, тя разбрала всичко по въпросите, които й задавал. Често ли идвала тук? Не била ли забелязвала млад мъж, който търси или чака някого?

Тя се бе уплашила. А Ситников, който вече знаеше и за инициативната група на родителите, и за създадената в рамките на Генералната прокуратура специална бригада (естествено, че знаеше, не можеше да не знае с неговата длъжност), посъветва Лена да използва това и при удобен случай да даде лъжливи показания срещу Олег.

— Разбери, работата е много сериозна, иде конгрес, те ще обърнат наопаки земята, за да хванат маниака навреме, и ще се заловят за коя да е удобна фигура, ако имат що-годе прилични доказателства. Трябва да се отчетат, това е въпрос на живот и смърт. Кажи, че си видяла как Олег отвлича детето, дай подробно описание как е било облечено то, та никой да не се съмнява, че наистина си видяла това. А още по-добре — кажи, че си се запознала с него по-рано, че сте разговаряли и той ти се е сторил странен, дори може би малко чалнат, и че ти е говорел странни неща за някакво място, където има труп, но ти си помислила, че той просто бълнува наяве… Нали можеш да опишеш това място? Защото знаеш къде Миша е откарвал децата, нали?

— Разбира се, мога да го опиша — съгласи се Лена.

— Ето, виждаш ли. Следователят знае, че предишният труп е бил намерен точно на това място, и тогава още повече ще ти повярват, защото откъде иначе можеш да знаеш за него? Само от думите на Олег. А Олег го знае, защото той е убиецът. И нещата в тяхното разследване ще се подредят. Ще насочим подозренията към Олег, а същевременно ще спасим Миша. Разбра ли?

Той нарочно казваше „ние“, а не „ти“: искаше всичко помежду им да бъде общо — и тайните, и грижите, така че Лена да си няма никого по-близък от него, от Слава Ситников.

Тя постъпи така, както той я посъветва: дочака поредното убийство, през септември, и сама отиде в милицията. И всичко се получи.

 

 

Но Лена продължаваше да обича Аргунов, дяволите да го вземат! Спеше със Слава — и го правеше с явно и нескрито удоволствие, а обичаше Аргунов, И когато точно преди Двайсет и петия конгрес на КПСС осъдиха Личко, Ситников разбра, че трябва да направи нещо. Трябва да измисли нещо, което още по-здраво ще привърже Лена към него. И братът на Лена — Михаил, стана това средство. Ситников започна да убеждава любовницата си, че за Миша „трябва да се реши нещо“, че всеки момент всичко може да се разкрие и Лена да отиде в затвора. Той знаеше, че Елена не изпитва никакви роднински чувства към брат си и че всички нейни усилия са били насочени само към тази цел: да не се окаже сестра на луд маниак, тъй като с тази репутация ще й бъде трудно и да се омъжи „в добро семейство“, и да издаде книга. На кого е потрябвала съпруга, която може да предаде на потомството генетично обусловено психично заболяване? И кой ще се занимава с авторка, която е напълно възможно да е болна — също като майка си и брат си?

Не беше трудно да придума Лена да „решат за Миша“, защото наказателната отговорност за клевета също не би била в помощ на нейните съпружески и честолюбиви стремежи. Когато тя каза: „Това дори е интересно… Ще има какво да опиша в новата си книга“, студена пот обля Ситников. И той разбра, че от този момент я обича още по-силно. Тя падаше в бездната на безчовечността, теглейки го след себе си, и — о, боже! — колко сладостен бе за него този страшен полет…

За Миша те „решиха“. И след месец-два Ситников се опомни. Никое падение не може да трае безкрайно, рано или късно човек стига до дъното на пропастта и или загива, или се опитва да се измъкне. Слава Ситников не можеше да се измъкне, защото робските окови му отнемаха възможността да се движи свободно. Той разбра, че от сега нататък не само самият той знае тайните на своята любима, но и тя притежава опасни знания за него. Те са съучастници в убийство и в този смисъл са еднакво опасни един за друг. Достатъчно е той да направи нещо, което няма да хареса на Лена, и тя… Не, трябва да я изпревари. И без това е невъзможно да търпи повече тази страст, невъзможно е да се примирява с нейната любов към другиго, невъзможно е да живее с вечния страх, че може да я загуби, с ежедневното очакване на някакъв шантаж.

Ситников обмисли всичко. Той знаеше не само за болестта на Михаил, но и че майка й също е психично болна. Беше сигурен, че при разследването на смъртта на Лена това веднага ще излезе наяве и следствието ще поеме по предсказуемия път, както бе станало и с Миша. Че как иначе? Братът — самоубиец, майката — в лудница, наследствена обремененост. Всичко е очевидно.

Той внимателно избра многоетажен блок, в който имаше лесен достъп до покрива. Измисли романтичен претекст да отидат там двамата. Лена повярва. Тя смяташе себе си за много по-умна и хитра от околните и дори и през ум не можеше да й мине, че някой е в състояние да я измами. Беше толкова уверена в робското покорство на Ситников, че никога не би го заподозряна в намерение да посегне на живота й. А той посегна…

Когато след много години срещна Олеся, той имаше чувството, че Лена се е върнала при него. Също толкова цинична и безжалостна, студена и практична жена. Животът се движи по спирала и всичко се повтаря, всичко се връща. И едва сега, умирайки на болничното легло, той разбра, че не е така. Животът наистина се движи по спирала и на всяко ново стъпало човек неизбежно се озовава над онази точка на предишното, където нещо се е случило. Докато изминаваш, завивайки, това разстояние, имаш чувството, че то е дълго и че ти с всяка крачка все повече се отдалечаваш от онази точка, и ето, вече ти се струва, че си много далече, но настъпва моментът, когато разстоянието се скъсява: намираш се над точката, само на милиметър си от нея — и тогава злото, което си оставил там, протяга ръка и те застига. И тогава разбираш, че това не е никаква спирала, а стегната пружина. Пружината на капана, в който сам си влязъл. Той уби Лена, но дойде Олеся и уби него. След трийсет години мъртвата Лена Шляхтина му го върна. Всичко се връща…

… А това момче, което седи до кревата му, задава ли, задава своите въпроси и Ситников разбира, че отговорите всъщност не са му крайно необходими. Той и без това знае всичко. Е, почти всичко. Защо трябва да крие сега? Какво значение има?

— Вие добре сте познавали характера на Лев Александрович Аргунов, разбирали сте, че щом той вече веднъж е повярвал, че е извършил престъпление, ще повярва отново. Искали сте той да изгуби почва под краката си, да започне да нервничи, да губи контрол над себе си, да престане да разсъждава трезво, да стане като восък в ръцете ви, послушен. И когато рейдърите нападнат фирмата му, да дотича при вас за помощ и да постъпи така, както вие го посъветвате. Та нали той винаги се е вслушвал в съветите ви, Вячеслав Антонович? Вие сте го посъветвали да прехвърли активите във фирмата на сина ви и той е постъпил именно така. А какво е трябвало да се случи после? Вие сте искали парите да останат у Григорий, обаче сте имали уговорка да ги върнете. Е, какво трябваше да се случи? Било е нужно Аргунов да излезе от играта, нали?

— Да — тихо произнесе Ситников.

— По какъв начин? Нима сте смятали да убиете и него? Не, едва ли. — Сякаш разговаряйки сам със себе си, гостенинът бавно поклати глава. — Това е твърде опасно. Защото за никого не е тайна, че парите на Аргунов са се озовали у вашия син, и щяха да заподозрат преди всичко вас. Смятали сте да докарате Лев Александрович до самоубийство. Самоубийството е нещо безопасно за вас, вече два пъти сте го инсценирали, имате опит. Щяхте да продължавате да тормозите Аргунов с подхвърлени улики, докато той окончателно си изгуби ума, а после… Той сам щеше да направи каквото ви е нужно. Ако ли пък не, щяхте да му помогнете.

Ситников се усмихва. За миг му става смешно. Колко суетня, какви планове — и за какво? Защо беше нужно? Льовка Аргунов… Смешно. Едва преди смъртта идва прозрението за безсмислието и ненужността на усилията, в които пропиляваш живота си. Разбира се, Льова щеше да се самоубие, той е твърде слаб и страхлив, за да издържи такова нещо. Естествено Ситников не смяташе да остави работата на самотек, щеше да помогне.

Ето например онзи милиционер, който отиде у Льовка, когато него го нямаше вкъщи. Ситников бе научил по свои канали, че в района, където се намираше извънградската къща на Аргунови, е станало убийство, обади се в местния отдел на милицията и без да си каже името, съобщи, че е видял мъж с две кучета да се разхожда из гората по времето, което интересуваше следователя. Може би този мъж е видял убиеца…

Никой не подозираше Льова, отидоха при него като при възможен свидетел, обаче какъв ефект! Поразителен! Още един-два подобни фокуса — и Льовка окончателно щеше да откачи. Още повече че Ситников бе направил всичко необходимо Льова да бъде заподозрян в двете убийства — на Даря Брайко и Юрка Забелин. Вече бяха започнали да го привикват за разпити, а пък ако намереха у него и пистолета, с който бяха застреляни двете жертви, милицията нямаше да го остави на мира до края на живота му. Не, Льова определено нямаше да издържи такъв натиск, щеше да се прекърши. А прекършеше ли се, щеше да започне да разказва за убийствата на деца. Милиционерите щяха да проверят всичко и да изяснят, че нищо такова не е имало, и тогава щяха да отворят пред Льовка прав, широк и съвсем кратък път към лудницата.

Но… днешните времена не са като преди трийсет години, сега имаме гласност, а милиционерската система е паянтова като всички останали, информацията се процежда през всички дупки, излива се като буен поток. А вестникарите винаги са на мястото си, половината от тях имат „източници“ в органите на реда. Ако историята на Льовка попаднеше в пресата, за нея можеше да прочете Истомина. Трябваше на всяка цена да се убеди, че Лена не е разказала на приятелката си за онази мистификация с коланчето от детска рокличка. Защото Истомина беше написала романа „Сестра“, Ситников го бе прочел и бе разбрал: Мая знаеше за брата, Лена й беше казала. Освен самия Ситников, тогава никой нищо не бе разбрал. Ами ако Лена й е говорила и за Льовка? И й е казала и фамилното име на Льовка? И се е изтървала за коланчето?

Ситников не пожали пари и изобретателност, за да изясни това. Получи бележките на Истомина, прочете ги и се успокои. Тя нищо не знаеше. Абсолютно нищо. Ако знаеше, непременно щеше да напише поне две фрази, та нали бе изваяла цял роман от историята с Лена и нейния брат — значи не оставя интересни истории да отиват на вятъра. Непременно щеше да се появи поне един абзац за мистификацията. Но… нищо. Така че Ситников можеше да действа спокойно по разработения план. Той всичко бе премислил.

— Забелин знаеше ли за вашите планове?

— Не, не бяхме се виждали от много години.

— Значи сте го използвали на тъмно? Той не е знаел за кого наема рейдърите?

— Не, не знаеше.

— А снаха ви — Олеся? Тя знаеше ли защо я помолихте да се запознае със Забелин?

— Не. Защо беше нужно да знае? Аз наредих — и тя го направи.

Значи и за това са узнали вече… Пъргави се оказаха. Или Олеся им е казала? Всъщност има ли значение как са научили. Научили са — и толкоз.

— А всъщност защо бе необходимо? Трябвало е Забелин да наеме апартамент за срещи с нея, нали? Вие още от младини сте знаели, че вашият приятел Юрий Забелин никога не води любовниците си вкъщи и не използва за интимни срещи служебния си кабинет, така че сте разчитали той и сега да спази тези правила. Трябвало ви е жилище, където да можете да се срещнете с него ненадейно, така че той на никого да не успее да каже, че е срещнал стария си приятел Слава Ситников. Прав ли съм?

— Да, прав сте. Колко е скучно с вас… Вие знаете всичко, аз знам всичко, така че за какво ни е този разговор? Не възнамерявам да отричам каквото и да било — и бездруго ще умра след няколко дни, така че няма да успеете да ме пратите в затвора. Смятайте, че всичко съм си признал. Какво още искате?

— Разкажете ми как убихте Даря Брайко.

— Уморих се. Трудно ми е да говоря.

— Тогава аз ще ви кажа. Необходимо ви е било да насочите следствието към Аргунов, това е било част от планираната атака срещу него. За убийството на рейдър, организирал изкупуването на акциите на предприятието, има мотив, който сочи, на първо място, към собственика на предприятието, и неприятностите на Аргунов започват. Следва го убийството на Забелин, който е наел рейдърите, а това може да бъде изтълкувано от следствието като второ звено от същата верига. Така натискът върху Аргунов се засилва.

А вие между другото решавате и своя собствена задача — в лицето на Забелин премахвате човек, който знае по какъв начин преди много години сте уреждали живота си. За какво са ви свидетели на вашите користни постъпки? Да, Забелин дълги години е мълчал, дори не е търсил среща с вас, но кой знае… Хората са непредсказуеми. Някога, много отдавна, сте имали обща тайна с Лена Шляхтина, после сте съобразили, че съучастието е нож с две остриета, и сте решили проблема. Със Забелин е станало същото — вие сте били съучастници, правели сте всичко заедно: търсели сте информация, фалшифицирали сте улики, разработвали сте сценарии и сте ги претворявали в живота, но сега изведнъж сте се сетили, че вашият стар приятел може да се превърне в източник на опасност за вас. Той може да заговори… Та значи за Даря. Вие сте й се обадили, представили сте се като човек, заинтересован от поглъщане на предприятие, разположено в района на Волоколамск, и сте й предложили да отидете да видите на място фронта на бъдещите действия. Избрали сте момент, когато партньорът на Даря — Дмитрий Найдьонов, е бил извън Москва за няколко дни, защото инак би съществувал риск с вас да тръгне той, а не тя. Не сте били сигурен, че ще се справите с младия силен мъж. По-нататък всичко е било просто. Спирате край гората, предложение да се отдалечите „мъжете наляво“, „жените — надясно“, изстрел. Приблизително така ли беше?

Ситников се усмихва.

— Имате въображение… Не, предложих й да слезем да подишаме чист въздух, че ми се вие свят. Съдова недостатъчност.

— И този вариант си го бива. Сега за Забелин. Как успяхте да уредите срещата си с него така, че той да не успее да каже на никого за нея? Следяхте ли го?

— Разбира се. Той изпрати жена си в Англия, при дъщеря им, и се зае да натъкми гнезденцето за срещи. Именно тогава го пипнах. Уж случайно го срещнах на улицата и му предложих „да поседим, да си припомним младите години“. Къде другаде можеше да ме заведе, след като стояхме пред сградата, където току-що бе наел апартамент?

— Сложна комбинация.

— Сложна е. Но аз я осъществих добре.

— Гордеете ли се със себе си?

В гласа на гостенина на Ситников се долавя насмешка, но той не се ядосва. Защо да се ядосва? Какъв е смисълът? Вече нищо няма значение.

— Може да се каже, че съм доволен. Добре си свърших работата. Разработих план и го изпълних.

— И за двете убийства сте използвали свой пистолет. Защо не се освободихте от него? Смятали сте да го подхвърлите на Аргунов, ако усилията ви да го подлудите се окажат недостатъчни, така ли?

— Естествено. Но това едва ли щеше да бъде нужно. Льовка е лигльо, той и бездруго нямаше да издържи.

— Вие сте можели да успеете във всичко — замислено изрече посетителят. — Вече почти сте били успели. Аз видях Лев Александрович, той наистина беше на ръба на самоубийството. Но се намеси снаха ви и развали всичко. Защо? Какво се случи?

— Мисля, че още в началото се разбрахме…

— Извинете.

Гостенинът си тръгва и Ситников се взира с немигащи очи в затворилата се след него врата. Протяга ръка, за да натисне копчето за повикване на медицинската сестра и да я помоли да извика Гриша или Олеся, но се отказва. Защо е нужно? Какво ще им каже? И какво ще му кажат те? Ще го попитат как се чувства, ще предложат да му обелят портокал… Глупаво. Няма нужда. За какво му е портокал? Как ще му помогне той? И без това ще трябва съвсем скоро да си тръгва.

Имаше един период, когато Ситников, неволно дочул присъдата на лекарите, недоумяваше: но как така? Защо трябва да умира? Той не искаше да се прощава с живота, искаше още да поживее, да отиде през лятото на Лазурния бряг, както бе планувал, а през зимата на Алпите, искаше да прочете много книги, купени и поставени на рафта в очакване на свободно време, искаше да спи с жени, да ходи в хубави ресторанти. И какво, сега всичко това няма да го има? Той няма да може да получава повече обичайните радости? Не, не искаше да се примири с това, молеше съдбата поне за още една година… добре, за половин, за един месец… После дойде отговорът, малко странен на пръв поглед: а защо? За да изпита още едно удоволствие? Още веднъж да поплува в океана? Да се спусне по стръмния склон? Да прегърне красива млада жена? Какво значение има дали ще изпита това удоволствие или не. Все едно — ПОСЛЕ няма да има нищо, ТАМ няма да има абсолютно никакво значение колко удоволствия е успял да изпита, докато е бил ТУК. Една радост повече или по-малко — резултатът е един. Сякаш, ако успее да прочете всички книги, които е купил, ТАМ ще му бъде по-леко. Не, няма. ТАМ няма да има изобщо НИЩО. ТАМ ще бъде НИКАК.

И веднага всичко загуби смисъл.

* * *

Този диск ми попадна пред очите съвсем случайно. Търсех по обширните рафтове конкретен филм — американска комедия, озаглавена „Истината за котките и кучетата“, и изведнъж се натъкнах на познато лице. От обложката на един от дисковете ме гледаше… Олег Личко. Отначало дори се стъписах, но кошмарът веднага изчезна. Разбира се, това не беше Личко. Беше Юл Бринър. Повъртях в ръцете си диска, прочетох заглавието на филма и анотацията. „Анастасия“. Историята на една жена, която се бе представяла за оцелялата дъщеря на Николай Втори. В ролите — Юл Бринър и Ингрид Бергман. Виж ти, а аз дори не бях чувал за такъв филм, впрочем нищо чудно, той е бил създаден в средата на петдесетте години, когато мен дори ме е нямало на този свят. А Юл Бринър е играел в него руски генерал…

Помислих малко и реших да направя подарък на Мая Виталевна Истомина, щом тя на младини толкова е обичала този актьор. Купих диска, а на другия ден се обадих на Истомина по телефона. И без това щях да работя из района, защо да не прескоча за чаша чай.

— Страшно съм ви благодарна, Игор — горещо ми поблагодари писателката, притискайки диска до гърдите си. — Отдавна исках да видя този филм, но нямах възможност. Там сигурно има прекрасна музика, спомням си, че когато бях малко момиче, на танцови вечеринки въртяха песента „Анастасия“ — толкова тъжна, нежна, а после научих, че тази мелодия е била използвана във филм със същото заглавие. И Бринър ми е любимец. Благодаря! — Мая Виталевна погледна часовника си. — След двайсет минути трябва да дойде моя студентка, но ще успея да ви почерпя с чай. Нали не бързате?

Всъщност бях на работа, но двайсет минути за лека закуска при нас са нещо свято. Седнахме в хола и Истомина ме заразпитва за Ситников. Вячеслав Антонович бе починал преди месец в болницата, следствието по делото за покушението срещу него благополучно бе приключило, Олеся Подрезкова очакваше да я призоват пред съда. Поради липса на показания от потърпевшия, Шурик Вилков трябваше да се задоволи с историята за непредпазливото боравене с оръжие. Подрезкова призна, че е наклеветила свекъра си, като го е обвинила в опит за изнасилване, защото смятала, че необходимата самоотбрана ще смекчи вината й. Следователят смъмри младата жена, предприе редица отчаяни опити да я накара да каже истината, но Олеся беше твърда като камък, нито на йота не отстъпи от версията си и Вилков бе принуден да спре до тук. Така и не научихме защо е стреляла в Ситников.

Истомина ме засипа с въпроси и когато на вратата се позвъни, недоволно се намръщи:

— Е, точно на най-интересното място… Игор, не си тръгвайте, искам да чуя всичко до края.

— Да, но вашата студентка?…

— Нищо, ще почака.

Чух как тя отвори вратата и каза:

— Алочка, в момента съм заета, изчакай ме в кабинета. Ще се освободя след петнайсетина минути.

Мая Виталевна се върна и с детинско нетърпение поиска да продължа. Но отново ни прекъсна позвъняване, този път телефонно. Тя се извини, вдигна слушалката и излезе да говори в кухнята. Разговорът явно се проточваше, време ми беше да тръгвам и аз излязох в антрето. От кухнята се чуваше гласът на Истомина, сърдит и напорист, явно се бе сблъскала с някакъв сериозен проблем. Понечих да открехна вратата и да надникна, да се сбогувам с жест и да си тръгна, но тогава чух и други гласове. Откъм кабинета. Единият глас беше женски, другият — мъжки, и принадлежеше явно на Георгий Степанович, на вуйчо Жора. Любопитството, казват, не било порок… Ослушах се.

— Аз пък ти казвам: вземай. Вземай и публикувай. Веднага ще се прославиш. Слушай какво ти казвам, цял живот съм бил редактор, знаеш ли какво списание съм ръководил!

— Но как така, Георгий Степанович… Та това не е мое, Мая Виталевна го е писала. Как е възможно?

— Как било възможно, та как било възможно… Казвам ти: възможно е! Всички правят така. Всички крадат, без изключение. Страната окрадоха. И в нея живеят само крадци. Мислиш, че Маечка не е крадла ли? Първа крадла си е и тя! Чел съм това, което пишеш, Маечка ми го е показвала. С тези неща няма да пробиеш, сега е пълно с такива, всички рафтове са претъпкани с книги като тая. Сега е нужна литература на духовното търсене. Тоест засега не е нужна на читателите, но за хората, които разбират, които вземат решения — това е, което им трябва. Ето, през лятото ще обявят поредния конкурс „Дебют“ — за автори под двайсет и пет години, там дори има такава номинация: литература на духовното търсене. Представиш ли този ръкопис за конкурса — първата награда ти е гарантирана. А заедно с наградата — и договор за издаване.

— Но не, така не може — съпротивляваше се момичето на име Алочка. — Това са мисли на Мая Виталевна, тя е вложила в тях душата си.

— Глупаво момиче си ти — ядосано отговори вуйчо Жора. — Младо и глупаво. Какво духовно търсене може да има у хлапаци под двайсет и пет? Какво разбират те от живота? Какво свястно могат да напишат? Е, ще съчинят някое сюжетче и ще скалъпят романче или пък ще си въобразят, че са авангардисти, и ще надраскат да се чудиш просто какво — нито смисъл, нито стил. Ти мене слушай, аз съм живял дълго, прочел съм хиляди ръкописи, разбирам от тези неща. В номинацията за литература на духовното търсене с този ръкопис няма да имаш конкуренция. Никой от младите не може да напише нещо такова. А после, когато издадеш първата си книга, можеш да си пишеш романчета, колкото ти душа иска. Вече ще са те признали за най-добрата и всичко ще ти прощават. И ще те печатат, каквото и да напишеш. Защото вече ще си име. Разбра ли? Вземай по-бързо, докато не те е видяла Маечка. Вземай бе, глупаво момиче!

— Но тя ще научи!

— Е, и какво като научи? Ами нека да научи. Така й се пада.

— Да, но ако после каже на всички?

— Нека да каже! Няма да може да го докаже. Няма чернови, няма бележки, днес всички са учени, работят на компютри, съвсем са отвикнали да пишат с писалка, а компютърът какво е? Натиснеш едно копче и изтриваш всичко, никакви следи. Ето виж…

Гласът замлъкна за няколко минути и аз разбрах, че вуйчо Жора се занимава нещо с модерната техника. Кога ли бе успял да я усвои?

— Знам всички файлове на Маечка, не се съмнявай. Когато не е вкъщи, разглеждам всичко, всичко чета, проверявам всички листове на бюрото. Че как иначе? Наоколо е пълно с крадци, отпуснеш ли се само за минутка, изгубиш ли бдителността си — за нула време ще те метнат. Човек си живее най-спокойно, мисли си, че има апартамент, пари в книжка, а после научава, че вече е подписал договор, според който подарява всичко или го оставя като наследство на еди-кого си. А, не, мен така не могат да ме избудалкат! Прочитам всяко листче в бюрото на Маечка, та после да няма изненади. И в компютъра проверявам всеки файл. Ето, намерих го. Ето виж, момиче: ето го ръкописа, в папчицата е, разпечатан, а ето ги и всички файлове. Вземаме значи чистичка дискетка и преписваме, ти после вкъщи ще си го прехвърлиш в твоя компютър. Ето, поставяме… и готово. Дръж. Ето, аз пак кликвам, пак кликвам — и няма нищо.

— Георгий Степанович! Ама какво правите? — отчаяно възкликна момичето. — Та вие унищожихте всичко!

— И правилно постъпих — удовлетворено отговори вуйчо Жора. — Каквото трябва, това унищожих. А каквото не трябваше да се унищожи — ще го получиш ти. Вземай, вземай, момиче, не се притеснявай. Инак няма никаква полза от нищо. Страната е пълна с крадци, с мошеници, корупция колкото щеш, и ти просто така няма да пробиеш, трябва ти убийствен снаряд, такъв, на какъвто младите не са способни. Тепърва ще има да ми благодариш.

— Господи, какво ще стане сега? — смотолеви Алочка. — Ами ако някой научи? Защото на Мая Виталевна ще повярват всички, ако тя каже, че това е нейният ръкопис. Ще избухне скандал, ще ме изгонят от института.

Предаде се. Горкото момиче не устоя пред змея изкусител. Жалко. Аз до последно се надявах, че тя няма да вземе ръкописа. Обаче не, взе го.

— Нищо няма да ти се случи, обещавам ти.

— От къде може да знаете?

— Знам. Познавам и кътните зъби на Маечка. И живота й познавам. Нищо няма да ти се случи.

— Но нали тя ми преподава… Аз съм в нейния творчески семинар, как ще я гледам в очите?

— Ще я гледаш. Както трябва, така ще я гледаш. Нищо няма да ти стори.

— Защо?

— Защото. Хайде вземай папката, дискетата и ги прибирай в чантата си.

Истомина най-сетне приключи своя труден разговор и излезе от кухнята с телефонната слушалка в ръка.

— Вие какво, Игор? — учуди се тя, когато се натъкна на мен. — Защо сте тук?

Отказах се да си тръгвам. Върнах се след Истомина в хола и й разказах всичко.

— Господи! — прошепна тя, пребледня и горчиво се разплака.

Не знаех как да я утеша. Самият аз от дълги години пиша музика и я давам на Борис Безрядин, а после тези песни, много от които стават хитове, се смятат за написани от други хора. Аз получавам само парите — вярно, добри пари, затова нямам нищо против. Но разбирам колко душа и самия себе си влага човек във всяко произведение и когато някой го краде ей така, открито, сигурно е ужасно болезнено. Сякаш са откраднали част от живота ти.

Внезапно Истомина престана да плаче, вдигна лице и се усмихна.

— Няма нищо, Игор — спокойно изрече тя и избърса сълзите си. — Няма нищо. Всичко е правилно. Всичко е наред. Нека бъде така. Аз съм си го заслужила. Самата аз някога постъпих по този начин, сега постъпиха така с мен. Да ви налея ли още чай?

* * *

В спалния вагон на влака Санкт Петербург — Москва беше горещо и Андрей Мусатов заедно с якето съблече и сакото си, остана само по дънки и риза. Беше прекарал почивните дни с родителите си и сега се прибираше в Москва. Утре трябваше да е на работа.

Добре би било да пътува сам в купето, да не е принуден да разговаря. Да се съблече и да си легне. Понякога му провървяваше, ако вторият пътник в купето се окажеше жена, която молеше шафнера да я премести в „женско“ купе. Дори в нашето белязано със свобода на нравите време има още много жени, които не искат да прекарват нощта във влака насаме с непознат мъж. Случваше се жената да се мести в друго купе, а на нейно място да идва мъж, но понякога жената се преместваше, а Мусатов оставаше сам. Да можеше и днес да стане така!

Но не стана. Вторият пътник се оказа млада жена, привлекателна и за неудоволствие на Андрей — общителна, тя още от прага се разприказва и се представи с името Лика.

— Ако искате, ще помоля шафнера да ви премести в купе, където пътува друга дама? — предложи Андрей, тайно надявайки се да получи съгласие.

— Ама не, защо? — лъчезарно се усмихна спътницата му. — И тук прекрасно ще се наспя. Изобщо няма да ме притеснявате.

До тръгването на влака оставаха още петнайсет минути, по коридора сновеше продавач на вестници и списания и със звучен глас предлагаше на пътниците своята стока. Спътницата подаде глава от купето.

— Ако обичате.

Продавачът влезе и нареди пресата на седалката. Лика си избра два вестника и му подаде банкнота от петстотин рубли.

— Ама недейте така, момиче, та аз не мога да ви върна ресто.

— Но аз нямам дребни.

— Моля ви, потърсете. Вестниците ви струват само осемнайсет рубли, а вие ми давате петстотин.

— Ами нямам, нали ви казах.

Андрей въздъхна от досада и бръкна в джоба на окаченото на закачалката сако да извади портфейла си.

— Аз имам.

— Ох, благодаря ви — благодарно зачурулика Лика. — После ще разваля при шафнера и ще ви ги върна.

Андрей даде на продавача петдесет рубли, прибра рестото и започна грижливо да подрежда парите в портфейла си — банкнотите в едното отделение, монетите — в другото, което се затваряше с цип.

— Ау, това майка ви ли е? — Лика беше застанала до него и без да се притеснява, разглеждаше малката цветна снимка на Ксения Георгиевна, която бе поставена в закритото с прозрачна пластмаса отделение на портфейла.

— Да — сухо отвърна той.

— А това?

До снимката на майка му имаше още една, черно-бяла. Тя се бе появила там съвсем наскоро. Андрей почувства как се свиха устните му. Знаеше, че рано или късно ще настъпи момент, когато ще трябва да каже това на глас. И знаеше, че ще му бъде трудно. Е, какво пък, щом се налага, ще го каже сега.

— Това е баща ми — каза той и се усмихна.

Стори му се, че една стена рухна пред него и зад нея се разкри прекрасен и сияещ свят.