Александра Маринина
Капан за мишки (10)

Глава 9

— И какво сега? — попита Валя Семьонов с пълна уста.

— Какво, какво — мрачно промърмори Шурик Вилков. — Нищо. Скрито наблюдение, това. Защото нямам основание за отмяна. Нека погледат какво там и как, а щом направят балистиката, ще я измъкна.

Тоест нашият Александър Иванович не беше намерил основания да промени мярката за неотклонение, избрана от следователя Хомяков по отношение на Олеся Подрезкова. Младата жена сама извикала милиция и „Бърза помощ“ на местопрестъплението, сама признала, че е стреляла по свекъра си, доброволно давала показания, оказвала съдействие на следствието и нямало причини да се смята, че тя ще опита да се скрие или намирайки се на свобода, ще противодейства на процеса на разследването. По принцип Хомяков бе действал напълно законно и воплите на Шурик, че следователят е взел подкуп, будеха у мен някои съмнения. Впрочем бе напълно възможно. Шурик беше решил засега да не разпитва Подрезкова, да се задоволи с външно наблюдение, да фиксира нейните придвижвания и контакти, а когато получи резултатите от балистичната експертиза на оръжието, да я извика и разпита, както му е редът. Нека момичето се отпусне, да си помисли, че всичко е спокойно, току-виж, направи някаква грешка от радост. Освен това няма никакъв риск тя да се укрие от следствието, защото „външните“ не дремят.

Този път се събрахме у нас, защото Шурик се бе запалил да види котките ми. Нито веднъж досега не беше идвал вкъщи, някак се бе получило така, че още от времето на нашето задочно обучение свикнахме да пием бира на обществени места, някъде на „Солянка“, близо до „Малий Ивановский“, където всъщност се намираше нашето учебно заведение. Вилков беше слушал много за моите котешки пристрастия, но не бе виждал с очите си този зверилник, та сега изведнъж се сети, че може да направи подарък на тъща си за рождения й ден — очарователно котенце. Тя обожавала котките, а последната й любимка умряла неотдавна от старост. Щом чу, че животинките ми за разплод се казват американски екзоти, той дълго мига на парцали и ме разпитва на какво приличат, защото, ако съществото е плешиво или прилича на овца в зародиш (някой му бил казал, че има и такива), щели да го изгонят от къщи. Предложих му да дойде и лично да види, за което Шурик с ентусиазъм се съгласи.

Е, а където е Шурик, там е и Семьонов, може ли без него.

Вилков търпеливо чакаше вроденото любопитство да победи скрилите се на първо време котки и те да се покажат на бял свят. Пръв, както обикновено, се появи мъдрият Ринга, при вида на когото Шурик размаха ръце и закрещя, че го будалкаме и това не е никакъв екзот, а най-обикновен сибирски котарак, каквито бил виждал стотици през живота си. Наложи се да му обясня, че „това“ не е „онова“. Втори излезе Айсор и предизвика поредния пристъп на нерви у Шурик, защото тъща му била човек суеверен и за нищо на света не би живяла с въгленочерен котарак. А когато пред очите му най-сетне застанаха тате Приятел, мама Арина и дъщеричката Карма, Шурик изпадна в неописуема нежност, започна да им се подмазва, да говори глезено на бебешки език и умилно да върти очички. С една дума, животинките ми за разплод му харесаха страшно много и той настоя веднага да го включа в списъка на чакащите за потомството им.

— Кога? — строго попита той.

— След около месец.

— Това е добре. Точно за рождения й ден.

Наложи се да охладя ентусиазма му.

— Е, ти не си въобразявай, братле, няма да ти дам новородено коте. Арина трябва да го откърми, после и аз трябва да се занимавам с него поне два месеца, през това време то ще се научи да пази чистота.

— Два месеца! — ахна Вилков. — Какво приказваш, Игорьоха!

— Нищо — троснах се аз. — Ако не искаш, не вземай. Не по-рано от два месеца след раждането.

Наложи се да се примири, още повече че му обясних, че новородените котета нямат добър вид и не стават много за подарък. А на два месеца вече изглеждат прелестно, чаровно лудуват и — което никак не е маловажно — не акат, където им падне.

Моят приятел Семьонов беше унил и вял. Допълнителните му приходи бяха секнали още преди Валка да се разгърне в цялата си мощ. Невинността на Олег Личко можеше да се смята за установена и неговото разследване привърши, Мусатов нямаше за какво да плаща повече. Разбира се, за възбуждане на официален процес за реабилитирането на Личко събраните от нас факти бяха съвсем недостатъчни, освен това не разполагахме с тяхното документално оформление и с много други неща, също толкова важни, но нали тази работа беше не с цел официална реабилитация, а само в името на паметта на близките.

— Аз вече си бях наточил зъбите за курорт в Турция — да изпратя там през лятото жената и децата — оплакваше се Валя. — Как можаха да покажат тоя Ситников по телевизията! Ако Истомина не беше го видяла, можех още да поработя. Вечно става така: информацията изскача, когато не ти трябва, а когато ти трябва, има да я търсиш…

Шурик Вилков беше прекалено зает с ръководенето на следствено-оперативната бригада по делото за двете убийства и покушението, за да ходи на гости „просто така“, да гледа котки. Разбирах, че той бе приел нашата покана не само поради необходимостта да търси подарък за любимата си тъща, но и от някакви користни подбуди. Не се излъгах.

— Слушай, Игорьоха, с потърпевшия съм в абсолютно задънена улица.

— Защо така?

— Ами мълчи тоя гад. Не продумва. Да можех някак да го размърдам, а? Сподели, не бъди стиснат.

Съгласен съм — ситуацията, когато потърпевшият не дава показания, а свидетели няма, е ужасяваща. Показания дава само обвиняемият, а колко може да му се вярва на него… Ситников мълчи и Шурик търси всякакви възможности да го накара да си отвори устата. А за целта му трябва информация, колкото може повече информация за самия Ситников и за живота му. Някак неловко е да притискаш потърпевш, човекът лежи в реанимацията след втора коремна операция, в съзнание е, може да дава показания, но е много слаб и изобщо перспективите му, както каза Вилков, са мъгляви и не много обнадеждаващи. С оздравяването на болни след раняване в коремната област медиците открай време имат проблеми. Като вземеш дори Александър Сергеевич Пушкин или героя от любимия ми от детството филм „Новите центуриони“, който в Съединените американски щати беше нещо като участъков милиционер и загина именно от такова раняване. А как да притискаш човек, който най-вероятно всеки момент ще умре? Съвестно ти е.

А тъй като никога не съм бил стиснат, аз честно споделих с Шурик всичко, което бях успял да науча за Вячеслав Антонович Ситников. Шурик пък, на свой ред, ни разказа как е разпитвал сина на Ситников — Григорий Вячеславович. На пряко поставения въпрос защо фирма „Баунет“ е прехвърлила своите активи във фирмата на Ситников-младши, той спокойно свил рамене и отговорил, че собственикът на „Баунет“ — Лев Александрович Аргунов, бил стар приятел на баща му. Лев Александрович се обърнал за помощ към Ситников, когато научил, че фирмата му е подложена на неприятелска атака, и Вячеслав Антонович го посъветвал да използва фирмата на сина му — това било всичко. Когато партньорите се познавали отдавна и си вярвали, прехвърлянето можело да се направи много бързо, а в такава работа — като спасяването на активи, била важна именно бързината.

— Така че утре аз ще разговарям с него — делово съобщи Шурик и гаврътна поредната доза уиски.

За разлика от Семьонов, той се напиваше бързо, но знаеше тази своя слабост, така че пиеше твърде умерено, макар и с огромно удоволствие.

— Поговори и с жена му — посъветва го тъжният Семьонов.

— С чия жена?

— Ами на този Аргунов, стария приятел.

— Тя пък какво общо може да има? — учуди се Шурик. — Какво може да знае тя за службата за безопасност и дали той е давал указание да си разчистят сметките с тях или не.

„Той“ очевидно беше Аргунов, а „тях“, както предполагам — рейдърите и възложителите, тоест Брайко и Забелин.

— Не бе, какво общо имат тук рейдърите — кисело се намръщи Валя, — за снахата я разпитай. Нали тя твърди, че Ситников се е опитвал да я изнасили, а Ситников мълчи. Е, затова попитай жената на Аргунов какво мисли по този въпрос. Щом Ситников и мъжът й са стари приятели, значи тя познава отдавна и сина на Ситников, и снаха му, виждала ги е всички заедно и може да ти каже с какви очи Ситников е гледал Олеся и как го е гледала тя самата. Изнасилването на близък човек не се случва ей така, без нищо, повярвай ми, все пак съм участъков. Ей така, без нищо, може да бъде изнасилена първата срещната жена в тъмен двор, а когато се случи между роднини — там винаги има дълга предистория. Сто процента! — отсече Валентин.

Шурик угрижено си почеса бузата, прехапа устни.

— Мислиш ли? Всъщност си прав… Тогава ще взема да започна с нея. Така дори е по-интересно. Сега ще извикам някого от оперативните работници, та утре още рано-рано да дойде с мен.

Той седна до телефона, а аз понесох към кухнята мръсните чинии. Докато вадех чисти съдове и затоплях купените от магазина сарми „за второ“, в стаята, където бяха останали приятелите ми, нещо се случи. Разбрах го по това как внезапно замлъкна леко пиянският глас на Шурик и се възцари пълна тишина. Тишината продължи двайсетина секунди, след което се чуха високо и изразително произнесените от Вилков думи, които в превод от нецензурен на приемлив език можеха да означават приблизително следното:

— И тая си я биваше! Шантава работа!

Аз се втурнах в стаята.

— Какво става? Каква я свършихте тук?

Шурик седеше с облещени очи, а Валя Семьонов наливаше в чашата му водка и го успокояваше:

— Удари една, Шура, удари една и веднага ще ти олекне.

След две минути вече знаех, че оперативните работници чрез продължителни разпити на свидетели съставили списък на местата, които покойният Юрий Петрович Забелин посещавал най-често. Тази работа започнала отдавна, още преди обединяването на делото с това за убийството на Брайко. Търсели жената, за срещи с която Забелин бил наел апартамента. А сега, когато излязла наяве връзката между Забелин и Даря Брайко, се породили подозрения, че именно тя е била въпросната жена. Оперативните работници започнали отново да обхождат тези места, предимно ресторанти и оздравителни центрове с бани, и да показват на персонала, който добре познавал Юрий Петрович, снимки на Даря. Да, обаче никой не идентифицирал Даря. За сметка на това в два ресторанта на другата снимка хората познали Олеся Подрезкова.

— Е, разбра ли? — като мърдаше с усилие вцепенените си от водката устни, попита Шурик неизвестно кого — може би Валка, а може би мен.

— Какво? — хорово реагирахме ние.

— Защо е стреляла по него. Изобщо не се е опитвал да я изнасили. Научил е, че е ходела с него, и е заплашвал да каже на сина си. И тя решила да му запуши устата.

По принцип бих могъл да преведа за вас тази реплика на човешки език, но мисля, че и сами сте разбрали всичко. Свекърът е научил, че снаха му си е хванала любовник — Юрий Забелин, и не е изявил желание да прикрие сексуалните й похождения. А снахата, на свой ред, не е изявила желание да рискува и е решила да не чака свекър й да информира синчето си. Пфу, същински английски страсти. Доколкото съм осведомен, именно в английските криминални истории съпрузи и съпруги безумно се страхуват от разгласяване на съпружеската им невярност и дори стигат до убийство в името на запазването на тайната, защото там всичко е някак хитро обвързано с пари или издръжка, или пък с наследство. Или бъркам нещо с американските сюжети? С една дума, нещо англоезично, не съм силен в тази област. Но нали у нас говорим на руски и действителността ни е руска, а не англо-американска, защо заради такава дреболия — като наличието на любовник, трябва да се вдига подобна дандания? Ако Шурик е прав в догадките си, Подрезкова и съпругът й — Ситников, трябва да имат съвместни финансови интереси и подронването на доверието на единия партньор в другия може сериозно да навреди… С една дума, нещо от сорта.

— И той именно затова мълчи — продължи Шурик, все по-въодушевен. — Не иска синът му да научи, а не може да измисли нищо, защото не знае какво е казала тя на следователя. Страхува се да не обърка нещо.

Валка постепенно се включи в обсъждането на следствените грижи на Шурик Вилков, позабрави печалните си мисли за неспечелените пари за почивка в Турция и дори се поразвесели. А аз играех ролята на гостоприемен домакин, следях на масата, около която седяхме, да не се възцарява ергенска свинщина — вдигах, забърсвах, отнасях, донасях… И мислех за Юля. Когато се видях с Мусатов за последен път (това беше преди ден-два), за да му „докладвам материалите по делото“, както се изразяваме в нашата служба, незнайно защо се надявах той да дойде с Юля. Не знам защо ми се струваше, че така ще бъде правилно. Поставих се на негово място и разбрах, че ако имах същия проблем като неговия и бе дошло време да получа окончателен отговор, аз непременно щях да помоля любимата жена да дойде с мен. Все пак моментът е отговорен, от него зависят много неща, така че аз щях да се вълнувам и да се нуждая от морална подкрепа… Впрочем аз съм си аз, а Мусатов е самостоятелна човешка единица, устроен е другояче и мисли различно от мен. С една дума, той дойде сам и това силно ме разочарова. Честно да си призная, много ми се искаше да видя Юля. И освен това ужасно желаех тя да чуе историята, която бяхме изровили с Валка Семьонов, и да разбере, че не съм чак толкова тъп и примитивен, колкото е прието да се смята за участъковите милиционери.

Колкото и да е странно, съвсем бях забравил, че бях отправял молба към бащата на Юля. Просто след разговора ми с него се случиха толкова много неща, че всичко ми излетя от главата. Обаждането на Истомина, нейният разказ за ръкописа на Лена Шляхтина, моите догадки, предположения и изградената най-сетне история за осъждането на Олег Личко — всичко това напълно бе засенчило сега вече нищо неозначаващия въпрос за лицето, което бе тикало нагоре в кариерата Забелин и Ситников. Стана ми неудобно: бях поставил задача на човека, той се ровеше, опитваше се да изясни нещо за мен, и то просто така, безплатно, а на мен това вече ми бе толкова ненужно и безинтересно, че го бях забравил. Сигурно трябваше да се обадя на Виктор Албертович, да му се извиня и да му кажа, че не е нужно да прави нищо повече…

Щом си помислих това, мисълта ми се върна малко назад. Кой е тикал нагоре в кариерата Забелин и Ситников, двамата приятели, чиито пътища се бяха разделили… Ситников е научил, че Олеся, неговата снаха, е любовница на Забелин, неговия стар приятел… Разбира се, неприятно. Но имаше и нещо друго, нещо, което се бе случило съвсем наскоро, от което зъбните колелца в главата ми бяха изскърцали неприятно. Аха, ето, улових го: Аргунов, собственикът на „Баунет“, бе прехвърлил активите си във фирмата на Ситников-младши, защото със Ситников-старши го свързвало старо приятелство. Пак стари приятели. Не бяха ли множко за едно дело? И още един въпрос: Аргунов познавал ли се е със Забелин? Или Ситников е другарувал с всеки от тях поотделно? И друго бих искал да попитам: Аргунов знаел ли е, че фирмата му се съсипва по поръчка на Забелин, този стар негов приятел? Или все пак не приятел и дори не познат, но за сметка на това стар приятел на Ситников?

Ох, съвсем се оплетох в тези стари приятелства! А ето че назря и друго едно въпросче: наистина ли Забелин е бил възложител на работата на рейдърите по „Баунет“, или е бил само посредник? И ако е бил само посредник, кой е бил истинският възложител? Банката, в която е работил Забелин, остро се разграничава от случая и категорично отрича да е имала интерес към фирмата на Аргунов. Тогава в чий интерес е действал Юрий Петрович? Самият той не е бил бизнесмен, не е имал бизнес, в името на който да му трябва да присъедини друга фирма. Какво е излязло в крайна сметка? В крайна сметка всички активи на „Баунет“ са се озовали при сина на Ситников. Но това ни най-малко не е обогатило Ситников-младши, защото сделката е била фиктивна отначало докрай — така да се каже, по уговорка, като приятелска услуга. Активите е трябвало да се обезопасят, прехвърлят ги временно, докато Аргунов създава ново юридическо лице, и после синът на Ситников му връща всичко, само че фирмата вече има ново име и сметките й са други, а и формата на собственост може да е променена. От всичко това Григорий Ситников не получава нито копейка, а само татковото си одобрително потупване по рамото и благодарността на Аргунов. Кой тогава печели, освен самия Аргунов? Ами никой!

Виж, ако нашият приятел Шурик успее да докаже, че убийците на Даря Брайко и Юрий Забелин са били насъскани именно от Аргунов или той поне е дал косвени указания на своята служба за безопасност „да се оправят с тях“, той ще отиде под съд като организатор и тогава… Ето тогава Григорий Ситников ще стане пълновластен собственик на всичко, което е прехвърлено на неговите сметки. Защото освен с приятелската честна дума и взаимната почтеност, сделката не е подсигурена с нищо друго, не съществуват никакви документи и юридически оформени уговорки. И никой никога не ще успее да докаже, че сделката е била фиктивна и Ситников трябва да върне всичко. На кого да го върне? И това е въпрос.

Значи — какво? Правилно, Ситников-младши може да бъде заинтересован Аргунов да влезе в затвора, по възможност за по-дълго, и баща му, Ситников-старши, да не поиска всичко получено да се върне на семейството на Лев Александрович. Охо, каква комбинация се получава, а! Да пратиш стария приятел на семейството зад решетките, а родния си баща — направо на онзи свят! Да, за малко да забравя за Забелин и Брайко. Даря е млада привлекателна жена, Забелин — стар приятел на татенцето, нали и те е трябвало да бъдат убити и уликите да се натъкмят така, че да сочат към Аргунов поне като организатор. И нещо повече — трябвало е той да оплете в машинацията и собствената си съпруга, да я уговори да застреля свекъра си уж при самоотбрана срещу опит за изнасилване… Изобщо се получава един Кошмарен ужас. Не, това вече е прекалено. Не вярвам. Макар да не съм Станиславски^[1], не вярвам.

А в какво съм готов да повярвам?

Не намерих отговор и като въздъхнах тежко над купчината мръсни съдове, струпани в кухненската мивка, вдигнах слушалката и набрах номера на домашния телефон на Виктор Албертович Пинчук. Изобщо не очаквах да чуя гласа на Юля, дори се стъписах и започнах да бръщолевя нещо почти неразбираемо.

— Привет, Игор — весело отговори Юля. — Татко сега ще ти се обади.

Докато Виктор Албертович дойде, аз се лутах в догадки. Защо Юля си е вкъщи? Вечер е, и то далеч не ранна. Нима тя не нощува всеки ден у Мусатов? Аз, кой знае защо, си мислех, че е така, че тя изобщо живее при него. А ако не е всеки ден, тоест ако не живее при него, тогава може би при тях нещата не са толкова сериозни, колкото си мислех… От друга страна, те май живеят съвсем близо, едва ли не на съседни улици, така че сега Юля е у родителите си, а след десет минути ще бъде у Андрей. Или може би двамата с Андрей са дошли на гости и скоро ще си тръгнат. Заедно. Или Андрей днес е на работа до късно и на път за вкъщи ще мине да вземе Юля. Вариантите са много, кой от тях е правилният?

— Добър вечер, Игор — чух в слушалката гласа на Пинчук. — Канех се да ви се обадя утре. Мислех дори днес, но си казах, че вече е късно и сигурно си почивате.

Погледнах часовника и се ужасих: единайсет и петнайсет. Да, аз разбирах, че вече не е ранна вечер, но чак толкова! А аз си въобразявах, че е около девет, е, максимум девет и половина, тоест, че е напълно прилично да позвъни човек.

— Готов ли сте да записвате? — продължи той.

Грабнах бележник и химикалка и Пинчук ми продиктува имената и телефоните на няколко души, които биха могли да разполагат с информация за растежа в кариерата на Вячеслав Ситников и Юрий Забелин. Единият от този списък бил човекът, който дал указанието Забелин да бъде включен в списъка за жилища, и то не в края и дори не в средата му, а в самото му начало. Другият бил човекът, по чиято молба Ситников бил взет на работа в Министерството на тежката промишленост. Останалите били просто техни колеги.

Сведения, които не ми бяха нужни. Напразно се бе старал Виктор Албертович: не смятах да се възползвам от събраната от него информация. Но въпреки това, бях му много благодарен за отзивчивостта и за доброто отношение към Андрей Мусатов и към мен.

— Между другото, исках да ви попитам, Игор, за какво ви е това? — хвана ме натясно Пинчук. — Юля ми каза, че сте приключили разследването си и сте изяснили всичко за бащата на Андрей. Или ме излъгахте и тези сведения са ви необходими не заради Андрей?

— Не, какво говорите, не съм ви лъгал — припряно казах аз, изпитвайки неудобство, като се стараех то да не проличи в гласа ми.

— Извинявайте, Игор, един момент — прекъсна ме Пинчук.

Чух гласа на Юля, която питаше за нещо баща си.

— Не, няма нужда, слънчице — отговори той, — приготви го сега, утре аз сам ще го стопля… Но защо ти е да ставаш толкова рано? В седем сутринта вече трябва да съм излязъл, ще закусвам в шест и половина, спи си… Прекрасно ще се справя… Е, добре, както искаш.

Изглежда, Юля се кани утре да стане в зори, за да приготви закуската на баща си. Значи нощува вкъщи? Или ще дотича от Мусатов?

Изведнъж чух Юля да казва:

— После ми дай телефона, ако обичаш.

Сигурно не бях чул добре и тя бе помолила баща си не за телефона, а за нещо друго, което няма нищо общо с мен. Няма да мисля за това, няма да мисля, няма да мисля!

Виктор Албертович се върна при телефона и аз, доколкото можах, накратко му обясних защо бях успял да мина без неговата информация, за да дам на Андрей окончателен отговор, и как тепърва смятам да я използвам. Разбира се, направих всичко възможно, за да не разкрия тайната на следствието, която самият Шурик Вилков не пазеше твърде строго, но нали ние със Семьонов бяхме негови приятели, не бяхме заинтересовани от резултатите на разследването, а само по волята на случая бяхме въвлечени в „темата“. Стори ми се, че Пинчук остана напълно удовлетворен от моите несръчни обяснения и започна да се сбогува.

— Тук Юля иска да ви каже нещо — избъбри той накрая.

Значи бях разбрал правилно. О, господи! Вече не си спомням кога за последен път сърцето ми се бе разтупквало толкова силно. Май когато преди две години бягах петкилометров крос на първенството на Градското управление на Москва. И апропо, станах пръв. Но това е така, между другото…

— Още веднъж привет — прозвуча в слушалката. — Имаш ли минутка?

Минутка ли?! Абе направо час! Денонощие! Цял живот! Готов съм да си говоря с нея безкрайно.

Но трябваше да се овладея и да се огранича със скромното:

— За теб — дори две.

— Би ли намерил в близките дни половин час, за да се видим?

— Защо, какво се е случило? — разтревожих се аз. — Неотдавна се видях с Андрей, той май нямаше повече въпроси към мен.

— Но нали аз ти предлагам да се видиш не с Андрей, а с мен.

— Без него ли? — уточних предпазливо, невярващ на ушите си.

— Без него.

— Защо?

По-глупав въпрос не бих могъл да задам, но явно Господ в този момент бе решил да ме накаже за някакви минали грехове и ме бе лишил от разум.

— Искам да ти благодаря за работата, която свърши за Андрей.

— Ами благодари ми тогава. Кажи ми „благодаря“ по телефона.

Идиот, кретен, тъпанар! Какви ги дрънкам?

— Игор, ти не ме разбра — разсмя се тя леко и шеговито. — Истинското „благодаря“, не дежурното, а сърдечното, не се казва по телефона.

— А как се казва?

— Лично. Очи в очи. И при това непременно се подаряват цветя, ако е уместно, или нещо за спомен. Аз съм абсолютно сигурна, че Андрей не го е направил.

— И искаш да го направиш вместо него?

— Не, заради себе си. Е, ще можеш ли да се срещнеш с мен?

— А как ще погледне на това Андрей? Не бих искал да…

— Разбирам — меко ме прекъсна тя. — Но на мен ми е абсолютно безразлично как ще погледне той на това, ако изобщо научи. Това си е моя работа.

— Как може да не научи? Ти какво, смяташ да скриеш от него, че си се виждала с мен, така ли?

— Игор, ние… с една дума, ние се разделихме.

— Защо? Какво се случи?

— Слушай, ти си истински милиционер — отново се разсмя тя, този път звънливо и много весело. — Не ми отговори на един-единствен въпрос, но пък зададе цял куп свои.

— Извинявай. Разбира се, ще се радвам да се видя с теб. — Трескаво започнах да си припомням какви работи имам планирани за утре вечерта и мога ли да ги отменя. Не си спомних нищо конкретно, макар със сигурност да знаех, че имам такива, включително неотложни, но реших да зарежа всичко. — Утре. Ти свободна ли си?

— Прекрасно. В колко часа?

— В осем. Ще можеш ли?

— Разбира се. Къде?

Прехапах си езика, за да не изтърся: „У нас“, и назовах съвсем неутрално място — моето любимо кафене на „Стария Арбат“.

— Знам къде е — отговори Юля. — Утре в осем. Благодаря. До скоро.

* * *

Понякога хора, които не ме познават добре, ме питат защо, щом толкова съм искал да работя в редиците на московската милиция, не съм станал поне следовател. Все пак уважавана професия, по-прилична в очите на еснафите, отколкото някакъв си там посредствен незабележим участъков милиционер. Обикновено отвръщам с шега, понякога глупава, понякога просташка, защото или ме мързи да обяснявам истинските причини за избора си, или просто не ми се иска да разкривам душата си. Днес мога да отговоря на този въпрос честно: защото изобщо не ставам за следовател. Всъщност по-рано не знаех това със сигурност, само го подозирах, а окончателно се убедих едва преди няколко часа. Рано сутринта, още преди старият Ринго да дойде да ме буди точно в осем, телефонът иззвъня. Беше Шурик Вилков. Въпреки снощните чашки, той май не беше спал цяла нощ. Може би беше мислил?

— Игорьоха, ти нямаш ли чувството, че моите трупове може да са свързани с твоето дело?

Да, определено Шурик бе мислил цяла нощ. И беше стигнал до някакви изводи. На мен и през ум не би ми минало.

— Нямам такова чувство — отговорих сънено. — Каква връзка може да има? И изобщо, колко е часът?

— Има ли значение колко е часът? Важното е дали има връзка, или няма.

— Няма — измучах аз, изпитвайки непреодолима потребност да си доспя. Все пак събрах сили да отместя очи към будилника. Пет часът. Не, аз не искам да бъда следовател и нощем да мисля за трупове и обвиняеми, вместо да сънувам. — Ти да не си луд, та ми звъниш по това време?

— Ще го преживееш — тросна се зле възпитаният Шурик.

— С една дума, слушай: ей сега се обаждам на Семьонов и го моля да те прикрие за днес.

— Защо?

— Ще дойдеш с мен да разговаряме с Аргунов и жена му.

— Абе как ще дойда! От къде ти хрумна, че може да дойда? Днес впрочем съм на работа.

— Именно, точно затова ще се обадя на твоя старши.

— Обаче аз няма да дойда. От къде на къде?

— Моля ти се! — Гласът на Вилков стана разнежен, горе-долу същият, с който вчера се подмазваше на моите котки.

— Хайде, Игорьоша, бъди приятел.

— Ама защо?! Какво ще правя аз там?

— Ще разговаряш. А аз ще слушам.

— Намери си суфльор, така ли? — не се въздържах аз да го подкача, понеже знаех метода на Шурик: при определени обстоятелства да води разпит заедно с друг следовател или оперативен работник, способен гладко да построява фрази. В тези случаи разговора водеше колегата, а Шурик само слушаше. Вярно, той се готвеше много грижливо за тези разпити, съставяше план и списък на въпросите, които трябваше да задава човекът, който умееше да го прави по-добре от него.

— Още не си схванал — ядосано отвърна той. — Ти си в течение на тази история, а аз я знам съвсем повърхностно. По-добре ти сам да задаваш въпросите. Е, да се обадя ли на Семьонов?

— Аха, обади се бе — изрекох злорадо, като се прозях и си представих какво ще стане след пет минути в дома на Валка.

Не, аз нищо не искам да кажа, той има прекрасна съпруга и страхотни деца, но дори на тях едва ли ще хареса да им звънят в такъв странен — меко казано — час. А пък Валка как ще подреди Вилков… Тук никаква, дори най-развинтената фантазия няма да дойде в повече.

Не бях сбъркал в прогнозите си — след петнайсет минути отново ме събудиха. Този път беше Семьонов, страшно разгневен. Не на мен, разбира се, а на живота по принцип. Съобщи ми накратко, че ще изпълни молбата на Вилков и ще ме прикрие пред ръководството, ако случайно някой вземе да ме търси и да ме вика. След това продължително и използвайки цялото богатство на рускоезичната неформална лексика, изложи концептуалните основи на своя мироглед по отношение на следователите, които не оставят обикновените честни участъкови милиционери да се наспят, разбуждат със звъненето си целите им семейства и ги принуждават да се оправдават пред близките си. Не го слушах твърде внимателно, от време на време задрямвах, но не прекъсвах Валка, защото нали човек трябва да си изпусне парата, а срещу кого да я изпусне, когато наблизо са само любимата съпруга и любимите деца, сиреч същества невинни, нежни и неприспособени към възприемането на най-уродливите творения на руския език.

В десет отидох да взема Шурик и се понесохме извън града, към дома на Аргунови. По пътя Шурик, който тази сутрин повече приличаше на Александър Иванович, ми разясни плана си. Първо разговаряме с двамата съпрузи, разпитваме ги за възможността Ситников да е упражнил насилие. Какви са били отношенията му със снахата, слабост ли му е по принцип женският пол и така нататък. После пристъпваме към разговори един по един. Шурик остава да пие чай с мадам и да разговаря с нея за вечното и непреходното, а аз се уединявам с Лев Александрович под претекст, че трябва да му задам чисто мъжки въпроси, на които не е прието да се отговаря искрено в присъствието на дами. Не разбрах защо планът на Вилков е именно такъв и вече за втори път тази сутрин си казах, че аз, разбира се, не съм следовател и много неща не схващам.

— Все пак е странно, че днес си решил да се захванеш със семейство Аргунови — казах аз.

— А с какво трябваше да се захвана според теб?

— Ами щом вчера си получил информация, че Подрезкова се е познавала със Забелин, мислех, че ще хукнеш да разпитваш нея.

— Закъде да бързам?

— А защо трябва да протакаш? — зададох аз насрещен въпрос.

Онова, което ми отговори Шурик, звучеше многозначно, дълбоко философски и абсолютно неразбираемо:

— Посадил дядо ряпа.

От трите произнесени от него думи към воденото наказателно дело имаше отношение само първата: посадил^[2]. Другите две изобщо не се връзваха със ситуацията.

Шурик помълча малко и добави:

— Порасла ряпата голяма-преголяма… Дядото за ряпата, бабата за дядото, внучката за бабата, кучето за внучката — извадили ряпата. А ако не я вадели, нямало да я извадят. А ако започнели да я вадят по-рано, отколкото трябвало, нищо нямало да излезе, защото ряпата нямало да е узряла. Сега вече разбра ли?

Сега вече разбрах. И е много правилно, че не съм следовател. Не е за мен тази наука. Главата ми не става за следствена работа.

— И няма къде да се дене от подводницата — добави Шурик, загледан през прозореца в мяркащите се голи дървета. — Момчетата я наблюдават.

— А ако Подрезкова успее да се уговори със свекъра си, докато ти протакаш и си чакаш ряпата? Все пак това е семейна работа.

— Предупредил съм ги: ако тя или мъжът й разменят дори една дума с него, когато никой не ги чува, всички ще изхвърчат от работа.

Всички — тоест следователят или оперативният работник, които дежурят в болницата с надеждата Ситников, не щеш ли (какво ли не се случва на този свят?), да се съгласи да даде показания, и бдително следят потърпевшият и обвиняемата или нейният съпруг да не се наговорят по повод даването на въпросните показания.

— Та ти не можеш да забраниш на сина и снахата да посещават Ситников — изказах съмнение аз. — Все пак нали са семейство, близки роднини, а Ситников е в тежко състояние…

— Аз мога всичко — отвърна важно Александър Иванович. — Да го посещават, но до тях винаги ще седи мой човек и ще записва на диктофон всичките им разговори. Ха да ги видя как ще се опитат да се уговорят в такива условия!

Спряхме пред входа на частния имот и докато пазачът ни отваряше портата, успях да зърна две едри кавказки овчарки, свободно тичащи покрай стобора без намордници, и съвсем не на място да си помисля, че аз здравата мириша на котки. Тоест човешкото обоняние естествено не улавя тази миризма, но кучешкият нос като нищо може да я усети. И какво тогава? От козленцето ще останат само рогца и копитца…

Но напразно се бях разтревожил. Пазачът повика кучетата и им сложи каишки още преди да съм слязъл от колата.

— Жана Викторовна ви очаква — кимайки важно, ни съобщи възрастният чичка.

— Ами Лев Александрович? — бързо попита Шурик.

— Ще дойде по-късно, скоро ще се върне. Има работа в офиса.

Шурик ми хвърли ядосан и същевременно смутен поглед. Целият му план отива по дяволите. Е, ами кой е виновен? Да не би аз?

Къщата на Аргунови не беше много голяма, макар и триетажна. И вътре нямаше прекален разкош, никакви витражи, гипсови орнаменти и финтифлюшки, имитиращи осемнайсети век. Удобно, солидно, спокойно. Какво беше това — недостиг на средства или особености на вкуса на стопаните?

Госпожа Аргунова излезе при нас стремително и заприказва още в движение. Ние не успяхме нито да поздравим, нито да се представим.

— Вие по повод на Слава Ситников ли? Това е ужасно! Просто да не повярваш! Не може да бъде. Нито за секунда не съм повярвала на това.

Хвърлих поглед към Шурик и улових неговото леко, едва забележимо кимване. Сиреч, включвай се веднага, не изчаквай, майната им на формалностите. Мадам е настроена за обсъждане — добре тогава.

— Но защо, Жана Викторовна? Опитът за изнасилване не е версия на следствието, това са показания на самата Олеся Подрезкова. Тя твърди, че е станало именно така. А ние трябва да проучим вярно ли е това или не. Как смятате самата вие, защо това да не може да е истина?

— Ами защото Славик никога не я е гледал като мъж! Можете да ми повярвате, все пак аз съм жена и разбирам от тези неща. Той много обича Гриша, сина си, прекрасно се отнася към Олеся, те бяха чудесно семейство, задружно — и когато още беше жива Оленка, съпругата на Слава, и досега. Олеся се грижеше за Слава, когато той овдовя, фактически му стана домашна помощница, ходеше по няколко пъти седмично, разтребваше апартамента, переше, гладеше, пазаруваше, готвеше му. А и той се отнасяше към нея като към дъщеря! Какво ти изнасилване! Това е пълна глупост. И изобщо Слава не е човек, който би могъл ей така…

В този момент Жана Викторовна се сепна, че всички продължаваме да стоим до вратата. Още с влизането бяхме спрели. Прекрасно водене на разпит, „шест плюс“, дума да няма.

— Господи, но защо стоим прави? Влизайте, заповядайте.

Тя ни въведе в просторен уютен хол, където имаше само огромен мек ъглов диван, също огромен телевизор с плосък екран и две ниски квадратни масички. Не, всъщност и по стените имаше картини и снимки.

Седнахме, след което петнайсетина минути аз задавах въпроси доколко отблизо семейство Аргунови е познавало семейство Ситникови, колко често са общували, по какви поводи. Стана ясно, че са се познавали добре и са общували често. Аз разбирах, че Жана Викторовна с всички сили ще защитава Ситников и е абсолютно неясно дали тя искрено вярва, че той не е способен на сексуално насилие, или си криви душата. Ето защо Шурик ми каза да задавам въпроси не за Ситников (каква полза да ги задавам, щом Аргунова е решила да лъже, за да го оневини?), а изключително за Олеся. Защото ситуацията беше от проста по-проста: или Ситников е насилник, или Подрезкова лъже. Тъй като Аргунови ще твърдят, че Ситников не може да е извършил насилие, значи те с удоволствие ще подкрепят версията, че снаха му не казва истината. И дори много ще се постараят в това отношение. Ще си припомнят всичко, дори неща, които не са се случвали. И разказаното от тях може да се превърне в прекрасна помощ за нас при бъдещия разпит на самата Олеся Подрезкова. Докато слушах поясненията на Шурик към тази част от плана, аз за пореден път си помислих, че не ставам за следовател.

Така че след встъпителната част пристъпих към основната:

— Как мислите, Жана Викторовна, Олеся интересуваше ли се от други мъже, освен от своя съпруг? Григорий никога ли не е намеквал, че подозира Олеся в изневяра? А Вячеслав Антонович? А вие лично какво мислите? Защото виждам, че сте наблюдателна жена…

Строго следвах указанията на Шурик Вилков, като с крайчеца на окото си следях неговото мимическо суфлиране. Чу се шум от пристигаща кола. Дойде Аргунов. Е, и как ще действаме сега? Ще разговаряме с двамата съпрузи или ще се разделим?

Отвори се входната врата, стъпките наближиха хола. Шурик събра показалеца и средния си пръст, после ги разпери. Значи се разделяме. Добре, както каже, той е шефът. Аз с малкия си умствен багаж на участъков не мога да разбера тънките съображения на следователя.

Още щом господин Аргунов влезе в стаята, ми стана някак зле. Всякакви хора бях виждал — и весели, щастливи, и смазани от мъка, и просто разстроени и угрижени. Но хора като застаналия на прага мъж не ми се случваше да виждам често. И като правило, с тях после се случваше нещо лошо, сякаш вече им бе поставен някакъв печат — печатът на още невзето страшно решение, и мъждукаща, дошла от близкото бъдеще светлина на непоправимо нещастие. Тези хора не изглеждат потиснати и безразлични, напротив, те са активни, енергични и често дори агресивни, всячески демонстрират интерес към всичко случващо се, но отвътре са вече празни. Мъртви са. И Лев Александрович Аргунов ми се стори именно такъв. Дай боже да съм сгрешил.

Още от прага той впери в Шурик Вилков враждебен поглед и незабавно се хвърли в атака:

— Пак ли сте вие? До кога, за бога! Вече ме разпитвахте и аз всичко ви казах. Не познавам никакъв Забелин и нямам никакво отношение към смъртта му. Дори не бях чувал това име.

Жана Викторовна вдигна ръката си в предупредителен жест.

— Става дума за Славик, Льова.

Аргунов се намръщи:

— А какво общо има тук Вячеслав? Нали разследвате убийството на някакъв Забелин?

— Аз разследвам и покушението срещу вашия приятел Ситников — спокойно отвърна Шурик. — Така че ще трябва да изтърпите присъствието ми и да отговорите на нашите въпроси.

Лицето на Аргунов се наля с кръв и аз се уплаших, че той всеки момент ще получи инсулт.

— И това ли разследвате? Значи по ваше нареждане не ме пускат в болницата при Вячеслав? Какво си позволявате вие? Защо да не мога да поговоря с приятеля си? Защо да не мога да го посетя? Що за произвол?! Лекарят ми каза, че Вячеслав е в тежко състояние, но е в съзнание и с него може да се разговаря, а вашият човек, който седи пред стаята, не ми позволи да вляза. Вячеслав е жертва, по него са стреляли, а вие се държите с него като с престъпник. Как не ви е срам!

Шурик Вилков беше от хората, които изобщо никога не изпитват срам — особено когато става дума за разследване на убийство, което той незабавно съобщи на развилнелия се Лев Александрович. Аз крадешком наблюдавах Аргунов и ми се стори, че целият му гняв не е нищо повече от игра, показност, целяща да скрие от външно око едно тежко мрачно безразличие.

— Не съм длъжен да ви обяснявам мотивите си за решенията, които вземам — гладко изпя Шурик многократно употребяваната фраза. — Ако обичате.

Той направи неопределен жест с пръсти и аз разбрах, че е дошъл моят ред. Станах.

— Лев Александрович, къде можем да поговорим двамата?

Той рязко се обърна и излезе от стаята, като избъбри през рамо:

— Елате в кабинета ми.

Аз послушно го последвах. Качихме се по стълбите на втория етаж. Кабинетът на Аргунов имаше много делови и абсолютно неуютен вид. Има стаи, които хората наричат „кабинети“ само за важност, макар че всъщност са предназначени за уединяване на човек, който се преструва, че трябва да поработи, а всъщност просто иска да остане сам и да не го закача никой, да не му досаждат с приказки. В такива „кабинети“ винаги има телевизор, фотьойли, ниски масички и непременно диван, на който сладко може да подремнеш, завит с пухкаво топло одеяло. Освен това там обикновено има вградено барче или каквато и да е друга мебелна секция, в която се пази алкохол за отпускане или откъсване от тегобите на ежедневието. По всичко личеше обаче, че кабинетът на Аргунов е помещение именно за работа. Никакви меки мебели, фотьойли или диванче, макар че стаята беше просторна и спокойно позволяваше да се постави и едното, и другото, и третото. Големи прозорци, много светлина, огромно бюро, кожен въртящ се стол с висока облегалка, от другата страна на бюрото — два „посетителски“ полуфотьойла, компютър, покрай всички стени — претъпкани с книги остъклени библиотечни шкафове. И нищо повече.

Лев Александрович мълчаливо седна на своя стол зад бюрото. Аз се настаних срещу него, на посетителското място.

— Е? Задавайте въпросите си. Само че имайте предвид: напразно губите и своето, и моето време, аз няма да ви кажа нищо ново.

— Лев Александрович, говори ли ви нещо името Елена Шляхтина?

За миг той се смути, после на лицето му се появи израз, който недвусмислено говореше, че не е забравил Шляхтина.

— Какво значение…

— Значи си я спомняте?

— Да, разбира се. Но това беше толкова отдавна… в средата на седемдесетте. И после, Лена умря, загина. Какво отношение има това към Слава и неговата снаха? Или пак искате да ме питате за Забелин?

— Не, искам да ви питам именно за Шляхтина. Разкажете ми за нея, ако обичате. Всичко, което можете да си спомните.

Агресивността на Аргунов се изпари някъде, той започна да говори нормално и дори почти спокойно. Виж ти, та той далеч не е стар, още няма шейсет години, а се държи също като старец, който вечно от всичко е недоволен и мърмори по всеки повод, но веднага разцъфва и разперва криле, стига само да му се даде възможност да си спомни младостта.

— Лена беше наша позната… дори приятелка, ако мога да се изразя така.

— Ваша? — уточних аз, като имах предвид множественото число. Защото той каза „наша приятелка“, а не „моя“.

— Моя и на Слава Ситников. Всъщност не бе точно така. Тя беше любовница на Слава, а за мен бе просто добра позната. Често се срещахме тримата, прекарвахме много време заедно.

Така било значи! Излиза, че Ситников и Шляхтина са били любовници. Все е нещо. Допълнителен щрих към портрета на Елена.

— Смятаха ли да се женят?

— Да се женят ли? — Аргунов учудено ме погледна, после по устните му плъзна едва забележима усмивка. — Не, разбира се. По онова време Слава вече беше женен. Току-що му се бе родил Гришка. Не би могъл да се разведе — дори много да искаше, защото работеше в Градския комитет на комсомола, беше партиен член, а и малкото дете… В онези времена това определено би означавало да си пожертва кариерата.

— Ами Елена? Как се отнасяше към това, че Ситников спи с нея, но не смята да се оженят? Тя сигурно е искала да се омъжи, да уреди живота си. Не настояваше ли той да се разведе?

— Лена ли? — Аргунов се учуди още повече. — Не, какво говорите?

— Но защо? Това е толкова естествено.

— Не, какво говорите — повтори той. — Трябваше човек да познава Лена, за да разбира, че това далеч не е така. Да, тя спеше със Славка, но той не й беше нужен като съпруг.

— Но защо?

— Та какво можеше да й предложи той? Заплата, една четвърт от която се удържа за издръжка на детето. Живот в комунално жилище. Постоянни тръшкания заради невъзможността той да вижда детето си. Не, това не й трябваше. Лена търсеше друг съпруг.

Аз внимателно погледнах Аргунов, странния израз на лицето му, и изведнъж разбрах…

— Търсела е съпруг като вас ли?

Лев Александрович въздъхна и затропа с пръсти по бюрото.

— Това може да прозвучи странно… дори нескромно… Да, Лена искаше да се омъжи за мен. Това бе много неприятен епизод в отношенията ми със Славка Ситников, не знаех как да се държа, какво да говоря и на него, и на нея. Разбирате ли, бях млад и до известна степен наивен, смятах, че щом едно момиче спи с даден мъж, значи го обича. И как може в същото време да флиртува с друг?

— Не ни е съдено да разбираме жените — побързах да го успокоя. — Разкажете ми какво се случи тогава.

— Тогава… Лена дойде при мен, когато бях сам вкъщи, и открито ми се предложи. Е, вие разбирате какво имам предвид. Каза, че ме обича и че може да направи живота ми щастлив. Ужасно се уплаших, дори се стъписах… Не можех да намеря подходящите думи, за да й обясня, че тя изобщо не ми харесва, и започнах да ломотя нещо за Славка, че той ми е приятел и аз не мога да си позволя… С една дума, получи се една глупост. Лена се държа много откровено, а аз не подкрепих идеята й и не измислих начин да бъда деликатен в тази ситуация. Получи се грозно.

— Грозно ли?

— Ами да. Разбирате ли, ужасно е, когато една жена трябва да се облече… Девет мъже от десетте не биха устояли, защото Лена беше много красива, наистина. Тя беше сигурна, че когато я видя съблечена, няма да мога да се овладея.

— Но вие се овладяхте.

— Всъщност не ми беше никак трудно. Тя никак не ми харесваше. Имам предвид, като жена.

— Добре, ами красотата й? Нима не ви впечатли?

— Само чисто естетически. На мен винаги са ми харесвали меки, женствени момичета, нежни, ласкави, дори да не притежават ярка външност. Даже бих казал, че ярката външност ме плашеше. А Лена беше именно ярка, много ярка, и при това корава, напориста, язвителна. Тя беше добра приятелка, весела компаньонка, остроумна, но аз не бих могъл да се влюбя в нея.

Какво пък, случва се…

— И какво стана после? Тя обиди ли се?

— Честно казано, не разбрах: — Аргунов отново се усмихна и поклати глава. — Бях сигурен, че ми е смъртно обидена и повече няма да я видя. Нещо повече, страхувах се, че ще наприказва на Славка разни гадости за мен, за да му обясни защо не иска да ме вижда. И постъпих като последния страхливец. Още щом вратата се затвори след нея, се обадих на Славка и всичко му разказах. А той се пукна от смях! Можете ли да си представите? Смя се от сърце! Видя му се смешно!

— Значи тази ситуация не развали отношенията ви със Ситников?

— Не, никак не ги развали. И знаете ли кое е най-учудващото? Моите отношения с Лена си останаха същите, както преди. Тя не започна да ме отбягва и както винаги преди това, се събирахме тримата и прекрасно си прекарвахме времето.

— Странно.

Наистина ми беше странно да слушам всичко това. Макар че всичко в поведението, а и в целия живот на Елена Шляхтина ми се виждаше странно и удивително.

— А, не, няма нищо странно… Аз после си поговорих със Славка, той ми обясни много неща. Каза ми, че не обича Лена и че и тя не го обича, и че правят любов просто така, за удоволствие, както се ходи в хубав ресторант или на театър. Нали знаете, в американските филми често може да се чуят думите: „Нищо лично“. Славка ходеше на разни закрити прожекции, там научи тая фраза и често я употребяваше. Та за отношенията си с Лена каза: „Ние просто се чукаме, нищо лично“. Освен това каза, че се отнася с разбиране към стремежа й да се омъжи за мен. Рече, че Лена била влюбена в мен. Истински. Но аз бях сигурен, че не е вярно. Просто тя искаше да се уреди добре, а ние имахме голям апартамент, вила, кола, баща ми беше професор, майка ми — доцент, самият аз по онова време бях неженен аспирант, пишех дисертация и скоро щях да стана кандидат на науките. В онези времена семейство като нашето се смяташе за много перспективно за женитба, особено за момиче от провинцията. Слушайте, защо ви разказвам всичко това? Какво отношение има то към стрелбата на Олеся по Вячеслав?

Вдигнах рамене.

— Не знам, Лев Александрович. Може би никакво. Но аз искам да разбера какъв е бил вашият приятел Ситников в отношенията си с жените. И в частност бих искал да знам какви жени са му харесвали. Снаха му — Олеся, например отговаряше ли на неговите представи за женска красота?

Аргунов отново се напрегна, спокойствието сякаш не бе го спохождало.

— Вие сте полудели! Какво си позволявате? Да не намеквате, че Вячеслав наистина може да е опитал… Как можете!

— За нищо не намеквам, просто питам: Вячеслав Антонович намираше ли снаха си за красива?

— Нямам представа какво е смятал, но мога да ви кажа, че Олеся е най-обикновена млада жена, в нея няма абсолютно нищо особено, такова, заради което мъж на нашата възраст да изгуби самообладание. Безспорно не е грозница, но не е и фотомодел. Най-обикновена е, такива са хиляди, милиони.

Навлязох в чужд терен — никой не беше ми разрешавал да задавам въпроси за отношенията между Ситников и снаха му, тъй като аз не бях член на следствено-оперативната група. Бях дошъл тук само за да поразпитам за Елена Шляхтина и за седемдесетте години. Разбира се, трябваше ми легенда, която да обяснява интереса ми към онази стара история, но май взех да прекалявам. Вън от съвременността, участъкови Дорошин! Твоето място е в седемдесет и пета година, връщай се там.

— Да се върнем към Шляхтина, Лев Александрович. Вие знаехте ли, че тя е имала брат?

— Брат ли?!

Изумлението му май бе искрено. Значи и той не е знаел това, както и Мая Истомина. Да, Лена Шляхтина е умеела добре да маскира живота си. Интересно, а Ситников знаел ли е за брата? Или дори той не е знаел, макар че Лена е спяла с него?

— Да, роден брат — Михаил. Не знаехте, така ли?

— За пръв път чувам. Лена никога не е споменавала за него.

— Значи не сте знаели също, че той се е самоубил?

— Самоубил се е?! Кога?

— Ами по онова време, няколко месеца преди смъртта на Елена. Може би сте забелязали някакви промени в нейното поведение, та нали тя вероятно е била потисната заради самоубийството на брат си. Спомнете си, Лев Александрович.

Той се замисли, при това недоумяващият израз сякаш замръзна на лицето му.

— Не, не мога да кажа… Знаете ли, спомням си, че около половин година преди смъртта на Лена ние престанахме да се срещаме всички заедно…

— Защо? Случи ли се нещо?

— Не, нищо особено не се е случвало, просто престанахме — и толкоз. Със Славка аз се виждах толкова често, колкото и преди, само дето Лена престана да идва с него. Слава казваше, че тя нямала време, че смятала отново да кандидатства с творчески конкурс и използвала всяка свободна минута, за да работи върху ръкописите си. Защото нали тя смяташе да кандидатства в Литературния институт или във Факултета по журналистика, искаше да стане писателка.

— Да — кимнах аз, — знам. Излиза, че вие не сте я виждали преди смъртта й.

— Не съм.

Това беше обяснимо. Шляхтина е приключила своя страшен опит на наблюдение над брат си, убиеца, и вече е била готова да доработи дневника си до качеството на ръкопис. Но какво е станало с брат й? Така и не бях научил дали наистина се е самоубил, или му е помогнала сестра му. И дали му е помогнала сама. Ами ако помощник й е бил Ситников?

— Сигурно Вячеслав Антонович е тъгувал за своята приятелка. Специално вие вероятно сте изпитвали облекчение, когато Елена е престанала да идва на вашите срещи, като се има предвид, че все пак сте имали нещо като сблъсък, но на Ситников навярно му е било тъжно без нея. Нали?

— Да, тя много му липсваше, това си личеше — съгласи се Аргунов. — Мисля, че той все пак ме бе поизлъгал, когато ми каза, че изобщо не е влюбен в Лена. Друг е въпросът, че тя не го е обичала, във всеки случай, искала е да се омъжи за друг. Но той се бе примирил с това и се преструваше, че всичко е нормално, дори парадираше с това. Но дълбоко в душата си страшно се измъчваше и много тъгуваше за нея. Дори се промени, стана някак… затворен ли да го кажа, мрачен…

— Значи тя и с него не се е виждала?

— Не, разбира се, че се виждаха, но не толкова често, колкото преди. И без мен. Е, вие разбирате…

Изглежда, Елена Шляхтина все пак не е решавала сама проблема с брат си — Михаил. Много интересно. А кой после е решил проблема с нея самата? Да не би да го е направил Вячеслав Антонович Ситников? Той е бил служител в Градския комитет на комсомола, трябвало е да гради кариера и не са му били нужни свидетели на мръсната история с Михаил Шляхтин. Ах, колко добре се подреждат нещата!

— Да знаете случайно при какви обстоятелства Вячеслав Антонович се е запознал с Елена? Вие присъствахте ли?

— Не, било е някакво случайно запознанство, съвсем случайно. Славка ми разказваше нещо, но съм забравил, беше толкова отдавна… Май бил на заседание на бюрото на райкома в някакъв район на Москва, излязъл навън, пушел с някого, а покрай тях минало момиче и се оказало, че човекът, с когото стоял Славка, я познавал… Нещо такова. Но не си спомням подробности, а и не съм ги знаел.

Пушел с някого навън. Ами ясно с кого е пушел на излизане от заседание на бюро на райком на ВЛКСМ. Със скъпия си приятел Юра Забелин, добър оперативен работник и активен общественик, член на бюрото на райкома, както ми обясни майка му — Инеса Инокентевна. Нима наистина в онези години Аргунов не се е познавал със Забелин? Така ще да е било.

— И вашият приятел веднага се е влюбил в Шляхтина, така ли?

— Е, това не знам. Слава ме запозна с Лена, когато при тях вече всичко… се бе състояло.

— Ясно. А какво можете да ми разкажете за гибелта на Елена? Известно ли ви е нещо за това — как се е случило и защо?

— Малко неща знам. Само онова, което ми разказа Слава. Лена се самоубила, хвърлила се от покрива на многоетажен блок.

— А причините? Ситников каза ли ви нещо за причините?

— Самият той не беше съвсем наясно с тях, та нали в онзи период се срещаха рядко. Той смяташе, че за пореден път са я скъсали на творческия конкурс и тя не е могла да преживее този неуспех. Всъщност не го и научи веднага, та нали нейните приятелки от фабриката не са знаели, че се познават, и никой не му е съобщил. Не е ходил дори на погребението. Но сега, след това, което ми казахте вие, започвам да разбирам… Ако малко преди това е загинал брат й, това е било огромна травма за нея и тя е изживявала тази мъка сама, с никого не я е споделила…

— Защо смятате, че Елена не е споделяла с никого? — прекъснах го аз.

— Че как, ами тя не е казала за това дори на Слава. А кой може да й е бил по-близък от Слава?

— Значи сте сигурен, че и Ситников не е знаел за смъртта на брат й?

— Не, разбира се. Разбира се, че не е знаел — уверено отговори Аргунов. — Инак той непременно щеше да ми каже. Непременно. Не можеше да не ми каже, та нали ние бяхме много близки приятели, споделяхме си всичко. А той ми говореше само, че Лена е заета с работа върху ръкописите си, готви се за конкурса… Не, абсолютно съм сигурен, че не е знаел.

Не, Лев Александрович, вашият приятел с абсолютна сигурност е знаел. Сега аз съм сигурен в това. Знаел е, че Михаил Шляхтин е умрял, нещо повече — знаел е защо и при какви обстоятелства е умрял и именно затова е мълчал пред вас.

Поговорихме си още малко, зададох на Лев Александрович няколко уточняващи въпроса, благодарих му за обстойния разговор и станах.

— Почакайте — изведнъж ме спря Аргунов. — Все пак аз не разбрах какво отношение има нашият разговор към покушението срещу Вячеслав?

Той отново стана напрегнат и враждебен, като тази промяна беше мигновена и непредсказуема, а това също правеше Аргунов да прилича на хората, които подсъзнателно вече са взели решение, но още не са го осъзнали.

Не знам дали бе глупост онова, което казах в отговор, или наистина беше гениален ход. И до ден-днешен не съм наясно.

— Говори ли ви нещо името Олег Петрович Личко? Познавали ли сте този човек?

— Личко ли? — попита Аргунов. — Не, за пръв път чувам това име. Кой е той?

— През седемдесет и пета година Олег Петрович Личко е бил признат за виновен за изнасилванията и убийствата на шест малолетни деца. Не сте ли чували?

Дори да бях писател, майстор на словото, пак едва ли бих могъл да опиша достатъчно достоверно настъпилата промяна. Стана просто страшно да го гледаш. Стори ми се, че онова подсъзнателно решение, за което говорих преди малко, в този момент премина в областта на съзнателното и се оформи окончателно. От лицето на Аргунов ме гледаха очи на мъртвец.

— Какво значи — признат за виновен? — Гласът му звучеше дрезгаво и напрегнато. — Бил е вкаран в затвора, така ли?

— Не, признали са го за невменяем и са го изпратили на принудително лечение в психиатрична болница от затворен тип. Но вината му е била доказана.

— Защо ме попитахте за това? — нервно изрече Лев Александрович. — Защо трябваше да го чуя? Какво сте си въобразили?

Ама той защо така се притесни? Майчице, какъв съм глупак! Ами че не Ситников е помагал на Елена Шляхтина да решава проблемите с брат си, а самият Аргунов… А? Как ви харесва тази посока на разсъжденията ми?

— Работата е там, Лев Александрович, че в хода на следствието вашата приятелка Елена Шляхтина е давала показания срещу Личко. Всъщност той е бил осъден именно въз основа на тези показания. Нима тя не ви е разказала, че я е разпитвал следовател в Прокуратурата на СССР, за да стане по-късно свидетелка в съда? Не е възможно да не сте знаели за това. Случило се е в края на седемдесет и пета година. Е, спомнихте ли си?

— Не. — Сега той вече почти шепнеше. Явно гласът му пресипна и Аргунов дълго и грижливо кашля, за да прочисти гърлото си. — Не, не съм знаел нищо за това. Грешите, не е възможно да е било така, защото Слава нищо не ми е казал… Та той не може да не е знаел, нали? Бяха толкова близки с Лена, тя непременно е трябвало да му каже, а той щеше да каже на мен… непременно…

Сега думите му звучаха повече като заклинание — монотонни, почти лишени от интонация, тихи, с повтарящи се фрази. А очите му ме гледаха умолително, сякаш молеха да потвърдя неговата логика, сиреч, Лена наистина не може да е скрила от Слава нещо сериозно, а самият Слава със сигурност би го споделил с приятеля си Льова.

— Лев Александрович, ние с вас вече установихме, че братът на Елена Шляхтина се е самоубил, но вие не сте знаели нищо за това. Значи може да не сте знаели и за нещо друго — предпазливо казах аз. — Ето виждате ли, не сте знаели нищо и за историята с Личко, а тук няма никаква грешка, аз съм чел и наказателното дело, и съдебното постановление, и навсякъде вашата приятелка и любовница на приятеля ви Елена Шляхтина фигурира като свидетелка.

— Но защо — отново се покашля той, — защо нищо не са ми казали? Защо е трябвало да крият?

— Ами защото, Лев Александрович, вашата приятелка Лена е давала лъжливи показания срещу Личко. Личко не е бил маниак убиец и Лена просто го е наклеветила. Сам разбирате, хората не разказват такива неща, не могат да се похвалят с тях, това е подсъдно.

— Но защо? Защо е трябвало тя да дава лъжливи показания срещу някакъв… как се казваше?

— Личко — подсказах аз. — Олег Петрович Личко. Ще ви кажа защо го е направила. Елена е прикривала и спасявала своя брат — Михаил.

— Брат си ли? — Аргунов разтърси глава, сякаш се опитваше да отхвърли от темето си нещо, което му пречи да възприема информацията и да мисли. — Нищо не разбирам. Какво общо има тук брат й?

— Истинският убиец и насилник на деца е бил братът на Шляхтина. И тя прекрасно го е знаела. Нещо повече, дълги месеци го е следила, виждала е как се развива болестта му, защото той наистина е бил психично болен. Тя добре е изучила брат си и е можела точно да предскаже по най-дребни прояви в неговото поведение, че започва поредната криза в болестта. И тогава е вземала болнични, преставала е да ходи на работа и се е занимавала само с брат си. Ходела е по петите му, улавяла е всяко негово придвижване, наблюдавала е как той издебва детето пред училище или детска градина, как изчаква удобен момент, как отива при жертвата и я отвежда със себе си. Лена не е изоставала, следвала ги е на такова разстояние, че брат й да не я забележи, но самата тя да вижда всичко, присъствала е до самия край…

Бях изпълнен с вдъхновение, успях да накарам бедната си фантазия да се устреми в космически полет, искаше ми се да нарисувам ярка, пъстроцветна и достатъчно подробна картина, та Аргунов да получи усещането, че аз знам всичко и е безполезно той да отрича. Изглежда, че успях. Резултатът обаче съвсем не се оказа този, който бях очаквал.

— Вие определено ли знаете, че тя е виждала всичко това? — внезапно прекъсна излиянията ми Аргунов.

— Да — уверено излъгах аз, защото всичко, което говорех, беше основано не на точни знания, а на предположения, наистина доста добре подкрепени с аргументи, но все пак предположения. Защото определено е можела да знае само Лена Шляхтина, само тя е можела достоверно да отговори дали е виждала брат си или не, но нали нямаше как да я попитам.

— Тоест вие искате да кажете, че тя е знаела, знаела е със сигурност?

Въпросът ми се стори неразбираем и зле формулиран, но аз отдадох този дефект на вълнението на Лев Александрович, когото смятах всеки момент да улича в две убийства, извършени преди трийсет години. Ах, колко съм грешал, какъв самонадеян глупак съм бил!

— Да, Елена е знаела със сигурност, че истинският убиец е нейният брат, а не нещастният Олег Личко, чийто живот тя е прекършила ей така, без той ни най-малко да е бил виновен.

— А вие? Вие сигурен ли сте, че го е вършил брат й? Със сигурност ли знаете?

Абе какво е заповтарял едно и също? Със сигурност ли знаете, та със сигурност ли знаете… Сякаш след толкова години нещо може да се знае със сигурност — след като половината свидетели са починали, а другата половина или нищо не знае, или мълчи като риба. Впрочем любопитно би било да науча откъде идва у уважаемия Лев Александрович този остър интерес към личността на убиеца.

— Но защо това толкова ви вълнува? — попитах аз колкото можех по-спокойно. — Нали твърдите, че нищо не сте знаели за това дело и за пръв път чувате за него едва сега, от мен. Или не е така?

— Значи братът на Лена е убивал децата?! — Той вече почти крещеше и изглеждаше толкова отчаян, толкова жалък, че аз неволно го съжалих. — Кажете ми! Той е бил, така ли? Сигурен ли сте?!

— Да, бил е братът на Лена. Можем да смятаме, че това е твърдо установено.

— Как? Как сте научили за това? Как можете да бъдете сигурен?

Е, точно това нямах желание да разказвам на Аргунов. Историята на грехопадението на младичката Мая Истомина под натиска на нейния опитен и влиятелен вуйчо щеше да остане на съвестта на писателката, на която аз бях дал дума и нямах намерение да я престъпя. Затова се ограничих с краткото:

— Сигурен съм. Имам доказателства.

От онова, което отговори Аргунов, ми притъмня пред очите. Разбрах какъв идиот съм бил през последния половин час.

— Значи не съм аз…

— Какво не сте вие?

— Не съм аз… — продължи да ломоти той, като ме гледаше вече с абсолютно безумни очи. — Не съм аз… Но как така… как така аз… толкова години… едва не умрях… — Внезапно погледът му стана малко по-смислен. — Кажете ми… а сега…

— Какво „сега“?

Бях търпелив като застанал в засада снайперист. И не защото с ловджийски нюх бях усетил близка плячка, а просто защото умея да бъда търпелив с хората, които зле излагат мислите си.

— Сега… изчезват ли деца?

— Е, деца изчезват винаги, във всички времена. Повечето се намират, но някои, за съжаление, не се откриват. Защо питате?

— Друго исках да попитам. Напоследък в Москва има ли случаи на изчезвания на деца, които по-късно биват намирани мъртви? Милицията издирва ли някой маниак убиец?

И едва сега лека-полека започнах да разбирам.

— Успокойте се, Лев Александрович, сега в Москва няма никакъв маниак. И през последните три години не е имало. Какви основания имате да се тревожите? Какво се е случило? Разкажете ми. Хайде да помислим заедно.

— Значи не съм аз — отново повтори той.

Тресеше го, той дишаше трудно, с трескаво движение разхлаби възела на вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата.

— Да отворя ли прозореца? — предложих.

Той мълчаливо кимна. Аз отворих прозореца широко и зиморничаво потреперих от нахлулия в стаята влажен студен въздух.

— Да ви донеса ли вода?

— Тук има. — Той немощно махна с ръка към библиотечния шкаф.

Отворих една от вратичките и видях там малък хладилник, натъпкан с бутилки с вода и напитки като кока-кола и спрайт. Отвинтих пластмасовата капачка на една бутилка и я подадох на Аргунов, той я грабна и започна да пие направо от нея. Постепенно моравият цвят на лицето му придоби по-слаб оттенък, дишането му се успокои и аз си помислих, че вече можем да продължим.

— Било е измама, Лев Александрович. Нечия злобна шега. Може би Лена ви е отмъстила така, задето сте я отхвърлили? А вие сте повярвали. Защо?

— Имах пристъпи на… сомнамбулизъм. Ходене насън. Ставал съм по време на сън и съм ходел някъде, правел съм нещо, а после нищо не си спомнях. Още от детската градина. После в пионерския лагер. Станал съм насън, облякъл съм се и съм отишъл в стаята на пионерската ръководителка, не знам защо. Тя се събудила, уплашила се, развикала се и започнала да ме изблъсква от стаята, а аз съм започнал да се бия с нея… Тогава за малко да ме изгонят от лагера. Повярвах, защото знаех, че понякога имам пристъпи на лунатизъм и тогава е възможно да бъда агресивен. Повярвах. Нима ми е отмъщавала Лена?

— Не знам. Но е възможно, нали? Спомнете си дали това се случи, преди тя да ви се предложи, или след това?

— След това. — Той потърка очи с пръсти. — Разбира се, че след. Приблизително няколко месеца по-късно.

— Ето виждате ли. Как стана това?

— Намерих вкъщи коланче от детска рокличка.

— И какво? Е, намерили сте коланче, какво страшно видяхте в това?

— И аз отначало помислих, че не е страшно, дори на смях разказах за това на Слава Ситников и той…

Значи все пак е бил Ситников. Заедно с любовницата си Шляхтина. Добре де, Елена е отмъщавала, задето са я отхвърлили, тъй като е знайно, че в ада няма по-страшна фурия от отхвърлената жена. Защо обаче и Ситников?

Ако фразата за изправящата се на главата коса не беше идиом, щях да повярвам, че косата на моята глава наистина се изправя от ужас. Онова, което разказваше Аргунов, излизаше далеч от пределите на моите разбирания и знания за хората.

Но пък в замяна на това всичко в моя пъзел се подреждаше.

* * *

На връщане Шурик Вилков не спираше да разсъждава на глас, въртеше се, подскачаше и активно ми пречеше да карам колата, но в този момент бях готов да му простя всичко. През всеки три минути той гордо възкликваше:

— Не, кажи, че не съм гений! Само се опитай да го кажеш!

— Ти си гений — искрено отговарях аз. — Защото не си спал цяла нощ и си измислил версия, която се оказа правилната.

— Ха така! — удовлетворено отвръщаше Шурик и отново се хвърляше да обсъжда всичко, което бяхме научили в дома на Аргунови.

Откарах го в службата му и тръгнах към моя участък. Макар че Валка Семьонов беше обещал да ме прикрие, все пак трябва да се спазва известно приличие. Днес по план, освен всичко друго, имах запланувана проверка на семействата на наркоманите и всъщност щях да успея да свърша тази работа до края на работния ден. Не мислете, че съм толкова наивен и си въобразявам, че със своите надзорно-контролни мерки мога да възпра някого от вземане на наркотици. Разбира се, че не мога и дори не се опитвам, защото, когато един човек иска да бъде щастлив, без да полага за целта нито физически, нито емоционален труд, не е възможно да го убедиш, че това не е правилно. Но нали почти всеки наркоман има семейство, тоест близки хора, които страдат морално, а често и материално, ако болестта стигне до стадия, в който наркоманът започва да отмъква от къщи пари и ценни предмети, за да си купи дозата. И аз трябва някак да защитя тези хора, тоест членовете на семействата. Някак да им помогна, ако не на дело, поне като предложа рамото си, на което да поплачат. И не мислете, че това е малко.

У семейство Федкини ми отвори Женя, четирийсетгодишна добре поддържана жена, чийто син, осемнайсетгодишният нехранимайко Льоша, вече две години употребяваше хероин. Женя се мъчеше как ли не да го накара да се лекува, а аз се мъчех да следя Льошка да не се превърне от потребител в дребен разпространител. Пътят е кратък, защото, щом човек се нуждае от доза, е готов на всичко, за да я спечели. Употребата на наркотици е болест, докато разпространението е вече престъпление, наказуемо според закона.

Женя изглеждаше зле, лицето й беше подпухнало, очите — зачервени от плач.

— Игор, той умира! Преди три дни го откараха с линейка след свръхдоза, спасиха го, но се оказа, че има хепатит С. Лекарите казват, че хепатитът му е хроничен, страхуват се, че вече е инкурабилен.

Инкурабилен — значи неизлечим. Но аз, уви, доста добре познавам нашата медицина. Не в смисъл, че разбирам от нея, а че имам представа как е организирана медицинската помощ и как работят някои лекари. В никакъв случай не бива да им се вярва, защото понякога лекарите плашат нарочно, за да накарат роднините да развържат кесията — особено когато виждат, че си имат работа със заможни хора. На Женя и мъжа й веднага им личи, че не са бедстващи, тоест от тях може да се припечели, ако нещата се организират правилно.

— Какво предлагат? — попитах делово. — Американски препарат? Или швейцарски?

— Швейцарски. Най-новия.

— По петстотин долара за ампула ли?

— По шестстотин и петдесет. Но не гарантират успех. Ох, Игор, вече на всичко съм готова, всичко ще продам, само да го излекуват! Не искам да умре!

Женя се разрида, свряла лице в рамото ми. Ами да, точно така, цените растат, преди два месеца в аналогична ситуация в същата частна болница за същия този „швейцарски“ препарат искаха по петстотин. Всъщност препаратът беше немски и не най-новият, а отдавна и добре известен, и струваше, доколкото знам, по трийсет и осем евро ампулата. Както казваше незабравимият Райкин, будалкат ни, приятели, как само ни будалкат!

Докато Женя плачеше, със свободната си ръка аз извадих от джоба мобилния си телефон и се обадих на Света Безрядина. Нейният съпруг Борис е болен отдавна и неизлечимо, при това неговата болест е „спяща“ — не му пречи да живее, но може да се „пробуди“ и да доведе до летален изход от каквото и да било натоварване на организма, като се започне от повечко пийване, пътуване със самолет или банален грип и се завърши със счупване на крак. Светка трепери над здравето му, учи наизуст медицинска литература и се старае да бъде в течение на всички фармацевтични новости, та в случай на опасност да е готова.

— Света, да знаеш ефективно лекарство за хепатит С? — попитах аз.

Тя веднага ми назова препарат — между другото наш, руски, наистина нов и много ефикасен, на напълно приемлива цена — и ми каза, че ако трябва, ще ми даде адреси и телефони на фирмата, където може да се поръча. Женя се поуспокои, записа си телефона на Светка и когато ме изпращаше, дори започна да се усмихва. Бяха й дали възможност да си изплаче мъката и някаква надежда, а това никак не е малко. И нищо че в моята работа няма засади, изстрели и главозамайващи преследвания. За сметка на това в нея има хора, които знаят, че няма да останат сами с мъката си. В края на краищата всекиму — своето. На един — гръмко тържество на справедливостта, на друг — тихо „благодаря“. Едно „благодаря“ днес чух от клетника Аргунов, когото като последен глупак бе тормозил неговият приятел Ситников, второто дойде от Шурик Вилков, който, както вече казах, умееше да бъде благодарен, третото чух току-що. Цели три „благодаря“ за един ден. Струва си да живееш заради това, нали?

Окрилен и преизпълнен с положителни емоции, аз се прибрах вкъщи, преоблякох се и отидох на „Стария Арбат“ да се срещна с Юля.