Александра Маринина
Капан за мишки (3)

Глава 2

Привет, пак съм аз, участъковият милиционер — капитан Игор Дорошин. И отново ни в клин, ни в ръкав ме избива на поезия, защото, когато се наканих да обясня как започна цялата тази история, се сетих за известните още от училищната програма стихове на класика: „Да бяхте знаели какъв боклук поражда стихове без срам…“ Е, моята работа, разбира се, е твърде далеч от поезията, тя дори е повече от прозаична, но пак ми се случва да се сблъсквам със случаи, при които, осмисляйки края на историята, се сещаш с какво е започнала тя и просто не можеш да се начудиш! Как стават тези работи? Та нали на пръв поглед нищо не предвещаваше…

А всичко започна (лично за мен) в деня, когато седях в апартамента на Капитолина Никифоровна Гарбузюк, осемдесет и тригодишна старица, държах ръката й, от време на време й поднасях лекарство точно според предписанията на лекаря от „Бърза помощ“, който вече си бе отишъл, и бавно кипвах от яд. Ядът ми беше доста голям, защото се ядосвах едновременно в три направления. Първият обект на моя праведен гняв бяха две негодници, които, представяйки се за служителки на социалните служби, обикаляха жилищата на самотни пенсионери, нагло лъжеха нещо за преразглеждане на пенсиите (естествено за тяхното увеличаване), искаха от хората да преброят някакви пари, да подпишат нещо, след което мирно си тръгваха, а не след дълго пенсионерите откриваха, че всичките им спестявания са изчезнали. Начините за измама са много и всички те са добре и отдавна известни — не минава и седмица, и по телевизията в различни криминални и новинарски предавания разказват за това, но въпреки всичко старците се хващат. Вторият обект на яда ми бях самият аз, тъй като измамен на моята територия старец означава пряко мое недоглеждане. Защото ето вече поне две години периодично обяснявам на моите пенсионери едно друго и всяко тримесечие лично пиша нещо като „инструкция — напомняне“, разпечатвам я от собствения си компютър, а после със собствени пари правя около двеста ксерокопия и ги разнасям по жилищата на самотните пенсионери. В смисъл, имайте предвид, че има мошеници, които идват, престорват се на еди-какви си, използват еди-какви си претексти, казват и правят еди-какво си и еди-що си, така че в никакъв случай не им отваряйте, а отворите ли им, не вярвайте на нито една тяхна дума. Ако ли пък са много убедителни и правдоподобни и на вас ужасно ви се иска да повярвате, направете си труда, наберете моя телефонен номер (всички номера, включително домашният, са изписани) и ме извикайте. До десет минути аз ще пристигна и ще се ориентирам в нещата лично. Но защо, защо моите дядовци и бабички не ме слушат?!

Ето защо трети обект на моите негативни емоции бяха, колкото и да е печално, въпросните непослушни пенсионери. Само този ден в моя район бяха „метнали“ цели двама — Михаил Йосифович Бурдейн и Капитолина Никифоровна Гарбузюк, но при стария Бурдейн веднага бяха дотърчали войнствено настроените син и снаха с двете си големи деца, а баба Капа е съвсем самотна, никой няма да дойде при нея, така че първите часове след стреса и сърдечния пристъп тя прекарва в моята компания.

— Игорьочек, сине — разкаяно мълви Капитолина Никифоровна, — как може така, а? Ами че аз без нищо останах, а едва вчера си взех пенсията. Сега с какво ще живея?

Е, проблемът за мен не е точно в това: ще й оставя пари — колкото е „изгубената“ й пенсия, дори малко повече, защото й предстоят допълнителни разходи за лекарства.

— Ще ги издирваш ли сега? — пита тя с надежда.

— Ще ги издирвам — уверено лъжа аз.

Лъжа, защото едва ли ще тръгна да издирвам мошеничките. Това не е моя работа, аз не съм детектив, а просто участъков милиционер. Задачата ми е да направя така, че хората, живеещи на моята територия, да не стават жертви на престъпления, в частност на такива нагли афери. Защото знайно е, че задачата на участъковия е на първо място да осъществява профилактика, предотвратяване на престъпленията, а не тяхното разкриване.

— А ще ги намериш ли? — с все същата неоснователна надежда продължава да пита бабичката.

— Ще се постарая, Капитолина Никифоровна. А вие четете ли листовките, които ви нося?

— Листовките ли? Какви листовки?

— Не си ли спомняте, няколко пъти съм ви носил едни листове, на които пише да бъдете предпазливи, защото много мошеници обикалят къщите и мамят старците. Е, спомнихте ли си? Последния път ме нагостихте с гъбена супа.

— А, тези ли… Ама разбира се, Игорьок, разбира се. Да не си помислиш, че съм ги изхвърлила, всичките са в шкафа, ей в онова чекмедже. — Тя сочи с трепереща сбръчкана ръка към тежкия бюфет с резбовани вратички. — Можеш да провериш, всичките са там.

Че мигар е важно дали са там! Баба Гарбузюк може да ги изхвърли на бунището, стига предварително да ги е научила наизуст и никога да не ги забравя.

— Вярвам, вярвам, че са там, Капитолина Никифоровна, но вие четохте ли ги? Помните ли какво пише в тях?

— Да, да помня… — отговаря неуверено тя.

— Можете ли да ми разкажете?

— Аз… ами как да ти кажа, сине, не си спомням, стара съм, паметта ми хич не я бива вече. А какво пишеше в тях? За плащането на комуналните услуги, нали? Ами аз всичко съм си платила, и то навреме — взе да се тревожи тя.

И точно на това място започнах ужасно да се ядосвам на себе си. Абе луд ли съм аз, та си мисля, че един стар човек ще помни няколко месеца какво съм му написал там? Мигар не съм чувал за склероза? Или си въобразявам, че умът и паметта на старците са по-добри от моите? И никой никога ли не ми е говорил за забравянето при възрастните хора? Че и самият аз не съм ли бил свидетел, не съм ли го разбирал, не съм ли го забелязвал?

— Капитолина Никифоровна — казвам меко, — а защо им повярвахте? Разкажете ми подробно и от самото начало… Значи те позвъниха на вратата, вие им отворихте… Какво ви казаха? Защо не се изплашихте от тях, та те са съвсем непознати жени, знае ли човек, може да са крадли? Защо веднага не си помислихте нещо лошо? С какво толкова ви подкупиха?

Оказа се, че са подкупили Капитолина Никифоровна със сладките си приказки. Че нали, как живеете, от какво най-много се нуждаете, имате ли близки роднини, навестяват ли ви, колко често ви посещават. А, значи никого си нямате? Боже, боже! И как е станало това? А, така значи… виж ти, виж ти, колко тъжна история… А за лекарства стигат ли ви парите? А какво е отношението ви към облекченията за пенсионери? Ще се почувствате ли по-добре от тази реформа? И така нататък.

— И с чай ги почерпих, и с бисквити, и си бъбрихме, бъбрихме… — Очите на Капитолина Никифоровна се напълниха със сълзи и в този момент аз бях готов да удуша и онези две мошенички, и самия себе си, само трябваше да реша в какъв ред да го направя.

Стана ми ясно, че колкото и инструкции да пиша и да ги разнасям по жилищата, няма да има никаква полза, защото никакви опасения, предупреждения и страхове няма да надделеят над радостта на самотния човек от общуването. Те му задават въпроси и внимателно изслушват, без да го прекъсват, не само цялата история на миналия му живот, но и оплакванията от сегашния. Е, може ли той да устои пред всичко това?

Следователно какво трябва да правим, та старците да не се хващат на въдицата на безсъвестните мошеници? Правилно, да отстраняваме дефицита от общуване. Инструкциите са си инструкции и те са нужни естествено, но трябва да направим така, че човек да не се втурва с отворени обятия към всеки, който е готов да поговори с него и търпеливо да го изслуша.

Този ден по график ми беше „за баня“ и това означаваше, че трябва да изкъпя котките си със специалния шампоан срещу кърлежи и бълхи. По принцип не е задължително котките да се къпят, ако не ги подготвяш за изложба, но знае ли човек какви гадости внася вкъщи с обувките си? Така че ежемесечното къпане според мен е необходима и напълно уместна профилактична мярка. Сигурно в това играе роля моят манталитет на участъков милиционер, нали вече казах, че участъковият и профилактиката са братя близнаци — като Ленин и партията, възпети от Маяковски.

Къпането на зверчетата е цяла епопея, изискваща спазване на определена последователност в действията. Първи замъквам в банята Айсор, защото той обича къпането точно колкото да му дават таблетки или да му бият инжекции, тоест никак не го обича. Незнайно защо. И ако повлека за екзекуцията първо кой да е друг опашат обитател на моя апартамент, Айсор моментално усеща какво се случва и се крие така, че не мога да го открия, а и да го намеря, не мога да го хвана. Все пак не съм щангист тежка категория, та всеки път да отмествам от стената огромния и страшно тежък диван. Веднъж опитах. Стана лошо. И за дивана, и за пода, и за моя гръб. Повече не рискувам. Така че правото на първо къпане е завинаги запазено за съобразителния, бързокрак и пъргав Айсор, черен котарак с гладка козина и от неизвестна порода, но с висок интелект.

Айсор се държи по мъжки, самоотвержено се бие за свободата и независимостта си, изтръгва се, драска, опитва се да изскочи от ваната, но при това не издава нито звук. Мъжкар и това си е! След неговото къпане аз вече целият съм мокър и от водата, и от пот. По-нататък нещата олекват, светото семейство в състав тате Приятел, мама Арина и дъщеричката им Карма — американски екзоти — има неутрално отношение към къпането, не го приветства, но и не се страхува от него толкова панически, колкото Айсор. Момичетата, както приляга на дами, не се изтръгват, но се мятат и вият неприятно, просто така, колкото да не си помисля — пази боже, че това им харесва. Приятел мълчи, сумти и ме гледа с ням укор. Последен под душа влиза старият Ринго — сибирски котарак, който за разлика от останалите, незнайно защо обича къпането, стои във ваната съвършено спокойно и дори мърка от удоволствие, а е недоволен и пръхти само когато струйки вода попаднат в очите или ушите му. Въпреки лоялното му отношение към процедурата, Ринго ми отваря най-много работа, защото козината му е дълга, пухкава и трябва не само дълго да се мие, но и грижливо да се подсушава със сешоар, като същевременно се разресва, инак ще се сплъсти. Докато водната част ми отнема един час за всичките пет котки, за сушенето и разресването на Ринго, отиват още час и половина. Той не обича да го сушат, страхува се от сешоара, ужасно мрази гребените, така че аз прекарвам този час и половина в повече от странна поза, наречена „стискане с крака, седнал на пода“. Невъзможно е да държа котарака с ръце, защото в едната стискам сешоара, включен на най-слабата мощност, а в другата — омразния гребен. Господ не ми е дал трета ръка. А е трябвало. Би могъл да предвиди такава резервна част специално за любители на котки, много щеше да ни е полезна.

Обикновено след петнайсет-двайсет минути, прекарани в позата „стискане с крака“, кръстът започва зверски да ме боли, но този ден толкова бях потънал в мисли за моите старци, че не обърнах внимание на болката. Затова пък, когато Ринго бе пуснат на свобода, май вече бях разбрал какво трябва да направя.

Старците трябва да имат клуб. Или не клуб, наричайте го както искате, но някакво място близо до домовете им (защото са старци и им е трудно да ходят надалече), където да могат да се срещат и да общуват и където биха могли да провеждат и някакви развлекателни мероприятия. С какво и как да се развличат старците — това е отделен въпрос, ще го обмисля по-късно. Първият въпрос е за помещението. Вторият — за парите. Да речем, че успея да издействам безплатно помещение от общинските власти (което, разбира се, е малко вероятно, но има шанс), но то трябва да се обзаведе, да се поддържа, да се купува минимално необходимото, та дошлите на седянка старци и старици да могат поне да пийнат чай и да изядат един-два бонбона. Бюджетът никога няма да задели пари за това, ясно е като бял ден, значи трябват спонсори. Кой може да стане спонсор? Състоятелни пенсионери, които имат пари, но им липсва общуването? Възможно е. Само че в моя район няма такива. В съседния район, при моето приятелче Валка Семьонов, старши участъковия на нашия квартал, има един стар академик, лауреат и заслужил деец на всякакви науки, собственик на огромен апартамент и извънредно скъпа колекция порцелан, той сигурно има доста пари, но цялото това наше начинание не може да го заинтересува, защото точно той не страда от скука, в дома му винаги е пълно с хора — роднини, ученици, последователи, колеги, колекционери — и това за Семьонов е непресъхващ извор на главоболия. Колкото повече хора посещават апартамента, от който има какво да се открадне, толкова по-висок е рискът. Валка поне двайсет пъти е ходил при този академик да го увещава да си сложи желязна врата или поне видеодомофон, в краен случай — аларма, но все напразно. Упоритият старец не искал и да чуе за такива неща, понеже бил (незнайно защо) абсолютно сигурен, че точно него никой нямало да се захване да обира — той почти не излизал от къщи. Деликатният Семьонов дори не смеел да намекне, че обирите не се вършат задължително в отсъствието на домакините, а присъстват ли те, може да се организира и убийство…

С една дума, след като здравата поразмишлявах, стигнах до извода, че на първо време спонсор на собственото ми начинание трябва да стана самият аз. Че кой друг, ако не аз? Идеята е моя, имам и пари. Ако след време се намерят и други желаещи да участват в осигуряване живота на старците на моята територия, ще бъда щастлив, но няма да седя и да чакам такива желаещи да се появят. Така може да чакам с години. Защото никой от нищо не се интересува, така че работата няма да се свърши сама. Все някой трябва да направи първата крачка и да започне. Защо този човек да не бъда аз, в края на краищата нали мен ме боли за моите пенсионери, тогава кой, ако не аз, трябва да започне да се бори с тази болка? Никой няма да го направи вместо мен, а и никой не е длъжен.

Започнах, както си му е редът, с посещения при началството. Началството ме слушаше с половин ухо, разсеяно кимаше и пестеливо обясняваше, че с нежилищния фонд е много трудно, че няма място дори за задължителните общински служби, а за аренда не може и да се мечтае: никой не разполага с такива пари. След един месец подобни посещения разбрах, че по този тротоар съм направил каквото мога и е време да мина на отсрещния.

На моята територия има няколко фирми, които са взели под аренда доста просторни помещения в дву- и триетажните блокчета, така че защо да не си поговоря с техните собственици за пренаемане на малка част от техните помещения? Естествено нямаше и да поглеждам към фирмите, които ремонтираха блокчетата си отвън, а вътре всичко изпипваха на световно ниво, но виж, в по-скромните спокойно можех да пробвам. Като участъков бях длъжен да обърна специално внимание именно на организациите, които имат известни търкания със санитарните органи и пожарната инспекция. Внимателно прегледах записките си — както нанесените в специални „паспорти“, така и направените на хвърчащи листове и в работния ми бележник, и избрах две, както ми се стори, перспективни фирми. С едната от тях не успях да се договоря: те имаха излишни площи, но разпръснати, тоест по една стая на различни етажи, в другата обаче извадих късмет. Оказа се, че имат още незаета и доста прилична част от първия етаж, приблизително сто квадратни метра. Пренаемането на тези сто квадрата щастие, собствениците оцениха на трийсет и пет хиляди долара за година, което беше напълно човешка цена, като се имат предвид местоположението и съществуващите в Москва цени, но прекалено висока лично за мен. След разговора за пожарната инспекция и моите собствени възможности да регулирам наличния конфликт, цената слезе до трийсет хиляди, а след като задушевно си побъбрихме колко би било добре за служителите на фирмата да бъде организиран собствен стол и колко лошо би било санитарната инспекция до безкрай да смуче кръвта на ръководството, като намира нови и нови недостатъци и заплашва стола със закриване, цената падна с още пет хиляди. Но и двайсет и пет хиляди бяха множко за мен.

На другия ден се облякох по-прилично, тоест извадих от гардероба на пръв поглед обикновени дрешки — панталон, риза и джемпър, но за хора, които разбират. А човекът, с когото смятах да се срещна, беше от разбиращите. Не уважавах този човек, но го познавах отдавна и доста добре, защото какво уважение може да съществува между участъков милиционер и тартор на групировка, която „държи“ района, а от друга страна, макар и лош участъков, нямаше да струвам и пукната пара, ако не познавах този човек и не знаех за него разни работи. Този човек, на име Абдурахманов и с прякор Абдул, беше възпитан в любов към роднините си и в стремеж да помага на всеки от тях, което за народите на Кавказ е напълно естествено, а за мен — изгодно. В дадената ситуация, разбира се, Абдул обичаше всички роднини да са му под ръка, неговите трети, четвърти и пети братовчеди, техните бащи и братята на бащите бяха окупирали в нашите околности цялата търговия на дребно, с която се занимаваха самите те, и всички останали видове бизнес, който редовно рекетираха. Ето защо не беше голям проблем да влезеш при Абдул — достатъчно бе само да се отбиеш в някой магазин и да кажеш няколко думи на управителя му. След около три часа получих отговор: часа и мястото на срещата. Въпреки кавказкия си произход, Абдул предпочиташе източната кухня и беше определил за място на нашите преговори ресторанта, наречен „Чайна“.

Всички церемонии, които задължително придружаваха преговори от този род, ми бяха добре известни и аз честно ги спазвах. Никакви ръкостискания, но и никакви приказки за работа, докато не е отпита първата глътка и не е погълнат първия залък.

— Не пиеш ли, капитане? — презрително примижа Абдул, като видя как, вместо вино, налях в чашата си минерална вода.

Хайде де, не съм пиел. Аз съм нормален руснак. Но няма да пия с него я! И изобщо шофирам…

— Аз Абдул, още не съм забогатял до там, че да имам личен шофьор — отговорих спокойно. — А днес ме чака доста обикаляне с колата.

— Абе, като те гледам, не си и беден. — И той хвърли онзи характерен поглед не само по моите внимателно избрани дрешки, но и по оставените на масата ключове от колата в кожено калъфче марка „Луи Вюитон“. Кожената галантерия на тази фирма се продава на буквално смайващи цени, едва ли не най-високите в света.

— Колкото за сносен живот, имам — отвърнах философски, — за работата обаче не достигат.

— А аз колко пъти съм ти предлагал да ти помогна? Все отказваш, горд го даваш. Какво, сега друго ли реши?

— Слушай, Абдул — пристъпих аз към въпроса, — твоите родители живи ли са?

— Слава на Аллах.

— На колко са години?

— Не разбирам накъде биеш — намръщи се той.

Обясних му. Абдул слушаше и кимаше, при което дори ми се стори, че кимаше одобрително.

— Значи искаш пари? Колко?

— Не, Абдул, не искам пари. Аз сам ще ги спечеля. Искам да поговориш със собственика на фирмата, която е готова да ми даде помещението. Прекалено много иска за пренаемането. Каквото можах, направих, но пак се получава скъпо. Ти си богат човек…

— Ти недей да ми броиш парите — рязко ме прекъсна Абдул.

— … имаш ценности — продължих аз, сякаш не го бях чул, — уважаваш старостта. Руснакът не я уважава, но ти — да. Собственикът на фирмата каза, че не може да намали цената, защото трябва да плаща на теб. И моята молба към теб е: кажи му, че ще му вземаш по-малко, докато той ми дава под наем помещението. Помогни ми да намаля наема, инак просто няма да се справя. А делото е нужно.

— Нужно е — съгласи се Абдул. — Но защо да е за моя сметка?

— Не само за твоя, и за моя — възразих аз. — За моя дори повече. Той иска двайсет и пет хиляди годишно. Аз мога да намеря само двайсет. Намали му вноската с пет хиляди в моя полза.

— Добре, да речем, че го сторя. А от къде ще вземеш останалите пари?

— От джоба си.

— Интересно, откъде имаш толкова пари? — присви очи Абдул. — Щото се пишеш честен, не си цапаш ръцете. Или хората ме лъжат?

— Не, не те лъжат — позасмях се аз.

— Лъжат, лъжат — каза той убедено. — Аз всичко виждам — каква кола караш, какви дрешки носиш, — всичко виждам аз, не можеш ме измами.

Аз нямах и намерение да го мамя. Нарочно се бях облякъл така, че Абдул да види: не съм беден човек, а според неговите представи това трябва да означава, че съм човек сериозен и той може да си има работа с мен.

— Аз не броя твоите пари и ти недей да броиш моите. Виждаш, имам кинти, а от къде са — моя си работа. Но аз съм готов да ги дам. И много разчитам да се отнесеш с разбиране към молбата ми.

— И за какво ми е това? Каква ще е моята полза?

— Ще спиш по-спокойно — засмях се аз. — Ще си спомняш за родителите си и ще мислиш, че си извършил добро дело, току-виж, и на тях там някой им помогнал да си живеят старините по-леко.

— На своите родители помагам аз, не чакам помощ от никого.

— Е, ти имаш късмет, Абдул — въздъхнах аз, — не всички са способни като теб, не всеки умее да прави пари. Аз например не умея, а пък ми е жал за старците. Благодаря за вечерята, ще тръгвам. Ще смятаме, че съм те помолил, но ти си ми отказал.

Попих устните си със салфетката и станах, но не бях направил и две крачки, когато чух:

— Чакай, капитане, не сме свършили.

— Така ли? — Обърнах се и направих учудена физиономия. — Че какво друго?

Разбира се, учудването ми беше фалшиво, аз всичко разбирах. Абдул безспорно беше готов да направи това, за което го помолих, но му се искаше да се поунижавам, да го поврънкам, да започна да му обещавам нещо, а още по-добре, да започна да го заплашвам — и тогава той би се повеселил на воля, присмивайки се на моите смешни заплахи и придружавайки всичко това с оскърбителни нападки. След като си направеше кефа, той — хайде, от него да мине — щеше да се съгласи да изпълни покорната ми молба, но пък тогава щях да му остана длъжен. Щях да бъда принуден да му връщам дълга — естествено не с пари, а с услуги, — а аз никак, ама никак не обичам това. Като завърших разговора в позиция на равноправен партньор, аз ловко избегнах възможности да попадна в положението на „длъжник“ на Абдул.

— Седни — бавно изрече той, като ме пронизваше с тъмните си лъскави очички, — пийни още кафе, уважи ме.

Е, това вече бе съвсем друго нещо. Като представител на престъпна групировка Абдул не ми е симпатичен, все пак с него живеем от двете страни на една барикада, но не мога да не призная, че той не е леке и с него човек може да се разбере. Той има една малка слабост: при цялата си твърдост в отношенията с хората, които рекетира, Абдул обича да се чувства благодетел и меценат и аз разчитах именно на тази негова слабост, когато реших да се срещна с него. С други думи, той не беше алчен. Просто не можеше да понася някой от околните да не признава властта му.

С една дума, разбрахме се.

* * *

Следващата ми стъпка беше разговор с Борис Безрядин, продуцент на няколко популярни рок групи. С Борис, жена му Светка, моя много стара и близка приятелка, и двете им деца живеехме в един блок, само че те бяха в друг вход, така че отношенията ни бяха не само делови и приятелски, а почти семейно-роднински. Два-три пъти седмично аз прескачах до Светка ту да обядвам, ту да вечерям, когато ме мързеше сам да си сготвя. Пак тя безотказно ми помагаше за котките: ако заминавах за някъде, ходеше при тях да ги храни и да провежда необходимите санитарно-хигиенни мероприятия — като чистенето на легенчетата им например.

— Боря, трябват ми пари. Много пари — започнах още от вратата.

— За какво са ти?

Обясних му. Наемът за една година беше само половината ми грижа: помещението трябваше да се ремонтира, да се обзаведе с всичко необходимо, нужно бе да се купи телевизор с голям екран, например „Пайниър“. Бях обмислил списъка на разходите — беше застрашително дълъг, и сега разговарях с Борис съвсем конкретно.

— Ти разполагаш ли с нещо? — попита той, когато приключих с излагането на грандиозния си план.

— Разполагам. Две идеи, само дето нямам време да ги осъществя.

— Ами осъществи ги. Само че както трябва, без да претупваш работата. Донеси ми свястна партитура, намери текст, за да не плащам на автор, и аз ще ти дам колкото пари ти трябват за сметка на хонорара. Става ли?

— Благодаря — зарадвах се аз.

Всъщност точно това исках. Обикновено донасях на Борис два-три листа от нотна тетрадка с нахвърляни на ръка ноти на мелодията, а после други музиканти доизкусуряваха всичко останало вместо мен, защото мен ме мързеше. Безрядин купуваше от мен музика и честно ми изплащаше моя дял от печалбите от използването й. Но сега той беше готов да ми изплати този дял авансово, за да не чакам с месеци, докато се натрупа сумата, която ми беше необходима. И то не само дял, както обикновено, а цялата очаквана печалба, ако свърша работата сам и не става нужда да я доработват след мен.

Прибрах се окрилен и незабавно се хванах за работа. След три седмици подписах с фирмата договор за пренаемане на помещението и се захванах с конкретното решаване на организационните въпроси. Преди всичко трябваше да намеря сред жителите на моя район хора, които да съставят инициативна група и да насочат активността си към организиране на ремонта, закупуване на всичко необходимо и планиране на работата в клуба. В това отношение фантазията ми се оказа бедничка — не можах да измисля нищо умно, освен закупуване на видеокасети и дискове с филми, които биха могли да привлекат възрастните хора, затова отидох при Светка Безрядина да й поискам съвет.

— Може да каниш артисти, които са били популярни навремето — предложи тя.

— Но това струва пари — въздъхнах аз. — Знаеш ли какви хонорари искат?

— Ами провери какви хора живеят в твоя район. Може сред тях да се намерят интересни личности, с които твоите старци ще искат да се срещнат. Те няма да вземат пари от своите съкварталци, нали е общо дело.

— В моя район нямам нито един известен артист — отвърнах унило.

— Е, не е задължително да е артист. Може да намериш някой стар детектив или следовател, който да им разкаже интересни случаи от практиката си.

Ето на, все пак Светка е сто пъти по-умна от мен. Защо за такова просто нещо се сетих не аз, служителят на милицията, а тя — неосъществената балерина, съпругата на музикален продуцент, майката на две деца, домакинята?

На другия ден, когато отидох на работа в моя участък, аз извадих паспортите на блоковете и започнах внимателно и сериозно да проучвам сведенията за обитателите им. Светка бе насочила мислите ми в перспективно направление и аз си набелязах няколко души, срещите с които можеха да бъдат интересни за моите старци. Освен стария следовател, който бе работил още през шейсетте години, набелязах и една преводачка от китайски, която със сигурност неведнъж бе ходила в тази интересна страна и би могла да разкаже не само за Китай, но и за поведението на съветските делегации (о, там винаги е имало маса любопитни и смешни истории!), както и двойка учени историци. Сред другите в моя списък попадна Мая Виталевна Истомина, за която се знаеше, че е писателка. Името й нищо не ми говореше, не бях чел книгите й и дори не бях чувал за тях, затова отново се обърнах за консултация към Светка, която четеше много, без изобщо да подбира какво.

— Мая Истомина ли? — попита тя. — Да, имаше такава, но тя отдавна не пише нищо, струва ми се. Или пише, но не нещо популярно, а за тесен кръг читатели. С една дума, спомням си, че когато бях девойка, я четях с голямо удоволствие, тя дори бе доста популярна. Но това беше отдавна.

— Имаш предвид, когато си била още млада, така ли? — поинтересувах се нагло.

— Грубиян — ласкаво ме парира Светка. — Да не си посмял да ми напомняш за възрастта ми. Ако искаш, ще потърся вкъщи някоя книга на Истомина, сигурна съм, че все нещо се е запазило.

— Потърси, ако обичаш, защото не е удобно да отида при жената, без да имам и представа какво е писала и добре ли го е написала.

Светка изпълни обещанието си и след два дни ми донесе опърпан донемайкъде брой на списание „Епоха“ от осемдесет и първа година, в който намерих повестта на Мая Истомина „Самосъд“. Прочетох я бързо и трябва да призная, че тя ми направи силно впечатление. Не съм познавач на литературата, в смисъл че не разбирам от тънкости на стила и изграждането на композицията, аз съм банален потребител на литературни текстове и ги оценявам от една-единствена гледна точка: дали ми е интересно да ги чета или не.

Беше ми интересно да чета повестта на Мая Истомина. Героят преживяваше трагедия: беше погребал деветгодишната си дъщеря, прегазена от кола. Съдът бе признал шофьора за напълно невинен, тъй като карал с нормална, дори по-ниска скорост от позволената за дадения участък от пътя, било виновно самото момиче, което се втурнало да пресича на място, където нямало пешеходна пътека, през целия транспортен поток. Но съкрушеният от мъка баща не бил съгласен с решението на съда и си поставил за основна цел в живота да унищожи този негодник. Посветил няколко години, за да превърне живота на нещастния шофьор в ад, опитвайки се да го докара до самоубийство, като демонстрирал чудеса на жестока изобретателност. И докато го преследвал призракът на отмъщението, напълно съсипал собствения си живот. Такава една поучителна история.

Преди да отида да се запозная с писателката, аз се опитах да си спомня всичко, което знаех за нейното семейство. Не можех да си спомня каквото и да било. В моите записки пишеше, че Мая Виталевна Истомина, родена през 1950 година в Москва, живее в тристаен апартамент с мъжа си Евгений Николаевич Чаинов, също московчанин и неин връстник, че децата им са големи и живеят отделно и че в жилището им няма домашни животни. През времето, откакто работех в този район, а то беше повече от десет години, не се бе налагало да работя със семейството на писателката, а това означаваше, че те не бяха ставали жертва на престъпление и не се бяха развличали с битови скандали. Нашето познанство се изчерпваше с моето първо посещение у тях и попълването на паспорта на жилището, така че не само аз не я помнех, но и тя — мен. Обадих се на Истомина по телефона, като предварително бях готов да чуя учудено-недоволен тон, приказки колко е заета и че в близко време няма да може да отдели половин час за разговор с мен, но очакванията ми не се оправдаха. Тонът на Мая Виталевна наистина беше учуден, но аз не долових в него никакво недоволство:

— Ама моля ви се, заповядайте по всяко време, днес целия ден съм си вкъщи.

Това се казва късмет! Бързо си лъснах обувките, изопнах униформената куртка, грабнах папката и хукнах към писателката. Дори не взех колата, за пет минути стигнах пеш.

Мая Истомина, която ми отвори вратата, изглеждаше горе-долу така, както винаги си бях представял писателките на средна възраст. В моето въображение младите авторки трябва да бъдат грознички, зле подстригани, мършави, бледи и леко затормозени (да се чудиш просто откъде съм си го измислил това?), маститите писателки трябва да приличат на баба Барто^[1] (когато бях малък, просто не бях виждал портретите на никакви други писателки) или на Крупская^[2], а литературните дами между четирийсет и шейсет си ги представях точно като жената, която ме посрещна. Беше средна на ръст, набита, леко пълничка, с тъмна коса, вече забележимо посребряла, разпусната по раменете. Очила с модерни рамки, и то два чифта: едните на носа, вторите — на верижка — на гърдите. Вече бях виждал такова нещо у хора, които отдавна страдат от късогледство, а с годините са развили и далекогледство, обусловено от възрастта. Панталон, свободен джемпър в убит цвят, през чието деколте се виждаше златна верижка с пандантив в сложна, засукана форма.

Мая Виталевна ме заведе в хола, предложи ми чай или кафе и напълно благосклонно изслуша моите обяснения относно клуба.

— Смятате ли, че вашите пенсионери ще пожелаят да се срещнат с мен? — Тя поклати глава със съмнение.

— Че защо не?

— Е, аз не съм толкова известна, пък и вече са ме забравили като авторка на белетристика, през последните години не съм публикувала нищо, което би било интересно за тях. Последният ми роман излезе преди десет години, оттогава се занимавам само с преподаване и есеистика.

— А къде преподавате? — попитах.

— В Литературния институт, водя творчески семинар. Игор Владимирович, може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Това вероятно звучи глупаво, но… Някой ми беше казал, че нашият участъков милиционер е син на Владимир Дорошин. Сигурно лъжат, нали? Вероятно вече ви е омръзнало да отговаряте на този въпрос.

— А, не — разсмях се аз, — не лъжат. Наистина съм син на същия онзи Дорошин. А вие да не сте почитателка на класическото пеене?

— Честно да си призная, не — усмихна се тя. Усмивката на Истомина беше чудесна, мека и някак срамежлива, сякаш извиняваща се за нещо. — Тази страна на изкуството мина някак покрай мен. Но името е прочуто. Трудно ли е да бъдеш син на такава знаменитост?

— Ни най-малко. Виж, ако бях избрал музикалното поприще — тогава да, тогава щеше да е трудно, защото околните винаги щяха да се сещат за татко и да ме сравняват с него по талант. А на кого в милицията е интересен баритонът Дорошин? Повече от половината мои колеги не знаят по какво се различава баритонът от тенора, а деветдесет и пет процента нито веднъж в живота си не са слушали опера. Моят баща изобщо не ги интересува. Виж, ако бях син на министъра на вътрешните работи, в чудо щях да се видя. Но слава богу, не съм син на министър, а само на певец.

— Ха, бива си го това „само“! — Истомина плесна с ръце. — Дори аз, човек, който няма нищо общо с музиката, знам, че вашия баща пее по всички световни оперни сцени. Между другото вчера по канал „Култура“ чух, че следващата седмица той ще пее в Барселона заедно с Пласидо Доминго и нашия Чернов. Само не запомних в коя опера.

— В „Аида“.

— Знаете ли — отново се усмихна плахо, сякаш искаше прошка, — някак ми е трудно да си представя… Нима може ей така просто да отидеш в операта и да видиш, да чуеш, да дишаш един и същ въздух с Доминго, с вашия баща? Да ги видиш не по телевизията, а с очите си? Чувството сигурно е необикновено.

— Не знам — свих рамене аз, — вероятно е въпрос на навик. Аз съм свикнал. Впрочем спомням си, че когато бях още ученик, в Москва дойде Павароти, тогава наистина изпаднах в благоговеен трепет. А после някак свикнах. Наслаждавам се на доброто пеене, но вече не изпадам в екстаз. Та аз ходя на опера като на работа.

— Как така? — учуди се тя.

— Придружавам мама. Тя ужасно се вълнува, когато пее татко, особено на премиера, и има нужда аз да съм до нея, да я утешавам, да я ободрявам и подкрепям.

— Ами ако премиерата е в чужбина, майка ви как се справя без вас?

— Просто не се справя. Обикновено аз отивам за първия спектакъл, после тя се успокоява и аз мога да се прибера вкъщи.

— Боже, боже!

Истомина ме гледаше с разширени очи и известно време мълчаливо пи чай. После лицето и леко се промени, сякаш й хрумна някаква мисъл.

— Игор Владимирович…

— Може просто Игор.

— Добре, Игор… А сега ще отидете ли в Барселона?

— Май ще отида. Във всеки случай мама настоява и аз си резервирах билет. Така че ако тя не се откаже, ще трябва да замина. Защо?

— Знаете ли, имам една молба към вас… такава, малко необичайна… Може ли?

Ето на, започва се. Когато молбата е обичайна, това винаги означава, че трябва да се обадя на някого и да помоля за нещо или да предам нещо. Втори вариант на обичайна молба беше да купя нещо, най-често лекарство или цигари от безмитния магазин. А какво ли ще значи необичайна молба? Да се срещна с резидента на разузнаването и да му предам шифровано писмо?

Всъщност молбата се оказа почти обичайна. Чисто и просто трябваше да вляза в някоя книжарница и да купя два-три екземпляра от една книга. Мая Виталевна ми каза, че преди около година към нея се обърнал представител на голямо испанско издателство с предложение да купи от нея правата за превод и публикация на дневниците и бележниците й. Имали проект, който се наричал именно така — „Бележници“, — в тази поредица публикували онова, което се нарича „бележници на писатели“: нахвърляни проекти, бележки, откъси от дневници, творчески идеи. С една дума, онази суровина, от която после се ражда литературният текст. Поредицата била предназначена не толкова за широката читателска публика, колкото за литературоведи, критици и други специалисти. Проектът предвиждал публикуването на бележниците по на един автор от всяка европейска страна. Единственото условие било поне едно произведение на този автор да е било преведено на испански, та онзи, който чете „бележника“, да може да се обърне към литературния текст и да види ясно кое от кое се ражда и какво се получава от всичко това. Разбрало се, че навремето на испански били излезли цели две книги на Мая Истомина, така че тя се поровила в архивните си папки, намерила нужното, направила ксерокопия и ги изпратила. Подписала договор, получила хонорара и сега искала да има екземпляр на испански. Едно напълно законно и повече от разбираемо желание.

Молбата не ми се видя обременителна и аз с готовност обещах на Мая Виталевна да я изпълня. Тя пък, на свой ред, ми обеща да дойде в клуба, когато я поканим, за да разкаже на моите любими старци за различни писатели, с които се е срещала.

Ако знаех в онзи момент какъв лабиринт от загадки и стари тайни ще възникне от тази нищо и никаква невинна молба да купя от Барселона една книга на испански…

* * *

Моите надежди, че маминка ще понесе поредната премиера на татко с олимпийско спокойствие, рухнаха. Предстоящата изява на Владимир Дорошин в „Аида“ в ролята на етиопския цар Амонасро се превърна за майка ми в Кошмар, после в Кошмарен ужас, и два дни преди спектакъла тя ридаеше в телефонната слушалка и настояваше да отида при нея незабавно. Свикнал съм с подобни ситуации и отдавна съм си отработил алгоритъм на действията за такива случаи, още повече че в моя международен паспорт се кипри дългосрочна шенгенска виза. Посещение в агенцията на „Аерофлот“, за да платя и взема запазения самолетен билет, после — в поликлиниката при лекаря, който е не само голям любител на операта, но и мой участъков терапевт, отнася се с разбиране към нервната система на маминка и ми дава болничен лист при първо поискване, после — при Валка Семьонов, за да се посъвещаваме, тъй като в мое отсъствие той трябва да поеме моя участък. Почистих с четчица смокинга (маминка не признава никакво друго облекло за премиера), опаковах го в куфарчето, нахвърлях в малка чанта тоалетни принадлежности и една тениска, в случай че е много горещо, защото беше септември и в Барселона грееше слънце, предадох котките на грижите на Светка Безрядина и поех към летището.

От всички градове в чужбина, където ми се налага да ходя във връзка с татковите премиери и мамините Кошмарни ужаси, най-много обичам Барселона. Работата е там, че по рождение страдам от топографски кретенизъм и на непознато място веднага започвам да се оплитам в улиците и да губя посоките, а Барселона е проектирана предимно на квадратно-гнездовия принцип — поне в централната си част, от която аз и бездруго не се отдалечавам — и за да се изгубиш там, трябва да си по-тъп и от мен, а това, повярвайте ми, не всеки го може. Освен това в Барселона има един просто прекрасен булевард, наречен „Диагонал“, който пресича строго по диагонал целия град, и ако човек не се отклонява много от него, не може да се загуби дори при най-добро желание. Второто достойнство на Барселона в моите очи е фактът, че оперният театър „Лицеу“ се намира на булевард „Рамбъл“, който стига до крайбрежната улица. Тоест разхождаш си се по „Рамбъл“, пиеш бира или кафе на чист въздух, разглеждаш и купуваш сувенири от павилиончетата (непременно за добрия участъков лекар, както и за Валка Семьонов и неговото многобройно семейство), любуваш се на морето, дишаш морски въздух, гледаш чайките, после — в нужния момент — хоп! и вече си в гримьорната на татко, намъкваш донесения предварително смокинг и се отправяш с маминка към залата. Просто, лесно и удобно. Аз не съм голям любител на екскурзиите и разглеждането на забележителности не ме вдъхновява особено, затова предпочитам да се разхождам по булевард „Рамбъл“, като се отдалечавам по него най-много до половин километър. Само че близо до операта нямаше книжарници.

Наложи се да помоля за помощ мама, още повече че и без това трябваше с всички сили да отвличам вниманието й от Кошмарния ужас. Маминка похватно чуруликаше на езиците на всички страни, в които татко пееше редовно, и с удоволствие се съгласи да дойде с мен за книгата. В първата книжарница, в която влязохме, нямаха поредицата „Бележници“, нещо повече, младичките продавачки дори не бяха чували за такава поредица.

— Тази книжарница е малка — обнадежди ме маминка, — сега ще те заведа в една голяма книжарница, където имат всичко.

Но и там нямаше „Бележници“, а продавачките също така недоумяващо свиваха рамене и казваха, че не са чували за такава поредица.

— Напълно е възможно — авторитетно заяви мама. — Нали самият ти ми каза, че поредицата е адресирана към специалисти, а не към широката читателска публика, това е по-скоро научна литература и трябва да се търси в специализирани книжарници.

Вместо мечтаната разходка по „Рамбъл“, се наложи да се върнем в хотела, където имаше компютър, включен в интернет. Маминка ловко се зарови из сайтовете и след известно време озадачено каза:

— Егорушка, никъде не намирам да се споменава за тази поредица. Сигурен ли си, че е под общо заглавие „Бележници“?

— Сигурен съм — отговорих уверено.

— А как се казва издателството?

— Ох, не попитах за това. Но можем да се обадим на Истомина по телефона и да я попитаме, тя със сигурност знае.

— Ами добре, обади й се, защото, ако действаме напосоки, няма да намерим нищо.

Добре че бях взел със себе си телефонния номер на Истомина. Тя си беше вкъщи и ми продиктува по букви името на издателството. Мама отново седна пред компютъра, а аз излязох на терасата, седнах в шезлонга, изложих лицето си на топлото слънчице и се отпуснах. Ето, щом намерим книгата за Мая Виталевна, а вечерта чуем спектакъла и татко, утре сутринта се качвам на самолета — и право вкъщи. Все пак странен живот водя… Едва завчера шетах из улици, бунища, изоставени гаражи и мръсни сутерени, а днес седя в разкошен апартамент в петзвезден хотел, почти на брега на Средиземно море, и около мен звучи радващата слуха ми испанска реч (е, ако трябва да бъда точен — не съвсем испанска, не кастилска, а каталунска, но за мен, който не знае нито един от тези езици, няма разлика), а утре отново ще облека униформата и ще се разшетам по тавани и бунища, ще търся откраднати коли и ще укротявам скандалджии и пияници.

Изглежда, съм задрямал, защото, когато над ухото ми прозвуча гласът на мама, се сепнах и едва не паднах от шезлонга.

— Егор, нищо не разбирам — разтревожено каза мама. — Не мога да намеря нито поредицата, нито издателството.

— Може да е малко и да няма собствен сайт — предположих сънено.

— Но аз търсих не само сайт, а и изобщо името на издателството. Не може да не е споменато никъде, ако съществува.

— Мамо, всичко може да бъде. Хайде да намерим телефона на някое голямо издателство, да се обадим и да попитаме. Те сигурно имат някакви свои справочници.

— Добра идея — оживи се тя и пак седна пред компютъра. — Ето, намерих телефоните на издателска група „Планета“.

— Става — одобрих аз. — Щом е група, определено е нещо голямо и там знаят всичко.

Продължих да лентяйствам на терасата, а мама бърбореше по телефона. Не разбирах какво говори тя, но по интонацията се досещах, че уговаря някого, ядосва се и се мъчи да убеди отсрещния в нещо. Вероятно й дадоха друг телефонен номер, защото тя пак започна да набира. Докато слушах с половин ухо мелодичното й бърборене, си мислех, че край мама особено остро чувствам собственото си несъвършенство. Тя не само с лекота се ориентираше в разговорния език на всяка страна и умело го използваше, но се ориентираше безпогрешно и в градското пространство и изключително рядко използваше карта. Вероятно за това бе изиграл роля дългогодишният й опит при пътуванията за татковите гастроли, но моята маминка си има и природни дарби. А каква красавица е! За татко пък с неговия певчески и артистичен талант да не говоря! Да се чудиш просто как такива щедро надарени от природата родители са дали живот на невзрачно синче като мен. С нищо неизпъкващ, скромен участъков милиционер. Вярно, и аз имам някои способности, които ми дават възможност да печеля доста прилични пари, но от мама и татко ме дели разстояние като до Луната. Или до Марс. В училище съвсем слабо залягах над астрономията, може да се каже, изобщо не учех по нея, така че слабо си представям коя планета е по-далече от Земята. Май все пак е Марс, защото Луната ни е спътник. Или не е? Не си спомням.

Най-сетне мама затвори телефона и ме извика.

— Те са абсолютно сигурни, че не съществува нито такова издателство, нито такава поредица — объркано каза тя.

— Но нали сама разбираш, че това не може да бъде. Има договор, те са платили. Стоп! — зарадвано възкликнах аз. — Какъв идиот съм! Та нали съществува договор! И в него трябва да са налице реквизитите на издателството, неговият адрес и името на човека, подписал договора. Сега пак ще се обадя на Истомина и ще науча всичко.

Веднага набрах телефона.

— Договорът ли — учудено попита Мая Виталевна. — Но аз го нямам.

— Как така го нямате? Къде се е дянал?

— Аз го подписах и го дадох на представителя, който дойде при мен.

— Но при вас трябваше да остане един екземпляр. Подписали сте най-малко два.

Виж по тези въпроси съм спец, самият аз подписвам такива договори с продуцентската фирма на Борис Безрядин всеки месец, и то винаги по три екземпляра, единият от които остава при мен.

— Разбира се, Игор, ясно ми е за какво говорите. Той ми донесе два екземпляра, аз ги подписах и той ги взе, за да ги изпрати в Испания, където трябваше да ги подпишат ръководителите на издателството.

— И какво? Не ви ли върнаха единия подписан екземпляр?

— Не. И аз някак бях забравила за това. Нали ми платиха…

— Мая Виталевна, ще ви задам един нетактичен въпрос, просто за да разбера…

— Да, да, питайте.

— Голям ли беше хонорарът?

— Много приличен за подобен материал.

— И все пак?

— Пет хиляди евро.

Наистина, повече от приличен. Доколкото знам, толкова пари се плащат, когато се купуват права за белетристика, която се предполага, че ще се продаде в доста голям тираж. За тясно специализирана литература пет хиляди евро са дори множко. Значи намеренията на издателя, който е купил правата от Истомина, са били сериозни. Но къде се е дянал този издател заедно с неговата тясно специализирана книжна поредица и сериозните намерения?

У мен се пробуди милиционерът и ми стана интересно.

— Останали ли са у вас координатите на човека, който е идвал? — попитах Мая.

— Не.

— Нито телефон, нито адрес?

— Не, Игор, нищо. Той каза, че е дошъл от Испания, живее там постоянно, в Москва е отседнал в хотел. Какъв е смисълът да ми оставя координати?

— Поне името му не запомнихте ли?

— Имам го записано. Сега, един момент…

Тя пошумоля край слушалката с някакви листове, сигурно преглеждаше миналогодишния си бележник.

— Намерих го. Сергей Иванович Клюев.

Но каква полза… Къде ти сега да търся из цяла Испания този Клюев? Защо ли изобщо попитах? Безсмислено. Сигурно си каза думата навикът ми — почувствах се на работа и забравих, че се намирам в чужбина.

— Извинете, Игор, че ви причиних толкова грижи. По дяволите тази книжка, не си губете времето с нея. Досещам се какво може да е станало.

— Какво?

— Издателството не е било голямо, този Клюев ме е излъгал, всъщност е било малко и току-що създадено. „Бележници“ е бил първият им проект, те са го измислили и са били сигурни, че ще е успешен. Но проектът се е провалил. Или нещо им се е случило и са фалирали, без да издадат нито една книга. Това е. Случват се такива неща, знам. Жалко, разбира се, но какво да се прави.

За миг ми се стори, че отново виждам усмивката й — предпазлива, сякаш тя се съмнява дори в правото си да се усмихва.

Един час преди спектакъла ние с мама вече седяхме в татковата гримьорна, по-нататък всичко продължи по обичайния ред: спектакъл, овации, цветя, вечеря, спане, обилна „петзвездна“ закуска, такси до летището, регистрация, паспортен контрол, два стека цигари от безмитния магазин за Светка Безрядина, повече от четири часа във въздуха — и ето че вече прибирах колата си от паркинга на Шереметево.

Край. У дома съм.

* * *

Секретарката Ларочка търпеливо стоеше до вратата в очакване шефът да благоволи да я забележи. Още от сутринта имаше чувството, че Лев Александрович сякаш не е на себе си, задава странни въпроси, не чува отговорите и очите му са някак необичайни или пък… През трите години, откакто работеше тук, Лара не беше виждала Аргунов с такива очи, а какво ли не бе се случвало: и трудности, и конфликти, и скандали, така че уж бе успяла да види шефа си във всякакви състояния. Обаче не. Днес той беше съвсем особен, неразбираем, така че Лара се притесняваше и не знаеше как да се държи, за да не ядоса началника, който инак винаги се държеше коректно, а дори и да повишаваше някому глас, то не и на нея, неговата секретарка.

Аргунов се бе навел над книжата на бюрото си, но Лара ясно виждаше, че не ги чете. Той обаче не вдигаше глава и не поглеждаше Лара, макар че само преди десет минути я бе повикал в кабинета си. Тя влезе и ето вече цели десет минути стоеше и се чувстваше като пълна глупачка, без да разбира какво става. Аргунов мълчеше, макар че нямаше как да не вижда застаналото на три метра от него момиче.

— Лев Александрович — полугласно го извика Лара за трети или четвърти път.

Този опит беше сполучлив, шефът вдигна очи и се втренчи в секретарката с поглед, изразяващ пълно недоумение.

— Да, Лара? Искахте нещо да ми кажете ли?

— Вие ме извикахте — сдържано отговори момичето, като се опита да скрие обидата си.

„Искахте нещо…“ Абе нищо не е искала. Вече минава седем, отдавна е време да си тръгва, а ето че стои тук като глупачка и чака неизвестно какво.

— Ах, да, Ларочка, извинете, разсеял съм се… Исках нещо да ви кажа… По дяволите, изхвръкнало ми е от ума. Извинете, за бога.

— Няма нищо, Лев Александрович — омекна тя.

Кой го знае, може наистина да има толкова сериозни проблеми, че да му се е запалила главата. Всичко се случва на този свят.

— Да ви направя ли чай? — съчувствено предложи тя.

— Не, не, благодаря. Извикайте колата, ще си тръгвам.

— Добре.

Тя се обади на шофьора на Аргунов, подреди бюрото си, изключи компютъра и кафе машината, смени си обувките — свали елегантните, на висок ток, и обу по-удобните, с които ходеше по улицата, освежи грима си и се приготви да си тръгне. Но не и преди да излезе шефът. Такива са правилата. Ако той сам не каже, че секретарката е свободна до утре, трябва да стои, докато той е в кабинета си.

А Аргунов още не си тръгва. Какво ли чака? Може би някой да му се обади по телефона? Защо тогава я помоли да извика колата? Чудна работа.

Лара с въздишка отвори чантата си и извади книгата, която четеше в мотрисата. Тя живееше в близкото Подмосковие, много време й отиваше за път, затова обикновено не излизаше от къщи без книга.

Успя да прочете десет страници, когато в приемната дойде Миша, шофьорът на Аргунов.

— Лара, случило ли се е нещо? Защо шефът не слиза? Или отменяме всичко и не пътуваме за никъде?

Тя сви рамене.

— Не знам. Нареди ми да извикам колата, не съм получавала никакви други нареждания.

— Защо не му звъннеш да го попиташ? Защото аз седя като глупак в колата, а по телевизията дават такъв мач… гледах го с охранителите. Ако още няма да тръгваме, да отида да погледам.

— Ти му се обади — сопна се Лара, която нещо недолюбваше Миша.

— Какво има бе, Лара? — учуди се момчето. — Конфликт на интереси ли, какво?

— Не, просто Лев Александрович днес е някак неадекватен. Извика ме и после стърчах под носа му цял половин час, докато ме забеляза. А сетне се оказа, че не помни за какво ме е извикал. С една дума, ако желаеш, ти му се обади, аз не искам да си навличам неприятности.

За половината час тя, разбира се, доста преувеличи, но щеше ли да е жена, ако в разказите си предаваше събитията с точност до минута или сантиметър? Жените, за разлика от мъжете, са разказвачки по природа, а за разказвача първата и най-важна работа е да направи разказа интересен и ярък, инак ще бъде скучно. Мъжете излагат факти, а жените разказват истории, и това се състои цялата разлика.

В приемната имаше малък телевизор и Миша му хвърли жаден поглед.

— Лара, може ли да включа телевизора? Ще поседя тук, ще погледам мача.

— Включи го — хладно отвърна тя. — Само не увеличавай звука.

Аргунов излезе чак след четирийсет минути и Лариса със съжаление видя, че книгата й почти свършва и за пътя с метрото и електричката страниците явно няма да й стигнат.

* * *

— Не натискай газта, Миша — помоли Аргунов, — вали, пътят е мокър. Аз не бързам.

— Добре, Лев Александрович — кимна шофьорът, — няма.

Аргунов не се опасяваше нито от мокрия асфалт, нито от дъжда. Но той наистина не бързаше. А ако трябваше да бъде абсолютно честен спрямо себе си, Лев Александрович би трябвало да признае, че по всякакъв начин се опитва да отложи момента на прибирането си у дома. Защото вкъщи вече нямаше да може да се преструва, че нищо не се е случило, щеше да отвори гардероба в спалнята си и отново да види ТОВА.

Той видя ТОВА късно снощи, когато преди лягане вадеше от гардероба чиста пижама. ТОВА падна от горния рафт право в ръцете му. Малка тениска за седем-осемгодишно дете, жълтичка, със смешен заек на гърдите. В първия момент той се вцепени, после трескаво напъха тениската обратно в гардероба, затвори вратата и с треперещи ръце я заключи, сякаш парчето жълт трикотаж беше живо и можеше да изпълзи от там, да му се нахвърли, когато спи, и да го удуши.

През нощта не смееше да заспи, а вероятно не би могъл дори и да искаше. Лежеше, вслушваше се в себе си, вглеждаше се в себе си, спомняше си и изстиваше от ужас. Нима всичко се бе върнало?

… Бяха минали почти трийсет години, но той и до ден-днешен не можеше да си спомни случилото се тогава, без да изпадне в ужас и да се разтрепери. Тогава, през седемдесет и пета, той намери в апартамента си, в нощното шкафче до дивана, коланче от детска рокличка, бяло на червени точици. Отначало се чудеше и недоумяваше, дори се смееше на неочакваната находка и весело, доколкото си спомняше, на бутилка евтино вино в кухнята на апартамента си, с шеги и закачки разказа за това на приятеля си Славка Ситников. Отначало и Славка се посмя, после изведнъж стана необичайно сериозен.

— Слушай, Льовка, ами че това е лошо — угрижено каза той. — Много лошо.

— Защо? — не разбра Льова.

— Ами разбираш ли… С една дума, аз не бива да ти го казвам, защото… е, нали схващаш. Това е класифицирана информация, не бива да се разгласява. Абе работата е там, че…

Славка се помота, направи солидна пауза, започна да налива вино в чашите. Льова Аргунов все още нищо не разбираше, но го обзе толкова остра тревога, че просто му беше трудно да я понесе.

— Стига си протакал де! — подвикна той на приятеля си. — Щом си решил да ми кажеш — говори, защото ме уплаши до смърт.

— Абе… нали знаеш, в градския комитет аз работя в отдела, който наблюдава административните органи, включително милицията. Та значи при нас задължително се изпращат сведения за произшествията в града. Само че, Льова, нищо не съм ти казвал, нали така?

— Ами ти и бездруго нищо не си ми казал. Можеш ли ясно да ми обясниш каква е тая история с коланчето?

— Разбираш ли, в Москва се е появил маниак, който отвлича малки деца от детски градини и училища. Убива ги и… е, разни неща. Няма да ти разказвам с подробности. Цялата милиция е на нокти, почти цяла година го търсят. Само че, Льова, повтарям, тази информация е класифицирана, в никакъв случай не бива да се разгласява, иначе в града ще настане паника.

— Абе разбирам — ядосано подвикна Аргунов. — Само че аз какво общо имам?

— Льовка, не ми се сърди, но спомняш ли си, ти веднъж ми каза, че като малък си имал пристъпи… Е, страдал си от нещо като лунатизъм.

— Сомнамбулизъм — потвърди Аргунов.

— Ходел си някъде насън, а после не си можел да си спомниш къде си бил и какво си правил. Дори веднъж за малко да те изгонят от пионерски лагер заради това. Нали?

— Така беше. И какво? Искаш да кажеш, че съм ходил някъде насън и съм откраднал това идиотско коланче? Ами че аз вече от много години не съм имал такива пристъпи.

— Льова, чуй ме. — Ситников посегна за цигарите си и трескаво запали една. — Твоите родители работят в Дубна^[3] и си идват в Москва само от време на време.

— Е, и?

— Ами фактически ти живееш сам. Разбираш ли? Абсолютно сам. Докато си живял с родителите си, те са виждали, че нощем ставаш, правиш нещо, а на сутринта нищичко не си спомняш и са можели да ти го кажат. А сега кой ще ти каже? Ако ходиш някъде насън, кой вижда това? А онзи, който те вижда, от къде може да знае, че всъщност ти спиш и нищо не разбираш, а после нищо няма и да си спомниш? Няма кой да ти каже. И ти живееш в щастливо неведение, мислиш, че пристъпите ти отдавна са престанали. А всъщност…

— Чакай, чакай — изплаши се Льова, — ти какво си мислиш — че аз съм този маниак ли? Че отвличам и убивам дечица? Абе ти да не откачи нещо?

Той почти крещеше, стиснал юмруци така, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. В този момент беше готов да убие приятеля си Славка Ситников. Беше го обзела такава ярост, че му притъмняваше пред очите.

И изведнъж се опомни. Ярост, неконтролируема агресия, желание да удари, да убие… Той, кроткият, безобиден аспирант, физикът теоретик, син на майка доцент и баща професор, перспективният двайсет и осем годишен млад учен Льова Аргунов, книжният плъх — излиза, че е способен на такива силни и разрушителни емоции. Ами ако наистина?… Ако Славка е прав и пристъпите му не са престанали, просто сега той не знае за тях?

Льова опита да се овладее, да се успокои и съсредоточи. И спасителната идея го споходи веднага!

— Но нали децата са отвличани от детска градина или училище?

— Да.

— Значи това е ставало денем?

— Различно. Понякога сутрин, понякога следобед, а понякога и привечер.

— Ето виждаш ли — Льова тържествуващо се усмихна. — Значи не е нощем. През нощта децата си спят по къщите и никой никъде не може да ги отвлече.

— Ей че го каза — усмихна се неприятно Ситников. — Ти какъв си? Чиновник в канцелария ли? Ти си аспирант, седиш си вкъщи и работиш върху дисертация, работното ти време не е от девет до шест, а когато ти си пожелаеш. Какво, да не би да не знам как работите? Клюмате над книгите по цели нощи, а после по цял ден спите. Спомни си колко пъти съм ти се обаждал през деня, а ти ми отговаряше абсолютно сънен и ми казваше, че си си легнал в осем сутринта, защото предната вечер те е споходила поредната гениална идея, така че цяла нощ си я обмислял. Така беше, нали?

— Така беше — призна Льова. — Слушай, Слава, ти отдавна ме познаваш, кажи ми честно: наистина ли смяташ, че съм способен на такова нещо? Наистина ли мислиш, че съм аз?

— Стига, какво приказваш! — Ситников се усмихна успокояващо и отново наля вино. — Дай да пийнем.

Той гаврътна своята чаша и запали нова цигара.

— Ти си ми приятел, Льовка, и аз ти вярвам като на самия себе си. Но не всички хора на този свят са ти приятели и биха ти повярвали. Затова е по-добре никой да не знае за тази история с коланчето, разбираш ли? Аз няма да кажа на никого. И ти не казвай. Разбрахме ли се?

— Не, почакай. — Льова още не можеше да се успокои. — Аз искам да разбера какво става. Нали трябва да съм наясно…

— Нищо не трябва. — Слава леко повиши глас. — Не го вземай толкова присърце. Ама и аз съм глупак, не биваше да ти разказвам тези неща. Тоест не, правилно постъпих, като ти разказах, защото сега ти разбираш, че не бива да приказваш наляво и надясно за това коланче и за твоите пристъпи. Разбра ли? А си казал на някого, а клюките го разнесли навсякъде, току-виж стигнало и до милиционерите, че като се вкопчат в теб, ще те изтормозят, а на всичко отгоре може да те пратят и на психиатрична експертиза. Пак добре, ако е амбулаторна, но представи си, че поискат стационарна? Това значи да те вкарат за цял месец в лудница. И край, кариерата ти е съсипана. Разбра ли ме?

— Разбрах. Но въпреки това искам да съм наясно имам ли пристъпи или не, а ако имам, какво правя през това време — твърдо каза Аргунов. — Не вярвам да съм убиец, но съм учен и обичам да проверявам всичко точно. Трябва да бъда сигурен.

— Ей, какъв човек си бе — усмихна се Ситников. — Добре, хвани някоя мацка да живее с теб и да нощува тук, тогава веднага ще научиш всичко. Ето например нашата приятелка — само й намигни и веднага ще бъде твоя. Отдавна въздиша по теб, нали знаеш.

— Ти си луд — махна с ръка Льова. — Нея пък не ща и да я видя.

— Хайде стига, момичето е красиво, влюбено е в теб до уши, какво повече искаш? И най-важното: ако нещо не е наред, тя никога не би те издала. Схващаш ли мисълта ми сега?

— Не искам дори да говорим за това — отсече Аргунов.

— Но защо? Какво не ти харесва в нея?

— Не ми харесва — и толкоз. И изобщо съм сигурен, че няма да има никакво „не наред“.

— Е, то се знае — съгласи се Ситников.

Този ден те пиха много и повече не се върнаха към разговора за пристъпите на Аргунов и загадъчното коланче от детска рокля, стараейки се да обсъждат всичко друго, само не и това.

Слава Ситников отдавна си беше отишъл, а Льова още седеше на дивана в хола, въртеше в ръцете си коланчето на червени точки и с ужас си мислеше: „Нима наистина съм го направил аз? Славка само се преструва, че ми вярва, всъщност е сигурен, че аз убивам и насилвам малки деца, но ми е приятел и е готов да ме прикрива. Готов е да ми помогне, дори направи служебна простъпка, като разгласи класифицирана информация, за да ме предпази от необмислени действия. Той знае със сигурност, че съм аз. А аз? Знам ли това аз?“

Близо месец след този разговор Льова Аргунов живя в постоянен кошмар. Всеки път, преди да си легне, внимателно оглеждаше жилището си и се стараеше да запомни кое къде и в какво положение се намира, поставяше хитри „капани“ и когато се събудеше, първата му работа беше да провери не личи ли по тях да е ставал насън и да е правил нещо. Сънят му от ден на ден ставаше все по-кратък и тревожен, в края на краищата той изобщо престана да спи, отслабна, почерня, изостави работата си върху дисертацията, по цели денонощия се тормозеше от съмнения и страхове. Той убиец ли е? Или не е?

После му поолекна, в края на краищата всяка болка отслабва, а страхът става обичаен елемент от ежедневието. Минаха още няколко месеца и всичко се върна в обичайното си русло. Съмненията останаха, той нищо не забрави, но тревогата лека-полека се притъпи и Льова отново сериозно се зае с дисертацията и бързо я завърши. Ситников никога повече не заговори за убитите деца, а и Аргунов не го попита за тях. Страхуваше се, че ще чуе отговор, след който няма да знае какво да прави.

След още две години Льова съвсем се успокои и най-сетне направи предложение на младата жена, с която се срещаше отдавна. Ожени се, роди му се дъщеря, твърде успешно се изкачваше по стълбичката на научно-педагогическата кариера, промени научната си специализация, захвана се с приложна физика, патентова доста изобретения, които можеха успешно да се използват в строителните технологии, а когато се зароди новата икономика, започна — не без помощта на стария си приятел Слава Ситников — да се занимава с бизнес, като пусна на пазара въпросните технологии. Бизнесът се развиваше успешно, Аргунов стана заможен човек и сега, когато до шейсетгодишнината му оставаха само две години, вече се замисляше дали да не започне да се занимава с политика. С неговите пари това беше напълно реално, той би могъл да стане ако не второ, поне трето лице практически във всяка партия, щяха да го приемат с отворени обятия. Кошмарът от седемдесет и пета година почти бе забравен…

И изведнъж вчера той откри в гардероба си детската тениска. И всичко се върна. Вече от три години спяха в отделни спални с жена си. И не защото отношенията им се бяха разпалили, не, просто възрастта си искаше своето. Жена му отдавна се оплакваше, че нощем Лев Александрович хърка толкова силно, че не може да спи до него. Тя пък, обратното, има лек сън и понякога сънува кошмари, след които се събужда със силно сърцебиене и трябва да става, за да вземе лекарство или просто да изпие чаша вода, а не иска да безпокои мъжа си.

Къщата беше огромна, триетажна, спалнята на жена му беше на втория етаж, а самият Аргунов спеше на третия и дори да ставаше нощем, тя определено не би могла да го чуе или види. Докато спяха заедно, жена му не беше му казвала за някакви пристъпи и Лев беше сигурен, че няма такива. Те бяха престанали много отдавна и той можеше веднъж завинаги да забрави за тях. Но знае ли човек какво е ставало през последните три години? В къщата имаше охрана, но нощем пазачите спяха дълбоко, Аргунов знаеше това. Тяхната работа беше да не позволят на външни хора да проникват на територията на дома, за което съществуваше постоянно включена електронна сигнализация. Те не бяха получавали задача да следят излизащия от къщи домакин. И дори да бяха видели нощем Лев Александрович, само щяха да свият рамене: човекът просто излиза да се разходи, има право. Не е фигура от такъв мащаб, че телохранителите постоянно да се мъкнат подире му. Аргунов знаеше, че сомнамбулизмът е слабо изучено явление, специалисти му бяха казвали, че той и до ден-днешен е „бяло петно“ в науката и никой не може да каже защо човек в един момент започва да ходи насън и защо в друг момент спира. Причината може да е психическа травма, силен стрес, продължително нервно напрежение, дори инфекциозна болест — буквално всичко. А стресове в живота на един състоятелен бизнесмен винаги има, при това човек не свиква с тях с годините. Напротив, с възрастта ги понася все по-трудно, с все по-тежки последствия за здравето, това всички го знаят.

Всичко беше тъй благополучно, толкова спокойно… И не щеш ли, онова се върна. Но може това да е само сън? Не е имало снощи никаква детска тениска, само я е сънувал. И не е прекарал безсънна нощ, в действителност е спал дълбоко, толкова дълбоко, че сега не може да различи съня от реалността. Сега ще се прибере, ще вечеря с жена си, после ще се качи на третия етаж, ще влезе в спалнята си, ще отвори гардероба и ще се убеди, че няма и помен от някаква си детска жълта тениска със смешен заек на гърдите.

Ами ако има? Какво ще прави? Колко хубаво щеше да бъде, ако имаше внуци! Тогава можеше да си каже, че някое от децата е играло в дядовата си спалня и е пъхнало тениската си в неговия гардероб. И нямаше да има никакви въпроси, мъка, съмнения и страхове. Но Аргунов нямаше внуци. Неговата единствена дъщеря се омъжи едва преди седмица и замина с новоизлюпения си съпруг на двумесечно сватбено пътешествие из Европа.

Той никога не бе мислил, че домът му се намира толкова близо до центъра на Москва. Когато колата влизаше в двора, Аргунов неволно се прегърби. Искаше му се да се смали, да стане незабележим, да изчезне, да се изпари от колата и да престане да съществува. Тогава нямаше да е нужно да влиза в къщата, да се качва в спалнята си и да отваря гардероба.

Не може да не го отвори. Трябва да го отвори. Защото в дъното на душата му все още трепка плахата надежда, че всичко е било сън и не е имало нищо подобно.

Ами ако ТОВА е там?

Тогава ще се обади на Слава Ситников. Слава е единственият, с когото може да си поговори за това.

* * *

Олеся отново постави два жетона на червено, един на „нечетно“ и три на втората дузина. „Всеки път прави едно и също“ — помисли си Ситников, загледан с усмивка в младата жена.

— Никога ли няма да ти омръзне да правиш едни и същи залози? — попита я ласкаво. — Поне за разнообразие заложи на „нула“ или на първата дузина.

— За нищо на света! — весело отсече Олеся и го млясна по бузата.

— Добре, тогава промени броя на жетоните.

— За нищо на света — повтори тя, без да откъсва очи от топчето, което трескаво се мяташе в колелото на рулетката.

— Това е въпрос на принцип. Червено, „нечетно“ и втората дузина. Ще играя дотогава, докато накрая спечеля с тези залози.

— Ами с тях не можеш да спечелиш много. Разбирам да залагаше на едно и също число. Това е въпрос само на търпение и рано или късно ще удариш голямата печалба. А така…

— Аз не искам много и наведнъж — усмихна се тя и се притисна до него. — За мен е важен процесът. Моля те, поръчай ми едно кампари ориндж.

Ситников се огледа, откри сервитьора и го извика с едва забележимо движение на пръстите. След миг симпатичното чернооко момче се наведе над него.

— Слушам ви.

— За дамата кампари ориндж, а за мен, ако обичате, еспресо и пакет „Вог“.

Той бавно пиеше кафето си, пушеше тънка „дамска“ цигара и се любуваше на Олеся. Боже, колко я обичаше! Когато я гледаше, всичко в него се разтапяше и се превръщаше в мека пухена възглавница. Тя нямаше недостатъци, беше съвършена, както са съвършени дъщерите за своите любящи бащи, а синовете — за своите любящи майки.

В чантичката на Олеся замърка телефонът. Тя ядосано сбърчи носле и без да поглежда, натисна копчето.

— Ало! Аз ли? В казиното съм. Ами да, играя… Не, не, не се тревожи, с татко съм… Ама престани, за бога, колко може да съм пила! Три кампарита, в тях колко е алкохолът — няколко капки. Добре, добре, разбрах. — Тя подаде слушалката на Ситников. — Приеми указанията на ръководството — прошепна му и отново се извърна към игралната маса.

— Разбира се, ще я откарам, не се тревожи — каза той, без да пилее излишни думи за поздрав. — Добре, ще се видим по-късно.

Ей, какъв мъж е намерил господ за момичето му! Същинска квачка. Впрочем в ролята на господ в случая се бе изявил самият Ситников. Какво пък, за всичко се плаща. Гриша има недостатъци, но кой ли няма? Затова пък този брак има сума ти преимущества и Вячеслав Антонович е спокоен за Олеся. Тя е в добри ръце. Във всеки случай в такива, които харесват лично на него, на Ситников.

— С татко си била — изхъмка той и й върна телефона. — Намерила си прикритие. Мислиш, че щом татко ти е до теб, порокът в очите на съпруга ти престава да бъде порок, така ли?

Олеся се обърна и го погледна право в очите.

— Щом татко ми е до мен, значи до мен не е някой любовник — каза тя меко. — Та това е очевидно.

„Никак дори не е очевидно“ — саркастично си помисли Ситников.

Той така и не бе разбрал напълно какво я влече насам, към казиното, защо тя с такова упорство идва да играе на рулетката два пъти седмично, прави едни и същи залози и напуска заведението не когато свърши жетоните и парите, а в момент, известен единствено на нея. Тя играеше хазартно, вълнуваше се, стискаше длани, очите й горяха, бузите ту пламтяха, ту ставаха мраморнобели, но след около два часа Олеся спираше да играе и си тръгваше. И колкото и да се бе мъчил, Вячеслав Антонович така и не бе получил смислен отговор — защо.

Той си поръча още едно кафе, отдалечи се от масата и седна в един мек фотьойл, до който имаше ниска дървена масичка с пепелник. Самият Ситников изобщо не играеше, никога и при никакви обстоятелства, нямаше влечение към хазартните игри, освен това беше държавен служител, ръководител на отдел в Министерството на икономиката, и трябваше да пази репутацията си. Добре е известно, че игрите в казино са лек и практически безконтролен начин за пране на пари, получени като подкуп, но за какво му беше на Ситников това главоболие? С Олеся обаче идваше в казиното с удоволствие, защото всяка минута край нея беше празник. Не играеше, а просто стоеше до нея или леко встрани, наблюдавайки как тя играе, разговаряше с нея. Ето и сега седеше и гледаше стегнатия й в тънка трикотажна рокля гръб, изящната й шия, поклащащите се дълги обеци, изискано подстриганите й коси на тила и му се струваше, че на света не съществува нищо по-хубаво, нищо по-прекрасно. Колко милостива е все пак съдбата към него, щом му е дала Олеся и му е позволила да се любува на тази красота!

Отново иззвъня телефон, този път неговият.

— Слава…

В първия момент Ситников дори не позна гласа и се намръщи.

— Слушам ви — каза строго.

— Слава, аз съм.

— Господи, Льовка! Какво е станало с гласа ти? Да не си болен? Или се е случило нещо?

— Случи се Слава, трябва да говоря с теб. Много е важно и спешно.

— Какво, още днес ли?

Ситников хвърли поглед към часовника — десет и половина. Да, неприятно…

— Не ми отказвай, Слава. Загубен съм без теб.

— Ама разбира се, разбира се. При мен ли искаш да дойдеш?

— Аз… не знам. Нямам представа как ще е по-добре… Изобщо нищо не разбирам.

— Ясно. Вкъщи ли си?

— Да.

— Аз ще дойда.

— Кога?

Ситников отново погледна циферблата. Сега уличното движение е относително ненатоварено, няма да има задръствания. За да откара Олеся вкъщи, ще му трябват двайсетина минути, от там до крайградската къща на Аргунов са още четирийсет. Но ще се съгласи ли Олеся да спре играта си веднага? Ами ако започне да капризничи, ако поиска да остане още? Тогава ще му се наложи да изгуби известно време за обяснения и увещания.

— След около час, час и петнайсет минути. По-рано няма да мога.

— Чакам те, Слава, чакам те с нетърпение.

Но не се наложи да губи нито думи, нито време. Още щом й каза, че е време да тръгват, тя събра от масата останалите жетони и Ситников не забеляза ни най-малък признак на недоволство по красивото й лице.

— Извинявай, че те прекъснах — виновно каза Вячеслав Антонович, когато се качиха в колата. — Но това наистина е важна работа.

Олеся мълчаливо взе ръката му, допря пръстите до бузата си, целуна я.

— Никога не ми се извинявай. — Гласът й звучеше тихо, но твърдо. — Ти знаеш какво правиш и не съм аз тази, която ще ти каже правилно ли е то или не.

От тези думи буца заседна на гърлото му и Ситников имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Стисна по-силно нейните тънки пръсти.

— Ти си най-голямото съкровище в живота ми. Така е, така ще бъде и никакви твои съпрузи няма да променят това. Винаги ще бъдеш моето съкровище, а не тяхното. Разбра ли ме?

— Защо „съпрузи“, защо в множествено число? — Тя лукаво се усмихна. — Аз имам само един съпруг. Или планираш за мен и някой друг?

— Човек предполага, а господ разполага — отвърна с шега Вячеслав Антонович. — В този живот всичко може да се случи.

Олеся рязко издърпа ръката си и се обърна към него. Паркингът пред казиното беше ярко осветен и дори в тъмното купе на колата лицето й се виждаше отчетливо, до последната чертичка.

— Ти какво, сериозно ли? — попита тя напрегнато.

— За какво говориш?

— Питам сериозно ли смяташ, че може да имам и друг съпруг, освен Гриша.

— Всичко може да се случи — повтори той.

Харесваше му да я дразни.

— И ти ще допуснеш това?

— Че защо не? Любовта, Олесик, е неуправляема. Ще се влюбиш, ще си изгубиш ума, какво тогава ще правим ние с Гриша? Ще трябва да те заключваме, така ли?

— Да не си посмял да говориш така. Да не си посмял и да го мислиш. Не ми трябва никакъв друг съпруг.

Тя трябваше да изрече още една фраза, просто беше длъжна да я произнесе. Винаги я изричаше и Ситников се приготви да чуе тези думи. Но… Този път Олеся премълча. Тя произнесе тези думи мислено, личеше си по леко присвилите се очи, по трепкащите устни, но тя така и не изрече нищо на глас.

Вячеслав Антонович се усмихна вътрешно. И Олеся обичаше да го дразни. Какво пък, те бяха достойни един за друг. Старият печен вълк и младата острозъба вълчица.

* * *

Въпреки петнайсетте години, прекарани в безжалостния свят на бизнеса, Лев Александрович Аргунов в много отношения си бе останал учен физик, напълно лишен от суетата на новобогаташите. Крайградската къща бе построил само защото дъщеря му рано или късно щеше да се омъжи (както и стана), щяха да му се родят внуци, така че щеше да е добре да си имат просторно красиво жилище, заобиколено от ели и борове. На него самия много повече му харесваше да живее в градския си апартамент в центъра на Москва и той от време на време оставаше там за през нощта, когато се освобождаваше късно от работа, а на другия ден му предстоеше да става рано и искаше да се наспи добре.

Не се вманиачи и за охраната на къщата си. Макар голяма, тя не беше богата, в смисъл че в нея нямаше нито антики, нито картини на баснословни цени, нито колекции или скъпоценности. Парцелът и самата къща бяха страшно скъпи, но практически там нямаше какво да се краде. Разбира се, жена му и дъщеря му имаха скъпи накити, и то доста, но те се пазеха в банков сейф, а самата банка се намираше срещу сградата, в която беше централният офис на фирмата на Аргунов. Ако трябваше, той просто отиваше в банката и вземаше от сейфа нужния калъф, а на другия ден го връщаше на мястото му. Разбира се, някои джунджурии, както се изразяваше той, се държаха и вкъщи, но те не бяха толкова ценни, нито в количество, заради което някой би нападнал къщата. Ето защо Лев Александрович бе осигурил безопасността на дома си с добра алармена система, трима възрастни мъже от близкото село, които дежуреха на смени — през две денонощия, и две кавказки овчарки, които лично той бе отгледал и дресирал. Никакви мощни борци с камуфлажни униформи, никакви бивши десантчици или спецназовци — всичко беше тихо, скромно, домашно.

Щом се прибра, дежурният този ден пазач Васил Василич подаде глава от своята стаичка:

— Добър вечер, Лев Александрович!

— Добър вечер, Васил Василич.

— Днес очаквате ли още някого?

— Не — машинално отговори Аргунов.

— Значи да включвам? Или тепърва ще се разхождате с кучетата?

— Включвайте. Нещо съм уморен. Ако изляза с тях, то ще е по-късно, а може и да не изляза. Ако реша, сам ще изключа алармата, а когато се върна, ще я включа.

— Добре тогава — охотно се съгласи пазачът.

„Да — помисли си Аргунов, — за него е добре, просто е прекрасно. Сега ще погледа телевизия и ще легне да спи. Аз спокойно мога да стана през нощта, да изключа алармата и да изляза, после да се върна, да я включа и никой няма да узнае, че съм излизал. Кучетата няма да ме залаят. По дяволите! Колко са зле нещата!“

Той събра достатъчно самообладание, за да вечеря долу със съпругата си — Жана, но малко след десет се оплака от умора и главоболие, по съвета на жена си изпи някакво обезболяващо хапче и се качи в спалнята си. Ето, сега всичко ще стане ясно. Сега той ще отвори гардероба. Или да, или не. Той е с трезв ум и в пълно съзнание, не спи, не е пиян и това, което ще види сега, ще бъде реалност, която е невъзможно да опровергае.

Усети силна болка в гърдите, кръвта затупка в слепоочията му. Аргунов въздъхна дълбоко, като пред скок във вода, отиде до гардероба, завъртя ключа в бравата и рязко отвори вратичките. Жълтата детска тениска със заека на гърдите падна право в ръцете му. Ето я. Не е изчезнала, не се е изпарила заедно с нощните кошмари. Тук е.

Той бавно и грижливо я сгъна, сложи я на един рафт така, че да не пада, и пак заключи гардероба. Останал без сили, приседна на леглото, тъпо втренчен в едно квадратче от орнамента на килима, с който бе постлан подът. После се пресегна, взе мобилния си телефон и набра номера на Ситников.

След час слезе на първия етаж, в хола, където жена му, уютно полегнала на мекия диван и покрита с одеяло, гледаше по телевизията някакъв американски филм за полицаи и наркомафиоти.

— Не спиш ли? — учуди се тя. — Мислех, че отдавна си заспал. Как е главата ти?

— Почти ми мина. Ще изляза да се поразходя с кучетата.

Жана Викторовна с готовност се надигна.

— Искаш ли да излезем заедно? И за мен е полезно да се разходя преди лягане.

— Не, мила, не е нужно. Сега ще дойде Слава, има някакъв спешен проблем, ще си поговорим с него, хем междувременно ще разходя кучетата.

— Но защо навън? — Тя решително отметна одеялото и стана. — Сега ще сервирам масата, поне да пийнете чай. Защо ще обсъждате проблеми на този студ?

— Нали все пак трябва да разходя кучетата.

— Льовушка, твоите кучета и бездруго по цял ден са на въздух, препускат из двора като бесни. Та на какво прилича това: вече наближава дванайсет, а вие като бездомни хлапаци ще обсъждате момчешките си тайни на студа. Аз няма да ви преча. А, Льовушка?

Съблазънта беше голяма, но щом Аргунов си представи, че ще говори на глас за ТОВА тук, в дома си, където наблизо е жена му, където живееше и след два месеца отново щеше да живее единствената му дъщеря, където скоро щяха да пълзят, а после да ходят и тичат неговите внуци — буквално му призля. Не, само не това, не бива да се вкарва такава мръсотия в дома, в който живеят твоите любими, най-близки хора.

— Благодаря — топло отвърна той, — няма нужда. Ти си лягай, догледай си филма, а ние ще се поразходим. Напоследък изобщо не съм излизал на въздух, може би и затова получих главоболие.

— Добре — въздъхна Жана Викторовна, — прави каквото искаш. Ако не влезете със Славик, предай му много поздрави от мен.

Аргунов отиде при нея, целуна я по главата.

— Не се обиждай, мила, нямам тайни от теб. Просто наистина ужасно ми се прииска да се разходя.

Той си облече дебелото яке, изключи алармата, свали от закачалката дългите здрави каишки и излезе от къщи. Прозорчето в стаичката на пазача не светеше, Васил Василич вече спеше. Двете едри, страховити наглед овчарки веднага дотичаха при стопанина си, с готовност му позволиха да закачи каишките на нашийниците им и се втурнаха към външната врата. Когато се озоваха извън двора, те се приготвиха да се разхождат и погледнаха с обида и недоумение стопанина си, който, незнайно защо, не ги поведе към гората, а закрачи напред-назад покрай оградата. Защо тогава трябваше да излизат изобщо! Че и с каишки! Покрай оградата те и сами могат да тичат колкото искат, само че от другата страна, но нима има разлика, миризмите са едни и същи, а и растителността. Виж, гората е съвсем друго нещо. А така… Чиста подигравка.

Когато забеляза фаровете на приближаваща кола, Лев Александрович си погледна часовника: двайсет и три и четирийсет и пет. Както беше обещал, Славка пристигна след час и петнайсет минути, а Аргунов за кой ли път през дългите години на приятелството им се възхити на умението му да бъде точен, да пресмята времето си и да не закъснява. Не всеки може да го прави. Например самият той, бившият учен физик, се справяше с времето доста трудно.

Те тръгнаха към гората. Страхът, че някой може да ги чуе, не преставаше да преследва Аргунов, макар че по това време почти нямаше движение по улиците на селището, а неговата къща се намираше в самия край на горския масив, отдалечена от другите. Но страхът е ирационален и кара хората да вършат какви ли не глупости. Аргунов го знаеше съвсем сигурно.

— Това е много лошо, Льова — сериозно и загрижено каза Ситников, след като изслуша приятеля си. — Много лошо. Конкретна помощ от мен ли ти е нужна, или просто искаше да се изкажеш?

— И едното, и другото. Разбери, Слава, нямам на кого друг да кажа за това, освен на теб, нямам с кого да споделя. А не мога да го нося в себе си, сам не се справям… — Той трескаво си пое дъх. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Готов съм, само кажи как.

— Можеш ли да разпиташ имало ли е наистина нещо… е, ти разбираш…

— Искаш да кажеш — дали е било извършено престъпление, жертва на което да е станало дете с жълта тениска?

— Да.

— Льова, разбери ме правилно. Да разпитам е възможно, само че как да обясня интереса си? Да, мога да направя така, че да ми покажат сведенията за Москва и областта, мога да измисля някакво обяснение. Да речем, ще прочета в тях, че е изчезнало дете или е бил намерен труп на дете. И после какво? В сведението не се посочва с какви точно дрехи е било облечено то. Как и кого трябва да питам за тениската?

— Ако е изчезнало дете, непременно се посочва с какви дрехи е било — възрази Аргунов, който почти цяло денонощие бе мислил върху проблема и беше готов с някои възражения.

— Прав си — съгласи се Вячеслав Антонович. — Ако е изчезнало, добре. А ако е труп? Тогава няма да има никакво описание на дрехите. И какво ще правя по-нататък?

— Слава, ако знаех какво трябва да се прави и в каква последователност, нямаше да търся помощ от теб. Ти открай време имаш връзки в милицията, сигурно и до ден-днешен имаш там маса познати. Не можеш ли да измислиш как да разпиташ за това, за което те моля?

— Добре, непременно ще измисля нещо. Но не обещавам, че ще стане бързо. Льовка, разбери ме и ти: докато бях в комсомолските структури и наблюдавах административните органи, цялата милиционерска гилдия на Москва ми беше в джоба, но после преминах в друга система, минаха толкова години, а нали знаеш какво стана с милицията през тези години? Промени се от край до край. Старите си отидоха, дойдоха нови и аз нямам контакти с тях. Но ще се постарая да направя нещо, само че — повтарям — не очаквай бърз резултат. Мина времето, когато можех да вдигна телефона, да задам въпрос и след три минути да получа отговор. Сега не е така.

— Постарай се, моля те — тихо каза Аргунов. — Трябва да знам със сигурност.

— Чакай, Льова, не изпадай в паника. — Ситников внимателно хвана приятеля си за рамото. — Може би нещата не са толкова страшни? Хайде да помислим заедно, да поразсъждаваме могло ли е това по принцип да се случи или не. Знаеш, на страха очите са големи и онова, което ти смяташ за доказателство за евентуалната ти вина, всъщност може да се окаже абсолютно неутрален факт или дори доказателство за невинността ти.

Аргунов спря рязко, нарушавайки плавното движение на подтичващите далеч напред кучета. Овчарките дръпнаха каишките и недоволно заръмжаха.

— Така ли? Добре, намери ми тогава приемливо обяснение как тази тениска е попаднала в моя гардероб, в дома ми.

— Защо, у вас никога ли не идват деца? Не ти ли гостуват приятели с деца и внуци? Опомни се, Льова, това е чисто и просто детска тениска, а не камък от друга галактика.

— Вече мислих за това. За последен път имахме гости с деца преди една седмица, когато празнувахме сватбата на Лялка.

— Ето на, а ти ми говориш…

— Слава, в моя гардероб цари пълен ред. Главата си залагам, че и преди шест, и преди пет, и преди четири, и преди три дни тази тениска я нямаше там. В моя гардероб изобщо има малко дрехи, рафтовете не са претъпкани, аз отварям вратичките и веднага виждам кое къде е. Нямаше я там. От къде се е взела тогава?

— Ами домашната помощница? Нали у вас идва някаква жена да чисти. Може тя да я е пъхнала случайно?

— Къде? Къде може да я е пъхнала случайно? В заключения гардероб ли?

— Нима криеш ключа от гардероба? — учуди се Вячеслав Антонович.

— Не, той си стои в ключалката, но за какво й е на нашата домашна помощница да го отключва?

— Господи, Льова, ти сякаш падаш от небето, ей богу! Ами изпрала е дрехите ти — ризи, фланелки, бельо, пижами, изгладила ги е и е отворила гардероба, за да ги подреди по рафтовете.

— Добре де — покорно се съгласи Лев Александрович, — отворила го е, подредила ги е. Моите дрехи. Моите, чуваш ли? Как е попаднала там жълтата тениска?

— Не знам, но можем да го измислим. Например нейният син или дъщеря са носили тази тениска, скъсали са я или са й направили лекета и тя сега става само за парцали, така че вашата помощница я е взела, за да я използва при чистенето. Тоест попаднала е в дома ви съвсем закономерно, а в гардероба — случайно, заедно с другите дрехи. Е, какво, успокои ли се сега?

— Славка, аз наистина съм глупак, но все пак съм доктор на науките. Нима смяташ, че не съм се сещал и за това?

— Е, и?

— Ами нищо. Тениската е напълно здрава и по нея няма лекета, които да не могат да се изперат. И изобщо е почти нова, ако разбирам нещо от дрехи.

— Да бе, какво ли разбираш от дрехи ти, докторът на науките! Та ти не можеш да различиш „Бербери“ от „Черути“.

— А ти можеш ли? — с внезапен интерес попита Аргунов.

— И аз не мога — разсмя се Ситников. — Е, какво, олекна ли ти?

— Малко. Ще помисля как да проверя това.

Наистина му бе поолекнало. Да, напълно е възможно той отново да ходи насън, пристъпите на сомнамбулизъм да са се върнали, но нищо лошо не се случва, просто той ходи из своята спалня или дори из цялата къща. Може дори да излиза навън и да се връща. Но никого не е убивал или насилвал. А тази тениска я е донесла домашната помощница Татяна, тя май има две деца. Всичко е точно. Нещата се изясняват.

Колко е хубаво, че се обади на Славка Ситников. И колко е хубаво, че Славка дойде веднага и направи всичко, за да разсее страховете му. Колко е хубаво да имаш стари верни приятели.

* * *

През нощта Аргунов успя да задреме. Облекчението, което му донесе разговорът със Ситников, сякаш отвори вратичка във високата каменна ограда на ужаса и допусна малко тревожен сън. Но на сутринта Лев Александрович стана с твърдото намерение да изясни ситуацията поне с тениската. Предложената от Ситников версия за появяването на ТОВА в гардероба изглеждаше убедителна, но манталитетът на учения невинаги се съгласяваше да приема каквото и да било на доверие и настояваше за проверка.

Трябваше да подхване разговор за домашната помощница Татяна, между другото племенница на същия Васил Василич, който сладко спеше нощем в помещението за охраната. След като слезе за закуска и поздрави жена си, Аргунов направи недоволна физиономия:

— Исках да си облека сивия костюм и не намерих любимата си риза. Още миналата седмица я хвърлих за пране. Татяна само веднъж месечно ли пере?

— Защо веднъж месечно? Пере и глади всяка седмица — спокойно отговори Жана Викторовна. — Просто Таня е болна. Имаш цяла купчина ризи, не разбирам защо трябва да превръщаш това в проблем.

— Болна ли е? — учуди се Аргунов. — И от кога?

— Ами вече от пет-шест дена. Защо, не си ли забелязал? — Сега бе неин ред да се учудва.

— Не бях забелязал — призна той. — Какво й е?

— Хипертония. Качила е кръвното.

— Хипертония? На нейната възраст? Боже мой, накъде върви здравето на нацията — опита да се пошегува Аргунов. — Щом днес и младите имат високо кръвно налягане, какво ще стане утре?

— Льова, какво приказваш! — Сега вече Жана Викторовна погледна мъжа си крайно изумено. — Ти поне знаеш ли на колко години е Татяна? Изобщо виждаш ли я, или както обикновено, гледаш човека, а си мислиш за друго? Та тя е на петдесет и три години.

— Така ли? — смути се той. — Е, извинявай. Наистина не съм я заглеждал много. Просто си спомням, че имаше деца, та си помислих, че щом децата са малки, значи и майката е млада.

— Льова, като се каже „деца“, това не значи непременно, че са малки. Кой, ако не ти, би трябвало да го знае? Малкият син на нашата Таня е в казармата, а големият работи чак във Владивосток. Живее там със семейството си.

Сърцето на Аргунов отначало замря: големи деца не могат да носят толкова малки тениски. Но при последните думи на жена си се сепна:

— Нима има и внуци? Боже, аз пък бях сигурен, че е съвсем млада.

— Има малка внучка, на годинка и половина.

На годинка и половина… Не. Изобщо не става. Подобен номер тениска може да носи седем-осемгодишно дете. Господи, нима кошмарът се завръща?

— А ти какво така изведнъж се заинтересува от моята помощница?

— Абе просто се ядосах, задето не можах да си намеря ризата.

Той си наля чай, взе от големия кръгъл поднос препечена филийка бял хляб, намаза я с масло и мед.

— Е, как е Славик? — попита Жана Викторовна. — Наистина ли има служебни неприятности? Или е нещо лично?

— Лично е — кратко отговори Аргунов с надеждата, че няма да е нужно да навлиза в подробности. Не обичаше да лъже сложно и заплетено, а и не умееше да го прави.

— Няма ли да ми кажеш?

Той отрицателно завъртя глава.

— Защо? — невинно се поинтересува жена му. — Ако ставаше дума за служебни проблеми, нямаше и да питам. Но защо да не поговорим за това, щом е лично? Славка е вдовец, така че от етична гледна точка няма да нарушиш нищо, ако споделиш с мен. Та той ни е приятел, от толкова години се познаваме.

— Не мога, Жануся, наистина, не се сърди. Нали знаеш, мъжки работи. Как ги нарече ти? Момчешки тайни? Е, случаят е точно такъв.

— Ясно — въздъхна тя с усмивка. — Нашият Славик има проблеми с потентността. Това е единственото, за което ти не би ми казал. Добре, добре, край, мълча — разсмя се тя, когато видя колко объркан поглед й хвърли мъжът й.

„Е, добре — помисли си Аргунов, допивайки чая си, — нека Жана си мисли, че Славка има точно такива проблеми. В крайна сметка няма да задава много въпроси и ще можем спокойно да се виждаме насаме с него“.

След разговора за помощницата отново се разтревожи. Той умееше да се владее в присъствието на жена си, но знаеше: остане ли сам, качи ли се в колата, страхът отново ще го стисне с костеливата си жилава ръка за гърлото. Шофьорът Миша не влиза в сметката — когато той е наблизо, Аргунов се чувства напълно сам.

* * *

Минаха още два дни и му се обади Ситников. Гласът му беше строг и както се стори на Лев Александрович, леко отчужден. „Впрочем той се обажда от службата, сигурно наоколо има хора, така че не му е до сантименти“ — поуспокои се Аргунов.

— Лев Александрович, трябва да обсъдим нашия проблем.

— Да, да, разбира се. Къде и кога?

— Нека е след един час, аз ще дойда при вас.

— Добре.

На „ви“ и по собствено и бащино име. Ама разбира се, Славка просто не е сам, затова е толкова официален, хората трябва да си мислят, че ръководителят на отдела отива на делови преговори, а не да пие бира с приятел. А тонът… какво пък, тон като тон, човекът е на работа, знае ли се какви неприятности и конфликти могат да му развалят настроението. Не, Славка няма да му каже нищо лошо и този негов напрегнат глас не е признак, че ще му съобщи лоши вести. Не.

Лев Александрович почти не си спомняше как е преживял този час между обаждането на Ситников и срещата с него. Но някак го бе преживял…

Точно след един час той слезе на улицата и застана под ръмящия есенен дъжд, без изобщо да го забелязва. Служебната кола на Ситников се появи след около три минути. Вячеслав Антонович слезе, мълчаливо стисна ръката на Аргунов.

— Да се дръпнем малко — каза той, като погледна към шофьора, останал в колата.

Отдалечиха се на няколко крачки по тротоара, Ситников отвори чадър и го вдигна над себе си и Аргунов.

— Е, какво има, Слава? Казвай — попита Лев Александрович.

— Лоша работа, Льовка. — Ситников сякаш едва разтваряше устни, за да изговаря думите. — Нещата са много лоши. През последните три месеца са изчезнали две момиченца — на шест и на седем години. Едното е било с жълта тениска със заек. Не знам какво да правим с това, Льова. Но те моля: не изпадай в паника. Ще помисля какво можем да предприемем. Разчитай на мен и не прави нищо, само ще влошиш нещата. Разбра ли?

— Благодаря. — Аргунов се учуди, че от гърлото му се изтръгна дрезгав шепот, а не пълнозвучен глас, както обикновено. — Благодаря ти, Слава. Това е ужасно. И какво ще правя сега?

— Нали ти казах: нищо. Нищо не прави. И не изпадай в депресия. Трябват ми няколко дни, за да помисля какво да правим. Обещай ми, че няма да вършиш глупости.

— Ама какви глупости мога да извърша?! — отчаяно изхриптя Аргунов. — По-лошо от това, което съм свършил, не може и да се измисли.

— Успокой се — Вячеслав Антонович стисна рамото му. — Успокой се и не изпадай в паника. Твоята задача за днес е да направиш така, че да си сигурен, че това повече няма да се случи. Помоли Жана да спи в твоята спалня или ти се премести в нейната, измисли причина — мисля, че не е толкова трудно. Изиграй изблик на любов или нещо друго… При съпрузите това се случва винаги, когато децата им се оженят. Някакъв инстинктивен стремеж да докажеш, че си още млад или че не си толкова стар. Постарай се да не изпадаш в паника, спи в едно легло с жена си, а аз ще се помъча да измисля нещо.

Загледан след колата, която откара Ситников, Лев Александрович си помисли, че винаги се бе смял на фрази като: „върху него се стовари небето“ или „като гръм от ясно небе“, те му изглеждаха като евтини банални клишета, зад които всъщност не се крие никакво реално чувство.

Сега той със сигурност знаеше, че те не са клишета и че такова чувство съществува. И то какво!