Александра Маринина
Капан за мишки (4)

Глава 3

В края на октомври Андрей Мусатов се прибра в Москва. Още първия ден след пристигането си той отиде в службата, дълго се отчита пред ръководството, показва документи, коментира бизнес планове, обяснява схеми и чертежи, след което се върна вкъщи, просна се на леглото и потъна в сън, преодолявайки разстройването на биологичния си часовник. След като се наспа и се посъвзе, той се обади на Виктор Албертович Пинчук — частния детектив, който може би бе просто забавляващ се на стари години адвокат.

Гласът на Пинчук в телефонната слушалка звучеше дрезгаво и някак глухо.

— Болен съм — съобщи той на Андрей.

„Ето на — ядосано си помисли Мусатов, — започва се. Знаем ги ние тези номера. Сигурно нищо не е свършил — така става винаги, когато срокът за изпълнение е толкова дълъг“. Андрей знаеше това по себе си. В такива случаи ти се струва, че пред теб има много време и не е нужно да бързаш, че ще успееш сто пъти да свършиш работата, а в резултат доникъде не стигаш. Сега Пинчук ще започне да разказва колко тежко и отдавна боледува и че утре, а може би и още днес ще го вземат в болница, после ще го прехвърлят за възстановяване в крайградски санаториум, а след това ще замине да се лекува в Швейцария — или където там се ходи сега, в различни модерни клиники.

— Бих ви предложил да дойдете у нас — продължи да хрипти междувременно Виктор Албертович, — ако не ви смущава видът на възрастен мъж, увит в компреси и вълнени шалове. Или можете да почакате една седмица, докато се съвзема напълно. Ще направим, както решите вие.

— Днес съм свободен, а по-нататък не знам как ще съм. Ако позволите, ще дойда сега.

— Ще се радвам — изхриптя кратко бившият адвокат и продиктува адреса си.

Оказа се, че той живее на пет минути пеш от дома на Андрей, буквално на съседната улица. Каква случайност, а! Андрей дори не взе колата.

Отвори му симпатично момиче на двайсетина години с тесни панталонки „капри“ и миниатюрна блузка. Мусатов си спомни как преди половин година за пръв път се обади на Пинчук и си помисли, че тогава вероятно е чул по телефона нейния глас.

— Вие сигурно сте Андрей Константинович? — вежливо попита тя. — Влизайте, татко ви чака.

Апартаментът се стори на Мусатов огромен, във всеки случай дълго го водиха покрай много врати. „Да не би да е комунално жилище?“ — зачуди се той. Момичето сякаш прочете мислите му, защото се обърна в движение и с усмивка избъбри:

— Бивше комунално жилище е. Ние го ремонтирахме, но не променихме вътрешния план, оставихме стаите, както си бяха. Татко каза, че така било по-удобно.

— Защо? — попита Андрей.

Всъщност съображенията на Пинчук относно промените на апартамента не му бяха интересни, но момичето му хареса и той искаше да бъде любезен.

— Големите пространства ограничават свободата — весело поясни тя, — уж мястото е много, а си като на длан пред останалите. Когато има много затворени пространства, свободата е повече. — Тя отвори най-отдалечената врата и с жест го покани да влезе. — Тук е, заповядайте. Какво да ви предложа — чай, кафе, сок?

В САЩ по това време беше ранна сутрин, главата му още не беше в ред, така че Андрей помоли за силно кафе. Момичето кимна и тръгна обратно, без да влезе в стаята, на чийто праг бе застанал Мусатов.

Бившият адвокат Пинчук наистина представляваше най-малкото смешна гледка. Три дебели вълнени шала — около врата, на гърдите и на кръста — правеха неговата и бездруго не твърде стройна фигура абсолютно кълбовидна. Над голямата топка — туловището — се извисяваше по-малка, с подпухнал зачервен нос и сълзящи очи. Това същество, съставено от две топки, бе настанено на кожен кабинетен диван, обградено с възглавници, и излъчваше миризма на камфор, спирт и някакви лекарства.

— Извинете, че не ставам. — Пинчук подаде ръка на Андрей и подсмръкна. — Но освен бронхита и ринита, ме тормози и кръстът. Едва успях да намеря поза, в която не ме боли много, и гледам да не я променям. Сядайте, Андрей Константинович. — Той посочи голям фотьойл с висока облегалка. — Разбирате ли, имам алергия практически към всички лекарства, с които се лекува простуда — продължи да хрипти Пинчук, — така че моите дами ме лекуват с народни средства и на първо място — с компреси. Така че моля да ме извините и за вида, и за миризмата.

— Сигурно не биваше да идвам — поклати глава Андрей. — Толкова сте болен, че ви е трудно дори да говорите…

— А, не, не. — Виктор Албертович оглушително кихна и се закашля. — Радвам се, че дойдохте. Имам какво да ви разкажа. И после, ще ви разкрия една малка тайна: жена ми днес има рожден ден. Заради моята болест не поканихме гости, но все пак е добре да има някаква тържественост, нали така? Вие ще останете за обяд и ще се получи малък празник. Гостенин вкъщи винаги е хубаво нещо, ако човек се отнесе към това правилно. Съгласен ли сте?

Андрей кимна, макар че не беше съгласен. И не защото имаше принципни възражения, а защото просто не бе се замислял за това. Той беше от поколението, което няма навик да ходи на гости и да посреща гости. Ако трябва да се отпразнува нещо, хората отиват в сладкарница или ресторант, излизат на пикник извън града, събират се в клубове. В неговото обкръжение някак не беше прието да си ходят на гости просто за да се съберат. Вкъщи се водят момичета — и толкоз.

— Но аз нямам подарък — каза той неуверено. — Не съм купил дори цветя.

— Не е проблем — безгрижно махна с ръка Виктор Албертович. — Подаръкът изобщо не е задължителен, нали не се познавате със съпругата ми. А ако непременно искате да поднесете цветя, ще пратя Юля да купи.

— Моля ви се, неудобно е — запротестира Мусатов, като машинално си отбеляза, че симпатичното момиче се казва Юля.

— Удобно е, дори много удобно. Цветарският магазин е точно до нашия вход. Забелязахте ли го?

— Не.

— Колко сте разсеян. — Пинчук отново се закашля, при което нещо в гърдите му бълбукаше и клокочеше. — Извинете.

Юля донесе в стаята, която очевидно изпълняваше функциите на кабинет на Виктор Албертович, поднос с малка чашка кафе и голяма порцеланова, от която се разнасяше аромат на билки.

— Татко, твоята отвара — строго каза тя. — Андрей Константинович, наблюдавайте татко да изпие всичко, преди да е изстинало. Тази отвара се пие задължително гореща, иначе няма полза от нея.

— Добре, ще наблюдавам — усмихна се Андрей, който изведнъж се почувства учудващо спокоен, обграден от този уют.

— Юля, направи услуга на нашия гостенин, купи букет за майка си. Андрей Константинович ще се присъедини към нашата трапеза.

— Така ли? — зарадва се Юля. — Наистина ли ще останете?

— Виктор Албертович ме покани.

— Ах, колко хубаво! Тогава аз ще се преоблека за обяда. Какви цветя да купя?

Андрей извади пари от портфейла си.

— Най-красивите.

Замисли се за секунда, после извади още две банкноти.

— Юля, ако не ви затруднява, купете, моля, два букета.

— Защо? — учуди се тя.

— Единият ще е за майка ви, другият — за вас. Разбирам, че това изглежда съвсем идиотски…

— Не, не, всичко е наред — припряно го прекъсна момичето. — Аз ще донеса цветята, а вие ще ни ги подарите. Така дори е по-добре.

— Защо? — не разбра смутеният Мусатов.

— Защото знам какви цветя харесва мама и какви обичам самата аз. При такава организация на нещата можете да сте сигурен, че няма да сгрешите.

Тя весело се усмихна, взе парите и излезе.

— Ето виждате ли — прокашля се адвокатът, — щяла да се преоблече. Това е то да имаш гост вкъщи. А вие не вярвахте! Е, Андрей Константинович, започваме ли?

— Защо не си спестите бащиното, Виктор Албертович? — помоли Андрей, който през петте месеца, прекарани в англоезична среда, беше отвикнал от дългото обръщение. — Просто Андрей. Става ли?

— Не, няма да стане. Разбирам, току-що сте пристигнали от там… — Пинчук махна с ръка някъде по посока на прозореца. — … но съществува определена етика на общуването с клиент, в рамките на която фамилиарниченето е недопустимо. Ако обичате, подайте ми ей онази папка, черната.

Освен дивана и фотьойла, в стаята имаше бюро с компютър и много рафтове с книги, един от които му сочеше Виктор Албертович. Андрей взе папката и му я подаде.

— И тъй, Андрей Константинович, ще започна с най-важното. — Той отвори папката и извади няколко разпечатани на принтер и пристегнати с кламер листове. — Проучих делото по обвинението срещу вашия баща…

Андрей се намръщи.

— Бих предпочел да го наричате просто по име.

— Добре — закима с кълбовидната си глава Пинчук, — разбирам вашите подбуди, макар да не ги споделям. Но вие сте мой клиент и вашата дума е закон. Проучих материалите по наказателното дело във връзка с обвинението срещу гражданина Олег Петрович Личко в убийство и изнасилване на шест малолетни деца. Престъпленията са били извършени през седемдесет и четвърта и седемдесет и пета година на територията на Москва и…

Андрей почувства, че му се гади.

— Може ли без подробности? — със сподавен глас помоли той. — Не мога да слушам такива неща.

— Добре — отново сговорчиво се съгласи адвокатът. — Изложил съм подробностите в аналитичната справка, която изготвих за вас. — Той размаха листовете във въздуха и ги постави до себе си на дивана. — Можете да ги вземете и да ги прочетете, ако имате настроение за това. Съобщавам изводите си: делото по обвинението на гражданина Личко е от край до край фалшифицирано.

— Значи е бил невинен? — възкликна Андрей.

— Не съм казал това.

— Но нали…

— Драги Андрей Константинович, достоверността на материалите по делото има отношение към доказаността на вината, но не и към самата вина. Разбирате ли?

— Не. Ако може, повторете, но по-простичко — помоли Мусатов.

— Добре, ще го кажа по-просто. Баща ви… извинете, вашият гражданин Личко може да е бил десеткратно виновен, но служителите от следствието и детективите не са успели да намерят доказателства за вината му — такива доказателства, които да минат в съда. Затова сами са изфабрикували тези доказателства. Ни най-малко не се съмнявам в това. Аз съм опитен адвокат и умея да чета наказателни дела. Доказателствата са фалшиви, няма и капка съмнение, но това не означава, че Личко не е убивал. Проследили са го, задържали са го, оперативните работници и следователите не са се съмнявали в неговата виновност, но не са могли да я докажат. Какво да правят тогава? Да пуснат на свобода един маниак детеубиец? За нищо на света! Онова, което те са направили, безспорно е незаконно, но съгласете се — можем да ги разберем.

— Значи и вие сте сигурен, че Личко е убиец? — обезкуражено попита Андрей.

— А, не, няма такова нещо — размаха ръце Виктор Албертович. — В моите задължения не влизаше да изяснявам въпроса за неговата виновност, не сте ми давали подобни пълномощия. Вие искахте да намеря свидетелката, върху чиито показания е изградено цялото обвинение. Намерих я. Почти — добави той, загледан настрани. — Освен това вие искахте моето мнение за качеството на материалите като цяло. Съставих справка за вас, в нея подробно е описано всичко, включително и факторите, които еднозначно говорят за фалшифициране на материалите. А вие, доколкото си спомням, се позовахте на мнението на психиатър, който бил сигурен, че вашият… ммм… Личко никого не е убивал и не е бил престъпник. Не греша, нали?

— Не.

— И искахте аз само да потвърдя или да опровергая това мнение. Моето заключение също говори, че вашият доктор не греши. Не намерих никакви фактори, които да свидетелстват, че психиатърът се заблуждава. Но това е само началото, много е рано да слагаме точка. Ако смятате да се заровите по-надълбоко в това дело, предстои ви огромна работа. Огромна.

— Но вие казахте, че сте намерили свидетелката… Тази…

— Елена Василевна Шляхтина — подсказа Пинчук. — Да, намерих я. Но добавих една малка думичка: почти.

— И какво означава това?

— За съжаление Елена Василевна Шляхтина е починала.

— Кога?! — отчаяно възкликна Андрей.

— Отдавна, Андрей Константинович, много отдавна. През седемдесет и шеста година. В края на седемдесет и пета е дала показания, изобличаващи гражданина Личко в извършването на убийства, а в средата на седемдесет и шеста се е самоубила.

— Виж ти! — проточи Мусатов. — Угризения на съвестта?

— Не знам, не знам. — Адвокатът поклати кълбовидната си глава. — Това трябва да се проучи. Но всичко, което успях да науча за нея, е в тази папка и вие имате възможност да се запознаете с него. Във всеки случай, сега не можете да отидете при нея и да я попитате защо е дала лъжливи показания и кой я е накарал да го направи. Там, в папчицата, има списък на хората, които са познавали Елена Василевна и могат да си спомнят едно друго за нея. Защото е минало мнооого време! Почти трийсет години. С някои от тези хора аз успях да се срещна и да разговарям, резултатите от тези разговори са също там, в папката. Да ви разкажа ли, или сам ще ги прочетете?

— Ако не ви затруднява, разкажете ми.

Елена Шляхтина била родена през хиляда деветстотин петдесет и първа година в Московска област, в малко село на самата граница със Смоленска област. През шейсет и осма година завършила средното си образование и дошла в Москва, започнала работа във фабрика „Червеният октомври“, получила място в общежитие. През седемдесет и пета година, когато протичали разпитите й по наказателното дело в качеството на свидетел, тя работела там и живеела в същото общежитие. Адресът на общежитието фигурирал в наказателното дело, но това не било от голяма полза, защото в наши дни не само общежитието, но и самото здание вече не съществувало. С невероятни усилия Пинчук успял да намери двайсетина жени, работили преди трийсет години във фабриката и живели в общежитието. От тези двайсетина само една си спомнила за Лена Шляхтина, но за сметка на това тя помнела и имената на момичетата, които обитавали една стая с нея. Виктор Албертович издирил и тези три работнички — за щастие всички те живеели в Москва или в близкото Подмосковие. Разбира се, те си спомняли за Лена, тоест спомняли си, че тя била в същата стая, спяла на съседното легло, но през тези трийсет години спомените им за нея претърпели какви ли не метаморфози, изтрили се, изопачили се и се допълнили с въображаеми събития. Още повече че нямало нещо особено за припомняне.

Лена Шляхтина била затворено, високомерно момиче, не се сближавала със съседките си по стая, така че те много-много не я обичали. Била много красива, за това и трите бивши работнички в „Червеният октомври“ били единодушни, но дали е имала приятел или годеник — това не знаели. Лена не ги посвещавала в личния си живот, нищо не им разказвала, а в общежитието никой не я посещавал — определено. И те никога не били чували името Олег Личко.

Припомнили си също, че Лена имала крехко здраве, често вземала болнични, но не се лекувала в общежитието. Имала някаква приятелка, която се грижела за нея, когато се разболявала. На въпроса от какво е боледувала Шляхтина съседките по стая само свивали рамене: нещо с главата, но не в смисъл на психично заболяване, а някакви мигрени, световъртежи, изобщо нещо такова. Самата Лена казвала, че в десети клас получила мозъчно сътресение, а наближавали матурите и тя не се излекувала както трябва, криела симптомите от лекарите, за да я изпишат по-бързо от болницата. Не искала да пропусне изпитите, защото щяла да кандидатства. Можели да й дадат документ, че е освободена от матура по болест, но Лена се страхувала, че това може да навреди на кандидатстването й. Все пак не е счупен крак, а нещо с главата — знае ли човек как ще погледнат на това. В кой институт щяла да кандидатства? Не, тя май не им била казвала това. Но щом същата година започнала работа във фабриката, значи е била скъсана на приемните изпити. А може и изобщо да не се е явявала. С една дума, след онази недоизлекувана черепна травма тя често излизала в болнични.

За най-голямо свое постижение Виктор Албертович Пинчук смятал това, че успял да научи името на приятелката, която се грижела за Шляхтина, когато тя боледувала. Тази жена изглеждала на адвоката най-перспективната фигура — нали Елена определено е била свързана с нея по различен начин, не като със съседките по стая в общежитието, с които тя почти не разговаряла.

Една от бившите съседки — Лидия Смичкова, си спомнила, че веднъж слушала по радиото предаването „Млади поети“: в него млади поети четели свои стихове. Сред останалите тя изведнъж чула женски глас, който казал: „Посветих това стихотворение на моята приятелка Елена Шляхтина“, и последвало самото стихотворение. Лидочка Смичкова не разбирала от стихове и изобщо не се интересувала от поезия, така че не се вслушала в тях, а се замислила каква ли ще е тази Елена Шляхтина, на която хората посвещават стихове, дали изобщо е тяхната съседка, или е просто съвпадение? В края на предаването говорителят казал: „Чухте предаването «Млади поети». Стиховете бяха изпълнени от своите автори…“ И последвали няколко имена. Лида слушала внимателно, сред всички споменати женско било само едно име — Мая Истомина. Значи Мая Истомина била посветила своето произведение на Лена Шляхтина? Все пак било много интересно да научи тази Шляхтина тяхната Ленка ли е или някоя друга. И Лида, без да се притеснява, задала този въпрос на Шляхтина. Лена пък, без да й мигне окото, отвърнала, че да, Мая Истомина е нейна приятелка. И не казала нито дума повече. А момичетата не се захванали да я разпитват, виждали, че Лена и бездруго разговаря с тях през зъби, сякаш е някоя кралица, а те са пълни нули. Започнели ли да акцентират вниманието си на факта, че истинска поетеса й посвещава стихове, тогава съвсем щяла да навири нос и да се самозабрави.

С една дума, момичетата не обичали Лена Шляхтина. Но Мая Истомина била нещо съвсем друго — нали човек не би посветил стихове на личност, която не му е приятна. Това означавало съвършено различно ниво и същност на отношенията помежду им.

— Така че, Андрей Константинович, решавайте кой да отиде при Истомина — аз или вие. Оставих на вас да решите това. Ако някой знае за отношенията на Шляхтина с вашия… извинете, с Олег Петрович Личко, ще е само тя. Ако не е тя, тогава изобщо няма кой. Та такава картинка се получава.

— Аз ще отида — решително каза Андрей. — Вие сте направили за мен неща, които аз самият никога не бих могъл да сторя. Но има неща, които човек трябва да върши сам. Все пак това е мой семеен въпрос. Ако пък не се справя, тогава пак ще се обърна към вас.

— Както желаете — разпери ръце Пинчук. — Винаги съм на вашите услуги.

— Какво се знае за тази Истомина? Какво представлява, с какво се занимава, къде живее?

— Живее в Москва. — Пинчук кой знае защо въздъхна. — Ето така хората забравят за други — и сякаш изобщо не ги е имало.

— За Шляхтина ли говорите?

— Не, точно за Истомина. Навремето Мая Истомина беше известна писателка. Аз например четях произведенията й в захлас, но това беше отдавна. Сега почти никой не си спомня за нея. А беше много известна! Ами добре, Андрей Константинович, нейните координати са в папката — адрес, телефон, — така че сам решавайте кога и как ще действате. — Той наведе глава настрани, сякаш се вслушваше в нещо, и доволно се усмихна. — Жена ми се е прибрала. Значи скоро ще седнем на масата. Юля! Юлка!!! — захриптя той и веднага мъчително се закашля.

Момичето дотича в стаята след няколко секунди.

— Какво става, татко? Лошо ли ти е?

— Абе аз съм си много добре! Къде са цветята? Майка ти си дойде.

— Цветята са при мен, в стаята ми. Да ги донеса ли вече?

— Донеси ги по-бързо, докато не ги е намерила майка ти. И това ми било велик конспиратор. Трябваше веднага да ги донесеш тук, ама не, чакаш да се прибере майка ти — мърмореше Виктор Албертович.

Впрочем в неговото мърморене имаше много повече обич, отколкото негодувание.

* * *

— Представяш ли си, дядо ми се е казвал Алберт Пинчук. Със сигурност здравата си е патил заради това екзотично име, съчетано с такава фамилия.

Андрей изсумтя. Абе да не би това да е тяхна семейна черта — четат мислите на хората? На няколко пъти той бе забелязвал как Виктор Албертович произнася на глас неща, които Андрей току-що си е помислил, и отговаря на въпроси, които той едва е възнамерявал да зададе, но още не го е направил. А сега ето че и дъщеря му демонстрира чудеса от проницателност.

— Знаеш ли, и на мен ми хрумна това, но не ми беше удобно да го кажа — призна той. — А ти сякаш четеш мислите ми.

— Я стига! — Юля безгрижно махна с ръка. — Няма нищо сложно. Просто ти разсъждаваш стандартно, а стандартният ход на разсъжденията се отгатва лесно. Но общо взето, съм го наследила от татко, той за нула време преценява когото щеш и със сигурност знае какво иска да каже отсрещният човек и в кой момент.

— Значи аз съм стандартен? — оскърбено попита Мусатов.

— Ама не се обиждай, това е хубаво. Във всеки случай няма нищо лошо. Кой е казал, че е лошо да си стандартен? Аз например съм абсолютно стандартна, средностатистическа, затова ми е лесно да си представя хода на мислите ти. Ние с теб мислим еднакво.

— Така ли? И за какво мисля аз в момента?

— Мислиш какво да правиш с мен. Дали да ме изпратиш до магазина и да си вземеш довиждане, или да почакаш, докато напазарувам, и да ме изпратиш до вкъщи, а може би и да измислиш претекст да ме поканиш у вас. Не можеш да прецениш харесваш ли ме или не, затова не можеш да решиш да се захващаш ли с цялата тази церемония на ухажването, или изобщо да не се занимаваш.

Тя беше права до такава степен, че бузите на Андрей пламнаха. Именно за това бе размишлявал той от момента, когато след тържествения обяд в чест на рождения ден на съпругата на Пинчук се приготви да си тръгва, а майката помоли Юля да отиде до супермаркета за продукти. Излязоха заедно и Андрей не разполагаше с много време за мислене: супермаркетът беше на три минути от сградата, където живееше адвокатът.

— Слушай — учудено каза той, — ти си много млада, а пък си толкова умна. На колко години си?

— На двайсет и четири. Защо? Знам, че изглеждам като хлапачка, но това е зрителна измама. По ума съм се метнала на татко — разсмя се тя, — а по външност — на мама.

Това беше истина — съпругата на Пинчук изглеждаше двайсет години по-млада от мъжа си, макар че, като се имаше предвид голямата й дъщеря, тя не можеше да е на по-малко от четирийсет и пет, тоест всъщност беше по-млада от Виктор Албертович само с пет години.

— Е, какво ще правим тогава, умна таткова щерко?

— Ще пазаруваме.

— А после?

— После ще занеса покупките вкъщи. Може би ще бъдеш така любезен да поносиш тежките торби до дома ми. А може и да не бъдеш.

— Добре де, а ако бъда толкова любезен, после какво?

— Ами после ти ще решиш. Никой не те припира. — Юля хитро се усмихна. — Ако те интересува моето мнение, готова съм да го изразя.

— Хайде, слушам те.

— Андрей, не ме ухажвай, съгласен ли си? Вече не съм на възрастта, когато това вълнува.

— Тоест аз никак не съм ти интересен, така ли?

Незнайно защо, той се огорчи, макар че само преди минута наистина не можеше да разбере дали иска да продължи познанството си със симпатичната Юля.

— Не, неправилно ме разбра. — Тя сбърчи носле от досада. — Не ми е интересен процесът на ухажването.

— Защо?

— Ами просто ми е омръзнал. Винаги едно и също: цветя, ресторанти, клубове, подаръци. Скучно.

— Добре, но романтиката? — шеговито я закачи Андрей. — Срещите, разделите и…

— Аха, и другите глупости — подзе момичето. — Не забравяй и целувките във входа или на някоя пейка. Аз нямам време за тези безсмислици, трябва да се занимавам със смислени неща и да градя кариера.

— Ама какво, никакъв личен живот ли да нямаме? Това ли искаш да кажеш?

— Не, защо, човек трябва да има личен живот — сериозно отвърна тя, — но в рамките на разумното. Личният живот трябва да бъде именно за личен живот, тоест за душата, за общуването. А не за развлечения като ресторанти и клубове например. Развлеченията трябва да бъдат нещо отделно, без отношение към мъжа, с когото спя.

— Тоест да спиш с едни мъже, а да се забавляваш с други?

— Е, както се случи. Всъщност, ако избереш мъжа правилно, ще имаш напълно достатъчно свободно време за личен живот, а развлеченията — кучета ги яли. Не са задължителен елемент. На някои са нужни, на някои — не. На мен например не са ми нужни: и без тях никога не ми е скучно.

Вече бяха влезли в магазина, Юля взе количка и мина през турникета. Мусатов помисли малко и реши също да напазарува: след петмесечното отсъствие вкъщи нямаше нищо освен чай, кафе, захар и останки от купения снощи от кулинарния магазин пилаф. Първо естествено тръгна към щанда с хранителни стоки и започна усърдно да трупа в количката различни видове макаронени изделия „Макфа“, като същевременно поглеждаше към Юля, която замислено избираше млечни продукти. Тя дълго разглеждаше опаковките, проверяваше сроковете на годност, вземаше някакви известни само на нея решения, според които изведнъж вадеше киселите млека и сметаната от количката, връщаше ги на хладилния щанд и избираше други. Личеше, че изборът на продукти за нея е сериозна работа. Впрочем, помисли си Мусатов, тя сигурно всичко прави с мислене и без да бърза. Вероятно е учила и избирала професията си след сериозен размисъл, а сега също така сериозно гради кариерата си. Впрочем той дори не я бе попитал в коя област гради тази кариера, каква е по професия. Интересно, и мъжете ли избира след такъв сериозен размисъл? Стана му неприятно, като си го помисли. Представи си как прави на Юля недвусмислено предложение, а тя дълго го обмисля, анализира всички „за“ и „против“, пресмята, изследва го сякаш под микроскоп. Бррр!

Продължи напред в магазина и започна да избира сосове за макароните и разни пушени меса.

— Е, какво измисли? — чу зад гърба си гласа на Юля.

Андрей трепна от изненада и се обърна.

— За какво говориш?

— За твоята любезност. Ако ще ме изпратиш до вкъщи, ще взема и повечко сокове, а ако не — няма, защото сама не мога да замъкна всичко.

Андрей видя до нея количка, претъпкана с продукти догоре.

— Разбира се, вземи и сокове, ще ги занеса.

— Да не се претовариш? — Тя хвърли насмешлив поглед към неговата количка, която също далеч не беше празна.

— Няма страшно. Разбира се, исках да ти предложа да ми сготвиш вечеря, но сега няма да рискувам — прекалено си делова.

— Не съм делова, а практична и целеустремена. И днес спокойно мога да ти сготвя вечеря.

— Умееш ли да готвиш?

— И то доста добре. Само че нека се разберем предварително: ако искаш да ти правя и закуска, предупреди ме още сега, за да си взема мюсли и кисело мляко — не закусвам нищо друго.

Не, това момиче може да подлуди всекиго!

Юля въртеше в ръцете си прозрачно пакетче с белени бадеми и примижала, се опитваше да прочете ситните буквички на етикета. Внезапно тя вдигна към Андрей сериозни очи, които в този момент му се видяха много красиви. Виж ти, два часа бяха седели на една маса, докато обядваха, а той не бе забелязал колко красиви очи има тя — зеленикави, с червеникаво–жълти точици, големи, с дълги гъсти ресници.

— Сигурно ти изглеждам цинична и прекалено праволинейна?

— Не, какво говориш…

— Просто аз ценя своето и чуждото време и не обичам да го хабя за всякакви ненужни глупости. Да — да, не — не, и без всякакви обиди.

— Да вървим тогава. — Андрей решително хвана дръжката на своята количка.

— Къде?

— Да вземем мюсли и кисело мляко. Ще ги сложа в своята кошница, да не би случайно да ги оставиш у вас.

Юля сви рамене, после направи смешна гримаса и се разсмя.

* * *

Обаждането на Мая Виталевна Истомина беше пълна изненада за мен.

— Игор Владимирович, мога ли да ви помоля да се отбиете у нас?

— Веднага ли? Какво се е случило? — развълнувах се аз. — След десет минути съм там.

— Не, утре в осем вечерта. Моля ви, ще ви бъда много задължена.

Така, започва се. Нищо не й се е случило, а утре в осем вечерта ще й дойдат някакви гости, на които тя иска да демонстрира нещо невиждано: интелигентен участъков милиционер, който разговаря грамотно и има прочут баща. Светски прием, видите ли, със задължителното участие на клоуни и дресирани мечки. Как да й откажа по-учтиво? Хем не ми се щеше да се карам с писателката — нали тя се съгласи да говори безплатно в нашия клуб и дори обеща да покани някакви прочути в миналото журналисти, които също имат какво да разкажат.

— А какво ще има утре в осем вечерта? — предпазливо се поинтересувах аз, опитвайки се да спечеля време, за да обмисля стратегията на отказа си.

— Ще дойде един човек…

Ето на, знаех си.

— … когото не познавам — продължи Истомина, — така че не ми се иска да оставам насаме с него.

Ами защо, интересно, се е съгласила той да я посети, щом я е страх от него? Ето такива същества са жените — първо правят нещо, после го обмислят.

— Какъв човек? От къде се взе?

— Той ми се обади по телефона и каза, че искал да поговори с мен за ранните ми стихове, които пишех още когато учех в Литературния институт. По-точно, интересувало го едно конкретно стихотворение. Отначало си помислих, че е някой млад литературовед, за когото не съм чувала, или студент филолог, който пише дипломна работа, и си уговорих среща с него. Но после ми стана някак… тревожно ли да кажа. И си помислих, че ще е по-добре, ако до мен има служител на милицията.

Охо, вече ме превърнаха в плашило. Впрочем Истомина по принцип е права, разбира се, по-добре е да се презастраховаш, отколкото да станеш жертва на обирджия. В края на краищата участъковите милиционери съществуват преди всичко за профилактика на престъпленията, макар че моето началство естествено е на друго мнение. Мога да разбера и началството, нали него държат отговорно за разкриването на престъпленията, така че то хвърля за това всичките си сили, а предотвратените, тоест неизвършените престъпления — как да ги отчетеш, как да ги преброиш? Те не влизат в отчетите.

— Правилно, Мая Виталевна. Утре в осем ще бъда у вас.

Странни същества са това жените, особено писателките! Как може — даваш си адреса на непознат човек, когото дори не виждаш, а само разговаряш с него по телефона, и му разрешаваш да те посети! Просто не ми го побира умът! Като служител на милицията прекрасно знам, че огромен брой хора постъпват именно така, а после остават като гръмнати, че ги били обрали или измамили по някакъв начин, блещят се, скубят си косите и се сърдят пак на нас, милиционерите, че сме оставили престъпниците съвсем да се разхайтят, в пълна безопасност да обикалят града и безнаказано да нарушават спокойствието на гражданите. Добре че ние с Истомина успяхме да се запознаем и тя прояви благоразумието да ми се обади и да ме помоли да присъствам на срещата й с прекрасния непознат. Ами ако не се познавахме? На кого щеше да се обади? И изобщо щеше ли да се сети, че на света съществува участъков милиционер с оръжие в кобура? Хм, едва ли. Та нали по-рано тя вероятно на никого не се е обаждала и никого не е канила за подсигуряване, а потвърждение за това са нейните преговори с някакъв си изчезнал в испанските дебри Клюев, представител на уж фалирало издателство. Благодаря ти, скъпи сеньор Клюев, задето те е имало, защото, ако те нямаше, писателката Истомина не би изпитала към мен топли чувства, нямаше да е така разумна и да ме помоли да отида утре при нея. Макар че книжката, за която ти добросъвестно си платил, не е излязла, все пак от теб има някаква полза. Само разговорът за клуба определено нямаше да е достатъчен, а така — благодарение на моите испански книжно — издателски приключения, ние с Истомина станахме почти приятели, във всеки случай сега тя определено няма да ме забрави. Защото си е голям късмет, че с тези свои лекомислени навици Мая Виталевна е още жива, здрава и досега не са я обрали. Просто много й е провървяло в този живот.

На другия ден аз с радост открих, че от службата за контрол искат да проверя как съхранява огнестрелното си оръжие гражданин, който живее в един блок с Истомина. Този гражданин искал удължаване на срока на разрешителното му за ловджийска пушка, а в моите задължения като участъков милиционер влиза проверката дали той разполага със специален заключващ се шкаф. Разбрахме се с гражданина ловец да отида в дома му в седем и половина. В осем без петнайсет, напълно доволен от резултата от проверката и от наличието на железен заключващ се шкаф за пушката, напуснах окиченото с ловджийски трофеи жилище и тръгнах към Истомина.

— Благодаря ви, че дойдохте — приветливо се усмихна Мая Виталевна. — Извинете, че ви обезпокоих. Знаете ли, ще трябва да почакаме, този човек се обади преди малко и каза, че закъснява — на Булевардното колело имало задръстване. Това проблем ли е за вас?

— Не е проблем — отвърнах великодушно, — надявам се, че няма да чакаме до късно през нощта.

— Елате, ще ви сложа да вечеряте — предложи тя.

Не пожелах да вечерям, но с голямо удоволствие се съгласих да пийна чай с торта. Истомина ме покани в същия хол, където бяхме разговаряли предишния път, сложи на масата торта, бонбони и разни други лакомства и отиде в кухнята да направи чая. Интересно, къде ли е съпругът й? В моите книжа пише, че има такъв, а вече втори път съм тук, но не виждам никакъв съпруг. Може би са се разделили? Ако — не дай си боже! — е умрял, щях да получа сведения от службата по гражданското състояние. Значи е жив.

Разглеждах стаята и си спомнях изтъркания израз „останки от някогашен разкош“. Явно навремето обитателите на тази къща са били заможни, но тези дни отдавна бяха минали. Мебелите, които са били модерни и скъпи през осемдесетте години — времето на моето детство, бяха остарели не само морално, но и физически, макар че моето око на къщовник съзря старателни опити видът им да се запази. Всичко в тази стая беше идеално чисто, блестящо и полирано, грижливо пазено, но — уви — старо. И напълно отговаряше на това, което ми бе обяснила Светка Безрядина: Истомина навремето била много известна, популярна, но отдавна вече не пишела нищо. С други думи, някога в семейството е имало пари, и то доста, но сега Мая Виталевна живее повече от скромно. Естествено за нея онези пет хиляди евро, които й е донесъл в плик Клюев, не са били без значение, затова тя не е прочела внимателно договора и не си е записала данните на издателството. Какво значение са имали те пред тази купчина пари?

Скръцна врата, после бавно се отвори и в стаята се появи първо главата, а после и тялото на грохнал старец, подпиращ се на бастун. Кой ли пък е този? Определено не е съпругът, спомням си, че той беше записан като връстник на Мая Виталевна, а този дядо е на деветдесет, ако не и на повече. Дядото мълчаливо докуцука до масата и започна да се взира във фруктиерите и чинийките. Протегна трепереща ръка, алчно грабна шепа шоколадови бонбони и ги пъхна в джоба на широката си плетена домашна жилетка. После най-сетне благоволи да спре погледа си върху мен.

— Крада си бонбони, докато Маечка не ме вижда — съобщи ми той със заговорнически вид. — Защото инак ще ми се кара. Не ми дава, купува ги за себе си, а аз си крада.

Той захихика, като продължаваше да ме пронизва с очи иззад дебелите стъкла на очилата.

— Сигурно не бива да ядете сладко — предположих аз. — Диабет ли имате?

— Аз ли? Хи-хи-хи… От къде на къде ще имам диабет? Нямам никакъв диабет.

— Може би някаква друга болест, заради която не бива да ядете сладко?

— Хайде де! Нямам никакви болести. Всичките ще ги надживея! Просто Маечка е стисната, купува всичко вкусно само за себе си и за своя Женечка, а на мен нищо не ми дава, мори ме от глад. Надява се да пукна. Но няма да го бъде, не и аз!

Той се опита гордо да се изправи, подпря се на бастуна с две ръце, като при това не откъсваше лакомо блесналите си очи от подноса с нарязаните парчета домашна торта. Така, появи се и „нейният Женечка“, тоест съпругът й — Евгений Николаевич Чаинов, както гласят бележките в моите книжа. Ами вие кой сте, уважаеми? Вероятно бащата на Мая Виталевна. Във всеки случай подхождате по възраст.

— Ами ти кой си? — попита ме дядото. — Ученик на Маечка ли? Донесъл си ръкопис?

— Не, аз съм от милицията, участъковият.

— О! Ето това е много добре! Много, много добре! Маечка е крадла, време е да я притиснете…

— Вуйчо Жора!

Истомина буквално се втурна в стаята, хванала в едната ръка голям чайник с вряла вода, а в другата — красиво чайниче за запарване. Лицето й беше едновременно негодуващо и кой знае защо — уплашено.

Дядото, наречен вуйчо Жора, се приведе, прегърби се и я загледа боязливо.

— Само не ме бий, Маечка, мило мое момиче — заломоти той, като тътреше нозе покрай нея към вратата, — нищо не съм сторил, само дойдох да кажа добър ден на младежа, все пак е гостенин, трябва да бъдем учтиви… Отивам си в стаята, отивам си… Вече ме няма.

Истомина тресна чайниците на масата и захлупи лицето си с ръце. Аз деликатно мълчах. Паузата се проточваше и ставаше тягостна. Най-сетне домакинята вдигна глава и предизвикателно ме погледна в очите.

— Знам какво ви е казал и горе-долу си представям какво сте си помислили. Елате.

— Къде?

— Елате — настойчиво повтори Мая Виталевна. — По-добре да видите с очите си, отколкото да слушате моите обяснения и да не ми вярвате.

Тя излезе в коридора и аз послушно я последвах. Влязохме в друга стая, където в дълбок мек фотьойл се бе разположил царствено вуйчо Жора с дистанционно в ръка. Срещу него имаше скъп телевизор с голям екран и старецът делово превключваше програмите, търсейки нещо, което да го заинтересува.

Огледах стаята и останах като гръмнат. Освен фотьойла и телевизора, тук имаше широк креват, спретнато оправен и покрит със златиста копринена кувертюра, гардероб, малко диванче с възглавници и вълнено одеяло и две маси. Едната — малка, изящна, се намираше до кревата, а на нея имаше телефон, нощна лампа, стъклена кана с вода, чаша и безброй шишенца и опаковки с лекарства, с една дума, беше типична масичка, каквато слагат до леглото на болен човек.

Виж, голямата маса, разположена до фотьойла, окончателно срази въображението ми: тя цялата беше отрупана с големи и малки кристални съдинки с бонбони, халва, пасти, локуми, най-различни видове бисквити. В отделна чиния имаше няколко големи парчета от същата торта, в която с такова въжделение се бе взирал старецът, когато беше в хола. Трябва да призная, че на масата, край която щяха да ме черпят с чай, разнообразието от десерти не бе толкова изобилно, колкото тук, при вуйчо Жора. И тази стая не беше малка, а завесите на прозорците бяха скъпи, за мебелите пък просто нямам думи. Дори аз, човекът, който е твърде далеч от дизайнерските капризи, разбирах, че тази стая е била обзаведена съвсем наскоро, и то без да се жалят парите.

Истомина стоеше до мен и ме гледаше изпитателно. А дядото сякаш не ни обръщаше никакво внимание и продължаваше да щрака с дистанционното, сменяйки програма след програма.

— Погледнете тук — настоятелно каза тя, отвори гардероба и свали от един рафт дървена кутия.

Вуйчо Жора обаче не бе толкова увлечен от телевизора, за да не забележи това.

— Защо пипаш там? — закрещя той. — Вече всичко ми открадна, това ми е последното, спестил съм си го за погребението. Ето, другарят е от милицията и аз официално заявявам пред него: ти си крадла, открадна ми всичко, остави ме накрая беден и бездомен. Аз имах всичко! А сега нямам нищо!

Помислих, че ще ми се пукнат тъпанчетата. Истомина пък сякаш нищо не чуваше. Тя отвори кутията и извади от там спестовна книжка и пачка долари.

— Ето, пребройте ги. И вижте колко са вписани в книжката.

— Но защо трябва да ги броя? — ядосах се аз.

Само това ми липсваше — да се набъркам в семейна кавга.

— Пребройте ги — твърдо повтори тя.

Покорно се подчиних. Две хиляди долара. Отворих спестовната книжка и погледнах сумата.

— Обърнете внимание на датата на последната вноска — каза Истомина.

— Защо?

— Ще ви обясня. За да няма недоразумения.

Погледнах. За последен път пари бяха внесени преди четири месеца. Върнах парите и книжката в кутията, която Мая Виталевна прибра отново в гардероба.

— Какво броите там? — кавгаджийски попита дядото.

— Броим парите — студено и леко раздразнено отвърна тя.

— Какви пари?

— Твоите, вуйчо Жора. Твоите пари. И гледаме твоята спестовна книжка.

— Какво можеш да броиш там? — отново се разкрещя той. — От къде ще има там пари? Там няма нищо, та нали всичко ми откраднахте. Ти ме окраде. Окраде ме, сложила си в кутията някакви хартийки и ги показваш на всички, уж че са пари. Кого искаш да измамиш? Милицията ли? Няма да стане!

Мая Виталевна ме побутна по ръката и ние мълчаливо излязохме. Когато отново се озовахме в хола, тя тежко седна на един стол и обхвана главата си с ръце.

— Какъв беше този спектакъл, Мая Виталевна? Защо беше всичко това?

— Вуйчо Жора е брат на майка ми, напълно сам е, няма си никого освен мен. Жена му почина отдавна, нямаха деца. Аз имам по-малка сестра, която живее в Канада с мъжа си, нашите родители заминаха при нея и се оказа, че съм единствената роднина на вуйчо. Той вече е много стар, на деветдесет и четири години е, не може да живее сам и с мъжа ми го приютихме тук. За вуйчовия апартамент вземаме петстотин долара месечен наем и аз внасям всички пари на сметката му в банката. Не всеки месец, разбира се. Когато се натрупа прилична сума, която вече е опасно да стои вкъщи, нося я в банката. За последен път съм внесла пари преди четири месеца. Наемът за последните четири месеца е в кутията, вие ги видяхте и преброихте. От тези пари не вземам нито копейка, разбирате ли? Нито копейка! — В гласа й зазвуча отчаяние. — Издържам вуйчо Жора изцяло за своя сметка. Не мислете, че го смятам за подвиг, това е нормално, защото той цял живот беше много близък на семейството ни, винаги много ме е обичал, обичала съм го и аз. Правил е много за мен и аз винаги съм му била благодарна за това. Не ми тежи да се грижа за него, не ми се свиди да го храня и да му купувам лекарства, просто ми е страшно обидно, когато той започва да говори на всеки срещнат как съм го окрала, лишила съм го от жилището му, от парите му и изобщо от всичко. Ами че някои хора може да повярват, разбирате ли? Той страда от старческо слабоумие, сенилен е, но човек, който никога не се е сблъсквал с това, просто не може да си представи, че думите му може да не са истина. Хората, особено младите, които рядко са виждали много стар човек, започват да мислят, че аз наистина съм се държала непочтено и че вуйчо Жора казва истината.

— Успокойте се. — Ужасно ми дожаля за тази жена и се постарах да говоря колкото може по-меко и сърдечно. — Успокойте се, Мая Виталевна, аз постоянно си имам работа със старци. Някои от тях са съхранили интелекта си, някои страдат от склероза, а има и такива като вуйчо ви. Знам какво е. Можете да бъдете сигурна: аз не се съмнявам във вашата почтеност.

— Благодаря — тихо каза Истомина.

Тя вече бе наляла чай в чашите, когато издрънка звънецът на вратата. Истомина отиде да отвори, а аз се приготвих да видя любителя на поезията, на когото писателката така лекомислено бе определила среща в собствения си дом.

Влезлият в стаята любител на поезията никак не приличаше на студент по филология, а също и на преподавател — прекалено прилично бе облечен. Ако аз изобщо разбирам нещо от днешната икономика, професионалните трийсетинагодишни любители на поезия не могат да носят костюми „Хюго Бос“, ризи марка „Пайниър“ (лично аз нося такива, защото много лесно се гладят, което не е маловажно при моя ергенски живот, така че знам колко струват) и вратовръзки „Кензо“. И какво иска този далеч не беден нехранимайко от писателката Истомина? Целият се напрегнах и се постарах да се овладея. Изглежда, лекомислената и доверчива Мая Виталевна не ме бе поканила напразно.

Гостенинът бе настанен до масата и обслужен с чай. Бях му представен като Игор Владимирович, без подробности като длъжност и звание.

— Андрей — подаде ми той ръка, която аз стиснах с демонстративно радушие.

— С какво мога да ви бъда полезна, Андрей? — попита Истомина. — Споменахте нещо за ранните ми стихове, ако не греша?

— За да бъдем по-точни, интересува ме едно стихотворение. Не намерих публикация и дори не знам дали е отпечатвано някъде, но съм сигурен, че съществува.

— О, така значи! — страшно се изненада писателката. — От къде го знаете тогава, щом не сте го чели?

— От радиото. Някъде в началото на седемдесетте години сте го чели в предаването „Млади поети“.

Истомина се усмихна и сякаш за броени секунди се подмлади.

— Да, имаше такова нещо, младежко увлечение — каза тя, леко смутена. — Но вие имате право, стиховете ми наистина не са печатани никъде. Тоест аз не се осъществих като поетеса. В онази програма прочетох „Твоят профил на полетата на стиховете ми…“. Него ли имате предвид?

Сега се смути гостенинът.

— Честно казано, не знам.

— Тоест как? Вие какво, абсолютно нищо ли не помните, нито ред от стихотворението, заради което сте дошли при мен? Това е някак странно.

Стори ми се, че Истомина дори леко се обиди. Ама иди, че ги разбери тези автори: току-що си призна, че не се е осъществила като поет и никъде не е публикувала стиховете си, а сега се обижда, че някой не си спомня нито ред от творчеството й. Не, аз открай време знам, че певците и актьорите са хора с безброй странности, все пак баща ми е оперен певец и ние с мама сме усещали тези странности на собствения си гръб, но с писатели досега не съм имал работа, обаче излиза, че и те са прекалено нежни натури за разбиранията на еснаф като мен.

— Мая Виталевна, моля да ме извините — виновно заговори гостенинът със скъпия костюм, — но не съм чувал лично стихотворението, та това е било в началото на седемдесетте, а аз съм роден чак през седемдесет и четвърта. Говорили са ми за него.

— Така ли? — Тя надменно повдигна вежди над рамките на очилата си. — И какво ви казаха?

— Че е било посветено на някоя си Елена Шляхтина. Вярно ли е?

— Вярно е. Но аз нещо не разбирам, Андрей. Какво конкретно ви интересува и за какво ви е нужно това? И изобщо кой сте вие?

О! Ето ви образец за женска психика. Тя вече пусна човека в дома си, покани го да пие чай, обсъди с него несполучливото си поетично творчество и едва сега най-сетне благоволи да го попита кой е и защо се интересува от нейните стихове. Не, кажете ми честно: може ли човек да работи спокойно в участък с такова население? Може ли той да спи спокойно, като знае, че половината от това население е от женски пол, а две трети от тези жени се държат също като Мая Виталевна Истомина? И още се чудя, че моите старци проявяват прекалена доверчивост и започват разговор с разни мошеници, които звънят на вратите на апартаментите им.

В отговор на този прекрасен и своевременен въпрос на домакинята гостенинът извади паспорт и й го подаде.

— Аз съм Андрей Константинович Мусатов, специалист по нефтени сонди. Ще кажа веднага: не разбирам от поезия.

— Защо дойдохте тогава?

— Интересува ме Елена Шляхтина, на която вие сте посветили стиховете си. Интересът ми е чисто личен.

— Да, но… — Истомина се притесни и продължи безсмислено да върти в ръцете си паспорта, който така и не отвори. — Лена умря. Загина. Отдавна. Ако я търсите, не можете да я намерите. Тя не е между живите.

— Знам. Ако беше жива, щях да й задам въпроси, които са много важни за мен. Но тъй като я няма, принуден съм да търся хора, които са я познавали, с надеждата, че те ще могат да отговорят на тези въпроси. Още веднъж моля да ме извините, Мая Виталевна, но аз дойдох при вас не като при поет, а като при приятелка на Елена Василевна Шляхтина. Искам да ви помоля да ми разкажете за нея всичко, което си спомняте.

Разбрах, че е време да се намеся. Несъмнено в поведението на този Мусатов засега нямаше нищо подозрително, но самата ситуация не ми харесваше. Да беше частен детектив и да събираше сведения за хора, макар и отдавна умрели, бих го разбрал. Но нали е специалист по нефтени сонди — поне самият той каза така. Какви са тези археологически издирвания?

— Тя ваша роднина ли е? — попитах невинно, като шумолях с обвивката на един шоколадов бонбон.

— Не. Тоест мисля, че не е — поправи се Андрей. — Във всеки случай, майка ми никога не е чувала за нея.

— Тогава от какво е обусловен интересът ви към тази дама?

— Ще ви обясня — въздъхна той. — Преди много години тя е била свидетелка по дело за убийство.

— Лена? — учудено го прекъсна Истомина. — Свидетелка? Не съм знаела нищо за това. През коя година се е случило?

— В края на седемдесет и пета.

— Странно — поклати глава тя. — За пръв път чувам. Ние много общувахме с нея, но не ми е казвала нито дума за това. Не, не може да бъде. Сигурен ли сте, че говорим за един и същ човек? Може би става дума за някоя друга Лена Шляхтина?

— Работела е във фабрика „Червеният октомври“, живеела е в общежитие…

— Да, така беше — потвърди Мая Виталевна. — Но може да е съименница? Защото фабриката беше голяма, с хиляди работници.

— Тя се е самоубила през седемдесет и шеста година — продължи Андрей.

— Да, да… Но как така? Не мога да разбера. Как може да е станало така, че аз нищо да не чуя? Впрочем Лена наистина беше доста потайна… Господи, но не чак до такава степен! Убийство, следствие, съд — та това са много сериозни неща, не разбирам как може да не ми е казала…

Така, моята писателка пак се отнесе в невярна посока. Вместо да се вайка по повод на потайността на приятелката си, по-добре да беше попитала защо нейният гост се интересува от старо дело за убийство. Не, няма да се сети. Явно ще трябва пак да се намеся.

— А защо ви интересува това, Андрей? Убийството е станало преди трийсет години, а вие събирате сведения за един от свидетелите. Нещо не схващам връзката между всички тези събития и инженера, специалист по нефтени сонди, който тогава е бил на една годинка.

Тази история изобщо не ми харесваше, не звучеше убедително и аз с всяка минута все по-силно подозирах, че Андрей Мусатов с костюма си „Бос“ е дошъл тук под явно измислен претекст и преследва някакви не съвсем благородни цели. Благодаря ти, жителю на слънчева Испания Сергей Иванович Клюев, ако не беше ти с твоето мижаво издателство, сега моята писателка щеше да седи насаме с мошеник и да се вайка, а този красавец щеше да я омайва, колкото си ще. А после тя щеше да дотича в милицията, за да пише заявление за обир или за нещо още по-лошо.

— Работата е там, че всъщност ме интересува не толкова самата Шляхтина, колкото човекът, когото са осъдили въз основа на нейните показания.

Е, това е то. Отначало ни интересуват стихове, после всъщност не стиховете, а Лена Шляхтина, на която тези стихове са били посветени, а сега вече не и Лена, а подсъдимият, срещу когото тя е дала показания. Още няколко въпроса — и ще се изясни, че го интересува не подсъдимият, а съдията, председателствал процеса, или някой следовател, после ще изплува съпругата на следователя, сетне нейна втора братовчедка… И така до безкрай.

— Разбирате ли — продължи междувременно Мусатов, — аз имам основание да смятам, че по някакви причини тя е наклеветила подсъдимия. Ако беше жива, щях да попитам нея какво се е случило в действителност. Но тя е умряла и аз съм принуден да търся хора, с които е общувала. Може да е разказала на тях какви отношения са я свързвали с… — кой знае защо, той се запъна, — … с този подсъдим, може би му е отмъщавала за нещо.

— И вие смятате, че ако беше жива, тя щеше да ви каже истината? — попитах аз скептично. — Ей така, ще вземе да си признае на първия срещнат, че е давала лъжливи показания пред съда? Ама вие сте голям оптимист, господин Мусатов.

— Искате да кажете, че това е подсъдно?

— Именно.

— Но сроковете за давност са изтекли, така че не биха могли да я подведат под отговорност.

— За специалист по нефтени сонди вие сте доста добре осведомен — отбелязах аз.

— Консултирах се с опитен юрист — погледна ме той хладно. — В края на краищата, бих могъл да й предложа пари, за да ми каже истината, която днес вече с нищо не я заплашва. Но това са празни приказки, защото Елена Василевна Шляхтина не е между живите. И моята единствена надежда са хората, с които тя е общувала в онези години. Те може да знаят нещо.

— А вас какво ви свързва с този подсъдим? — изведнъж попита Истомина, която най-сетне започна да задава правилни въпроси.

— Той е мой баща — кратко отговори Мусатов. — Бил е признат за невменяем, изпратен на принудително психиатрично лечение и е умрял в болницата. Но днес имам основания да смятам, че не е бил болен, че всичко е било изфабрикувано, нагласено в името на нечии интереси. Искам да се опитам да изясня какво се е случило в действителност. Доскоро смятах себе си за син на убиец. Предполагам, разбирате, че това не носи положителни емоции.

Не мога да кажа, че се засрамих от подозренията си, но изпитах известно неудобство. Впрочем не се знаеше дали Мусатов не лъже.

— Лена — бавно издума Мая Виталевна, — Лена… Разбира се, ще ви разкажа всичко, което си спомням.

* * *

… Още от дете тя беше расла в благополучие в своето заможно семейство и още от дете се стесняваше от своето благополучие, притесняваше се, че живее по-добре от приятелките си, от съучениците, дори от съседите. Малката Мая патологично се страхуваше да не предизвика завистта на околните, защото знаеше: от завистта до омразата има по-малко от една крачка, а тя копнееше да се отнасят добре към нея. Угодничеше пред другите момичета, предано ги гледаше в очите, никога не настояваше на своето, никога не казваше, че не иска нещо или че нещо не й харесва, за да не я смятат за фукла, която смята, че всичко й е позволено и че нейната дума тежи най-много, защото баща й е голяма клечка, директор на голям завод, Герой на социалистическия труд, лауреат отначало на Сталинска, а после и на Ленинска награда. Истомини имаха голям апартамент, хубава вила в близкото Подмосковие, тъмнозелена кола „Победа“, на която се возеше майката на Мая, и черен ЗИМ — служебен, с който шофьор караше баща й. След време синя „Волга“ смени „Победа“-та, а вместо ЗИМ-а се появи черна волга, баща й продължаваше да ръководи завода, а освен това стана член на бюрото на Градския комитет на КПСС, така че благополучието неотклонно нарастваше. А Мая чак до завършването на гимназия продължи да се стеснява, задето живее по-добре от заобикалящите я.

Тя винаги пишеше най-хубавите съчинения в класа и нито за миг не се съмняваше, че ще стане писателка. Много й се искаше да стане писателка и сериозно се готвеше да кандидатства в Литературния институт, успешно издържа творческия конкурс, като представи три разказа. Включиха я в семинара на известен белетрист. Още щом Мая стана студентка, баща й издейства за нея отделно жилище — гарсониера. В онези години дори с неговите връзки и възможности бе нереално да осигуриш едностаен апартамент за сам човек. Затова пък гарсониерата беше просторна, светла, в нов блок и в хубав район, на тиха зелена улица в самия център на Москва.

Тя се запозна с Лена Шляхтина през пролетта, когато завършваше първи курс. Лена кандидатстваше за Литературния институт и представяше свои произведения за конкурса.

— Ако не ме приемат, през лятото ще кандидатствам за университета, журналистика — каза Лена. — И така може да се стане писател.

На творческия конкурс отхвърлиха Шляхтина, нито един майстор на словото не я взе в своя семинар и момичето се сбогува с Мая до юли, когато смяташе да се върне, за да държи изпити за университета. Понеже знаеше, че Лена живее някъде далеч и придвижването й до Москва е бавно и сложно, Мая предложи:

— Когато дойдеш през юли, можеш да поживееш при мен, ако искаш. Ще се готвиш за изпитите спокойно, никой няма да ти пречи, а аз, ако трябва, ще ти помагам с едно друго. Все пак отделното жилище не е като университетското общежитие, там е невъзможно да учиш — знам това, разказвали са ми.

Лена прие предложението и в началото на юли, когато дойде време да се подават документите, се настани у Мая Истомина. Двете не се сближиха кой знае колко, но живееха мирно, не се караха, деляха поравно битовите задължения, макар че Мая често се опитваше да свърши повече работа: да стане по-рано, докато Лена още спи, да измие нещо, да сготви. Тя ужасно се страхуваше да не би на Лена да й се пада повече домакинска работа, да не би гостенката да си помисли, че Мая използва момичето от село като безплатна прислужница. Комплексите на заможното притеснително момиче далеч не бяха изчезнали.

За специалността журналистика също се държеше творчески конкурс, който Лена издържа, но я скъсаха на изпитите. Според комисията текстовете, написани от нея, били интересни, но от гледна точка на руския език — абсолютно неграмотни.

— Ще започна работа, а следващата година пак ще кандидатствам — решително заяви Лена. — Ще докажа на всички, че мога да пиша. И ще пиша.

Тя започна работа в „Червеният октомври“, получи място в общежитието, но периодично живееше и у Мая — понякога по пет-седем дни, а понякога и по две седмици. Упорито пишеше очерци и разкази и през пролетта отново представи някои от тях на конкурсите за Литературния институт и за журналистическия факултет. Този път я отхвърлиха и на двата конкурса…

— Защо, наистина ли пишеше лошо? — попита Андрей.

Истомина помълча, почуди се какво да отговори.

— Не мога да обсъждам това — отговори уклончиво накрая.

— Но защо?

— Мисля, че не е етично. Коя съм аз, та да съдя кой пише добре и кой — лошо? Комисиите са решили, че Лена не пише достатъчно добре, а моето мнение няма никакво значение.

— И все пак, Мая Виталевна — настояваше Андрей. — Имаше ли Шляхтина литературни способности?

— Не знам. Не съм чела това, което пишеше.

— Тоест как?! Изобщо не сте чели нейни работи? — слиса се Андрей.

— Изобщо. Не смятах, че имам право да искам да ми показва какво пише. А самата тя не изразяваше подобно желание.

— Нищо не разбирам… А защо не сте могли да поискате? Не се ли интересувахте? Нали самата вие сте учели в Литературния институт…

— Разберете, Андрей, тези неща са толкова деликатни, че… Господи, как да ви го обясня! Представете си, че бях прочела разказ, написан от Лена. Да допуснем, че той не ми е харесал и съм намерила в него някакви недостатъци. Какво можех да й кажа? Че разказът е написан лошо? И как щеше да звучи това, изречено от мен? Коя съм аз в края на краищата? Студентка, самата тя още не писателка, но от друга страна, живее в отделно жилище, не си брои джобните пари, облича се във вносни дрешки и има такъв баща, че не се знае дали са я приели в института заради таланта й или заради баща й. Ами че аз нямаше да смея да гъкна! Можете ли да разберете това?

— Честно казано, трудно — призна Мусатов.

— Естествено — въздъхна тя, — вие сте от друго поколение, с друг манталитет, вие никога няма да разберете как живеехме ние тогава, как разсъждавахме, как чувствахме нещата. Сигурно ще се учудите, ако ви кажа, че в онези времена беше срамно да бъдеш богат. Тоест всички го искаха, всички се стремяха към това, но криеха стремежа си, защото беше срамно да искаш да си богат. Аз бях богата, и то не защото сама бях спечелила пари, а само защото имах късмет с родителите си. Нямах никаква лична заслуга за това. И постоянно се срамувах, защото ми харесваше да живея в отделно жилище, харесваше ми да бъда добре облечена, харесваше ми, че мога да поискам от баща си колата с шофьора, за да пътувам за някъде, ако ми се наложи. И се срамувах, задето всичко това ми харесваше. Именно това слагаше определен отпечатък върху отношенията ми с приятелите, в частност с Леночка. Впрочем на вас наистина ви е трудно да разберете. С една дума, не знам каква писателка е била тя.

… Мина още една година и всичко отново се повтори. Два института, два конкурса, два отказа. Лена продължаваше да работи във фабриката, периодично живееше по няколко дни у Мая, спокойно се съгласяваше приятелката й да я храни със свои пари и да мие чиниите вместо нея. Нито веднъж през това време не продума за момчета, които я харесват, за такива, с които се среща, и у Мая се създаде впечатлението, че Лена някак не е загрижена за личния си живот. След трите несполучливи опита Лена Шляхтина заяви, че през следващите поне две години няма да кандидатства.

— А после? — попита Мая. — Смяташ ли по принцип да вземеш литературно образование или не?

— Още не съм решила. — Лена лениво се протегна на дивана. — Но все пак ще стана писателка, ще видиш. И то може би дори по-рано от теб, макар че ти учиш за писателка, а аз се трепя във фабриката.

През седемдесет и трета година Мая Истомина завърши института и започна работа в популярен всекидневник. За това й помогна братът на майка й, вуйчо Жора — Георгий Степанович, който беше не какъв да е, а главен редактор на „маститото“ литературно — публицистично списание „Епоха“. В живота й се появи младият учен Женя Чаинов, с когото Мая започна да гради планове за бъдещето. Леночка Шляхтина май също се сдоби с постоянен приятел и макар момичето да не разказваше нищо за него, Мая забеляза, че и бездруго красивата Лена стана просто ослепителна. Лена продължаваше от време на време за кратко да живее у Мая. Наистина през последните две години пребиваването й в жилището на Мая стана по-продължително, най-малко две седмици, че и цели три. За Мая това беше неудобно, нали вече си имаше Женя… Но не смееше да каже на приятелката си, страхуваше се тя да не се обиди…

* * *

— Знам, че Елена е имала проблеми със здравето — каза Андрей. — Когато е боледувала, вие сте се грижели за нея, нали?

— От къде ви хрумна? — искрено се изненада Истомина. — Какви проблеми със здравето?

— Ами да, съседките й по стая в общежитието са казали, че Лена често е вземала болнични и тогава е идвала да живее у вас, защото у вас е било по-спокойно и изобщо условията са били по-добри. Нима не беше така наистина?

— Нищо подобно! Когато живееше при мен, тя всяка сутрин отиваше на работа, не е ставало и дума за някакви болнични. Прибираше се вечер — понякога рано, към седем часа, а понякога съвсем късно, дори нощем. Сигурно е ходела на срещи, но не ми е разказвала подробности. Наистина аз я питах, това е напълно естествено, а тя ми отговаряше, че да, разбира се, но няма нищо сериозно, защото всички момчета са глупаци. Или нещо от този род. Осъзнавах, че тя просто отбягва откровен разговор, и не смятах, че имам право да настоявам. Не исках в отговор на моите въпроси да ми отвърне: „Смяташ, че като живея при теб и ям хляба ти, имаш право да се ровиш в душата ми, така ли?“.

— Но нали тя наистина е живеела у вас и е ядяла хляба ви — предпазливо отбеляза Андрей. — И ви е създавала големи неудобства.

— Да, но това не ми даваше никакви допълнителни права — сухо отговори Мая Виталевна. — Във всеки случай, аз смятах, че нямам. Лена имаше добри периоди, когато се веселеше и усмихваше, а имаше и много тежки, когато буквално почерняваше, изсъхваше, почти нищо не ядеше и не ми говореше. Идваше мълчалива, лягаше на дивана, обръщаше се към стената и не продумваше. Или пушеше. Тя много пушеше. Разбирах, че в такива периоди тя идва вкъщи не като при приятелка, за да сподели нещо, да снеме товар от душата си, да получи подкрепа, а допълзява в бърлога, където никой няма да я закача, да й задава въпроси, да иска нещо от нея и където ще може спокойно да ближе раните си. Затова се примирявах, че нищо не ми разказва.

А през седемдесет и шеста Лена Шляхтина се самоубила, като скочила от покрива на шестнайсететажен блок. Никога не била произнасяла името Олег Личко в присъствието на приятелката си Мая, както не била продумала и за следствието и съда, където се явявала като свидетелка.

— Но поне не е ли споменавала за някакви свои познати? — покрусено попита Андрей. — Каквито и да е имена, Мая Виталевна, умолявам ви. Вие сте последната ми надежда. Може би сте я запознавали с някои свои приятели или роднини и те после са контактували без вас? Спомнете си, моля ви!

— Не — поклати глава тя. — Нямахме никакви общи познати. Но ще помисля още и ако си спомня нещо, ще ви се обадя.

Андрей й благодари за изгубеното време и готовността й да помогне, но имаше чувството, че се е изправил пред изящна желязна врата. Зад нея определено има нещо, това „нещо“ дори може да се зърне, но е невъзможно да се пипне.