Александра Маринина
Капан за мишки (6)

Глава 5

Обикновено към средата на декември всички нормални хора са в приповдигнато настроение и се готвят за Нова година. Бурно обсъждат къде ще празнуват, кой у кого ще отиде, за къде ще заминат, какво ще сложат на трапезата. Украсяват жилища и офиси, окичват елхи, купуват подаръци. С една дума, за нормалните хора втората половина на декември е изпълнена само с положителни емоции.

Аз пък не обичам Нова година. Не че никак не я обичам, не, аз изпитвам нежност към този празник, защото в детството и в младежките ми години той наистина беше Празник. Моите родители изпитваха към него трепет и възторг и винаги се стараеха да го направят радостен, весел, изпълнен с изненади и смешни обрати. От десетгодишна възраст мое задължение бе да съчинявам весели потпури от оперни арии, романси и естрадни песни, естествено без думи, тъй като се използваха авторските текстове, тоест онези, които бяха изначално предназначени за съответната музика, и това произведение се изпълняваше пред гостите, които си умираха от смях. Татко пееше със своя прочут баритон, а ние с мама му акомпанирахме, тя — на рояла, а аз — на цигулка. За всеки гостенин, а те винаги се събираха много, под елхата лежеше подарък в красива опаковка, трапезата се огъваше под ястията, които мама майсторски приготвяше, и беше шумно, и имаше много смях, музика и елегантни облекла.

Когато пораснах и започнах работа в милицията, отношението ми към Нова година се промени. Попитайте всеки милиционер, бил той участъков или оперативен работник, или някой от патрулно-постовата служба, и той ще ви обясни, че навечерието, първият ден на Нова година и трите дни след празника са най-тежките. Стават много пиянски сбивания и скандали, рязко нараства броят на така наречените престъпления „от махмурлук“, когато е просто жизнено необходимо да пийнеш, а нямаш с какво и намираш пари или самата бутилка чрез кражба, грабеж или обир. Във всички останали дни на годината броят на употребяващите алкохол е горе-долу постоянен, защото е в действие законът на големите числа. Някои пият, някои работят. Съответно и броят на „пиянските“ престъпления е горе-долу един и същ. В новогодишната нощ и след нея пие цялата страна. А страдаме ние, тоест милицията.

За сметка на това моите родители и най-вече, разбира се, маминка, продължават да се вълнуват преди този празник и искат вкъщи да има много гости, шум и веселие. За съжаление от година на година това става все по-проблематично. Първо, моите родители не живеят в Москва, а в извънградската си къща, докъдето на трезва глава се отива лесно, но откъдето е много трудно да се измъкнеш, ако си пил и не можеш да седнеш зад волана. В Москва човек може да празнува чак до шест часа сутринта, а после спокойно да се прибере с метрото или да вземе такси. Опитвали ли сте да повикате такси извън града в новогодишна нощ? Не се и опитвайте, празна работа. Второ, сред заможните слоеве на населението стана модерно празникът да се прекарва в ресторант, на светско клубно парти или изобщо да се заминава за Нова година в Европа или по разни слънчеви краища, а приятелите на моите родители общо взето не са бедни. Кръгът им е музикално-театрално-продуцентско-директорски. Трето, те са все хора на възраст от петдесет до седемдесет години, тоест като правило имат не само деца, но и внуци, в чиято компания искат да посрещнат Нова година. И четвърто, макар че то плавно произтича от третото, тъй като приятелите на родителите ми далеч не са млади, те вече не могат, както навремето, да се веселят цяла нощ, когато имат температура, хрема и главоболие, така че ежегодната есенно-зимна грипна епидемия започна да представлява сериозна заплаха за комплектуването на поканените.

Какво означава това лично за мен ли? Само едно: предпразничната седмица се превръща за моята маминка в Кошмарен ужас. Толкова й се иска да прекара пълноценно празника, както е било в дните на младостта й, а грипът покосява поканените един след друг. Някой боледува лично, на другиго се разболяват децата, а трябва да се гледат внуците, или обратното, боледуват внуците и съответно децата не могат да ги вземат там, където са искали, така че старите ги пускат да празнуват, като поемат грижите за внуците.

Поради първите три точки броят на поканените и без това година след година намалява, а пък четвъртата окончателно поставя новогодишния празник пред заплахата от провал. Ето защо една седмица преди 31 декември маминка започва да ми вади душата, като ми описва собствените си преживявания и вълнения и ежедневно ми представя сводка за здравословното състояние на всеки от поканените. Не спасяват положението дори традиционните европейски и американски коледни концерти, на които татко пее всяка година. Мама не позволява на татковия продуцент да забравя за нашата семейна традиция и когато съгласува графика за гастролите на Владимир Дорошин, той винаги прави така, че последната му изява да се планира най-късно за 24 декември, след което родителите ми незабавно се прибират вкъщи и тогава настъпва поредният Кошмарен ужас.

Разказвам ви подробно за новогодишния празник, за да схванете заплетената логика на следващите ми постъпки. Да, и още нещо. Ако някой още не е разбрал: аз много обичам родителите си. Отнасям се към тях със здравословна критичност, особено към маминка, а това означава, че нейните Кошмарни ужаси по никакъв начин не са такива за мен. Причините, поради които тя започва да полудява от тревога, губи си съня и непрестанно пие валидол, в деветдесет процента от случаите ми се виждат нищожни, маловажни и явно незаслужаващи такова колосално късане на нерви. Но обстоятелството, че аз разбирам всичко това, не намалява тревогите и вълненията на маминка. Тя е такава, каквато е, аз я обичам и приемам такава, ето защо смятам за свой синовен дълг да направя така, че тя да се тревожи по-малко, естествено, ако е по силите ми. Именно затова седя до нея на татковите премиери или особено сложни изяви — дори никак да не ми се иска, и заради това пътувам в чужбина, макар че е невинаги в удобен за мен момент; търпеливо и съчувствено изслушвам мамините вайкания и подробните описания на всичко, което според нейните представи е Кошмар или Кошмарен ужас, и ако мога да сторя нещо за нея, непременно го правя.

Хубаво предисловие излезе, нали? Дето се вика, де е камилата, де е камиларят…

Та така, на двайсет и пети декември за маминка започна предновогодишният Кошмарен ужас.

— Егорушка — развълнувано подхвана тя в телефонната слушалка, — за Нова година е някакъв кошмар! Поканила съм…

На това място си позволих да се разсея и отидох да извадя касетата с котките. Списъкът на поканените с подробно описание на техните семейства като цяло е достатъчно дълъг, за да успея да извадя касетата от видеомагнетофона, свързан с камерата, да я сменя с нова касета, а онази, която съм извадил, да занеса в хола и да я сложа във видеото. Успях да го сторя навреме.

— Представяш ли си, Анна Григоревна се е разболяла, и то толкова сериозно, че до трийсет и първи едва ли ще стане от леглото, а Павел Леонидович естествено няма да дойде без нея, защото…

На екрана се появи сладка двойка: Айсор и Карма. Те са връстници, но тъй като Айсор е лишен от мъжки достойнства, а Карма — от радостите на майчинството, приятелството им има нежен и платоничен характер. Карма лежи по хълбок, протегнала предните си лапички перпендикулярно на тялото, а Айсор седи пред нея и внимателно докосва с огромната си лапа една от нейните. Карма не само не възразява, но дори приветства тази закачка, защото на свой ред го докосва с изящно движение. Той — нея, тя — него. И муцуните им са от разнежени по-разнежени. Какви лицемери! Всичко това се върши, когато ме няма вкъщи, а пред очите ми те се нападат, ръмжат, застават на задни лапи, вкопчват се един в друг и уж се бият. Не до кръв, разбира се, но доста впечатляващо. Неподготвеният зрител би си помислил, че се бият на живот и смърт.

— У семейство Кучински също е пълна бъркотия — продължава повествованието си маминка. — Той трябва спешно да лети някъде за Заполярието, имало авария в предприятието, а тя иска да лети с него, в случай че му се наложи да се забави, за да бъдат заедно на Нова година…

Докато мама описваше катастрофалното положение с гостите, аз успях да видя не само игричките на Айсор и Карма, но и абсолютно позорната проява на Приятел, който скочи на бюрото, изтърколи до края му любимата ми писалка „Дънхил“, събори я на пода и започна в упоение да я гони из стаята, докато писалката се озова доста навътре под дивана. Той дълго се опитва да я извади, но не успя и напусна помещението, разочаровано размахвайки гъвкавата си опашка. Добре че имам камери из целия апартамент, инак щях да търся тази писалка до свършека на света.

— Просто не знам какво да правя, Егорушка — жално завърши мама своята скръбна епопея. — От петнайсет души осем определено не могат да дойдат.

— Но седем души също е много добре — бодро заявих аз. — Седмина гости, вие с татко и аз — ето че ставаме десет. Не е ли празник това?

Уж успях да я успокоя, но след два дни броят на гостите намаля на пет във връзка с грипа, от който внезапно се разболели някакви деца и внуци. На двайсет и девети декември, два дни преди Нова година, от списъка отпадна още един гостенин и тогава пълно отчаяние обзе маминка. Доколкото си спомням нашите празници, никога не се е случвало на масата да има само седем души, включително домакините. За моите родители седем души не е Празник, а делова вечеря.

— Егорушка, защо не се обадиш на Светочка? — плахо помоли тя.

Какво пък, в това имаше резон — Светка Безрядина, мъжът й и двете им деца правят една солидна бройка. Но аз не таях особени надежди, защото Светка и Борис имаха толкова плътно светско разписание, че моята маминка с нейния Кошмарен ужас по никакъв начин не би могла да се вмести в него.

— Ох, Игорьочек, няма да стане — със съжаление каза Светка, когато чу молбата ми. — В новогодишната нощ трябва да бъдем в клуба на Джаник, Боря тържествено му обещал, че ще отидем. Не се сърди.

— Ама естествено, Свет, разбирам те. Просто мама ме помоли да те поканя, ето че го направих.

— Татяна Василевна много ли се притеснява? — съчувствено попита моята милозлива приятелка.

— Ужасно. Напазарувала е за двайсет души, толкова й се искаше да дойдат много хора, а сега всичко ще се провали. И изобщо — нали познаваш майка ми — домашни седенки не са й достатъчни, тя обича големите приеми, за нея петнайсет души са малко, а пък четирима си е направо смешно.

— Извинявай, Игорьок, но честна дума, няма начин да дойдем.

Светка май вече се чувства виновна. Само това липсваше!

— Стига, Светуля — колкото може по-весело казах аз, — не го вземай толкова присърце. Ще измисля нещо.

Като начало звъннах на Иван Аркадевич, състудент на татко от консерваторията. За мен той дълги години беше просто чичо Ваня, басът профундо, на чиито колене аз нахално се катерех и исках той да ми пее „Бълха“ на Мусоргски, която, незнайно защо, обожавах в сополивото си детство. Чичо Ваня послушно ми пееше, а аз притисках буза до мощната му гръд и с възторг усещах вибрацията на въздушния стълб, който тогава си представях като някаква златна тръба, скрита в едрото тяло на чичо Ваня. Иван Аркадевич Люц вече петнайсет години не бе сред близките приятели на татко, които задължително бяха канени на гости по различни тържествени поводи. Не че двамата певци се бяха скарали, просто някак се бяха разминали, макар да изпитваха същите топли чувства един към друг и миналата есен да бяха пели заедно в „Трубадур“: татко — партията на граф Ди Луна, а чичо Ваня — на Ферандо. Тогава, на премиерата, мама ми каза, че чичо Ваня имал връзка с мецосопраното, която в същия спектакъл пееше Азучена, и аз се надявах да извлека от тази ситуация максимална полза.

Иван Аркадевич ужасно се зарадва на моето обаждане, разбра всичко от половин дума и само след половин час ми звънна моята въодушевена маминка:

— Представяш ли си, Егорушка, колко хубаво става! Обади се Ванечка Люц! Толкова внезапно! Нямал никаква представа къде да отиде за Нова година, правел някакви планове, но всичко се провалило, така че той ни покани с татко ти на ресторант, а аз му казах…

Е, и бездруго можех да се досетя какво му е казала маминка. Иван Аркадевич щеше да дойде на Нова година у нас със своята възлюбена мецосопрано и да вземе със себе си и директора на операта, в която те с татко пеят в „Трубадур“. Естествено директорът щял да бъде със съпругата си. И тъй, осем души гости и ние тримата — ставаме единайсет. Напълно прилична бройка.

— Ах, Егор, ако беше се оженил навреме, вече щеше да имаш деца, а ние с татко ти — внуци. Все пак колко е хубаво семейството да е голямо! — отново подхвана маминка нескончаемата си песничка относно моя неправилен начин на живот.

Изслушах тази песничка мълчаливо, като междувременно четях книга. Отдавна съм се научил да върша тези две неща едновременно, без да изпускам и дума нито от текста, нито от телефонната слушалка.

И същия ден, вече съвсем късно, неочаквано се обади Андрей Мусатов, когото вече бях забравил толкова трайно, че си спомних кой е с доста усилия — едва когато той се представи.

— Бих искал да се посъветвам с теб, ако може — учтиво и ненатрапчиво каза той.

— Може, разбира се, защо да не може — без особен ентусиазъм отговорих аз. — Доколкото си спомням, ти имаш опитен консултант от адвокатското съсловие. Нещо не е наред ли?

— Не е там работата. — Андрей направи пауза и на мен ми се стори, че се колебае дали да ми каже нещо или не. Вероятно реши да го каже. — Разбираш ли, имам връзка с дъщеря му.

— С чия дъщеря? На този Албертович със смешното фамилно име ли?

— Ами да. И сега се чувствам неудобно да използвам услугите му. Той е много умен човек, много опитен, а и връзките му са много широки, но… Разбираш ли, постоянно имам чувството, че ми взема по-малко пари, отколкото би вземал от друг клиент… С една дума, не знам, не мога да го обясня, но ми е неудобно.

Не бях сигурен, че Мусатов е прав, но ми хареса, дето не му бяха чужди известна деликатност и дори душевен финес.

— Защо, отношенията ви с момичето сериозни ли са?

— Това теб какво те засяга? — рязко попита той.

Готов съм да се закълна, че в този момент той се навъси и сви устни. Макар естествено да не го виждах.

— Помислих си, че ако не са сериозни, може би няма да е зле да ги пожертваш, за да си запазиш опитния консултант, а? Защото твоят проблем е дълбоко личен, семеен, а не служебен, който може да се претупа. Стараеш се за себе си. Твоят Албертович има връзки, познанства, знания, а това струва скъпо. И после, той има едно съществено предимство пред мнозинството днешни частни детективи: на подходяща възраст е за твоя проблем, разбираш ли? В средата на седемдесетте вече е работел, въртял се е в правоохранителните структури и може чрез общи познати да намери хората, които са познавали и си спомнят и досега твоя Личко. За него това е по-лесно, отколкото за нашите връстници. Така че си помисли добре кой е по-важен за теб — таткото или щерката.

— Благодаря за съвета — сухо отговори Андрей. — Моите отношения с Юля са доста сериозни, затова исках да помоля за помощ теб. Но ако ти…

— Е де, недей така — засмях се аз. — Защо си толкова обидчив? Не ми се връзвай, нали знаеш, че ние, ченгетата, сме простаци. Грехота е да се сърдиш на простодушно момче като мен. Между другото, не искаш ли да посрещнеш Нова година с мен, моите родители и техни приятели? Такова едно театрално-музикално купонче в къща извън града. Тъкмо ще можем да си поприказваме. Естествено поканен си с твоята дама.

Честно казано, на нищо не разчитах, когато канех Мусатов. Смешно е да се предполага, че един млад преуспял служител на богата фирма два дни преди Нова година няма определени планове за празничната нощ. Но тъй като си бях поставил за цел да направя маминка доволна и щастлива, стрелях по всички мишени наред с надеждата някъде да уцеля. И колкото и да е странно, уцелих. Оказа се, че Юля категорично не пожелала да заведе Андрей в компанията на своите познати и също толкова категорично отказала да се запознае с приятелите на Андрей. Вече били решили да посрещнат Нова година само двамата у Мусатов, така че моето предложение му се видя достатъчно приемливо. Трябвало само да получи съгласието на момичето.

На другия ден той се обади и каза, че ще дойдат. Маминка беше в пълен възторг.

Ето така се получи, че посрещнах 2005 година в компанията на приятни хора, сред които се оказаха Андрей Мусатов и неговата приятелка Юля Пинчук. Сега разбирате ли за какво ми беше необходимо цялото това дълго и скучно предисловие?

* * *

Лев Александрович Аргунов притежаваше качество, което би могло да се нарече интелектуална лабилност. С една дума, той умееше да не размишлява дълго върху неприятна ситуация и след периода на остра и болезнена реакция доста скоро настъпваше привикване и примиряване с неблагоприятните обстоятелства. Не, той не забравяше за случилото се, не се успокояваше окончателно, а си спомняше за него с тягостно чувство, но вече можеше да спи нощем, макар и не съвсем спокойно, но все пак…

Той не разпускаше персонала за коледна почивка: заводът трябваше да работи непрекъснато и денонощно, затова два дни преди Нова година се прибираше стегнато и в работно настроение, а не радостно отпуснат, както става преди дълга поредица празници. Жана Викторовна го посрещна със спокойна усмивка и както всеки ден, му съобщи, че вечерята е готова и след пет минути могат да седнат на масата. Аргунов бързо се преоблече и слезе в трапезарията.

— Днес те търсиха от милицията — каза жена му, докато пълнеше чинията му с приготвените на скара зеленчуци и месо.

На Аргунов му се стори, че за миг е оглушал и е чул нещо неправилно. Не, не можеше да бъде Жана да е казала „от милицията“. Не, само това не! Трябва да поиска тя да повтори и да се убеди, че става дума за съвсем друго нещо.

— От къде ме търсиха?

Той се овладя с усилие, но все пак се овладя, като си повтаряше мислено: „Не съм чул правилно, няма нищо страшно, нищо не се е случило. Сега ще поискам тя да повтори, тя ще отговори и ще се окаже, че са ме търсили от някоя общинска служба, от кметството, от санитарната инспекция или от ветеринарния надзор във връзка с кучетата, или от пожарната…“

— От милицията. Питаха за теб.

Той гледаше чинията и не можеше да разбере какво има в нея. И защо това нещо е в чинията му. И изобщо къде се намира той?

— Какво питаха?

Все пак успя да произнесе две думи, без да разбира добре уместни ли са те или не.

— Ами имат някакви въпроси към теб. За съжаление аз не можах да отговоря. Нещо във връзка с кола, която може да си видял, или за някакъв човек… С една дума, нещо си там се е случило, някой е бил убит, та са се намерили хора, които са казали, че са те видели наблизо. Така че в милицията смятат, че ти може да си видял или чул нещо.

— Нищо не съм виждал!!! — почти изкрещя Аргунов.

И се опомни. Но вече не можеше да се овладее.

— Ти трябваше да им кажеш, че нищо не съм видял!!! — продължи той. — Защо не им каза?

— Първо, ти не знаеш какво съм им казала и какво не — сухо отговори жена му. — И второ, от къде да знам какво си видял и какво не? Ти постоянно излизаш да разхождаш кучетата късно вечер, няма те по час и половина — два, прибираш се късно през нощта, когато аз вече спя, и не ми докладваш за впечатленията си. И трето, да не си посмял да ми крещиш.

Аргунов разбираше, че тя е права. Но вече не можеше да се овладее. Беше си изтървал нервите, изпитваше нужда да се накрещи, страхът, който дремеше у него, се бе пробудил, започваше да набъбва и се бе устремил навън, така че той трябваше да го пусне по какъвто и да е достъпен за него начин, за да не се пръсне гръдният му кош.

— Колко пъти съм ти повтарял, че мразя милицията! Колко пъти съм ти повтарял, че няма да търпя тези дегенерати в дома си! Как си посмяла да ги пуснеш?!

— Льова, ти имаш право да обичаш или да мразиш милицията — това си е твой личен избор, но хората си вършат своята работа. Защо трябва да им преча? Нима ти е трудно да отговориш на няколко прости въпроса, без да правиш от това трагедия?

С крайчеца на съзнанието си той успя да се учуди, че Жана търпи крясъците му и не избухва в отговор. Той беше отишъл толкова далеч, а тя бе толкова спокойна…

— Нямам намерение да разговарям с тях! Абе те да не са откачили? Как смеят да идват в дома ми с идиотските си въпроси?! Да не съм ги видял повече в дома си!!!

— Ще дойдат довечера, по-късничко, казах им, че се прибираш към десет. Льова, не ти ли се струва, че се държиш неприлично?

Ето на, значи тя не е чак толкова спокойна, просто Жана умее добре да се владее.

— И ми позволи да ти напомня, че това не е само твой дом, а и мой — продължи Жана Викторовна. — Или вече нямам право да пускам тук когото сметна за нужно?

— Защо си им казала, че се прибирам към десет? Кой те е молил да ги информираш за моя дневен режим? Защо се бъркаш в чужди работи?

Той с ужас се слушаше сякаш отстрани и разбираше, че е започнал отвратително просташка кавга и произнася глупави и недостойни думи, след които ще бъде много трудно двамата да се върнат към нормалните си взаимоотношения. Но нищо не можеше да направи. Не беше по силите му.

— Не желая да виждам твоите милиционери — заяви той и рязко се дръпна от масата. — Ако дойдат, ще им кажеш, че съм заминал за няколко дни по работа. Не знаеш кога ще се върна. Ако много съм им потрябвал, да почакат или пък да се оправят без мен.

Без да погледне жена си, той тръгна към стълбището за втория етаж. В спалнята бързо събра всичко необходимо, взе куфарчето с документите и слезе долу.

— Ще поживея в московския апартамент. И да не си посмяла да кажеш на тези кретени, че съм в Москва, и да им дадеш телефоните ми.

Жана Викторовна седеше неподвижно до масата — в същата поза, в която я бе оставил преди двайсетина минути. Храната в чинията й бе останала недокосната. Тя дори не вдигна глава и не се обърна към мъжа си.

— Жануся, хайде, прости ми — помирително каза Лев Александрович. — Изпуснах си нервите. Безобразно избухнах. Имам неприятности в завода, целият съм кълбо от нерви. Представяш ли си какво ще стане, ако се нахвърля така на твоите ченгета? Като нищо може да ме арестуват за дребно хулиганство.

Аргунов направи несръчен опит да се пошегува и така да тушира конфликта, но не успя. Жена му мълчеше.

— Е, аз да тръгвам, нали?

— Тръгвай — глухо издума тя. — Отвратителен си. Колкото по-дълго не те видя, толкова по-добре.

Той не извика шофьора Миша, изкара от гаража своя лексус и потегли към града. Пътувайки по околовръстното шосе, извади мобилния си телефон и набра номера на Слава Ситников.

— Слава, онези ме потърсиха — кратко съобщи той, като се стараеше гласът му да не трепери.

— Кои? — не разбра Вячеслав Антонович.

— От милицията.

— Такааа — проточи Ситников. — За… онова ли?

— Сигурно. Не знам точно — припряно заговори Аргунов. — Нямаше ме вкъщи, Жана е разговаряла с тях. С една дума, не е за телефон. Отивам в апартамента на „Маросейка“.

— Кога ще пристигнеш там?

— След трийсетина минути.

— Добре, ще дойда.

Лев Александрович обичаше нежно и предано московския си апартамент — беше същият, в който бяха минали детството и младостта му. Не променяше в него друго, освен нещата, които явно излизаха от строя. Например смени санитарните съоръжения, но остави старите мебели, онези, които бяха купили още родителите му. В този апартамент той се бе готвил за матура, после беше писал дипломна работа, сетне дисертация и други научни трудове, тук преди много години доведе Жана, тук дъщеря му — Лялка, направи първите си крачки. От тук за последен път взеха в болница родителите му — първо баща му, а после, след пет години, и майка му. Тук бяха дошли да ги поменат техните приятели. Ако не беше Жана, нейната настойчивост и активност, той и до днес щеше да живее тук, в просторния тристаен апартамент в центъра на Москва.

Именно Жана преди доста години, в края на осемдесетте, бе започнала да го врънка и уговаря да вземе пример от другите, които зарязваха науката, захващаха се с бизнес и забогатяваха буквално за дни. Тя постоянно се оплакваше, че парите не стигат, и се възхищаваше на практичността на бившите колеги на Аргунов. Молеше, вдигаше скандали, притискаше го. И постигна своето. Сега Лев Александрович Аргунов живее в извънградска къща с хубав парцел, притежава печелившо производство на строителни конструкции, разработени въз основа на собствени и патентовани технологии, но при всеки удобен случай идва в апартамента на „Маросейка“ — ту следобед, да си почине малко, ту пък вечер, за да пренощува.

Аргунов влезе в антрето, непоглеждайки, остави на пода сака с багажа и куфарчето с документите и без да пали лампата или да се съблича, отиде в хола и се тръшна на дивана. Диванът старчески въздъхна и недоволно изскърца. Беше на много години, отдавна се канеше да предаде богу дух, но Лев Александрович търпеливо го бе ремонтирал поне десет пъти, бе викал тапицери, за да сменят протритата и прокъсана на места дамаска, но и през ум не му бе минавало да го изхвърли. Това беше същият диван, на който родителите му вечер бяха гледали телевизия и на който той като студент и аспирант бе започвал да прелъстява познати момичета, преди елегантно да ги поведе към своята стая.

Поседя няколко минути със затворени очи, после бавно протегна ръка към лампиона, дръпна копринения шнур и се огледа. Ами че той редовно идва тук… Ами ако тук спи и… Не вкъщи, не извън града, а именно тук, както някога, преди много години. Той заспива и после става нещо такова, за което никога не си спомня. Отива някъде, прави нещо и се връща тук, за да се събуди и нищо да не знае. Защо това не му беше хрумвало по-рано? Защо си мислеше само за вкъщи, за Жана, за спящия пазач? От друга страна, нали милиционерът е идвал ТАМ, извън града, значи са го виждали ТАМ, а не тук. Впрочем това нищо не означава, може би са го виждали на съвсем друго място, а милиционерът е отишъл там, където той живее, на известния адрес. Жана не му каза за кое място конкретно е ставало дума. Защо не му каза? Защото той, Аргунов, не я попита, не й зададе нито един нормален въпрос, а веднага изпадна в истерия, разкрещя се и измести целия разговор към съвсем друга плоскост. Впрочем възможно беше тя да не знае на кое място са го виждали, милиционерът може и да не й е казал. Трябваше да се обади на Жана и да поговори с нея спокойно, да я помоли за извинение, а когато тя омекне — да й зададе всички нужни въпроси, за да си изясни какво точно й е казало онова ченге и за какво е питало.

Или не биваше да й се обажда? За нищо да не пита и нищо да не знае? Още повече че идваше Нова година, двамата с жена му имаха големи планове за празника, а той си тръгна и не каза нищо за 31 декември… Жана щеше да иска обяснения, а за обяснения, които тепърва трябваше да измисли, той нямаше сили.

„Мислех, че си Лъв^[1], а ти се оказа обикновен Льовочка“ — така му беше казало преди много години едно момиче, което му се предложи, но без резултат. Аргунов никак не я харесваше, тя не му беше нужна и той дори не опита да се преструва или да се прави на нещо специално. Сигурно не се бе държал твърде тактично — в онези години още не беше натрупал опит да отказва на момичета, беше се смутил и очевидно бе изрекъл нещо неприятно, а може би и грубо. Сега той вече не си спомняше как именно се бе държал, но ето че задълго бе запомнил думите й. Ти не си Лъв, ти си Льовочка. Ето че тя се оказа права.

У него винаги бяха живели двама души — Лъв и Льовочка. Единият притежаваше буден ум и стремеж да стигне до същината на нещата, да доведе мисълта докрай, беше търпелив и методичен, но само в онова, което се отнасяше за любимата му наука. Докато вторият — Льовочка, беше боязлив, слаб и непоследователен, не умееше и не обичаше да си изяснява отношенията с хората, страхуваше се от конфликти и се стараеше да избягва всичко неприятно, което можеше да го изкара от релси. Лев разсъждаваше логично и ясно, докато Льовочка бързо се уморяваше от тягостни преживявания и умееше твърде успешно да изтиква от съзнанието си всичко, което пречеше на душевното му спокойствие. Преди много години, когато намери коланчето от детска рокличка на точици, Аргунов около два месеца беше Лъв, опитваше се да се самонаблюдава и да научи истината. В течение на първия месец той постоянно изпитваше ужас от самия себе си, втория месец прекара в страх, че ще го хванат и хвърлят в затвора, а на третия месец се превърна в Льовочка, който нищо не иска да знае, защото всичко това е прекалено сложно, прекалено страшно и прекалено натоварващо. Душата, която не можеше да се справи с тежкия товар, предпочете да се престори, че този товар не съществува. Аргунов мразеше онези страни на битието, които не можеха да се опознаят с помощта на логически анализ и изискваха емоционални усилия.

Бяха минали почти два месеца, откакто намери в гардероба си детската тениска. Той вече се бе поуспокоил и не щеш ли, някакъв милиционер…

Нетърпимо му се допи, но той реши да почака Ситников. Неприлично е някак да пиеш сам, много прилича на алкохолизъм.

Вячеслав Антонович пристигна, както обикновено, без закъснение, точно трийсет минути след обаждането на Аргунов.

— Защо не си светнал лампите? — сърдито попита той, когато влезе в апартамента. — Да не си в траур?

— Славка, какво да правя? — веднага започна Аргунов. — Бях сигурен, че и този път се е разминало, и не щеш ли — милиция… Можеш ли да научиш какво са искали?

— Е, как да науча, как?

Ситников извади от барчето бутилка, наля половин водна чаша уиски и я подаде на Лев Александрович.

— Пийни и се овладей, Льова. Какво мога да науча? Как? Едно е да си пъхнеш носа в сводка за града или областта и съвсем друго — да проявиш интерес към хода на някое следствие. Никой нищо няма да ми каже, а ако размърдам силните си връзки, ще трябва някак да обясня любопитството си. Ти по-добре ми кажи: продължаваш ли да спиш сам?

Аргунов изпи уискито до дъно и каза:

— Да.

— Защо? Нали те посъветвах да спиш в една стая с Жана, за да провериш ходиш ли насън или не.

— Опитах, но тя не иска. Вече е отвикнала да спи с мен, сама й е по-удобно. И после, има някакви проблеми… по женската част, знам ли. С една дума, става често и й е неудобно… Не знам. Жана отказа да спи в моята спалня и не ме пуска в своята. Казва, че съм хъркал много силно и съм й пречел.

— Добре. Къде дяна тениската?

— Изгорих я, както ми каза.

— Браво. Хайде пийни още малко, че си съвсем неадекватен.

Той отново наля и подаде чашата в ръката на Аргунов.

— Сега ме чуй много внимателно. За една нощ ли си дошъл тук, или ще останеш?

— Ще остана. Ще поживея тук известно време.

— И това е правилно. Значи така: незабавно си намираш любовница и я настаняваш в този апартамент, ясно? Дори случайно насън да се опиташ да отидеш някъде, тя няма да те пусне.

— Но това не може да продължава до безкрай — запротестира Лев Александрович. — Докога смяташ, че мога да остана тук? Седмица, две. В краен случай — месец. А после какво? Та аз не мога да се преместя в Москва завинаги, а Жана да оставя извън града. Днес се скарахме, аз се държах ужасно грубиянски и си тръгнах, но рано или късно ще трябва да се сдобрим. И тогава ще се наложи да се върна.

— Или да се разведеш — присмехулно подхвърли Вячеслав Антонович.

— Да не си луд?

— Аз — не. А за теб още не знам. Ти за какво мислиш, Льова? Че е много лошо да се развеждаш с жена си? А помисли ли колко е лошо да лежиш в затвора или в лудницата? Ти си убиец, колкото и да е печално това. Досега някак се измъкваше, но ако искаш да останеш на свобода, ще трябва да живееш по друг начин, дори никак да не ти се ще. Длъжен си да вземеш всички мерки, за да не се повтарят повече тези твои лунатични подвизи. На твое място аз бих поговорил откровено с Жана, бих й разказал всичко — и за миналото също. Тя би ти помогнала. Но ти си различно устроен, не можеш да признаеш на жена си. Е, тогава ще трябва да доведеш тук друга жена, която нищо няма да знае, но поне ще те следи и няма да те пуска навън в безумно състояние. Трябва само да направиш така, че Жана да не идва тук. Ще можеш ли?

— Господи, Славка — простена Аргунов, — какви ги говориш? Каква жена? От къде ще я намеря?

— По-рано намираше. Мисля, че нямаше проблеми с тези неща.

— А как да направя така, че Жана да не идва тук? Та аз не мога да й забраня да идва.

— Смени бравите. Престани да се паникьосваш. И да не ти е хрумнало да бягаш от милицията — това ще събуди подозрения. Ако дойдат още веднъж — поговори с тях, отговори на въпросите им. Засега те в нищо не те подозират, мислят, че си свидетел, който може да е видял престъпника. Е, кажи им, че не си видял никого. Или измисли, че си видял, хубавичко ги излъжи. Дръж се спокойно и дружелюбно.

— Защо смяташ, че не ме подозират?

— Ами ако те подозираха, щяха да те чакат у вас, докато се прибереш, после да те задържат и да те закарат в участъка с белезници, а нямаше да си отидат ей така, без нищо. И при всяко положение онзи милиционер нямаше да дойде у вас сам, щяха да бъдат двама или трима, ако смятаха, че си престъпник. А той е бил сам. Нали?

— Жана каза… Май е бил сам.

— А какво конкретно ти каза? Можеш ли да повториш дословно?

— Че са ме търсили от милицията.

— Търсили са те — замислено повтори Ситников. — Могъщ е руският език, понякога не можеш да разбереш за какво става дума. Дали е безлично изречение, или милиционерът не е бил сам. Ама ти защо не я попита за подробности?

— Притесних се, нервирах се. Започнах да й крещя. Е, да, сглупих, държах се като последния идиот, но какво сега, и ти ли ще ме тормозиш до безкрай? Повиках те като приятел, за да ми помогнеш, а не за да слушам забележките ти!

Алкохолът бе подействал и Аргунов беше станал агресивен.

— Сега крещиш и на мен — поклати глава Вячеслав Антонович. — Ех, Льовка, Льовка. Хайде лягай си, утрото е по-мъдро от вечерта. Когато се наспиш, помисли за това, което ти казах. Ако е проблем да си намериш жена, ще ти помогна. Изобщо не е задължително да си играеш на романтика, можеш просто да я наемеш за пари и да й обясниш в какво се състоят задълженията й.

— Какво, да не би според теб да трябва да й обяснявам, че насън излизам от къщи и убивам деца? — разяри се Лев Александрович. — Ти да не откачи напълно?

— Не ми викай — повиши глас Ситников. — За жената можеш да измислиш каквато искаш легенда, колкото да те пази, докато спиш. На никого нищо не бива да признаваш, запомни това. Край, тръгвам си, утре трябва да ставам рано. А ти си пийни още и лягай да спиш.

— Значи ти няма да ми помогнеш? — ядосано попита Аргунов. — Напразно ли разчитах на теб?

— Льова! — Ситников, който вече се бе приготвил да си тръгне, отново седна и сложи ръка на рамото на приятеля си. — Аз не мога да направя това, за което ме молиш. Разбираш ли? Не мога. Нямам такива възможности. Мога да ти помогна само със съвет и приятелско съчувствие. Но ти не искаш да чуеш съветите ми. Ще трябва да се задоволиш само с моето съчувствие. Какво друго мога да направя за теб?

С трепереща ръка Аргунов си наля уиски, този път пълна чаша, и го изпи на няколко големи глътки.

— Не ме оставяй — продума той, притворил очи. — Не ме оставяй сам. Пренощувай тук. Та теб никой не те чака вкъщи. Какво значение има къде ще спиш? Страх ме е, Славка. Ами ако заспя и…

— Не мога — меко каза Вячеслав Антонович. — Виждаш ли в какъв вид съм дошъл? Дънки, пуловер. Не мога утре да отида на работа в този вид. И всички документи, които ще ми трябват, са вкъщи. Трябва да се прибера.

— Добре, ами аз? — Пиянски сън вече надвиваше Аргунов и на мястото на агресивността дойде почти неразбираемо ломотене. — Представи си, че…

— Ще те заключа. Ще взема ключовете и ще заключа вратата. А утре сутринта преди работа ще мина оттук и ще отключа. Няма къде да се денеш от заключен апартамент. Хайде ставай, ще те сложа да си легнеш.

Вячеслав Антонович грижовно заведе приятеля си до спалнята, помогна му да се съблече и да си легне. Взе ключовете, заключи и двете брави и си замина.

На сутринта Лев Александрович се събуди с натежала глава, но определено по-спокоен. С неудоволствие си спомни снощния си разговор със Ситников и леко се разкритикува за невъздържаността и грубостта си. Така де, какво иска от Славка? Та нали Славка не е министър на вътрешните работи и дори не е началник на Московското управление на вътрешните работи, той е само началник-отдел в Министерството на икономическото развитие. Нищо общо… Аргунов искаше от него невъзможното. Но все пак той е истински приятел, дотича още след първото повикване, постара се да го успокои, даваше му някакви съвети. Може би невинаги умни, но пък от сърце, с искреното желание да помогне. След разговора с него всичко започна да изглежда не толкова катастрофално. Ами ако наистина проблемът изчезне от само себе си? Онзи път, преди трийсет години, се размина, защо и сега да не може да се размине? Може. Той, Аргунов, е извършил само един, както се изрази Славка, лунатичен подвиг, оттогава са минали почти два месеца и нищо не се случи. Повече подвизи няма да има и никой нищо няма да научи.

Лев Александрович стана от леглото и веднага отиде в антрето. Ключовете от апартамента бяха на поличката, където ги бе оставил снощи, когато бе дошъл. Значи Ситников вече бе успял да дойде и да отключи. Да си хванел любовница… Пфу, каква глупост! Трябва просто да се разбере със Славка всяка вечер да го заключва, а на сутринта да донася ключовете — това е то. Тогава няма да има проблеми и с Жана, ако тя реши да го посети в градския апартамент.

Той взе душ, избръсна се, закуси и отиде в офиса. В навечерието на Нова година суетнята беше по-голяма от обикновено, сякаш от нищото се бяха появили спешни въпроси, които той трябваше непременно да реши преди празниците. До вечерта Лев Александрович почти напълно се отърси от вчерашните сътресения, предизвикани от посещението на милиционера и скандала с жена му, изпрати секретарката Ларочка в близкия китайски ресторант, като й поръча да му вземе две порции гъби му-ер с бамбукови кълнове и две порции ориз със скариди. Не му се искаше да вечеря пред хората, а сам не умееше да готви. Когато момичето се върна с фирмения пакет с гореща храна в опаковки от прозрачна пластмаса, Аргунов повика шофьора и замина за „Маросейка“.

Лев Александрович дори успя да изпита удоволствие от храната, притоплена в микровълновата фурна. „Няма нищо страшно — повтаряше си той, — всичко ще се оправи, онзи път се размина — и сега нищо няма да се случи“. Малко се тревожеше, задето още не можеше да намери Ситников по телефона, за да го помоли да дойде, да заключи и да вземе ключовете до сутринта, но знаеше, че приятелят му може да закъснее много на някое съвещание с ръководството или да подготвя документи в комисията при Думата; в такива случаи той изключваше мобилния си телефон. В края на краищата Аргунов му изпрати SMS и търпеливо зачака Ситников да му се обади.

Изгледа някаква глупост по телевизията и осъзна, че не може да се съсредоточи и не разбира какво му говорят от екрана. Поразмотава се из празния апартамент, на няколко пъти вдига слушалката на телефона, за да се обади на жена си, но се отказваше. Трябваше да се заеме с нещо, с нещо такова, което не изискваше умствени усилия, на които Аргунов просто не бе способен в момента. Изми останалите след вечерята мръсни съдове. Запари си пресен чай и реши да разчисти кухненските шкафчета. Казват, че преди Нова година човек трябва да изхвърля старите, негодни за използване вещи, ето на тогава — и той ще изхвърли продуктите с изтекъл срок на годност и всички стари чаши и чинии, по които намери пукнатини.

Решително разчисти масата и започна да нарежда върху нея всичко, което вадеше от окачените шкафове от кухненското обзавеждане, като междувременно си припомняше как майка му тичаше да си пази реда на опашката за ето тези покрити с гетинакс мебели, които тогава, в началото на осемдесетте, изглеждаха връх на удобството и красотата. Ами тези тенекиени кутии с капаци на червени и бели точки! В тях държаха брашно, захар, сол, чай, фиде, и то не вътре в шкафовете, а задължително на откритите полици, като украшение на интериора. Кутиите се продаваха далеч не навсякъде, трябваше човек да ги „намери“, така че те бяха гордост и се държаха на показ.

В една от кутиите той намери остатъци от брашно, смесено с буболечки. Виж ти, няколко години Аргунови живеят извън града, Жана отдавна нищо не е пекла в този апартамент, а брашното е останало… И половин буркан чай. Когато отвори третата кутия, Аргунов се вцепени. На дъното сиротно се подмятаха няколко сухи късчета фиде. Там имаше и пластмасова розова шнола за коса. Малка. Детска.

„Не — трескаво затупка в главата му спасителна мисъл, — не, това не може да е СЪЩОТО. Това е на Лялка. Лялка като мъничка носеше такива шноли. Няма значение как се е озовала тук, важното е, че това е шнола на дъщеря ми“.

Лев Александрович безсилно се отпусна на стола. Той си спомни, че Лялка винаги беше късо подстригана, не можеше да търпи дълга коса. Но може би… Просто е забравил. Разбира се, просто е забравил, той не може да си спомня такива подробности — като прическата на дъщеря му в ранното й детство. До определена възраст децата не си избират прическата, правят го родителите им, обикновено майките. Да, вече в съзнателна възраст Лялка не носеше дълга коса, тя беше много гъста и къдрава и беше истинско мъчение да я сресва, особено след като я измиеше. Ами по-рано, когато беше съвсем малка? Трябва веднага да се обади на Жана и да я попита, тя е майка, длъжна е да помни по-точно. Впрочем как така ще се обади на Жана? И какво ще й каже? Как ще я попита? Как ще обясни интереса си към външността на дъщеря им, когато е била на седем-осем години? Или дори на пет-шест? Глупости, глупости, глупости! Трябва да намери детски снимки на Лялка. Само че в този апартамент няма снимки, всичките са там, в извънградската къща.

Но какво става със Ситников? Защо не се обажда?! Къде е той в края на краищата?!

Лев Александрович грабна телефонната слушалка и отново набра познатия номер. Този път телефонът на Ситников не беше изключен, но Слава дълго не отговори. Най-сетне Аргунов чу познатия глас:

— Да, Льова. Какво се е случило пак?

Гласът беше недоволен и дори малко раздразнен, но Аргунов не обърна внимание на това.

— Слава, ела веднага — настоя той.

— Защо?

— Намерих…

— Какво намери?

— НЕЩО.

— Пак ли?!

— Да — с усилие изрече Аргунов.

— По дяволите… Ама нали те заключих! Как си успял?

— Това е тук отдавна… Дори не мога да си представя от кога.

— И какво е то?

— Детска шнола. Шнола за коса. Розова. От пластмаса. Беше в една кутия в кухнята. Нали ги знаеш онези тенекиени кутии с капаци, в нея сме държали фиде…

Кой знае защо, Аргунов имаше чувството, че колкото повече подробности за страшната си находка изброи, толкова по-лесно Ситников ще намери приемливо обяснение и ще разсее кошмара.

— Сигурен ли си, че не е на Лялка? — Гласът на Вячеслав Антонович вече не бе раздразнен, а доста разтревожен.

— Не знам… Не си спомням.

— Ами погледни я по-внимателно — посъветва го Ситников. — Може там да пише нещо.

— Какво да пише?! Какво може да е написано там?

— Например инициали. Л. А. — Ляля Аргунова.

Аргунов вдигна шнолата до очите си. Не, нищо не се виждаше. Имаше някакви букви — определено, но без очила той почти нищо не виждаше.

— Почакай, ще си взема очилата — каза той в слушалката и отиде в хола да извади очилата си от джоба на сакото.

След като се въоръжи с оптика, Лев Александрович отново се зае да разглежда парчето розова пластмаса. Сега буквите се виждаха отчетливо и гласяха, че изделието е произведено във Франция. Във времената на Лялкиното детство, началото на осемдесетте, в Русия не можеше да има такива шноли, не се продаваха. Може да я е донесъл някой познат? Така развълнуван, Аргунов не можеше да си спомни някой да им е носил сувенири от Франция. Пък и никой от неговото обкръжение не беше ходил във Франция, в онези времена дори пътуването до България се смяташе за голям късмет. А почти всички негови познати от научните среди бяха от категорията, на която бе забранено да излиза в чужбина.

Освен това на шнолата имаше малка цветна рисунка, изобразяваща момче с кръгли очила и черна мантия. Хари Потър. Него го бяха измислили съвсем наскоро, само преди няколко години.

— Не е на Лялка — дрезгаво изрече Аргунов. — Какво да правя, Слава? Няма да понеса това, ще полудея.

* * *

Новогодишният празник има една особеност: колкото и да се готвиш за него, той се прокрадва внезапно и непременно се оказва, че не си свършил още много неща, не си решил сума ти въпроси и в последния момент изведнъж ти хрумва, че си забравил да купиш подарък на някого. Не знам как е с другите, но с мен винаги е точно така. 31 декември се е превърнал за мен в ден на суетливо и глупаво тичане напред-назад из района — заради ежедневните служебни задачи и спорадичното влизане в някой магазин. Първо си спомних, че не съм купил подарък за приятелката на Мусатов, а ако под мамината разкошна елха не се намери празнично опаковано пакетче за нея, маминка няма да ме разбере. Бях повече от сигурен, че вече е купила нещо от себе си за това момиче, което нито тя, нито аз бяхме виждали. Но в традициите на родителския ми дом беше да има подаръци от всекиго за всекиго. Тоест отделно от родителите и отделно от другаря капитан Дорошин. А аз не знаех дори името на момичето… Мусатов май веднъж го беше споменал в разговор, но аз не бях обърнал внимание и не бях го запомнил. Добре че след перестройката в нашия новогодишен бит навлязоха персонажите от източния календар: ако не знаеш какво да подариш — подаряваш съответната фигурка, това не може да се сбърка. Настъпващата година е година на Петела, така че за госпожицата на Мусатов аз избрах симпатична жълто-червена плюшена кокошка, която предизвикателно кудкудякаше, когато я натиснеш по гърдите.

След около два часа внезапно ме обля пот: нямам подарък за татко! По дяволите, как съм могъл да забравя?! Та нали още преди месец бях мислил за това и дори бях решил какво точно ще му подаря, а ето че бях забравил да го купя. Кой знае защо, имах ясното усещане, че съм го купил… Обаче не. Само го измислих. Наложи се да се кача в колата и трескаво да обикалям от цветарски магазин на цветарски магазин, търсейки растението, което толкова бе харесало на татко по време на гастрола му в Барселона. Такова цвете стоеше на перваза в гримьорната му и татко просто бе полудял по него. Ако поне знаех как се казва! Пак хубаво, че си спомнях как изглежда. Продавачките ме гледаха, сякаш бях идиот, когато сновях с безумни очи по лавиците и етажерките и мучах нещо неразбираемо за „едни такива продълговати листенца с пъпчици, отгоре червенички и с жилчици“. Към седем вечерта, когато магазините вече затваряха, най-сетне намерих каквото търсех. Разбра се, че се казвало кротон. Господи, дано сега не забравя как се казва.

Вкъщи на бърза ръка честитих на котките настъпващия празник, което се изрази в завързване на синя панделка на шията на Арина (никой друг не понасяше такива волности) и раздаване на прясно месо на всички без изключение. По принцип котешкият доктор не разрешаваше на кастрирани котки да се дава сурово месо, освен на големи празници, така че цялата ми банда се хранеше предимно със суха храна и специални пастети. Но на Приятел и Арина, на които бе разрешено да имат деца, веднъж на два-три дни давах сурово месо, заради което трябваше да ги примамвам в кухнята и да затварям вратата, та останалите да не виждат, да не завиждат и да не крадат. Останалите, разбира се, не виждаха, но усещаха, и то много добре, и правеха пред затворената врата гръмки протестни демонстрации. С ум и съобразителност особено се отличаваше старият Ринго, който, щом видеше, че вземам на ръце едновременно Приятел и Арина, се сещаше каква е работата и се втурваше към кухнята, събаряйки всичко и всички по пътя си, сядаше пред хладилника и си придаваше скръбния вид на същество, което никога не е било хранено. Тоест свиреше на струната на съжалението ми. Мен с такова нещо не могат да ме трогнат, но подозирам, че приятелката ми Светка Безрядина, която храни котките в мое отсъствие, се поддава. В чест на празника днес месо получиха всички.

На масата намерих дългия списък, продиктуван ми сутринта от маминка: онова, което тя не е успяла да купи и което аз трябва да занеса на всяка цена. Естествено аз благополучно бях забравил за този списък. Прегледах го бегло, за да преценя в кои магазини трябва да отида, и се натъкнах на непозната дума. Това пък какво е? Когато сутринта пишех под диктовка, бързах и не попитах. Някакъв си асклезан. Може би е лекарство? Името подхожда за лекарство.

Градският телефон на родителите ми беше постоянно зает, безрезултатно набирах петнайсетина минути, при което мобилните телефони и на двамата бяха включени, но вероятно се намираха далеч и от мама, и от татко. Беше вече осем и половина, в десет бях обещал да мина да взема Мусатов и приятелката му, така че времето ме притискаше и аз реших все пак да тръгвам да пазарувам, включително тайнствения асклезан. Щом намерих цветето, без да знам как се казва, все някак ще се оправя и с него.

Към девет и половина, напълнил цяла количка с продуктите, споменати в списъка, минах през касата, унило погледнах затворения аптечен павилион, натоварих покупките в багажника на колата до татковото цвете (май отново бях забравил как се казва) и останалите подаръци и се завтекох към денонощната аптека. На моя въпрос за асклезана веднага ми отвърнаха с удар под лъжичката:

— Таблетки ли искате или мехлем?

Наложи се да звъня по телефона. След като набрах номера, попитах възрастната фармацевтка:

— А за какво е то? Срещу каква болест?

— Проблеми с вените. На краката или пък хемороиди…

Ах, да, вените. Разбира се, това е за татко, съвсем бях забравил. Певците постоянно са на крак и вените са слабото им място. Седнал не се пее, няма опора.

Този път ми провървя, мама вдигна веднага:

— Ама разбира се, че таблетки. Та нали ти казах сутринта.

Така ли? Виж ти, някак е минало покрай ушите ми. Впрочем можех и сам да се досетя. Татко е публична личност, в смисъл, че част от репетициите и всички спектакли стават пред хора и невинаги е удобно да си сваля панталона и да си маже краката.

— Таблетки — казах полугласно на продавачката и започнах едновременно да вадя пари и да слушам мамините вайкания.

Колко лош син съм бил, как не съм можел да запомня какви болежки има татко и с какво ги лекува. Оказа се, че той използвал асклезан от цели две години… Повече не я слушах, защото в главата ми се зароди план за едно дребно отмъщение. Не на мама, разбира се. На татко. Още не можех да му простя любовната забежка, която се бе разкрила миналата есен и за която мама естествено нищо не знаеше. Но аз знаех. И му подготвих една малка гадост, която щях да пусна в действие, ако татко кажеше нещо, което не би ми харесало.

В десет и пет стигнах на мястото на срещата ми с Мусатов. Андрей държеше голям пакет — вероятно подаръци за всички участници в тържеството. Маминка щеше да бъде във възторг. Тя толкова обича под елхата да се издига цяла камара подаръци! До Мусатов бе застанала стилна дребничка мацка с ярки живи очи.

— Запознайте се: Игор, Юля — представи ни Андрей.

Те се качиха в колата, Юля седна до мен отпред, Андрей — отзад, и полетяхме към околовръстното шосе.

— Игор, а вярно ли е… — започна Юля.

Ето на, сега ще попита вярно ли е, че съм участъков милиционер. И ще започне да задава идиотски въпроси за какво ми е потрябвала такава работа. Или как при такава работа имам толкова скъпа кола. Или вярно ли е, че баща ми е онзи същият Дорошин. Господи, колко ми е омръзнало всичко това!

— … че имаш пет котки?

Добре че мълчах в момента, инак щях да се задавя.

— Чиста истина.

— Тогава разбирам.

— Какво разбираш?

— Защо си участъков милиционер.

О, и тая си я биваше! Познава ме от пет минути, а вече всичко разбирала!

— Така ли? — скептично попитах аз. — И защо съм участъков милиционер?

— Защото умееш да обичаш и да се грижиш за онези, които не те обичат. Не всеки го може. Повечето хора се стремят към гарантирана взаимна любов, а да обичат просто така, без да разчитат на ответно чувство, умеят и искат единици. В нашата страна никой не обича милицията, така че и на милиционерите им е трудно да обичат хората.

Изгубих дар слово. Разбирах, че трябва да поддържам разговора, но не можех да отговоря. Като че онемях. Слава богу, на помощ ми се притече Мусатов.

— Ей че го каза, Юлка! — засмя се той. — А котките какво общо имат тук? Каква е връзката?

— Ами съвсем пряка е — невъзмутимо отговори момичето. — Котките не са кучета, те се отнасят към стопаните си чисто потребителски. Те не са стадни животни и не се нуждаят от любовта и одобрението на водача. Виж, кучетата се нуждаят, затова за тях е толкова важна любовта на стопанина им и те се стараят по всички достъпни за тях начини да заслужат тази любов. Котките пък не се нуждаят, те са независими, индивидуалисти. Те просто позволяват на стопанина да обитава тяхната територия, при условие че стопанинът редовно изпълнява възложените му функции. Да ги храни, да им чисти и така нататък. Човек, който има пет котки, не може да не разбира това. Ти го разбираш, нали? — обърна се тя към мен.

— Разбирам го — промълвих аз.

— Ето виждаш ли — отново се обърна тя към Андрей. — Игор разбира. И въпреки това ги обича. Значи по принцип е способен на безкористна и несподелена любов. А човек, който не е способен на това, не може да работи като участъков милиционер.

— Ако човек те слуша, значи у нас всички участъкови милиционери са способни да изпитват несподелена любов — позасмя се Мусатов.

— Не пресилвай, не казах точно това. Имах предвид, че истински добър участъков милиционер може да стане само онзи, който е способен на тези неща. А останалите ще работят по принуда.

Вцепенението ме поотпусна и аз си възвърнах способността да говоря.

— Приятели, идва празник, хайде да не обсъждаме моята работа, става ли? Оставете ме да позабравя за нея.

— Ох, извинявай — виновно каза Юля. — Не съобразих. Тогава, момчета, защо не си поговорите по вашия въпрос? Защото започнем ли да празнуваме, ще забравим всичко. Не ми обръщайте внимание, говорете си.

Честно да си кажа, на мен за нищо не ми се говореше. И най-малко от всичко на света ми се искаше да обсъждам проблемите на Мусатов, който не можел или не искал вече да използва услугите на бащата на Юля. Исках само едно: да остана с това момиче насаме за много, много часове, да й задам множество въпроси и да чуя отговорите й. Не съм особено силен по психология, има само три неща, от които що-годе разбирам: музика, котки и работата на участъковия милиционер. И нито веднъж в живота си не бях успявал така разбираемо дори за самия себе си да формулирам онова, което тази хлапачка каза за мен на третата минута от запознанството ни. Изпитах чувството, че мозъкът ми е бил видян на рентген и резултатът е бил мигом разшифрован. И сега не е нужно да обяснявам нищо на никого, защото всички и бездруго знаят и разбират всичко за мен. И кой знае защо, това не ме плаши, не ме засрамва и не ми е неприятно, а обратното — носи ми радост и спокойствие.

Но отпъдих тези опасни мисли. Юля е момичето на Мусатов и аз имам право единствено да оценя интелекта й и евентуално да го похваля, но без да влагам каквито и да било емоции.

— Дай тогава по въпроса — съгласих се аз, като се престорих на ентусиазиран. — Какво успя да намериш?

— Получих списък на хората, които са работили в един отдел с Личко, но засега не знам къде се намират те в момента и как да ги намеря.

— А нещо за самоубийството на свидетелката? Забравих как се казваше…

— Шляхтина — рече Андрей. — Елена Шляхтина. Засега нищо не се знае. Виктор Албертович, бащата на Юля, каза, че ще намери материалите по делото, а когато го попитах колко ще ми струва това, той отговори, че нищо. Та от този момент всъщност всичко се застопори. Така де, аз не съм дете, разбирам, че никой няма да му извади безплатно делото от архива, за това трябва да се плати. Нали аз платих за делото на Личко, защо тук да е безплатно? Стана ми ясно, че Виктор Албертович… как да се изразя… ме покровителства или нещо подобно, защото ние с Юля… С една дума, това ми връзва ръцете. Не искам така. От къде на къде той ще плаща от джоба си заради моите проблеми…

— Аха, а капризната Юля току-виж заявила, че младежът нещо не й харесва — намеси се момичето. — Разбираш ли, Игор, татко е много загрижен за моята женитба. Страх го е, че или ще се омъжа за някой нехранимайко, или ще си остана стара мома.

— Така ли? — изненадах се аз. Не можех да си представя такова момиче да остане „стара мома“. — Той има ли основания да си мисли така?

— Има. Характерът ми е отвратителен, както на всички млади психолози.

— Значи ти си психолог?

— Ами да. Извинявай, ако това не ти допада.

— Защо, характерите на младите психолози не са ли като на старите? — поинтересувах се аз.

— Разбира се, че са различни. Старите психолози са умни, защото живеят отдавна на този свят, а младите психолози са глупави, защото са млади. Те вече знаят много неща и умеят много неща, така че непременно трябва да демонстрират това на всяка крачка. Някой човек при приятелски, непринуден разговор им каже нещо за себе си, а те веднага: „Просто сте депресиран“. Той им говори за душата си, за проблемите си, а те: „Страдате от когнитивно разстройство“… Е, кой може да издържи подобно нещо? Нали човекът не е отишъл на преглед при психиатър, за какво са му тези диагнози? С една дума, малко хора могат да ме понасят. Бягат от мен като от чумава. А Андрюша, първо, не бяга, и второ, татко много го харесва, затова е решил с всички сили да укрепва нашия съюз. Татко вижда в Андрей бъдещ зет и се опитва да му помогне. А Андрюша не иска да му бъде задължен. Съвсем отскоро сме заедно, връзката ни може да не стигне доникъде, тогава ще излезе, че той е излъгал татковото доверие и го е вкарал в напразни разходи.

— Разбирам — кимнах аз, учуден от пълната липса на комплекси у това момиче. Не всеки може да обяснява такива деликатни неща на страничен, чужд човек, без ни най-малко да се смути. — И какви ще бъдат следващите ви стъпки?

— Не знам — отговори Мусатов. — Исках да се посъветвам с теб. Може би ще се заемеш да ми помогнеш? Естествено, не безвъзмездно. Ще плащам и на теб, и на хората, които ти предоставят информация.

Щял да ми плаща! Да се пукнеш от смях. Ами че аз за два часа, прекарани пред рояла, ще спечеля повече, отколкото за два месеца непрестанни частни разследвания. Хайде де, намерил и той детектив любител.

— Андрей, не се обиждай, но едва ли ще мога да ти бъда полезен.

— Не ти ли трябват пари? — учуди се Мусатов.

— Пари трябват на всички — казах философски. — Но аз нямам свободно време, за да ги печеля с частни разследвания. Разбери, от случай до случай има разлика. Случай като твоя изисква работа предимно в работно време, в делнични дни от девет до шест, разбираш ли? Например вземи архива: та това е държавно учреждение, така че да намирам хора, да ги придумвам, да им обяснявам, да им плащам, после да влизам в самия архив, да чакам, докато ми намерят материалите, да ги чета, да си правя извадки — това трябва да става все през деня, когато и аз съм на работа. Да се поговори с хората, които са работили заедно с Личко — това може да се прави и вечер, но аз не съм ти необходим за това, ти сам ще се справиш.

— И какво да правя? Да търся друг частен детектив, така ли?

И тогава ме осени идея. Валка Семьонов, старши участъковият, е стар мой приятел. Той има семейство, деца, господ не го е надарил с музикален талант, а трябва да печели парички. Защо не? Той има сума ти разни и разнообразни връзки, в това отношение аз не мога да се меря с него.

— Знаеш ли, Игор, все пак ми се искаше ти самият… — промърмори Мусатов.

— Ама защо?! Какво значение има дали ще съм аз или някой друг?

— Защото аз не мога повече… Уморих се да обяснявам от самото начало цялата тази гнусна история. Първо докторът в лудницата, после Виктор Албертович, Истомина… Не мога повече. А ти все пак си наясно, знаеш как стоят нещата.

Той още дълго ме придумва, а аз се съпротивлявах, впрочем не много активно, защото бях ядосан и разстроен. Ядосан на себе си заради мислите за седналата до мен Юля и разстроен по същата причина. Вече бяхме излезли на околовръстното шосе и летяхме право към дома на родителите ми, когато се предадох. Наистина, с някои уговорки.

— Добре, така да бъде. Ще те отърва от обясненията. Но пари няма да ти взема, вече си ми почти като роднина. Ще плащаш на колегата ми, който ще върши цялата организационна работа, без да задава излишни въпроси. Договорихме ли се?

— Договорихме се — облекчено каза Андрей. — А той ще се съгласи ли?

— Че къде ще върви, като трябва да храни семейство.

Мама ни посрещна на външното стълбище, наметнала на раменете си жакет от норка, изпод който се виждаше празнична дълга рокля. Всички прозорци в къщата ярко светеха, а на десетина метра от стълбището грееше осветената от специален прожектор украсена елха. Маминка открай време много я биваше да организира истински празници.

И се започна! Оказа се, че всички вече са се събрали и за пълно веселие очаквали само нас. Жалко, разбира се, че повечето от поканените гости не бяха успели да дойдат, но пък онези, които бяха дошли, не бяха изгубили с годините способността си да се радват на живота, да пеят и танцуват. Глъчката и смехът бяха такива, че ми идеше да си запуша ушите. Имаше много музикални импровизации и в художествената част на вечерта значителен принос внесоха басът чичо Ваня Люц и неговата приятелка мецосопраното, която, разгледана по-отблизо, се оказа прелестна лелка на около петдесет години с невероятно чувство за хумор. Тримата с татко прекрасно изпълниха от партитурата потпурите, които бях написал на бърза ръка. Естествено бях донесъл партитурата в единствен екземпляр, но родителите ми имат ксерокс, така че бързичко направиха копия според броя на изпълнителите. Мама седна на рояла, аз грабвах ту цигулка, ту китара, ту притичвах до мама и с нея свирехме на четири ръце. Гостите дружно пригласяха, разбира се, ако не се задавяха от смях. С една дума, празнувахме си великолепно.

След активната част, песните, танците и раздаването на подаръците, към два часа през нощта мама обяви пауза за почивка преди „второто сервиране“ и народът се разпръсна из къщата, съставяйки малки „групи по интереси“. Когато забелязах, че татко тръгва към зимната градина в компанията на Мусатов и неговата приятелка, аз побързах да ги последвам. Всъщност отдавна исках да поговоря с татко, но не се решавах, защото си представях неговата реакция. Сега обаче той беше в прекрасно настроение, още повече че, първо, го зарадвах с цветето, и второ, той обикновено се държеше доста тактично в присъствието на външни хора. Е, бяха се случвали и изключения, дума да няма, бяха се случвали… Но само когато татко губеше душевното си равновесие, а в момента той нямаше никакви основания за това.

В зимната градина татко с умен вид оглавяваше съвета по решаването на въпроса: къде е най-добре да се постави моят подарък. Доколкото разбрах, Андрей беше привърженик на емпиричния подход, тоест предлагаше саксията с цветето да се постави „някъде“, на първото попаднало място, и да се види как ще се почувства то. Ако се чувства зле, да се мести, докато не се намери оптималното за него местоположение. Юля пък настояваше да намерим книги за стайните растения и първо да прочетем всичко, а после да решаваме.

— Докато го разнасяш от място на място, цветето ще загине — горещеше се тя. — Та то е живо, с него не може да се експериментира.

— Струва ми се, че Юлия е права — с професионално поставен кадифен баритон говореше татко и нежно галеше раменцето на Юля.

Аха, така значи! Юлия била права. И раменцето й е толкова крехко, изваяно, изключително бяло в контраст с тънката черна презрамка на вечерната рокля, обшита с мъниста. Добре, добре, да видим какво следва…

— Юля винаги е права — съгласяваше се Андрей, — но мисля, че много по-интересно е да наблюдаваш, да правиш изводи и да вземаш решения сам, въз основа на собствения си опит, отколкото да използваш чужди наблюдения и изводи. Не е ли така?

Както се казваше в онзи стар еврейски анекдот, „и ти си права, Сарочка“. По принцип гледната точка на Мусатов ми допадаше повече, та нали и аз постъпвах точно така с моите котки. Можех да прочета милиони книги за поведението на котките и за зоопсихологията, но ми беше по-интересно да напълня апартамента с апаратура за видео наблюдение и да изучавам поведението на моите питомци самостоятелно, да водя дневници, да анализирам. Един ден ще напиша своя собствена книга за котките. Може и да не открия Америка и да не изобретя велосипеда, но определено ще изпитам удоволствие.

— Ами ако цветето загине, поставено на неподходящо място? — възмущаваше се Юля. — Как не разбирате, та то е живо. Всички растения са живи, те се раждат, развиват се, узряват, нужни са им храна и вода, те имат нервна система. Не могат само да се движат и да говорят, а във всичко останало са също като животните. Игор, хайде, кажи на Андрей, обясни му, след като не разбира! Нали ти имаш котки, сигурно разбираш! Не бива да се рискува с жив организъм.

— Юленка, вие сте очарователна. — Татко леко прегърна момичето и бащински го целуна по челцето. — От къде у вас толкова любов към всичко живо? В наше време това се среща толкова рядко, особено сред младите.

Ах, този татко! Сигурно и гробът няма да го оправи. Да имаш такава съпруга като моята маминка, умна и красива, грижовна и предана, живееща само с интересите и живота на мъжа си — и да се разнежваш от млади въртиопашки. Впрочем Юля, разбира се, не прилича много на въртиопашка, но все пак…

Ами Юля, вижте я само! Притиснала се е до татковото рамо — сякаш като дъщеря отвръща на неговата бащинска целувка.

— Аз съм дъщеря на адвокат, Владимир Николаевич. А баща ми ме е учил, че никога не бива да се рискува чужд живот.

Татко грейна в усмивка и се обърна към мен:

— Ами ти, сине, какво ще кажеш? Ние тук разсъждаваме къде най-добре да настаним твоя подарък.

Аз живо се включих в обсъждането, защото трябваше да се подмажа на татко. Най-сетне ми се стори, че е настъпил съвсем подходящ момент, татко е разчувстван и размекнат, затова храбро се хвърлих с главата надолу в дълбокото.

— Татко, какво би казал на предложението ми да гостуваш в клуба на моите старци?

— Ти да не искаш да пея пред тях?

Цялата му фигура, да не говорим за лицето и гласа, изразяваше недоумение и учудване. Така де, как е възможно? Той, великият Владимир Дорошин, да пее пред някакви си пенсионери в някакъв си там задръстен старчески клуб. Немислимо!

— Не е задължително да пееш. Те с удоволствие ще послушат твоите разкази, спомени. Ти много гастролираш, общуваш с известни музиканти по цял свят. И после, би могъл да поговориш с тях за кумирите на тяхната младост, та нали ти си заварил още Козловски, дори сте пели заедно на един концерт. Познавал си Щоколов, Гмиря, излизал си на една сцена с Вишневская и Ростропович. На тях би им било много интересно.

— Ама ти да не си полудял?

— Защо? — невинно попитах аз.

Тоест прекрасно разбирах защо беше това „полудял“, но ми бе интересно дали татко ще посмее да изрече това на глас, и то пред външни хора. Бях сигурен, че няма да посмее. И ще се принуди да подбира за отказа си други аргументи, които — дай боже — аз ще успея да оборя и все пак да изтръгна неговото съгласие.

Но бях подценил баща си. И през ум не му беше минавало да откаже. Не че бе решил да се съгласи. Той изобщо не започна да обсъжда този проблем, а прехвърли разговора веднага към мен, към моята неправилно избрана професия, към моя погубен талант и към факта, че съм го бил лишил от най-голямата радост за всеки баща — възможността да се гордее със сина си. И нито Мусатов, нито красивата му млада придружителка не му попречиха в това.

Не, татко не крещеше и дори не използваше остри изрази, неговият силен баритон звучеше спокойно и сочно. Нещо повече, той беше прелъстително мек. Наричаше ме „синко“, а обичайните „ти трябва“ бе заменил с „винаги съм имал чувството, че ти би могъл“. С крайчеца на окото си наблюдавах Андрей и Юля и бих могъл да се закълна, че Мусатов искаше да излезе и да ни остави насаме с баща ми, но на добрите му намерения пречеше Юля, която, както бе стояла, подпряла крехко рамо на великолепния Дорошин, така и продължаваше да си стои. Нещо повече, докато произнасяше своята трагична тирада, баща ми нежно галеше момичето по главицата. Сиреч, аз изобщо не съм ядосан и това, което чувате тук, не е семейна сцена, нито скандал, а просто мило чуруликане на случайна тема, всъщност не чак толкова важна.

От всичко казано аз схванах едно: татко няма да дойде в моя клуб, защото го смята за безсмислено и глупаво начинание, което не си струва добрата дума. И изобщо няма намерение да ми помага в работата ми, защото колкото по-скоро я напусна, толкова по-добре ще бъде за всички и на първо място — за самия мен.

— Добре, татко, благодаря — усмихнах се аз колкото можах по-радостно, — всичко разбрах. Та какво решихме за цветето? Къде ще го сложим?

Всички облекчено си поеха дъх. И тогава аз извадих от пазвата си своето малко отмъщение, с което се бях сдобил в аптеката:

— Между другото, татко, не се тревожи, донесох ти таблетките срещу хемороиди. Лекувай се със здраве.

Неслучайно, неслучайно казват за баща ми, че е не само велик певец, но и превъзходен актьор. Всеки може да завиди на неговото самообладание. Лицето му остана все така оживено, гърбът — изправен, гърдите — изпъчени, главата — все така високо вдигната. Ала почти никой на този свят не е в състояние да контролира реакциите на вегетативната си нервна система. Така че татко позеленя. И то твърде забележимо.

— Имаш своеобразен хумор, синко — прозвуча като тътен гласът му, което не предвещаваше нищо добро.

В тези исторически минути в зимната градина нямаше глупаци. Нито един. Ето защо всички разбраха всичко.

— Владимир Николаевич! — Юля хвана баща ми за ръката и го помъкна към вратата. — Мисля, че е време да докажем на сина ви, че не страдате от хемороиди. Какво ще кажете за една мазурка? А Игор ще ни посвири.

Оцених нейната находчивост, макар че относно мазурката нещо се съмнявах. Е, татко несъмнено щеше да се справи без проблеми — трийсет години на сцената все значат нещо, — относно Юля обаче никак не бях сигурен. Влязохме в хола, където беше роялът, и аз гръмко обявих:

— Мазурка! Каним всички желаещи! Солисти — Владимир Дорошин и Юлия Пинчук.

Гостите изненадано се оживиха (или оживено се изненадаха?) и се приготвиха за поредния майтап. Познавах тази компания от много години: освен маминка, никой не би могъл да танцува мазурка, но тъй като татко вече беше ангажиран от Юля, за нея нямаше да се намери кавалер. Засвирих нещо по-лесно, от Шопен (отдавна съм си изгубил техниката за по-сложните творби), а татко и Юля затанцуваха. И то как! Не бях предполагал, че татко все още е способен на такива пируети. Впрочем защо ли се учудвам? Наглед той не е кой знае какво, но се грижи за формата си просто перфектно. Всеки ден плува в басейн цял километър с мощен бруст, за да си поддържа дишането.

Мусатов се облегна на рояла и се наведе към мен:

— Защо го сдъвка така? Стари дрязги ли?

— Аха — кимнах аз, без да прекъсвам бързия пасаж. — Болна тема. Не одобрява избора ми на професия. Слушай, а твоята Юля къде се е научила толкова добре да танцува мазурка?

— Като малка е учила бални танци.

— Ааа… Ти нали не се сърдиш, че татко флиртува с нея? Не обръщай внимание, той обича млади жени, но чисто естетически. Работата няма да отиде по-далече от погалване по главицата или рамото.

Нагло си кривях душата, защото прекрасно знаех: ако татко пожелае, работата ще отиде именно там, където той пожелае. Любовницата му, за която научих съвършено случайно, беше млада и ослепително красива.

— Надявам се — засмя се Андрей. — Макар че общо взето не съм ревнив.

Мазурката отиваше към края си. Внимателно взех последната нота — безтегловна, въздушна — и отлепих пръсти от клавишите. Сред стоварилата се върху танцьорите буря от аплодисменти и приветствени викове влезе мама и покани всички на масата. Празникът продължи.

След втората трапеза всички се изсипахме навън от къщата и започнаха забавленията около украсената елха. Чичо Ваня Люц изнесе китарата, аз взех цигулката и организирахме танци на снега. Оказа се, че пристигналата с Люц певица е донесла костюм на Азучена, така че ние на бърза ръка запалихме огън и тя ни демонстрира цигански танц, след което превключи на цигански песни, под звуците на чиито жарки мелодии вече танцуваха всички.

Аз не умеех да свиря на цигулка и едновременно да танцувам, така че стоях неподвижно и след известно време така премръзнах, че бях готов да рухна в безсъзнание. Добре си бяха онези, които пийнаха, а аз тепърва трябваше да шофирам. Обикновено на Нова година оставам да нощувам при родителите си и не отказвам алкохол, но днес трябваше да закарам в града Юля и Андрей, така че нямах право да се стопля с чашка. Трябваше да се задоволявам с много горещ чай. Изчаках една пауза в танците и изтичах в къщата, кипнах чайника и като се парех, изгълтах огромна чаша сладък чай с три пирожки. Или с четири. Или дори с пет… Още не бяха поднасяли десерт и блюдата с красиво подредени млинове, пирожки и пасти стояха в кухнята — толкова съблазнителни наглед, излъчващи умопомрачителни аромати. Много ясно си спомням как си взех първата пирожка с ябълки и колко ми беше вкусно, а после паметта ми фиксира само момента, когато изведнъж забелязах как купчинката в блюдото някак подозрително е намаляла, и то е намаляла твърде забележимо.

Засрамих се, постарах се да пренаредя останалите пирожки така, че купчинката да изглежда по-богата, бързо изплакнах чашата и тръгнах към входната врата. Докато си навличах якето, чух зад вратата гласове. Двама души разговаряха, застанали на външното стълбище. Притихнах и се ослушах. Андрей и Юля. Не ми се щеше да подслушвам и вече смятах да отворя вратата, когато изведнъж разбрах, че те говорят за мен. Ако говореха за себе си, за своите отношения, със сигурност щях да изляза веднага и да се отдалеча. Но ставаше дума за мен… Едва ли някой би устоял на съблазънта да научи какво говорят хората за него зад гърба му. Аз съм човек стандартен, далеч не оригинален, затова постъпих така, както би постъпило мнозинството: притихнах и наострих уши.

— … невероятен. Спомняш ли си как в колата говорех за способността да обичаш несподелено?

— Спомням си.

— А сега казваш, че бил на нож с баща си заради избора на професия. Мисля, че същото се отнася и за майка му.

— Защо реши така?

— Ами погледни майка му. Та тя не откъсва очи от мъжа си, отгатва всяко негово желание. Едва ли би се осмелила да има мнение, различно от неговото. Така че Игор има проблеми и с двамата си родители. При това той много ги обича! Разбира всичко за тях и всичко им прощава, макар че и сляп таралеж би видял, че това му е неприятно.

— Да, здравата го ухапа с онези хемороиди — позасмя се Мусатов. — Помислих, че таткото ще получи удар.

— Нали и аз това казвам? Точно в този момент ме беше прегърнал и почувствах как се напрегна. Помислих си, че ще ме смачка като сурово яйце — така се затресе. Разбираш ли, Андрюша, способността да обичаш някого, независимо от неговото отношение към теб, е признак за огромна душевна сила. Слабите хора дълбоко в себе си са враждебни, те знаят, че са слаби, затова се стараят да ограничат възможностите да им нанесат удар, тоест изначално виждат у всички хора врагове и се сближават само с онези, които гарантирано няма да ги наранят, обидят, унижат, оскърбят. А един силен човек от нищо не се страхува, той знае, че ще понесе всякакъв удар, затова може да си позволи разкоша да обича всички. Е, може би не да обича, но да се отнася добре към тях. На него не му трябват гаранции за споделеност. Разбираш ли за какво говоря?

— Горе-долу. Смяташ, че Игор е именно такъв, така ли? Та ти изобщо не го познаваш, едва днес се запозна с него.

— Не ми е и нужно да го опознавам. По-точно, достатъчно ми е това, което вече знам. — По гласа на Юля пролича, че започва да се горещи. — Ето виж: сега е организирал някакъв клуб за възрастни хора, тоест грижи се за старците, съчувства им, старае се да им помогне някак. Нали така?

— Сигурно. И какво следва от това?

— Ами това. Ти имал ли си баби и дядовци? Завари ли ги живи?

— Имах, разбира се. Заварих жива дори прабаба си, бабата на втория ми баща. Живя до деветдесетгодишна възраст. Бях на десет, когато почина.

— Ето на, спомни си каква е била тя. Памет, говор, навици, изисквания, спретнатост… Спомни ли си?

— Е, да — Андрей отново изхъмка. — Не беше цвете за мирисане.

— Именно. Сигурно е трябвало да те пердашат, за да прекараш с нея поне половин час.

— Точно така. — Сега той се разсмя някак леко и добродушно. — И десет минути беше трудно да ме удържат. Дори Костя, вторият ми баща, едва я понасяше. А пък майка му, моята баба, която живееше с нея, място не си намираше — буквално. Права си, трудно е да обичаш стари хора, обикновено те имат тежък характер, капризни са, разсеяни, поискат нещо, а като го направиш — крещят, че си го бил направил, „кой ти каза“ и така нататък. Моята прабаба например много обичаше да гони дъщеря си от къщи. Представяш ли си? Дъщерята е близо седемдесетгодишна, а току дойде у нас, плаче, вика — мама пак ме изгони, каза да не се връщам при нея. Върви си, викала, откъдето си дошла. И защо, мислиш? Ами защото баба се забавила в магазина, имало опашка за салам. Мама я успокоява, пият чай двете, а след известно време прабаба ми звъни и почва да плаче в слушалката, че всички са я изоставили, дъщеря й излязла и не се прибира, няма я още от вчера и сигурно нещо й се е случило. Вече не помни, че преди два часа баба си е била вкъщи и тя самата я е изгонила. Мама й казва: „Ами вие самата сте й казали да се маха и да не се връща повече“. А прабаба ми отговаря: „Недей да лъжеш, Ксенка! Само лъжеш! Това не може да бъде“. Ето така си живееха моите баби.

— А Игор обича старците. Ти разбираш ли какво означава това? Той е човек с огромна душевна сила. Само такива хора са способни да обичат безрезервно, да обичат без споделеното удоволствие. Да обичат просто така. Просто да обичат. Разбираш ли?

Стана ми някак неудобно. И много тъжно. Честита Нова година!

А за мен настъпващата година едва ли ще бъде честита. Впрочем, ако Юля е права, тя ще си остане момиче на Мусатов, а аз ще я обичам просто така. Просто ще я обичам. Интересно, дали наистина ще мога?