Андрю Грос
Синята зона (83)

80.

Кейт изпищя.

Тя се вторачи в двете неподвижни тела на пода, а после погледна отново към баща си. Зад него видя момчето с вид на латиноамериканец и бейзболна шапка на нюйоркските „Янки“, което Кейт бе забелязала да слиза от влакчето. Баща й му хвърли съзаклятнически поглед и нареди:

— Чакай тук.

— Татко, какво, по дяволите, правиш?

Той влезе във фоайето на приземния етаж и затвори вратата зад гърба си, като внимаваше да не спусне резето.

— Кейт, къде е той? Знам, че си се срещала с него — в гласа му вече нямаше дори престорена мекота. — Кейт, видяла си се с него… Медальоните. И двата. Никакви лъжи повече. Ще ми кажеш къде е.

Кейт тръгна заднишком по коридора. Изпусна мобилния телефон. И тогава видя пистолета под колана му.

— Не знам. Наистина.

Агентите на ФБР бяха мъртви. Кавети беше някъде, но тя не знаеше къде. Може би и той беше мъртъв. А каквото бяха направили на майка й, можеха да сторят и на нея.

— Кейт, ти знаеш къде е той — процеди баща й и я вкара още по-навътре в лабораторията. — Не ме карай да правя нещо, което не искам. Трябва да знаеш, че ще го убия, независимо дали ще се наложи да те нараня, или не.

Тя поклати глава ужасена.

— Татко, защо вършиш това?

— А ти защо го защитаваш?

Тя трескаво мислеше какво да прави. Продължи да се движи назад. Нейната лаборатория… От вътрешната страна на вратата имаше резе. Ако успее да влезе там, би могла да се обади на някого.

— Не прави нещата по-трудни, отколкото вече са — рече той.

Кейт хукна, хлъзгайки се по дългия коридор. Хвърли се вътре и опита да затръшне вратата, но той стигна до нея точно преди да я хлопне. Стовари се с цялата си тежест срещу вратата, за да й попречи да я затвори. Кейт се натискаше върху нея от вътрешната страна с всички сили.

Но той беше по-силен и успя да отвори.

— Не, татко, недей!

Тя грабеше всичко, което й попаднеше под ръка — колби, шишета, епруветки, проби и ги хвърляше срещу него. Той се предпазваше с ръка, докато приближаваше, а на пода около него се пръскаха стъкла. Тя сграбчи една голяма колба, строши дъното й в плота на масата и протегна напред назъбеното гърло, за да го отблъсне. Не можеше да повярва, че върши това. Че това е човекът, с когото беше израснала, човекът, на когото бе вярвала, а сега единственото, за което можеше да мисли, е как да се защити и да го забави.

— Аз съм ти дъщеря! — изпищя тя с пламнали очи. — Как можеш да правиш това? Как можеш да искаш да ме нараниш?

Той се приближи.

Кейт опита да замахне с назъбеното гърло на колбата, но той я хвана за китката и я стисна така, че кръвта се качи в лицето й и импровизираното оръжие падна на пода и се разби на късчета.

— Защо уби мама? Тя те обичаше. Всички те обичахме. Татко, ти й разби сърцето. Защо?

Баща й не отговори, а само я блъсна в плота на работната маса, а ръбът му се впи болезнено в гърба й. Тя не знаеше какво се готви да направи. Опипом затърси нещо, което би могла да използва срещу него. Инструмент, телефон, каквото и да е. И тогава видя пистолета на масата. Но от другата страна.

С едната си ръка баща й стискаше пистолета си, а с другата хвана Кейт за врата, забута я назад и започна да стяга пръсти около гръкляна й, за да я удуши. Тя разтвори широко уста за глътка въздух, направо не можеше да повярва.

— Татко, боли ме…

И тогава неочаквано той я пусна. С ръка още във въздуха, той я помилва по бузата. Бръкна в яката на суичъра й, измъкна медальоните и се усмихна.

— Къде е той, скъпа? Стига лъжи. Не можеш да избягаш.

И тогава точно зад него се чу глас:

— Estoi aqui, Бенджамин. Точно зад теб съм.