Андрю Грос
Синята зона (38)

35.

Тази нощ Кейт си остана вкъщи. Грег караше нощна смяна в спешното отделение за последен път. Беше й обещал, че ще смени графика си, за да може да бъде с нея през нощта. По това време Кейт се чувстваше най-самотна.

Полагаше усилия да запълва времето с дипломната си работа. „Трипаносома Круци^[1] и молекулярните стратегии на вътрешноклетъчните патогени при взаимодействие с техните клетки гостоприемници.“ Трипаносомата беше паразит, който блокира синтеза на лизозомите^[2] в плазмената мембрана. Това подпомага ремонта на клетките. Кейт знаеше, че темата е доста скучна, освен ако по случайност не си от онези десетина души на света, които наистина си падат по лизозомалната ексоцитоза.

Но тази вечер Кейт не беше сред тях. Вдигна очилата си на челото и изключи компютъра.

Съмненията за баща й продължаваха да я тормозят. В какво да вярва? На кого да се довери? Беше ли жив? Това беше човекът, с когото бе прекарала целия си живот, когото уважаваше и обожаваше, който я бе отгледал, беше формирал ценностите й, който винаги беше на нейно разположение. А сега нямаше никаква представа кой е този човек.

Хрумна й нещо. Кейт стана и отиде при стария ирландски шкаф, който бяха купили от един битпазар, за да държат върху него телевизора. Тя коленичи и отвори най-долното чекмедже. Изрови илика, в дъното под едно кафяво горнище на анцуг и купчина учебници и списания.

Пликът със снимки и стари писма, които бе открила в гардероба на родителите си преди повече от година.

Досега Кейт не бе имала желание да ги разгледа.

После затвори чекмеджето, сви се на дивана с плика в ръце и се облегна на възглавниците. Плъзна съдържанието върху антикварния сандък, изпълняващ ролята на масичка за кафе.

Пликът бе пълен със стари писма, снимки и документи, които никога преди това не бе виждала. Принадлежаха на баща й. Няколко фотографии с него и Шарън, когато са били още в колежа. Краят на шейсетте. Чорлави дълги коси и всичко останало. Няколко гемологически дипломи. Програмата за деня на дипломирането му в Нюйоркския университет през 1969 година.

Няколко други, още по-стари неща.

Кейт никога не ги беше виждала.

Писма до майка му Роуз, написани с ранния му, почти нечетлив почерк. От различни летни лагери. От някои ранни пътешествия. Кейт осъзна, че не знае много за миналото на баща си. Неговите младежки години бяха като в мъгла.

Майка му беше дошла от Испания. Кейт не знаеше буквално нищичко за дядо си. Бе починал в Испания, още докато Бен е бил малък. Катастрофа или нещо такова. В Севиля. Там живее голяма еврейска общност.

Кейт измъкна от купчината нащърбена черно-бяла снимка на красива жена с елегантна шапка, под ръка със слаб мъж с бомбе, застанали пред някакво кафене. Може би някъде в Испания.

Беше сигурна, че вижда своя дядо.

Кейт се усмихна. Роуз беше красива. Мургава, с европейски вид и горда. Всичко, което Кейт знаеше за нея, се изчерпваше с това, че е обичала музиката и изящните изкуства.

Намери и други. Едната беше на Роуз, яхнала кон някъде в провинцията, облечена в старомоден кожен жакет за езда и с ботуши. Косата й беше сплетена. На друга снимка в трамвай и в град, който Кейт не разпозна, тя държеше бебе, в което Кейт позна баща си. Откри семейните черти в лицето му. Нейните черти… Това едва не насълзи очите й. Сълзи от радост. Защо снимките са били крити от нея? Те бяха пленителни. В тях откриваше една семейна история, историята на семейство, което никога не беше познавала.

Кейт се загледа внимателно в бебешкото личице, лицето на мъжа, който я беше отгледал. „Кое е по-лесно да се приеме? — попита се тя. — Че лежи някъде убит заради предателството? Или че е жив? Крие се някъде, изоставил семейството си, извършил това ужасно престъпление?“

Кейт струпа снимките и старите писма на купчина.

Отвън имаше правителствен агент в цивилна кола, който я пазеше. Може би Бен бе отишъл да се срещне с Маргарет Сеймор. Вероятно е трябвало да разговаря с нея за нещо. Но не я е убил. Беше сигурна. Кейт познаваше баща си. Тя можеше да види лицето му на тези снимки.

Започна да пъха нещата обратно в плика. Докато ги прибираше, последната снимка от дъното на купчината падна.

Това беше малка избледняла фотография на баща й като тийнейджър. Приличаше на онези, правени със стар „Кодак“. Той бе прегърнал няколко години по-голям мъж, когото Кейт не разпозна. Не забеляза и приликата помежду им.

Двамата стояха пред голяма дървена порта, която приличаше на вход към провинциално имение или може би стар чифлик или ранчо. На заден план се издигаха планини. На гърба имаше надпис: „Карменес, 1967.“ По онова време трябва да е бил на осемнайсет.

„Карменес… Къде ли е това? Испания?“

Кейт отново обърна снимката. На портата зад тях личеше някакво име. Опита се да го разчете. Неясни дървени букви, трудни за разчитане. Тя приближи снимката до очите си и се взря в нея.

Кръвта й се смрази.

Отново се вторачи, повтаряйки гласно почти неясното наименование. Не може да бъде… Притича до бюрото, там имаше лупа. Отвори най-горното чекмедже. Разбута нещата вътре и я откри. Сърцето й заби учестено. Тя вдигна лупата над снимката, прочете надписа и замря втрещена, впила очи в снимката. Не в двамата мъже на преден план, а зад тях, останала без дъх, не вярвайки на очите си. Гледаше името, изписано на портата.

Доповръща й се. Всяка частица от тялото й се потресе. Тя се взря внимателно в младежкото лице на баща си. В мъжа, който я е създал и отгледал. В този миг разбра, че не го познава. Никога не го е познавала. Не знаеше на какво е способен. И какво би могъл да направи.

Името върху портата от снимката беше МЕРКАДО.