Андрю Грос
Синята зона (56)

53.

Говориха за хиляди неща. За Джъстин и Емили, за това как се справят. Какво става с Тина. Диабетът на Кейт. Грег, който приключва стажа и вече е изпратил документите си, но още не знае къде ще попадне следващата година.

— Може би няма да е лошо да дойдем тук и да живеем с вас — подхвърли Кейт с усмивка.

— Няма да е лошо, нали? — усмихна се Шарън в отговор.

Говориха много и за баща й.

Поръчаха си обяд на симпатичен, атлетичен на вид келнер с тен на инструктор по сноуборд. Кейт си взе виетнамска пилешка салата, а Шарън — салата с риба тон. От време на време подухваше. Кейт непрекъснато трябваше да отмята косата си от очите.

Най-сетне, при една малка пауза, Шарън вдигна слънчевите си очила на челото. Тя все ръката на Кейт и с леко тревожно изражение проследи линията на живота върху дланта й.

— Мила, мисля, че трябва да ми кажеш защо си тук.

Кейт кимна.

— Мамо, миналата седмица, докато бях на реката, се случи нещо…

Разказа на майка си за моторницата, която сряза лодката й на две и за малко не я удави.

— Мили боже, Кейт… — Шарън затвори очи, продължаваше да стиска ръката й. Когато ги отвори отново, те бяха пълни със сълзи. — Не можеш да си представиш колко съжалявам, че си замесена.

— Мамо, мисля, че е твърде късно за това — Кейт бръкна в чантата си за портфейла. — Има нещо, което трябва да ти покажа.

Тя извади старата снимка на баща си, която намери изоставена в бившата им къща, и я плъзна по масата към майка си.

Шарън я вдигна. Кейт не беше сигурна дали я бе виждала преди. Обаче изглежда, това нямаше значение. Шарън я погледна отново. Тя знаеше какво е това. Знаеше какво означава. Всичко се четеше по чертите на лицето й, примесено с малко съжаление.

— Значи си я намерила — усмихна се Шарън, без да показва и следа от изненада.

— Знаела си за това? — попита Кейт. — Мамо, какво, по дяволите, прави татко там? Това е в Колумбия, а не в Испания. Виж какво пише на портата зад гърба му — гласът й стана развълнуван. — Мамо, можеш ли да го прочетеш?

— Знам какво пише там — отговори Шарън, като отбягваше погледа й. — Аз я оставих за теб.

Кейт я зяпна изненадано.

— Пишех ти почти всеки ден — продължи майка й, остави снимката обратно на масата и хвана отново ръката й. — Трябва да ми повярваш. Стотици пъти се опитвах да ти кажа… Просто не можех да натисна клавиша за изпращане. Беше толкова отдавна, че почти го бях забравила. Но това не помага. Това не изчезва…

— Какво си забравила, мамо? Не разбирам за какво говориш — Кейт вдигна снимката на височината на очите на Шарън и я обърна към нея. — Майко, това е баща ми! Кой, дявол да го вземе, е той? Какво прави пред този надпис?

Шарън кимна и се усмихна примирено:

— Трябва много да наваксаме, скъпа.

— Аз съм тук, мамо.

Отново задуха вятър и повали една пластмасова чашка от масата. Кейт инстинктивно се наведе да я хване.

Изобщо не чу звука.

Или поне така си спомняше този миг, когато за хиляден път връщаше обратно лентата в главата си.

Внезапно почувства остра, пареща болка в рамото си, сякаш нажежен пирон се заби в плътта й, а ударът едва не я повали от стола.

Тя извъртя очи към мястото. Платът на якето й беше разкъсан. Там имаше червена дупка. Нямаше болка, нито паника. Знаеше, че се е случило нещо ужасно, но просто не разбираше какво точно. Започна да се процежда кръв. На мозъка й му трябваше една секунда, за да осъзнае.

— Божичко, мамо, мисля, че съм простреляна!

Шарън все още седеше изправена в стола си, но остана някак неотзивчива към отчаянието на Кейт. Очилата й ги нямаше, главата й леко се наклони и рязко увисна напред. Зениците й бяха неподвижни и безжизнени.

Тъмно петно изби върху пуловера й.

— Мамо!

В този миг замайването от случилото се премина и Кейт се втренчи с изумление в дупката на рамото и кървавия кръг, който се разширяваше върху гърдите на Шарън. Куршумът бе минал през нея и се беше забил в майка й. Кейт гледаше ужасена.

— О, боже, мамо, неее!

Чу се ново свистене и една жена изпищя, когато някаква чаша се пръсна на масата до тях, а куршумът се отклони с трясък от паважа. По това време Кейт вече бе скочила на крака и се беше хвърлила пред майка си, отпуснатото й неподвижно тяло и започна да я разтърсва за раменете, крещейки: „Мамо! Мамо!“ в мраморната бледност на лицето на Шарън, докато не падна на земята.

От всички страни започнаха да викат, хората грабваха децата си, преобръщаха маси.

— Някой стреля! Лягайте долу! Всички легнете на земята!

Кейт просто си лежеше там. Знаеше, че майка й е мъртва. Тя отмахна косата от лицето й. Избърса няколко тъмночервени пръски от бузата й.

Единственото, което можеше да направи е да я държи здраво притисната към гърдите си.

— О, Исусе, мамо…