Андрю Грос
Синята зона (3)

Не зная дали е сън, или е истина.

Слизам от автобуса на Второ Авеню. Спирката е само на няколко преки от мястото, където живея. Веднага разбирам, че нещо не е наред.

Може би онзи тип, който се отдръпва от витрината на магазина, хвърля цигарата си на тротоара и тръгва след мен. Може би равномерният тропот на стъпките му по плочника, докато ме следва плътно, когато пресичам към Дванайсета улица.

Обикновено не бих се върнала. Не бих се замислила. Това е Ийст Вилидж. Оживено е. Навсякъде има хора. Това е само един градски звук. Нещо обичайно.

„Ускори крачки — подканвам се аз. — Живееш само на няколко преки.“

Казвам си, че това не може да се случва. „Ако ще се събуждаш, Кейт, сега му е времето!“ Но не се събуждам. Този път е истина. Този път крия тайна, достатъчно важна, за да бъда убита.

Пресичам улицата, ускорявайки ход. Пулсът ми се учестява. Стъпките на онзи ме проглушават. Успявам да го зърна в отражението на една витрина. Черни мустаци и къса остра коса.

Сърцето ми ще изскочи от гърдите.

Там има супермаркет, откъдето понякога купувам продукти. Втурвам се вътре. Пълно е с хора. За секунда се чувствам в безопасност. Взимам кошница и се скривам между рафтовете. Хвърлям разни неща в нея, като се преструвам, че имам нужда от тях. Но през цялото време просто чакам. И се моля да отмине.

Плащам. Усмихвам се нервно на Ингрид, момичето на касата, която ме познава. Имам зловещо предчувствие. Ами ако тя е последният човек, който ме вижда жива?

Отвън отново изпитвам облекчение за миг. Мъжът май си е отишъл. Но после замръзвам. Той още е там. Облегнат небрежно на една кола, паркирана от другата страна на улицата, говори по телефона. Очите му бавно се извръщат към мен…

„Мамка му! Кейт, какво ще правиш?“

Вече тичам. Първо ускорявам крачки незабележимо, после все по-бързо. Чувам френетичния ритъм на забързани стъпки по паважа, но този път на половин пряка зад мен. Вече мога да го видя. Зеленият навес. Номер 445 Е, Седма улица. Ровя за ключовете. Ръцете ми треперят. Само още няколко метра…

Накрая бягам с все сили. Ръчкам ключа си в ключалката и се моля да се завърти. И той се завърта! Рязко отварям тежките стъклени врати. Хвърлям един последен поглед назад. Мъжът, който ме следи, е спрял няколко входа по-надолу. Чувам как вратата се затваря и ключалката милостиво щраква.

Сега съм в безопасност. Чувствам как гърдите ми буквално хлътват от облекчение. „Всичко свърши, Кейт. Слава богу.“

За първи път усещам прилепения към тялото ми пуловер, мокър от лепкава пот. „На това трябва да се сложи край. Кейт, трябва да идеш при някого.“ Толкова голямо е облекчението ми, че започвам да плача.

Но при кого да отида?

Полицията? Те ме лъжат от самото начало. Най-близката ми приятелка? Тя се бори за живота си в болница „Ню Йорк“. Това със сигурност не е сън.

Семейството ми? „Твоето семейство го няма, Кейт. Завинаги.“

Вече е прекалено късно за всичко това.

Качвам се в асансьора и натискам бутона за моя етаж. Седмия. Асансьорът е от онези тежки товарни модели, които потракват като влак, когато преминават през поредния етаж. Искам само да вляза в апартамента си и да затворя вратата.

Двама мъже препречват пътя ми.

Опитвам се да изкрещя, но защо да го правя? Никой няма да ме чуе. Отстъпвам назад. Кръвта ми се смразява. Единственото, което мога да сторя, е да ги гледам безмълвно в очите.

Зная, че са тук, за да ме убият.

Онова, което не зная, е дали са от колумбийците на баща ми, или от ФБР.