Лазар Добрич
С цирка по света (9)

Циркови истории

Преди да изобретя „Трапеца на смъртта“, аз се наричах Лазар Добрич и така ме пишеха по афишите и програмите. Впрочем тогава беше безразлично как се наричам, защото винаги съм бил член от някаква трупа. Но моето ново изобретение ми предвещаваше световна известност. По-късно се убедих в това. „Трапецът на смъртта“ докарваше публиката до екстаз. Зрителите аплодираха, ревяха от ужас и възторг. След завършване на номера те ставаха на крака продължаваха да ръкопляскат и да ме канят да се появявам пред тях по няколко пъти, преди да си отидат. Сега вече съм самостоятелен артист — единствен изпълнител на сензационен цирков номер, и моето име трябва да бъде неразривно свързано с наименованието на изпълнявания номер. Едва сега се замислих как да се наричам в афишите и рекламите. Фамилното ми име Добрич не звучи толкова българско. Затова реших да се наричам само на името на баща си — Иванов. Сто на сто българско. Под това име започнах моите гастроли с новоизобретения номер. „Българинът Иванов“, изпълнител на „Трапеца на смъртта“ — това беше основният елемент на всяка афишна, плакатна или вестникарска реклама. Предложения за ангажименти се сипеха от всички страни, а предлаганите хонорари бяха големи.

За да бъде номерът по-ефектен и по-пълен, нужна, ми беше още една жена — млада, стройна, елегантна и красива, която да ме представя пред публиката и да стои на сцената или манежа по време на самото изпълнение като красиво допълнение на номера. Понастоящем дамите, които изпълняват подобни задачи, се наричат на професионален език асистентки. За моя асистентка ми препоръчаха млада циркова артистка — ездачка висша школа. По външност тя отговаряше на необходимите изисквания. Образованието й беше достатъчно за задачата, която има да, изпълнява. За себе си тя ми разказа следната кратка история.

Баща й починал през 1900 година, когато тя била 15-годишна. Загрижена за бъдещето на дъщеря си, майка й се насочила към цирка, където имали роднини артисти. Девойката се заела усърдно за работа и станала отлична циркова ездачка, висша школа. Когато я запитах за фамилното име, тя ми отвърна:

— Казвам се Мини Ницше. Артистичното ми име е Ада Бюл. Баща ми беше учен човек — философ, но борбата за живот ме застави да стана циркова артистка поради липсата на средства да продължа учението си.

— Как е собственото име на баща ви?

— Фридрих… Фридрих Ницше.

— Кой не познава името на немския философ Фридрих Ницше!… Нима вашите роднини не можаха да ви осигурят възможността да продължите образованието си, та станахте циркова артистка?

— Изглежда, че не са имали такава възможност. Сега обаче аз обикнах професията си и за нищо на света не бих заменила званието „циркова ездачка“ с нещо друго. Овациите на публиката ме радват и осмислят живота ми.

И така дъщерята на философа Фридрих Ницше стана моя асистентка. Първите ни ангажименти бяха направени в Германия и заедно с Мини обиколихме най-напред тази страна. Когато пристигнахме в Берлин, градът беше залян с големи афиши и плакати, на които личаха с едри букви текстовете: „Иванов — изобретателят на «Трапеца на смъртта»“; „Неподражаемият Иванов“; „Оригиналният Иванов“; „Иванов в «Трапеца на смъртта» и други подобни.

Дебютът се състоя в цирка «Шуман». За да не отегчавам читателя, няма да се спирам повече на този неповторим за мене ден, подробно описан в автобиографията ми. Големият успех на турнето ни из Германия се отрази зле върху поведението на асистентката ми. Тя се почувствува засенчена и въпреки добрите условия и високото възнаграждение, което получаваше, пожела отново да се върне към първоначалната си професия — циркова ездачка. Разбирах я много добре. Тя имаше пълно право. Към края на турнето из Германия ние се разделихме дружески и всеки пое своя път. Аз заминах за Франкфурт на Майн, а Мини — за цирка, с който беше сключила контракт като ездачка. По нейна препоръка приех за моя асистентка колежката й Едит, също ездачка, но с повредено коляно вследствие на падане от кон. Нещастната съдба на новата ми асистентка бързо ни привърза един към друг. Майка й починала баща и се отдал на пиянство, а тя при падане от коня си счупила коляното и по принуждение изпълнявала в цирка различни второстепенни задачи, докато коляното й оздравя напълно, за да продължи да язди. Коляно, лакът и рамо мъчно се поправят. Нещастната Едит знаеше, че съм сгоден, но в моето лице виждаше един искрен съчувственик и от ден на ден все повече се привързваше към мен.

 

 

Новата и модерна сграда във Франкфурт на Майн побираше много хора и с нашето пристигане за пръв път откак е построена, зрителната зала започна да се пълни всяка вечер. Поне така ми казаха някои от артистите, които заварих там.

Една вечер след представление излязохме с Едит да се разходим край реката и да слушам (не знам за кой път) нейните оплаквания от тежкия живот, който е водила досега. Движехме се по висока крайбрежна улица, а долу под нас до самия бряг на реката се простираше дълъг парк. В нощната тишина стъпките ни единствени отекваха надалеч. По каменната стълба се спуснахме в парка сред красиво оформена площадка под огромни дървета, подредена с добре заслонени пейки. Седнахме на една пейка и Едит продължи да ми разказва за своята печална съдба. В думите й все по-настойчиво проличаваше деликатен намек за някакви чувства към мен и за новата тъга, която я очаква един ден, ако потрябва да се разделим. През нейните излияния до ухото ми достигна някакво шумолене недалеч от нас. Беше към три часът след полунощ. Малко по-късно дочух заговорнически шепот и преди да разбера откъде идва, един непознат излезе из тъмнината. Като че ли малко бяха околните празни пейки, та дойде и седна в другия край на нашата. Докато разсъждавах върху странното поведение на непознатия, от мрака изплава още един човек и се облегна отсреща върху парапета на площадката, добре осветена от луната. Той беше по-дрипав, едър и широкоплещест. Едит се уплаши не без основание, спря разказа си и шепнишком предложи да си вървим. Пошушнах й да не се страхува. Настана мълчание. Непознатият, които седеше на другия край на нашата пейка, стана, изправи се срещу мен и ме запита:

— Господине, не желаете ли да купите този предмет — и той извади от джоба си отворен нож. Хитър начин за паричен обир, юридически неподсъден.

— Колко струва? — запитах спокойно.

— Триста марки.

Давайки си съвършено спокоен вид, започнах да бъркам във вътрешния джоб на сакото, като да търся портмонето, за да заплатя. Непознатият се надвеси леко над мен. В този момент сграбчих здраво ръката му, в която държеше ножа, а с другата си ръка му нанесох такъв силен удар в носа, че кръвта веднага бликна и опръска и двама ни. Без да губя време, бързо го ритнах в корема и той падна по очи в краката на Едит, без да издаде звук. Не дочаках намесата на приятеля му отсреща. Притичах към него, направих жест като че ли ще го ритна в корема, той се наведе напред и аз му стоварих един юмрук в челюстта. Непознатият залитна напред, но след втори удар под брадата залитна назад, препъна се и падна по гръб. Едит се разпищя. Обърнах се назад в момента, когато се разнесе револверен изстрел. Дотича полицаи с пистолет в ръка.

— Никой да не мърда! — извика пазителят на реда.

Едит припадна на пейката в ръцете на ударения апаш, който конвулсивно се беше хванал за полата и, мъчейки се да се изправи. Вторият престъпник се приповдигна и като видя полицая, започна да вика: — Помощ, господин полицай! Този човек ще ни избие.

Долетя втори полицай. Отведоха ни в участъка. Не ми беше удобно да лъжа, че са ни нападнали, но реших да обясня, че съм побързал да действувам, преди да се е случило нещо лошо и нежелано. Моите обяснения се оказаха излишни. Юридически неподсъдният подход на бандитите също не им помогна. Оказа се, че двамата са професионални обирачи на влюбени двойки, разхождащи се по късна доба из парковете. Познат бил и методът им на действие. Само преди два дни същите престъпници разсъблекли една мома и пребили от бой приятеля й, след като му обрали всичко, но останали недоволни от бедната плячка. Освен това полицейският комисар ме позна. Няколко пъти гледал моя номер в цирка. Той се обърна към двамата престъпници с думите:

— Е, как ви се струва? Лесно ли е да се разправяте с цирков гимнастик?

— Ние нищо не сме му сторили — възрази единият. — Той пръв ни нападна и щеше да ни избие, ако не беше дошъл полицаят.

— Даже и така да е, добре е направил, че ви е попречил да извършите още едно престъпление, което би отегчило наказанието ви.

Пуснаха ни, като ме замолиха на следния ден да мина да дам показанията си, а двамата престъпници бяха задържани.

Журналистите използуват всеки повод и от най-дребните факти правят големи сензации. Понеже моят «Трапец на смъртта» беше злобата на деня, те така описаха и украсиха нощното ми приключение с двамата престъпници, че притокът на публика в цирка още повече се засили и акламациите по време на спектаклите станаха изключителни.

Един ден пристигнаха от Лондон двама японски борци, специалисти по борбата жиу-жицу. Те бяха включени в програмата на цирка по отдавна сключен договор. Първата вечер двамата направиха няколко демонстрации и се бориха помежду си, като произведоха много добро впечатление. Хватките жиу-жицу помагат на един сравнително слаб физически човек успешно да се защити дори и от по-силен нападател. Японците са дребни хора и жиу-жицу им помага да се чувствуват, ако не друго, поне равностойни по физическа сила пред по-едрите хора от други народности.

В миналото при моята съвместна работа с трупата Йокода японците често ми показваха тяхната борба жиу-жицу. От тях бях научил и усвоил доста много хватки. Поради постоянната ми работа с лостове бях придобил изключителна здравина в ръцете и затова похватите ми на жиу-жицу бяха особено ефектни. Често търкалях своите учители и ги принуждавах да тупат по земята с ръка — знак че се признават за победени.

За да се засили интересът към демонстрациите на жиу-жицу, цирковата дирекция обяви с афиши и чрез пресата, че ако има желаещи, могат да си премерят силите с японските майстори. За победителите при тези борби бяха определени премии, както следва: първа премия от 100 марки за този, който издържи една минута срещу някой от двамата японски борци, втора премия от 1000 марки на този, който издържи две минути, и трета премия от 5000 марки на този, който издържи пет минути.

За подобни работи бай Ганьо е на първа линия. Изявих желание да се боря. Директорът Шуман се възпротиви от страх да не ме повредят и после да не мога да работя на «трапеца на смъртта». Но в цирка «Шуман» пееше кокошка. Директоршата решаваше всички въпроси и тя отсече.

— Нека се бори, щом иска!

Пуснаха допълнителни реклами, че Иванов, изобретателят на «трапеца на смъртта», ще се бори на жиу-жицу с японския борец Ямамото. Циркът и без това се пълнеше, но тази вечер беше претъпкан до краен предел. Сложиха допълнителни столове в резервата и пуснаха много правостоящи по пътеките и на галерията. По това време получавах висок хонорар и не се нуждаех от никакви допълнителни приходи, но защо се хванах на тази борба, сам незнам.

Трябва да си призная, че излязох срещу противника си доста развълнуван. Още в началото японецът се завъртя около мен и в момента, когато искаше да ми приложи някаква неспасяема хватка, аз го сграбчих за кимоното и го завъртях с такава сила, че краката му се вдигнаха от земята и той се оказа във въздуха в хоризонтално положение. Изпуснах го и противникът ми изхвърча чак до бариерата. Не го оставих да се съвземе. Грабнах го изотзад и го прехвърлих зад себе си, както правехме едно време по шоплука, когато се борехме с овчарчетата. След тая чисто българска хватка японецът падна отчасти на врата си и се зашемети. Веднага го грабнах и повторно го прехвърлих. Публиката заръкопляска и завика «браво». Но вместо да отпадне още повече, моят противник се поокопити. Той беше опитен професионалист и добър «инкасатор» (умееше да понася много).

Все пак японецът изгуби охота да ме атакува направо, а дебнеше да ме порази из засада. Успях да отблъсна един такъв негов опит. Той побягна. Подгоних го и отново го хванах за кимоното, като силно го дръпнах към мен. Не подозирах, че бягството му е една хитрост. Като го дръпнах, той се престори, че не може да се съпротивлява, падна в краката ми и здраво се впи в тях. Като не знаех какво друго да предприема, натиснах му главата с една ръка, а с другата го стиснах за гърлото. Той като че ли започна да се задушава, пусна краката ми и се опита да ме хване за ръцете. Отскочих назад и преди да се изправя, се озовах зад него, сграбчих му главата и силно го потеглих, залитайки към земята. Като паднах по гръб, повдигнах единия си крак, подпрях кръста му и го прехвърлих зад себе си. Публиката се развесели. Започнаха да се смеят и да ръкопляскат. В този момент дочух цирковият режисьор Худжини да ми вика:

— Легни!… Легни!…

Съобразявайки, че тази препоръка е в интереса на цирка, аз дадох знак на японеца да стане, а сам приклекнах и ударих три пъти с длан по земята — знак, че се признавам за победен. Публиката, недоволна, започна да крещи. Директорът и директорката също бяха недоволни от зле изиграния трик. Според режисьора трябвало най-напред да позволя на японеца да ме повали и тогава да се предам. Това и да бях го разбрал, нямаше да го направя. Сигурен ли съм, че преди да дам знак за предаване, японецът няма да ми нанесе някоя телесна повреда?… От случая с трупата Йокода бях загубил доверие в японците. Дори изпитвах тайна омраза към тях. Цялото зло дойде от виковете на режисьора. Бяха изминали четири минути. Оставаше още една. Ако бяхме продължили борбата, чувствувах, че няма да се дам на японеца, а може би и щях да го победя.

За удържаните четири минути не получих никаква награда. Трябвало след изтичането на първите две минути да обявя, че се задоволявам с това, за да получа 1000 марки. Продължението на борбата означавало, че се боря за пет минути издръжливост, в което не съм успял. И това беше един трик, но нищо. За пръв път не съм лъган. И без това моите редовни доходи бяха добри, така че не ми трябваха нещастните пари на японеца. Във всеки случай омразата ми към японците още повече се засили.

 

 

Повторно ме повикаха на гастроли в театър «Шатле». Моят номер беше към края на спектакъла и преди да отида там, всяка вечер се отбивах в «Нуво цирк». Там бях завързал дружески връзки с дресьорското семейство Козмайер — баща, син и дъщеря. Те работеха в цирка с три дресирани животни — грамаден женски слон, кон и пони. Бащата работеше със слона, синът — с коня, а дъщерята — с понито. Между слоницата и младата Козмайер съществуваше особена дружба, изразена по-конкретно в голяма любов и нежност, с които животното се отнасяше към красивото девойче. Трябваше човек да види с каква нежност слоницата галеше момичето с хобота си, за да се убеди, че наистина един грамаден слон може да бъде нежен и ласкав. Подобна нежност съм наблюдавал пред бамбуковото бънгало в предградието на Коломбо, главен град на остров Цейлон. Пред бънгалото върху тревата бе постлана малка рогозка, а върху нея положено няколкомесечно детенце, тъмношоколадово, облечено в тънка ризка. До него стоеше прав грамаден слон и лениво се полюляваше върху предните си крака наляво и надясно, но не изпускаше от очи детенцето. Когато то, пълзейки, достигаше до края на рогозката, слонът с трогателна нежност го преместваше с хобота си към средата. По едно време детенцето проплака, ей така, без видима причина. Тогава слонът се опита да го залиса, като въртеше пред погледа му върха на хобота си, но като се увери, че това не помага, взе поставения малко встрани биберон с мляко и внимателно го поднесе към устата на детенцето с такава нежност, на която би завидяла и най-любящата майка. Детето лакомо засмука биберона, а слонът все тъй деликатно размахваше около него хобота си, като че ли го бранеше от досадните мухи.

Ако Козмаер беше по-практичен, той щеше да повери дресурата на слона на дъщеря си. С любящата я слоница дъщерята би осъществила успехи, каквито и най-добрият дресьор не би могъл да постигне. Но тази обич на слоницата към девойката имаше и отрицателната си страна. Тя мразеше понито, с което дресьорката му твърде много се занимаваше. Веднъж младата Козмайер ми се оплака, че слоницата започнала да проявява открита неприязън към дребното конче и неведнъж го удряла леко с хобота си, след което прегръщала и привличала към себе си дресьорката.

Една вечер, малко преди номера на бащата Козмаейр, до мен се приближи прислужник и ми пошепна:

— Слонът на Козмайер побесня!

Веднага скочих и се озовах в яхърите. Със светкавична бързина пред очите ми се разигра страшна сцена. Когато влязох, слоницата размахваше хобота си на всички страни, но не напускаше мястото си, към което беше привързана с верига за единия крак. Пред нея на земята агонизираше понито с пречупен гръбнак. Очевидно слоницата го беше ударила с хобота си по-силно от друг път и му счупила гръбнака. Разгневен, Козмайер грабна попадналия му наблизу чук с дълга дръжка и без да мисли за последствията, удари слоницата под челото, в основата на хобота. Животното се разяри, грабна Козмайер с хобота си, привлече го към себе си и го стъпка с крак. Козмайер почина веднага. В този момент към разярената слоница връхлетя синът Козмайер и с железния остен я удари право в окото. Животното изтръби с хобота си така силно, че разтърси целия цирк. Младият Козмайер нанесе втори удар към върха на хобота. Тогава разярената слоница удари с хобота си артиста така силно в областта на стомаха, че той се намери полумъртъв в краката на конете, които бяха навързани на отсрещната страна на яхъра. Изплашените животни се разскачаха и неволно доубиха с копитата си младежа. В конюшната бяха вече дотичали много хора заедно с двама-трима полицаи. Не забелязах откъде долетя младата Козмайер, полугола, тъкмо се обличала за номера си. Тя измъкна от кобура на близкостоящия полицай пистолета му, скочи пред разярената слоница и даде няколко изстрела срещу нея. Животното едва ли е усетило куршумите, отправени му несполучливо. Ударени под остър ъгъл в дебелата кожа, те рекушираха. Очаквахме да видим в следния момент нещо още по-страшно и непоправимо. Но слоницата, като се видя изправена пред своята любимка, отдръпна се назад, вдигна глава и започна да размахва хобота си, признак, че е много разярена, но не предприе нищо. Любовта се оказа по-силна от яростта. Едва сега забелязахме, че слоницата е изтръгнала железния кол, за който беше привързана веригата на крака й. Ако пожелае, тя би могла да избие всички наоколо, а ако се озове в манежа, кой знае докъде щяха да стигнат паниката и жертвите. Слоницата страшно затръби с хобота си, но девойката не отстъпи. Бяха се насъбрали повече полицаи. Отчаяната артистка падна на колене пред трупа на баща си, чиито очи бяха излезли от орбитите, и сърцераздирателно зарида:

— Убийте го! — разнесе се гласът на директора. — Стреляйте в слепоочията!

Залп от няколко изстрела застави разярената слоница да се стъписа. Тя застана на едно място като учудена. След втория залп животното рухна на земята. Бликна обилна кръв.

Някои жени се опитаха да измъкнат девойката от мястото на разигралата се трагедия, но тя се развика:

— Оставете ме! Искам тук да умра — при баща си и брат си!

Тъкмо от това се опасяваха и присъствуващите. През следващите няколко дни колежките й не я оставиха нито за момент сама. Труповете на загиналите изгориха в крематориума. Когато сметнах, че е крайно време да потърся младата дресьорка, за да й помогна в осъществяване на по-нататъшните й намерения, тя беше изчезнала. Никой не знаеше кога и накъде е заминала. По-късно от портиерката на хотела узнах, че била заминала при леля си — игуменка на някакъв девически манастир в Германия, с намерение да се откаже от светския живот и да се покалугери.

Нещастието със семейството Козмайер ме накара да си спомня за още два подобни случая, при които само за няколко минути рухва една действителност, изграждана в продължение на години.

С моя партньор Гатело работехме комични бари в Манхайм. Между нас артистите на особена почит беше дресьорката Кочка — млада и красива жена. Нейната красота беше изключителна, а като дресьорка на лъвове тя се славеше със своята опитност и умение да ръководи зверовете само с добри обноски. Особено кротък и послушен беше един млад лъв — любимец на дресьорката. Тя обичаше да го гали, а и животното й отвръщаше с ласкави умилквания. По него време всяка елегантна дама стягаше кръста си с корсет, който придаваше особена стройност на тялото наред с редицата затруднения при дишането, храносмилането и правилното функциониране на кръвообращението. Красавицата Кочка също носеше корсет, макар и да беше достатъчно стройна и без него.

Един ден след завършване на репетицията с лъвовете Кочка отпрати животните в клетките им, а на манежа остана само нейният любимец, седнал на един от реквизитните пиедестали. Тя се доближи до лъва, погали го по челото почеса го зад ушите, нещо, което накара лъва да притвори очи от удоволствие, и дружески го потупа по плешката. Лъвът поиска да отговори на ласката с ласка. Той протегна гальовно едната си лапа и нежно прегърна дресьорката през кръста. Но една непредвидена случайност даде съвсем друга насока на тази размяна на взаимни нежности. Неволно ноктите на лъва се закачат за банелите на корсета под тънката рокля. Лъвската нежност беше достатъчно силна, за да накара красивата жена да загуби равновесие. Тя политна и удари главата си право в муцуната на лъва или по-точно в ноздрите му. Изглежда, че ударът е бил по-силен, та накара царя на пустинята да го възприеме като агресивен жест. Инстинктивно той изръмжа и сграбчи партньорката си за гърлото. Тя изпищя. Лъвът скочи от пиедестала настрана и виновно подви опашка. Без да държим сметка за опасността, която ни застрашава, ние се вмъкнахме в заградения манеж и бързо изнесохме ранената дресьорка навън. Тя беше в безсъзнание. От няколко места на гърлото й течеше кръв. След малко бликна и от устата. Бързо направихме превръзка на гърлото и повикахме лекар. Нищо не помогна. След няколко часа Кочка почина, без да дойде в съзнание. Баща й не позволи да застрелят лъва, защото на всички беше ясно, че животното направи само един рефлексивен жест на самозащита и след нещастието продължи да бъде както винаги — кротък и послушен.

Останал сам със своите дресирани лъвове, бащата осинови една млада артистка, която често помагаше на дъщеря му и имаше желание да усвои нейното дресьорско изкуство. След няколко дни заместницата на трагично загиналата Кочка излезе на манежа с лъвовете, които добре я слушаха.

 

 

Второто произшествие стана в Южна Америка. Гастролирахме с Гатело в цирка «Браун» в Буенос Айрес. В същия цирк работеше със своите десет бенгалски тигри и младият датчанин Хенриксен. При започване на неговия номер Хенриксен се представяше пред публиката най-напред с девет тигри, а десетият — остарял, отново подивял и забравил дресурата си, излизаше последен и сам, след като завърши номерът с деветте дресирани тигри. Интересни са тези животни. До десетгодишна възраст тигърът се поддава на дресурата и послушно изпълнява заучените трикове, усвоени след продължителни репетиции посредством добри обноски и награди от страна на дресьора. След това обаче животинският му инстинкт отново се развихря, той забравя всичко заучено, не се подчинява на дресьора си и става по-опасен от тигрите, които живеят на свобода в джунглата.

Срещу своя подивял тигър Хенриксен излизаше с остър тризъбец и гърмящ камшик. Тигърът реве, хвърля се по стените на решетката, тича по тях, като кара публиката да тръпне от страх. Смелият дресьор го преследва и умишлено го дразни, за да удиви зрителите. Но ето че една вечер тигърът случайно попадна на удобна позиция, светкавично скочи върху дресьора си и замахна с едната лапа. Най-напред разяреното животно засегна бузата на Хенриксен и я разкъса, но главният удар бе нанесен върху гърдите, откъдето бликна обилна кръв. Младежът не загуби присъствие на духа. Освен това той беше едър и здрав, физически. Макар и тежко ранен, Хенриксен нанесе с тризъбеца силен удар в гърдите на тигъра. Звярът изрева и побягна към тунела за клетката си, последван от няколко халосни изстрела. Долетя болнична линейка и отнесе ранения дресьор в болницата.

Хенриксен се върна в цирка след една седмица, но не напълно оздравял. Той продаде подивелия тигър на местната зоологическа градина и изказа съжаление, че не е сторил това своевременно.

— Такава е нашата съдба — разказваше по-късно дресьорът. — Обикваме зверовете си и когато подивеят отново, не намираме сили да се разделим с тях и заплащаме понякога много скъпо за това. Моят брат загина в клетката, разкъсан пред очите на публиката от един подивял лъв. Офицер от публиката застреля лъва, но беше вече късно. Офицерът е могъл да застреля лъва и по-рано, преди да настъпи фаталният край, но се е страхувал да не убие напразно скъпото дресирано животно. Той е смятал в началото, че започналата драма е добре отрепетиран цирков трик.

Понеже стана дума за подивели дресирани животни, ще си позволя да прескоча някои събития и да ги оставя за по-късно, за да разкажа още нещо.

В навечерието на Втората световна война в българския цирк «Роял — Добрич» беше ангажиран дресьорът на тигри Франц Талман. Повече от 22 години той работи в менажериите «Хагенбек» в Хамбург като специалист-дресьор на тигри и лъвове. От началото на своята служба до деня на командироването му в българския цирк той твърде много е загубил от своя първоначален външен вид. Талман е с разбита вежда, отнесена лява буза, деформирана брада, оголена от мускули лява ръка и липсващи четири ребра. Най-тежко нараняване, което застрашавало да тури край на живота му, е станало през 1927 година в цирка «Адолфи» — Италия. Ето какво разказва за този случай самият Талман:

— За дебюта в град Тревизо всички се готвехме трескаво, защото от първия ден зависеше и по-нататъшния ни успех в града. Една от тигриците ми беше бременна и станала много зла. Ако се ръководех от здравия разум, не трябваше да я извеждам повече в манежа, докато не добие и отгледа малките си. Обаче глупавата артистична суетност надделя над разума. Бях решил да изляза пред публиката с пълния състав на моите дресирани зверове. Не трябва да се забравя, че няма по-кръвожадно животно от тигъра, а когато една тигрица е бременна или вече си има малки, тя е по-опасна от всеки друг път.

Програмата на цирка започна. Когато наближи моят номер, накарах двамата си помощници да застанат вън от гитрите (високите решетки, наредени в кръг около манежа) в двете срещуположни страни със железни вили в ръцете, готови да ми помогнат в нужда. Това произведе известен ефект сред зрителите. Излязох на манежа с повишено настроение. Дадох сигнал да пуснат тигрите. Първа изхвърча бременната тигрица. Едва бях повдигнал камшика, който носех повече за сценичен ефект, отколкото за респект на животните, и тигрицата връхлетя право срещу мен. Разбрах, че звярът няма намерение да се шегува. Като котка тигрицата се покатери по решетката, направи «салто мортале» и приклекна, за да се хвърли върху мен, удряйки с опашка земята ту вляво, ту вдясно. Облегнах гърба си в решетката и забелязах, че отсрещният помощник тичаше към моя сектор с вила в ръце. В следващата секунда тигрицата изрева и се хвърли върху ми. Едва успях да закрия лицето си с лявата ръка и получих страшен удар. С един замах тигрицата отнесе лявата ми вежда, лявата ми буза, заедно с част от брадата и раздра лявата ми ръка от рамото чак до долу. Със сетни сили продължавах да затискам окървавеното си лице с ранената ръка, когато усетих, че изпилените зъби на звяра се забиват в гърдите ми. В този момент загубих съзнание.

Отворих очи в болницата. Непоносими бяха болките на лявата ми ръка и на гърдите. Раните по лицето се понасяха по-леко. Колегите ми разказваха, че съм бил спасен от двамата помощници. Те успели да проврат двете вили през решетките, да ги забият в гърдите на тигрицата и да я заставят да отскочи назад. Единият от двамата влязъл в клетката и с няколко алармени изстрела заставил звяра да напусне манежа. Същата вечер останалите тигри изобщо не се появиха пред публиката, защото прислугата, щом видяла какво става, преградила отвора на тунела, водещ към манежа. С бърза операция ми извадили четири счупени ребра и раната на гърдите била зашита. Състоянието на лявата ми ръка беше много лошо. Оголена почти до костта, тя страшно болеше. На няколко пъти изпадах в безсъзнание. Настоявах да ми отрежат ръката, за да се ускори процесът на оздравяването, макар и с една ръка, но лекарите отказаха, като ме убеждаваха, че ще оздравея.

Уведомен телеграфически за нещастието, моят шеф Хагенбек изпрати от Хамбург със специален самолет двама видни германски хирурзи. За времето си това беше рядък случай и голям жест от страна на моя директор. Като ме прегледаха, хирурзите заявиха, че ще оздравея, без да ми се реже ръката. Така и стана, но мъките, които преживях, никога няма да забравя.

Талман продължаваше да работи на манежа с групата тигри, в чийто състав влизаше и опасната тигрица. Той не смяташе, че тя има някаква вина за случилото се, а обвиняваше само себе си.

— Аз трябваше да знам как да се отнасям с една предстояща майка — заяви Талман, когато го запитах как може още да я търпи. По време на участието си в нашата програма тигрицата пак имаше две малки. Те бяха изключително красиви, защото бяха добити от кръстосване на тигрицата с лъв.

 

 

В повечето случаи животните не са виновни за произлезлите злополуки. Ако направим по-внимателен разбор, ще се убедим, че те се дължат на човешката небрежност. Ето едно произшествие, което потвърждава това:

Слонът Салту беше станал популярен в Лондон с изпълнението на различни сложни номера. При това той беше много кротък и послушен, а извън артистичните си задачи в манежа помагаше сериозно при развалянето или строежа на цирка, като се грижеше за пренасянето на тежките греди и други мъчно преносими предмети. Днес за тази цел всеки добре обзаведен цирк има на разположение екскаватор с подходящи размери.

Въпреки изключителната кротост на слона Салту и той стана център в едно тежко произшествие, завършило със загубата на един човешки живот.

След приключване на работата слонът бе отведен от дресьора му при редовната му дажба сено. Увлечен отначало в храненето си, след малко слонът започна да проявява безпокойство, да рови и да разхвърля на всички страни предложеното му сено. Докато разберем какво става, Салту измъкна изпод сеното един познат на всички ни със своето редовно пиянство работник. Както правеше често, след като си пийнал, работникът се заврял в сеното да поспи, без да го забележат колегите му. Слонът много не се развълнува от находката, но работникът в полусън, като се видя обхванат от хобота на слона, изплашен, започна да вика, да рита с крака и да размахва ръце. Кроткото животно се гласеше да го положи внимателно настрана когато нещастникът неволно одраска окото му с ноктите на ръката си. Изглежда, че одраскването е причинило на слона остра болка, и то в най-нежното място, защото в следния миг той удари работника силно в земята и го стъпка с предния си крак, преди някой да е направил опит за намеса. Пък и да имаше време за намеса, никаква възможност нямаше да се окаже помощ на нещастния пияница. С малко закъснение долетя дресьорът. Животното се подчиняваше на всичките му заповеди, като че ли нищо не е било. Все пак дресьорът бе наказан от съдебните власти за проявена небрежност, дирекцията на цирка бе осъдена да заплати чувствително обезщетение на семейството на загиналия, макар и да бе очевидно, че каквото стана, бе изключително по негова вина.

Нека да завършим тези тъжни циркови истории с нещо по-весело.

По време на ангажимента ми в цирка «Алтхоф» в програмата бяха включени и работеха с голям успех и група дресирани маймуни. В града Ринбург на Озер, след като нахранил питомците си, дресьорът забравил да затвори добре клетката на две от маймуните. Като останали сами, любопитните животни тук пипнали, там пипнали и накрая неволно отворили вратата на клетката. Все така несъзнателно те излезли на свобода. Тяхното изчезване бе забелязано почти едновременно, когато в цирка долетя велосипедист и съобщи, че двете маймуни се намират на една от най-многолюдните улици, но никой не може, па и не смее да ги улови. Всички свободни хора от цирка се отправиха към указаното място.

Пред очите на хиляди зрители маймуните се забавляваха по своему и изпълняваха различни трикове, които бяха. Научени да демонстрират пред публиката по време на представление. Както винаги при подобни случаи последен пристигна дресьорът, защото по време на тревогата го нямаше в цирка. До неговото пристигане броят на зрителите беше нараснал твърде много и околността се огласяваше от възторжени викове, смехове и ръкопляскания. Докато повечето от гражданите искрено се забавляваха с волностите на двамата бегълци, някои се бяха намерили в чудо. За тях този случай взе да заприличва на същинска трагедия. От време на време маймуните влизаха през отворените прозорци в някои апартаменти по етажите и там правеха всевъзможни пакости. Голям смях заливаше улицата, когато някоя от маймуните се появи на прозореца със задигнат предмет в ръце, особено ако този предмет е от интимния тоалет на стопанина или стопанката. Нерядки бяха случаите, когато маймуните захвърляха на улицата буркани със сладка, шишета, пакети сол, брашно или нещо подобно. Това застави гражданите да се оттеглят на почетна дистанция и оттам да наблюдават оргията на разигралите се маймуни. Пристигналата полиция не можа да направи нищо. На първо време и дресьорът също не постигна успех. Той повика по имена маймуните. Последните спряха своите занимания и се зауслушваха. Последва второ повикване. Маймуните продължиха да се услушват съзряха дресьора си, но не слязоха при него, а отново се отдадоха на забавленията си.

Тогава един от присъствуващите циркови музиканти направи оригинално предложение. Донесоха от цирка инструментите на четиримата музиканти, които се намираха на мястото на разиграващата се трагикомедия. Така сформираната в намален състав оркестрова група засвири музиката, съпровождаща явяването на маймуните в манежа по време на представление. Този трик произведе очаквания ефект. Маймуните се услушаха. Дресьорът отново ги повика. Те спряха да се забавляват и бързо заслизаха. Музиката продължаваше да свири. Сред аплодисментите на присъствуващите пъргавите маймуни се озоваха на земята и се хвърлиха в обятията на дресьора си.

Неколцина граждани се явиха в цирковата дирекция и поискаха обезщетение за нанесените им щети. Директорът заплати. С голяма готовност той плати и наложената на дресьора глоба за нарушение на обществения ред, защото този случай се отрази благотворно върху работата на цирка. Мълвата, писанията в местните вестници (а по-късно и в някои от централните) направиха голяма реклама на цирка. Интересът към спектаклите нарасна и всяка вечер се продаваха всички билети. При появата им на манежа маймуните бяха акламирани повече от всички други артисти.

Когато циркът продължи турнето си в другите градове, понякога местните власти даваха разрешение за гостуването му, след като директорът подпише декларация, че няма да прибягва към рекламни трикове от рода на този в Ринбург на Озер.