Лазар Добрич
С цирка по света (2)

Необикновено събитие

Пролетта на 1897 година бе ознаменувана за софиянци с едно събитие, което зае централно място в коментарите по обществени места — кръчми и кафенета, чешми и седейки. Открит бе първият български цирк.

Великденският събор в София ставаше на празното поле западно от болницата „Майчин дом“. Какво ли не се намираше на този събор! Люлки, въртележки, спортни стрелбища, топчета на колелета за измерване на силата, които гърмяха при по-силно изтласкване към целта, моментални фотографи, които правеха снимки „аламинут“ върху тенеке, паноптикум, в който може да се видят Цариград, изригването на вулкана Везувий, Наполеон Бонапарт, яхнал на бял кон, как наблюдава с далекогледна тръба битката при Ватерло, Райна Княгиня, облечена в хайдушки дрехи, силно пристегната в кръста и с издаден бюст, как държи в едната си ръка българското трицветно знаме, в другата — гол меч, а в краката й лежи апатично загледан в далечината лъв, готов да разкъса всеки враг на България, и много още „световни“ чудесии.

В единия край на събора думкаше тъпан сред слугинско хоро, живописно като самите шопски носии, изпъстрено тук-там с някоя войнишка униформа. Бирарии на открито разнасяха аромата на сочни кебапчета, а латерните, цигулките и дайретата пригласяха песните на начервени и набелени певачки с къси до под коленете рокли, с големи деколтета и с неизвестна националност.

На друга страна пехливани — „непобедими бабаити“ — канеха желаещите от публиката да си премерят силите.

А пък лакомствата нямаха изброяване. Днес на никой панаир не може да се види такова голямо разнообразие на европейски, нашенски и ориенталски сладкиши, тестени изделия и разхладителни питиета. Продавачите предлагаха своите стоки, с надвикване и напевност. Те си служеха с епитети, често нямащи нищо общо с предлаганата стока. Навред се носеше музика, песни, весели викове, гърмежи и смехове.

От време на време гълчавата затихваше и погледите се устремяваха към застаналия на висока маса фокусник. Той гълташе пламъци и половинметрова сабя, ядеше парчета от вестник, а после вадеше от устата си дълги книжни ленти.

Пиянкаджиите^[1] обещаваха големи парични или предметни печалби при опитване на късмета със зарове, хвърляне на халки върху бутилки с „европейско“ вино, мастика и коняк (наливани на самото място), игри на фитил, карти и томболи, при които от време на време някой „спечелва“ часовник-будилник, грабва го радостно и изчезва в тълпата. Същият този часовник след малко пак заемаше старото си място, за да бъде „спечелен“ по-късно от друг пунтаджия^[2]. Такъв беше великденският събор в София.

Но през тази година съборяните очакваха да видят и нещо още по-интересно, нещо небивало досега. В западния край на събора, с фасада, обърната към прииждащите от града тълпи, се издигаше цирков купол. Той приличаше на гостувалия в София преди две години европейски цирк „Жерарди“. Но циркът, който днес доминираше над всичко друго в събора, развяваше между двете си мачти голям български трикольор. Той беше наш — български. На фасадата му блестеше голям надпис: „Гимнастическа акробатическа трупа «Българско знаме».

Най-после настъпи край на мъчителното очакване. Над събора гръмна тържествен марш и заглуши всичко друго. Иззад червената входна завеса на цирка заизлизаха един по един, марширувайки под такта на музиката, артистите, облечени в чудни премени — блестящи и разноцветни. Те се наредиха на високата естрада отпред. Народът отвсички страни се втурна към цирка. Всеки искаше да види най-голямата сензация на тазгодишния събор.

Духовият оркестър замлъкна. Артистите застанаха мирно като изтукани. Мъжете, облечени в тънки гимнастически трика, изглеждаха като голи. Облеклото на жените артистки беше още по-интересно. Блузи от копринен плат с широко (но не дълбоко) деколте почти до края на раменете, без ръкави, със съвършено голи ръце, къси копринени панталонки, пристегнати с ластик над коленете, а надолу само едни чорапи покриват голите им крака. Някои жени от публиката стеснително извръщаха погледи, но мъжете без свян и с похотливо любопитство наблюдаваха тази невиждана и пълна с пикантно очарование жива картина… А пък децата!… Те не снемаха погледи от двамата палячовци, боядисани около устата с бяла боя с начервени бузи и облечени в разноцветни смешни дрехи.

Настана тишина. Строен гимнастик излезе крачка напред. Той разказа накратко какво може да види всеки, който си купи билет и влезе в цирка. «Това, което виждате сега, е нищо, а само една малка „парада“ с цел да бъде привлечено вниманието ви» — Ораторът завърши с думите:

— Касите да започнат продажбата на билети!… Артистите да влязат в цирка и да се подготвят за представлението!… Почитаеми госпожи и господа, заповядайте!… След малко нашето, първо представление ще започне!… Музика!…

Духовият оркестър, съставен от неколцина лясковски цигани, отново засвири мобилизиращия марш. Артистите махайки приветствено с ръце, заслизаха от естрадата. Публиката се натисна към касите. За кратко време всички места се разпродадоха. Оркестърът също се прибра вътре. След малко оттам долетяха звуците на «Шуми Марица» Историята на българския цирк започна.

Младият гимнастик, който държа кратката реч пред публиката, беше самият собственик и директор на цирка — Петър Панайотов от Плевен. Същото онова момче, което някога беше постъпило като слуга в гостувалия през 1888 година в София цирк на италианеца Анжело Пизи. Тогава то метеше арената, слугуваше, продаваше лимонада по време на представлението и за две години успя да изучи цирковата професия до последната й тънкост, като сам стана отличен артист — дресьор на кучета и коне, акробат, клоун и незаменим изпълнител на разнообразни комични пантомими.

След като столичани се изредиха да гледат по няколко пъти програмата на първия български цирк, Петър Панайотов предприе турне из страната. Както се говореше тогава, неговият успех бил много голям. Ако се вярва на тези сведения, трябва да смятаме, че това е най-щастливото турне на български цирк из страната ни.

Преди години циркът на Анжело Пизи запали у мен любовната искра към това изкуство. Италианският цирк «Жерарди» я раздуха, а Петър Панайотов завладя сърцето ми окончателно и не остави в него място за никакви други перспективи.

Като стажант в сточната гара София чрез конкурс бях изпратен на специализация по железопътното дело във Франция. Заминах с раздвоени чувства. Разумът ме водеше към политехническото училище в Ание, недалеч от Париж, а сърцето ми сочеше видението на огромен цирков купол, заел място в цялото ми съзнание. По-нататък случайността изигра своята решаваща роля. В променоара на парижкото вариете «Фоли Бержер» се запознах с един млад артист-гимнастик от трупата на румънеца Думитреску. Новият ми познат ме препоръча на своя шеф. Последният, след като се убеди в моите данни на отличен гимнастик, ме прие в трупата си, като ми определи месечна заплата, достатъчна за едно скромно съществуване.

Дебютът ми се състоя в Брюксел на 1 октомври 1897 година в белгийския цирк «Ракси» с атракционния номер «Смъртният скок». Бързо прогресирах и една година след постъпването ми в трупата на Думитреску успях да се обособя като самостоятелен артист-изпълнител на сложни номера на бари. Сега заплатата ми беше много добра. Имах възможност да живея охолно, и част от свободното си време през деня използувах в разглеждане забележителностите на посещаваните градове — музеи, паметници, художествени галерии и пр.