Лазар Добрич
С цирка по света (11)

Американска действителност

Завършихме последните гастроли из французките градове преди заминаването ми за «Новия свят». В Нанси беше устроен някакъв благотворителен спектакъл под почетното председателство на световно известния писател Пиер Лоти. Поканен бях да взема участие в спектакъла. Приех с удоволствие. След представлението ме помолиха да се явя в кабинета на председателя. Последният ме посрещна прав, ръкува се с мен, благодари ми за участието в спектакъла и ми подаде незапечатан плик. Инстинктивно погледнах в плика и видях банкноти.

— Какво значи това? — запитах.

— Хонорарът за участието ви в спектакъла.

— По никакъв начин. Нали той е благотворителен? Що за благотворителност е това, ако участниците взимат хонорар?

— У нас редът е такъв, но щом се отказвате, не остава нищо друго освен да ви благодаря още веднъж и за този жест.

Пиер Лоти ме заразпитва за възрастта ми, за народността ми и за бъдещите ми проекти. За пръв път имах случай да разговарям с един световно известен писател. Чувствувах се много поласкан. На следния ден получих и писмена благодарност с подписа на Пиер Лоти.

Параходът «Ла Франс» пореше океанските вълни с огромния си вълнорез, насочен на запад към «Новия свят», Както по него време обичаха да наричат Америка. Сега вече пътувам не като член на някаква трупа, а като самостоятелен артист, богат и известен, придружаван от своята асистентка. Заемаме с Едит първокласна кабина и сме се записали в бордовите книги като съпружеска двойка. С нас бяхме взели и любимото кученце на Едит, което тя беше кръстила Джек. Кученцето беше настанено в отделението за животни и спеше в специално кошче. Когато го взимахме да го храним, един алжирец проявяваше голям интерес към него и често го галеше. Предполагах, че е голям любител на кучетата.

Стигнахме Ню Йорк. На слизане от парахода, когато минавахме през митническия преглед и паспортната проверка, алжирецът така се прилепи към нас, че не ни беше възможно да се отървем от него. Не без основание започнах да подозирам, че той ухажва Едит, а се преструва че го интересува кученцето. Готов бях да му се скарам, дори да му разбия муцуната, но митническите формалности ми отвлякоха вниманието. Междувременно всичко мина благополучно и ние се озовахме на площада пред пристанищната сграда. Ангажирах файтон и поръчах на кочияша да ни закара на 44-та улица. В този момент алжирецът отново се озова при нас и ме помоли да ни придружи под предлог, че имал да ми съобщава нещо много важно.

— За жена ми ли? — запитах възбуден и готов да го сразя физически.

— Не, не, моля Ви се!… Не!… Нещо… съвсем друго.

Качвай се тогава казах успокоен и му посочих мястото на отсрещната седалка.

Алжирецът беше предал своя багаж на комисионер и го изпратил в някакъв друг хотел. Това още повече разсея ревността ми.

Стигнахме пред хотела на 44-та улица. Алжирецът взе кошничката с кученцето и ни последва. Той продължи да ни следва дори когато се отправихме за стаята си. На притеклия се пиколо с цел да поеме кученцето алжирецът категорично отказа да го даде. Когато влязохме в стаята, нашият натрапчив придружител постави кошничката на масата и пусна кученцето на пода. Джек радостно се разтърси и заскача около нас. В това, време алжирецът вдигна постелката на кученцето и извади изпод нея малка торбичка от чортова кожа. Развърза я и за наше учудване изсипа върху масата купчина брилянти, като се усмихваше победоносно и самодоволно. Без наше знание той скрил торбичката в кошничката под постелката на кученцето, като сметнал, че така най-сигурно ще може да пренесе през митницата своята контрабанда.

Изтръпнах при мисълта какво можеше да се случи, ако митничарите бяха открили брилянтите. Двамата с Едит щяхме да отидем в затвора. Кой знае дали алжирецът нямаше да се изплъзне, като се задоволи само със загубата на стоката си. С какво лекомислие този контрабандист изложи на риск цялата ми кариера, а че и свободата на двама ни! Побеснях от яд. Изругах го вулгарно, а той съвсем спокойно ми отвърна:

— Има ли смисъл да се ядосвате за една вече минала работа? Аз няма да оставя риска Ви невъзнаграден.

Посочих му ядосан вратата. Алжирецът прибра скъпоценностите си в торбичката, постави внимателно постелката на кученцето в кошничката, поклони се учтиво и напусна стаята. Неспокойна за утрешния ни дебют, Едит се зае да подрежда багажа. Като всички жени тя започна от най-маловажното — най-напред да подреди кошничката на кученцето, за да го предаде в специалното помещение за животни. Когато вдигна постелката му, за да я изтърси, тя ахна от изненада. На дъното на кошничката имаше 200 долара, безсъмнено оставени от алжиреца. Нямаше как да му ги върна, защото му бях казал повече да не се мярка пред очите ми, а не знаех в кой хотел е отседнал.

Дебютът ми в Ню-Йорк се състоя на 5 февруари 1906 година в Хиподрома при изключителен успех. То бяха аплодисменти, поздравления, раздаване на автографи, интервюта пред журналисти и какво ли не. На сутринта пиколото стовари в стаята ми планина от вестници с хвалебствени статии. Пишеха за мен и за опасния ми номер, пишеха за България, но нито един не даде верни сведения за милата ми родина. Едни пишеха, че България е град в Турция, други я правеха руска губерния, трети пишеха, че е област в държавата Цариград. Един вестник публикува дълго интервю с мен, без да съм бил интервюиран, и накрая, след изписаните хвалебствия за мен и за българите изобщо, изпрати България на един остров в Бяло море. Похвали и писма с любовни обяснения се сипеха от всякъде. Направиха ми предложение за снимане на филм, но това беше в разрез със сключените контракти. Журналистите се надпреварваха да изнасят колкото се може по-оригинални подробности от моя интимен живот. Някои пишеха за баснословните размери на моето несъществуващо богатство и големите хонорари, които получавам. Но подобни писания не винаги завършват само като невинни журналистически увлечения. От тях твърде много се интересуват… например гангстерите.

Една неделна сутрин Едит беше излязла нанякъде а аз се излежавах в леглото и четях вестници. Внезапно вратата се отвори, без да се почука. Непознат мъж влезе бързо и с насочен към мен револвер извика:

— Горе ръцете!

Уплаших се, макар и немного, но вдигнах ръце за да спечеля време и да обмисля какво да предприема.

— Къде са парите? — запита гангстерът, като направи две-три крачки към мен.

— В чекмеджето на нощната масичка.

Нападателят се доближи още и, без да иска, сам ми подсказа как да се защитя. С лявата си ръка той забърка из чекмеджето, а с дясната държеше револвера, но неусетно беше отклонил дулото му встрани от мен. Време за губене нямаше. Докато гангстерът измъкваше от чекмеджето заедно с портмонето ми и малкото бижута, които имахме, аз допрях краката си свити в стената, изопнах ги светкавично и скочих, като изхвърлен от пружина, сграбчвайки ръката му с револвера. С един удар по лицето го повалих на земята. Той се опита да стане, но с още един удар със собствения му револвер в челюстта го повалих за по-дълго. Бликна кръв. Побеснял от ярост, продължих да му нанасям удари все в главата, докато гангстерът се просна безжизнен. Кръв капеше от няколко места на главата му. Пижамата ми се изпоцапа. Позвъних за прислугата. За кратко време стаята ми се напълни с хора — прислуга и пасажери от съседните стаи. Не закъсня и полицията. След бърз оглед нападателят, все още в безсъзнание, беше отнесен в арестантската болница, а мен след кратък разпит на местопроизшествието ме поканиха в полицията. Там повторих показанията си по-спокойно и с подробности. Направиха ми снимка, както съм с окървавената пижама. Въпреки всичко и разпилените из стаята ми 800 долара заедно с бижутата бях разпитан за кратко време на три пъти, като че ли не гангстерът, а аз съм нападателят. Пуснаха ме след шестчасов престои в полицията. Наех файтон и се отправих за хотела. Във вестибюла вече ме чакаха една дузина репортьори и ме отрупаха с всевъзможни въпроси. Ето ти нова сензация, и нова реклама за спектаклите на Хиподрома.

Повторих няколко пъти историята на гангстерското нападение, но в разказите си се увлякох и казах някои обидни думи по адрес на полицията, загдето ме държаха и разпитваха цели шест часа. Отново ме повикаха в полицията и ме предупредиха да внимавам, когато говоря по техен адрес, защото могат да ме подведат под отговорност за обида.

— Ами ако гангстерът ме беше застрелял?… Нямам ли право на самоотбрана?

— Никой не Ви оспорва правото на самоотбрана, но тя трябва да бъде доказана, а не само разказана.

Полицаят имаше право. За щастие от направените проверки се оказа, че моят нападател е бил зарегистриран рецидивист и мен повече не ме закачиха, въпреки че едното око на гангстера беше изтекло, а сам той дълго време лежа от раните си в болницата.

Два дни след този инцидент получих заплашително писмо. Гангстерите — приятели на пострадалия, ме заплашваха с кърваво отмъщение. Купих си револвер. Нощем заключвах вратата на стаята си. При движение по улиците постоянно се озъртах, да не би да ме следят убийци.

Няколко дни по-късно забелязах, че един прилично облечен мъж постоянно ме следи от разстояние. Аз също не го изпусках от очи. Двоумях се дали да уведомя полицията или да се саморазправям. Накрая уведомих полицията но непознатият продължи да ме следи. Един ден, когато се прибирах в хотела по една по-осамотена улица, помислих, че е настъпил решителният момент за саморазправата и се приготвих за отбрана. Когато бръкнах в джоба си да извадя револвера, непознатият се усмихна и ми направи успокоителен знак. С празни ръце той ме доближи поздрави ме учтиво и ми обясни, че е цивилен полицай натоварен да се грижи за безопасността ми, защото не било изключено приятелите на пострадалия гангстер да потърсят отмъщение.

За пръв път стъпих на американска земя с трупата на моя учител Димитреску през 1899 година. Но тогава можах да видя много малко от американската действителност поради голямата заетост и необикновено напрежение при което се работеше в цирка «Барнум Байлай». Тогава аз бях най-младият член от трупата на Димитреску и се подчинявах на общо основание на режима, установен от цирковото ръководство. Според този режим ние или пътувахме, или правехме по една кавалкада из улиците на населените места и две паради пред цирка, или играехме представления, или се хранехме и спехме. Не оставаше никакво свободно време. Сега възможностите ми бяха други. Като първокласен артист разполагах с много свободно време, а обкръжението от любезни приятели и познати, готови за всякакви услуги, беше голямо.

Когато се озовахме в града Буфало, поискахме специално разрешение да посетим Ниагарския водопад, образуван от едноименната река Ниагара, която носи водите от езерото Ери към самия пад в езерото Онтарио. Средната височина на водопада е 50 метра, а ширината му — около 1500 метра. Половината от водопада се намира в територията на Щатите, а другата половина — в територията на Канада.

Нашата компания беше съставена предимно от чужденци, представители на най-различни нации от всички краище на света, дошли да видят едно от световните чудеса. И то какво чудо! Още от няколко километра далеч до нас достигаха страхотните гърмежи и шумът от падащата водна маса с дебелина около три метра. Когато наближихме, трябваше да викаме в ушите си, за да се чуваме един друг. Някакъв негър застана пред нас и се провикна:

— Качвайте се на параходчето! Ще влезем в тунела между падащата вода и скалата!

Още не дошли на себе си от първото впечатление, ние извърнахме погледи и забелязахме едно малко тясно параходче, което се люлееше в разпенените води. Без да му мислим, всички се втурнахме към него. Впрочем неколцина останаха непоколебими на сушата. Между тях беше и Едит заедно с кученцето Джек. Обикновено артисти не се плашат от нищо. Всеки иска да изпита вълнуващото чувство при близкия контакт със смъртната заплаха. Но по тези въпроси Едит беше на друго мнение.

Параходчето се оказа малко за да побере всички желаещи. Една част от туристите останаха за следващия курс. Бавно през пенливата вода параходчето се доближи до скалата и започна да напредва към водопада. Между скалата и падащата водна маса се беше образувал тунел, в който параходчето трябваше да навлезе. Странен американски каприз или по-скоро средство за печелене на пари. Любопитството примесвано със страх, те сковава и като парализиран не можеш нито да приказваш, нито да слушаш какво се вика наоколо. Впрочем и да искаш, ме можеш да чуеш нищо освен адския тътнеж на падащата водна маса. Когато носът на параходчето навлезе в тунела, настъпи смразяващ мрак и хлад, а водният прах мокреше всичко. Параходчето се тресеше немощно сред разигралата се водна стихия. Отдясно скала, отляво падащата огромна водна маса, а отдолу кипяща вода. Това, което се вижда отгоре, не се поддава на описание. Страх, силен страх обзема всекиго поради очевидния голям и безсмислен риск. Само един метър вляво и катастрофата е неминуема. Параходчето би се превърнало в купчина трески, а от пасажерите нито един нямаше да се удави. Всички щяха да бъдат избити — смазани на пихтия от удара на водната маса. С облегчение въздъхнах, когато отново се видяхме вън от адския тунел, под божието слънце, далеч от смъртната опасност. Доволен бях, че видях Ниагара и преживях безсмислената опасност под водите на най-големия водопад в света. Оттогава досега са изминали над седемдесет години. Нима е възможно при този риск в продължение на толкова години да не се е случила нито една авария? И ако се е случила, краят е бил един — гибел и за кораба, и за хората в него… Американска действителност!

Когато ни предложиха да изнесем цирково представление в затвора «Синг-Синг», всички приехме с голяма готовност, водими повече от любопитство, отколкото от някакви материални или хуманни съображения. Докато затворниците ще гледат нашия спектакъл, с не по-малък интерес ние ще наблюдаваме тях, затвора им и живота им. По тази причина за размера на извънредния хонорар никой не отвори дума. Приехме единодушно хонорара, определен от затворната управа, защото, както казах, посещението на този световно известен затвор представлява голям интерес и едва ли не е въпрос на привилегия.

Синг-Синг е затворът на щата Ню Йорк. Разположен е на едно островче в града Ню Йорк, на около 30 километра от центъра му. Тогава той се смяташе за най-големия затвор в света, с най-тежкия режим измежду всички затвори в Щатите. Въпреки това спортът се практикуваше нашироко както между персонала, така и между затворниците. Всяка година се устройват спортни състезания и се раздават награди на отличилите се.

Осъдените на смърт са подложени на специален режим. Всеки смъртен заема отделна килия и не може да бъде ангажирван с никаква работа. Килиите на смъртните се намират на терасата над самата зала за екзекуции. По желание на двама смъртни — съседи, може да им се осигури относителен контакт през специалните прозорчета на стената между килиите им. Така те могат да разговарят, да играят карти, шах и пр. Позволено им е да пушат, но цигарите им се палят от надзирателите. Според законите в Щатите смъртното наказание не може да се изпълни по-рано от шест месеца след издаването на присъдата. Хауптман, убиецът на детето на Линдберг, който през 1927 година пръв в света прелетя с едноместен самолет Атлантическия океан, бе екзекутиран година и половина след издаването на смъртната му присъда. Хауптман бе отвлякъл детето, за да изнуди баща му за пари, каквито летецът не е притежавал и не е бил в състояние да даде. Престъпникът уби детето, но бе заловен и осъден на смърт.

С превозни средства на затвора дойдоха и вдигнаха реквизита, който ще ни бъде необходим за представлението. Никакво допълнително внасяне на реквизит не се допусна. От гледище на сигурност пренасянето на реквизита стана няколко часа преди представлението, за да имат време и възможност затворническите власти — надзиратели и дедективи — да го прегледат внимателно и да се убедят, че не е внесено нещо, с което би могло да се услужи или улесни бягството на някой престъпник. Тази мярка съвсем не беше излишна. Известно е, че приятели и сподвижници или свободни членове от бандата на изтърпяващи наказанието си престъпници непрестанно дебнат всяка инициатива на затворническата управа, за да използуват и най-малката възможност за организиране на бягството им. Ето защо, щом ни съобщиха кои артисти и техници ще вземат участие в затворническия спектакъл, не ни позволиха повече да напускаме цирка и да се сношаваме с външни лица. Няколко цивилни агенти бяха пуснати между нас и не се отделиха от групата ни както при пътуването до затвора, по време на спектакъла, така и при завръщането ни в цирка. Автобуси на затвора ни взеха от цирковата зала и след доста дълго пътуване се озовахме пред монументалната сграда (или по-право сгради) на затвора Синг-Синг. Много кули, кулички и тераси имаше навред по високата затворническа стена. Около този малък престъпнически град имаше широк и дълбок ров, пълен с вода. Към входа на затвора водеше специален мост. Автобусите спряха пред грамадна желязна врата, задвижвана с електрическа енергия. След размяна на непонятни за нас реплики между служителите и нашите водачи вратата се отвори и автобусите потънаха във вътрешния двор, където ни посрещнаха пищно декорирани полицаи. Една малка и фино проведена проверка за носене на оръжие бе изпълнена от мъже за мъжете и от жени за жените. След проверката шефът на охраната ни покани да се чувствуваме малко по-свободни, въпреки че се намираме сред специалния режим на затвора.

Първата мисъл, която ми мина през главата, беше тази за доброволното самозаточение на затворническия персонал, който е длъжен служебно да прекара по-голямата част от живота си между стените на затвора. Разведоха ни из помещенията на затвора, които са толкова обширни и толкова много, че са необходими най-малко три дни, за да бъдат обходени и разгледани всички. От една висока тераса се откри чудна гледка към реката Худсон и отсрещното градче Синг. Не пропуснахме да видим залата за умъртвяване на осъдените на смърт чрез поставянето им на електрическия стол. В средата на една обширна зала е монтиран железният електрически стол с висока облегалка като на бръснарските столове и една металическа шапка, която виси над облегалката. Вляво от стола на стената е прикрепено мраморно табло с шалтера за пускане на смъртоносния ток с високо напрежение. Екзекуциите стават посред нощ. Когато ще екзекутират някой осъден, в залата присъствуват около 12 свидетели прокурорът, придружен от директора на затвора, лекаря, други представители на съдебната власт и на затворната управа. Палачите не влизат в това число. Всичко е подредено така, щото от съобщението на осъдения, че ще бъде екзекутиран, до изпълнението на присъдата да измине възможното най-малко време. След като смъртният бъде уведомен за предстоящата екзекуция, единият от палачите му разпаря панталона над дясното коляно. Когато осъденият седне на електрическия стол, над коляното, където е разпран панталонът, се поставят електродите. На главата се поставя месингова каска, лицето се закрива, за да не се вижда изражението му преди смъртта, за което се говори, че било страшно. Няколко минути, след като палачът е дръпнал шалтера за пускане на електрическия ток, лекарят обявява, че присъдата е изпълнена. С това обаче процедурата около екзекутирането още не е напълно завършена. Трупът на екзекутирания се пренася в съседното помещение където се аутопсира. При това той се обезглавява, така че всяка възможност екзекутираният да бъде погребан жив е изключена. Един от поддиректорите на затвора ни каза, че по време на нашето посещение имало трима осъдени на смърт, които чакат помилване или потвърждение на смъртните им присъди.

В залата за екзекуции се пуска ток само когато ще има изпълнение на присъда. През останалото време тя е изолирана от общия електропроводник, обстоятелство, което се установява от тричленна комисия. Като узнахме това, мнозина от нас се изредиха да сядат на електрическия стол.

Електрическият стол за екзекуции даде идеята на находчиви хора да създадат нов цирков номер, при който уж имало хора, които издържали на ток с най-високо напрежение. На изработения електрически стол по подобие на този от Синг-Синг сяда демонстраторът. След обявяването на номера и изпълнението на церемония, чиято задача е да повиши напрежението сред публиката до най-висока степен, се пуска ток. Голямата стрелка на едно табло, поставено близо до електрическия стол, показва до каква степен се повишава напрежението на тока. Чува се пращене. Поднасят факли до всички части от тялото на седналия върху електрическия стол демонстратор и те се възпламеняват. Ефектът е неповторим. Публиката се удивлява на останалия невредим демонстратор. Подобен номер и ние сме включвали в програмите на българските циркове. С него и илюзионистът мистер Сенко е смайвал публиката. А всъщност се касае до пускането на високочестотен ток, който е съвсем безопасен и не може да причини никаква вреда на човека. С напредването на техниката хората са вече добре запознати със същността на номера и неговото демонстриране пред публиката е изоставено, защото не може да даде едновремешния ефект пред тогавашните наивни зрители.

Разгледахме коридорите и килиите на затворниците. По това време последните наброяваха около 10 000 души. Видяхме интересни неща, а поддиректорите ни запознаха накратко с живота и «подвизите» на някои затворници. Нашето едночасово посещение ме обогати с впечатления, които биха могли да се опишат в отделна книга.

Отведоха ни в театралната зала. Тя побираше около 2000 души. Тази зала се използува най-много за нравствени и религиозни проповеди, които се посещават също така масово, както и театралните представления. Проповедите са все пак едно разнообразие в монотонния живот на затворниците. За режима в Синг-Синг ще бъде малко пресилено, ако кажем, че той осигурява монотонен живот на затворниците. Тук има много големи възможности за културни забави — кино, театър, циркови представления, илюзионни спектакли, естрадни програми, изучаване на занаяти и езици, библиотека и други подобни. До тях имат достъп, разбира се, само известен брой затворници, с повече положителни атестации. Според дадените ни сведения по това време в затвора имаше и хора от нашите краища — гърци, сърби, един румънец и доста руснаци. Българи нямаше, но в миналото е имало. В библиотеката на затвора любезен библиотекар ми показа романа «Под игото» от Иван Вазов, няколко съчинения на Любен Каравелов и списание «Мисъл» на доктор К. Кръстев. Това беше литературата, писана на български език, в библиотеката на Синг-Синг.

Нашето представление започна в 4 часа подиробед. Залата беше пълна. Партерът и двата балкона бяха опасани подковообразно от ложи, преградени със железни решетки откъм зрителната зала. Оттам наблюдаваха спектакъла осъдените на по-тежки наказания. Затворниците аплодираха сърдечно изпълнението на всеки номер. След програмата един затворник произнесе прочувствено кратка благодарствена реч.

Като се озовахме вън от стените на затвора, тягостното чувство, което ни беше обхванало, докато бяхме вътре, изчезна. Мисля, че много хора биха извлекли голяма полза, ако посетят някой затвор и неминуемо биха повишили нивото на личния си морал, след като се запознаят по-отблизо с участта на онези, които пренебрегват повеленията на законите.