Лазар Добрич
С цирка по света (10)

Шопско село в Лондон

Преди да замина за трети път на гастроли в Америка, имах да изпълнявам няколко ангажимента из Англия. Турнето ми започна от Лондон. В английската столица се срещнах с много стари приятели. Един ден няколко души посетихме голямата изложба, организирана край Лондон в «Кристал палас» — огромна стъклена постройка. Изложбата бе посветена на минните богатства и земеделските произведения във Великобритания. Движейки се между павилионите, дочувам нашенска, шопска музика. След още няколко крачки съвсем ясно долавям игривата мелодия на шопска ръченица, изпълнявана от зурна с тактов съпровод на нашенски тъпан. Усилвам крачките и се озовавам пред заграден павилион, над чийто вход чета надпис: «Българско село». Веднага влизам вътре. Музиката със своя пъргав ритъм ме овладя и замая. Тогава нямаше радио, а грамофонът правеше своите начални стъпки. Мъчно можеше човек да чуе каквато музика си иска. Ето защо нашенската музика, изпълнявана от оригинални български инструменти, оказа върху мен такова хипнотизирващо въздействие. Двама софийски шопи се хванали на ръченица и тресат земята сред веселите подвиквания на окръжаващите ги — все софийски шопи. Нашенци! Няма лъжа! Пред погледа ми като сънно видение се откри чудна картина. Няколко малки схлупени къщурки, каквито ги имаше във всяко българско село. Под стрехите навесени низи сушени червени чушки, узряла царевица, калайдисани и лъснати бакърени котли. На една страна примитивна ковачница. Майсторът, почернял от огъня, от време на време почуква върху някакво желязно изделие. Пред входа на схлупена колиба — циганка гадае на ръка. (Не дотам типично българско, ама нейсе.) На преден план си остават сватбарската ръченица, младоженците, сватовете и гостите, насядали около богата трапеза. Веселят се българските шопи, ядат, пият, играят ръченици, а пък англичаните ще се избият да ги зяпат с любопитството, с което ние бихме зяпали едно диво африканско племе. Доближих се до един млад шоп и го запитах:

— Декашни сте, бре юначе?

— Сите сме от Бояна.

— Бре не думай! Ами княжевци няма ли?

— Има три-четворица, па и един бистричанин, ама он много се не свърта около нас. Иван го викат. Все окол Баучер се навърта.

В разговора ни се заслуша друг шоп и възрадван се провикна:

— Я гледайте!… Един с френска капела орати по български!

Завчас се струпаха около мен неколцина. Заразпитваха ме кой съм и откъде знам български.

— Па ние сме земляци — отвърнах им. — Аз съм син на бай ти Иван Черногореца от Княжево.

— Лазо, да не си ти бе? — обади се един цял настръхнал, разбута другарите си и като ме огледа, развика се с нескриван възторг: — Ей, дѐца! Я вижте! Това е Лазо — сино̀ на Черногорецо, дека пече тухли по Горнобанскио пат!

Излязохме познати с някои боянски и княжевски шопи, работили в тухларниците на баща ми край Горнобанския път зад днешната фабрика «България». Докато разговаряхме, двамина ме задърпаха към трапезата.

— Ела да те нагостиме с пържено пиле и яйца, приготвени по шопски.

— Благодаря! Нахранил съм се, но с удоволствие ще взема със себе си едно парче домашен хляб.

Предложиха ми голям домашен хляб. Поех го развълнуван и го целунах пред смаяните погледи на придружаващите ме англичани — три дами и двама мъже. Те не скриваха учудването си, че с такава леснина разговарям с тия екзотични хора, които ме посрещат сърдечно, като истински брат.

— Лебо ние сме си го месили — обади се един шоп. — Ама брашното е тукашно, та малко удара на слама. Ех, нашето жито никъде го нема!

Несъзнателно продължавах да държа хляба до устните си, а една нашенска невеста се провикна:

— Я го гледайте бабинио Мариин син какво цалива лебо, оти си е наш!

Поведохме разговор.

— Е, кажете какво правите тука, бе нашенци?

— Какво правим ли? Нали виждаш. Играем по цял ден на сватбари, рипаме, скачаме, додека паднеме, а ората ни зяпат и се зверат. Баучер да е жив^[1]. Он ни нареди тоя живот. Нека англичането видат дека и у нас има весели хора.

Все пак аз и моите придружители си хапнахме и пийнахме от това, което гостоприемните шопи ни предложиха. Двойно препечената джанкова ракия препоръчах на англичаните като българско уиски. Те бяха очаровани от преживяното. Нашенците искаха да ме задържат, но ми бе невъзможно да остана. Същата вечер трябваше да си замина за Париж, където на следната вечер ми предстоеше дебют. Прощаването с моите сънародници и земляци беше още по-сърдечно. Разцелувахме се. Изпратиха ме със свирня, докъдето изложбените власти им позволиха. Накрая викнаха «ура». Дълго време това преживяване ми се струваше като да е било на сън. Някога условията на живота бяха други. Една такава среща със сънародници «чак» в Англия е приказно преживяване.