Лазар Добрич
С цирка по света (5)

Инциденти в италиански води

Подигравките и закачките на нашите колеги нямаха край. Да изпуснем парахода и да изостанем от трупата, която без нас почти не би могла да изнесе една пълноценна програма, не е дребна работа. Директорът беше много сърдит (или се преструваше) и ни глоби по 50 франка, въпреки че, докато ни нямаше, според плана никъде не е имало насрочено представление. Той не беше прав, но «срещу ръжен не се рита».

В нашето турне из Италия наложи ни се да пътуваме с един крайбрежен кораб за Таранто. Трябваше да пристигнем в този град след полунощ. Вече се провиждаха светлините на пристанището. Нощта е тиха, морето спокойно. Луната е разстлала златна пътека по морската шир от нашия кораб чак до линията на хоризонта. Чудна нощ, създадена само за мечтатели. Плисъкът на вълните в носа на кораба като че ли идеше да подчертае още повече тишината на нощта. В такава нощ едва ли биха могли да се раждат човешки злини.

Полунощ. Морето е осеяно с голям брой кораби от различни величини. Прекалено много кораби. Не могат да се различават какви са въпреки лунната светлина. Ние все още плуваме успоредно на брега и далеч от него. Ще свием към брега едва когато се изравним с входните фарове на пристанището. Не усетихме как се намерихме обградени от безброй кораби. Едните са близо до брега, а другите — навътре в морето. Но тяхното присъствие, не е в състояние да наруши великото спокойствие, което цари навред, докъдето погледът стига.

Нашият параход вече обръща нос към брега и дава сигнал със сирената си. В този момент блесват десетки прожектори. Светлините, насочени от брега към морето, и тези от морето към брега се кръстосват, сливат се и огряват водите, в които плуваме. Какво значи това? На нашия параход е светло като през слънчев ден. Докато се питаме какво значи това, от корабите, намиращи се навътре в морето, се появяват светкавици, последвани от оръдейни изстрели. Същото явление се наблюдава и по, брега. Ами сега? Какво искат от нас? Очакваме всеки момент да се озовем на дъното на морето. Толкова много изстрели — все един ще ни улучи. По небето се чертаят светещи ивици във всички посоки. Хиляди метеори, избълвани от сушата, прелитат над нас, чертаят параболи по небето и потъват някъде към хоризонта. Канонадата се засилва, а заедно с нея и паниката сред пасажерите. Никоя карнавална нощ не е произвеждала такъв фееричен ефект, такъв звуково-светлинен декор. Засвириха сирени. Под светлините на прожекторите наблюдаваме как пред пристанището се повдига някакъв подвижен мост и известен брой торпильори, които до този момент спокойно дремеха край брега, се насочиха навътре към морето, т.е. към нас. Сега ще става каквото ще става. Торпильорите ни достигнаха много бързо, но не ни обърнаха никакво внимание, а минаха край нас и се отправиха в неизвестна посока, спазвайки реда, наподобяващ камилски керван. Канонадата се засили още повече. Ние сме уплашени до краен предел. Пред нас се разразява грандиозна илюминация, невиждана до този момент по своите размери. Какво да правим? Къде да се крием? Навсякъде едно и също. Навсякъде небето ври от прожекторни светлини и ракетоподобните параболи, очертавани от оръдейните изстрели, насочени към вътрешността на морето. С нашия параход все още нищо не се е случило. И какво може да се случи? След първата уплаха забелязваме, че екипажът на парахода е сравнително спокоен. Някои от тях дори с възхищение наблюдават изключителната гледка. Разговарят високо, но спокойно.

— Бойно учение!… Бойно учение!… — провикват се някои от тях, като забелязват уплахата сред пасажерите.

Близо един час канонадата не спря. Ние не забелязваме, че нашият параход не се движи към брега, а е спрял на едно място. Внезапно небето се прорязва от цветна ракета. Същите цветни ракети се издигат от всички страни на морската шир и след тях настана тишината, на която се радвахме преди канонадата. Бързо наближаваме брега. След като стъпихме на сушата, забелязахме, че целият град е буден. Прозорците са отворени. Гражданите, в нощно облекло, възбудено разговарят. Младежта и някои деца са по улиците. Те това и чакат. Веселите разговори, викове и възклицания не стихнаха до сутринта.

На следния ден разговорите се водеха все около снощното бойно учение. То е било замислено и подготвено при голяма тайна. Нашият параход е бил уведомен в последния момент и заставен да спре машините си в открито море, докато се даде сигналът «отбой». Темата на учението е била: «Неприятелят прави опит да пусне няколко торпили в пристанището, но е открит навреме, намерението му е осуетено и той отстъпва в безпорядък». Изглежда, че ние неволно сме изиграли ролята на най-смелите нападатели, но и ние сме били «отблъснати», макар че фактически се озовахме в пристанището, посрещнати дружелюбно от портовите власти. Но независимо от разрешението на поставената задача на бойците ние, гражданите, почувствувахме и нещо друго — контраста между мирния живот и войната. Това бойно учение неволно стана отлична агитация против войната за всички граждани, които имаха възможност да го наблюдават на фона на една тиха мирновременна лунна нощ.

Продължаваме турнето си по крайбрежните градове. Транспортирането на цирка по море става лесно, бързо и евтино. След гастролите ни в Триест потеглихме за Венеция, откъдето трябваше да продължим турнето си из западна Италия. Не много време след като параходът напусна пристанището, над палубата се разнесе женски писък. Познах гласа на Софи Панайотеску. Всички погледи са насочени към нея. В този момент тя припадна. Неколцина се струпаха над нея да я свестяват, а останалите се загледаха в морето зад борда. Дотичах и разбрах какво е станало. Кученцето на Софи — бяло пуделче — беше паднало в морето. При падането то потънало, а сега плуваше във водата, пърхайки безпомощно. Всички животни още от рождение умеят да плуват. За едно куче параходът никога няма да спре. Като прецених погрешно, че се намираме недалеч от брега, без да му мисля много, съблякох бързо палтото и жилетката си (за панталоните и дума не можеше да става в присъствието на дами), изух обувките и се хвърлих във водата с главата надолу. Ако за едно кученце не си заслужаваше да си мокря панталоните и бельото, то красивата Софи заслужаваше нещо повече. Като изплувах над водата, огледах наоколо, но от кученцето нямаше следа. Заплувах в обратна посока. След като по моя преценка изминах разстоянието, на което трябваше да се намира кученцето, отново се огледах, но нищо не забелязах. Продължих да плувам към брега. Времето беше тихо и благоприятно за плуване. Търсенията ми обаче останаха безплодни и бях започнал вече да се отчайвам. У мен залегна едничкото желание — по-скоро да достигна брега, и заплувах енергично натам. Внезапно съзрях бедното животинче. От водата то се беше съвсем видоизменило и никак не приличаше на себе си. Космите му потъмнели и прилепнали до тялото. От бяло пухкаво, то беше станало сиво, необичайно тънко и дребно, малко по-едро от голям плъх. Обезумялото кученце все още се държеше над водата, плуваше с усилие, но се въртеше в малък кръг наляво, все около едно и също място. Подвикнах му и то заплува към мен. Никога не съм допускал, че погледът на едно дребно кученце може да бъде толкова изразителен. Радост и благодарност се четеше в изпъкналите маслиненочерни очички. Доближихме се. Взех го и го сложих на гърба си, където то послушно застана, гъделичкайки ме с разтрепераните си лапички. Преди да продължа към брега, отправих поглед към парахода. Забелязах, че са спуснали лодка с двама гребци. Насочих се към лодката. Треперящото пуделче здраво се крепеше до тила ми, подраскваше ме и ми причиняваше гъдел, но търпеливо понасях. Скоро се срещнахме с лодката. Моряците, засмени, ми подадоха ръка. По-нататък всичко се превърна в смях и закачки, подхванати от самите гребци, които не пропуснаха да ми подметнат и по някоя дума за красотата на дамата, която бе припаднала на парахода.

Като се качихме на борда, пръв пред мен се изпречи капитанът и сериозно ми се скара. Не можах да видя срещата между Софи и любимото й кученце.

— Бива ли за едно кученце да правите тези необмислени работи! — закрещя капитанът. — Сега трябва да платите висока глоба заради безпричинното спиране на парахода.

— Аз скочих във водата не заради кученцето, а заради господарката му — отвърнах полушеговито.

Около нас се събраха много пасажери. Естествено те взеха моята страна. Завързаха се спорове. Накрая капитанът махна с ръка и се качи на мостика. В моите мокри панталони и риза имах жалък вид. До мен беше застанала Софи с треперещото кученце в скута. И тя беше доста измокрена. Пуделчето ближеше ръцете й, а тя ме гледаше, без да е в състояние да проговори. В очите й се четеше безкрайна благодарност. И аз бях благодарен, само че на пуделчето. То ме доближи твърде много до сърцето на красивата Софи.

Един флотски офицер ме покани да се преоблека, за да не се простудя от появилия се бриз. Но моите дрехи бяха в куфарите, затрупани в багажното отделение. Офицерът ме заведе в машинното отделение. Там ми дадоха моряшки, панталони и фланелка, а моите дрехи накиснаха в сладка вода, за да ги освободят от морската сол.

Подсушен и преоблечен полуморяшки-полуцивилен, излязох на палубата, за да взема участие във веселата част на току-що приключилия инцидент. Колегите бяха неизчерпаеми в усилията си да дадат най-различно и пропито с хумор тълкуване на моята постъпка. В това направление твърде много им помогна и оригиналното ми облекло. Днес това не би предизвикало толкова смях, колкото по него време, когато снобизмът и парвенющината държаха, толкова много на външния вид. Що се отнася до панталоните и бельото ми, Софи се беше погрижила да ги приведе в приличен вид. Това беше нейният първи жест на признателност.

Във Венеция постигнахме голям успех. Оставаха още два дни до прочутия венециански карнавал. С моята най-нова приятелка Тереза бяхме си дали дума да прекараме карнавалната нощ заедно, но тя като че ли нямаше да устои на обещанието си. Всяка вечер отварях прозореца на стаята си в очакване да я видя отсреща, но напразно. Допуснах, че всичко, каквото се беше случило досега между мен и красивата венецианка, е било само един нейн каприз. Помирих се с положението и два дни преди карнавалната нощ реших да организирам колкото се може по-веселото и прекарване, макар и без Тереза. Уговорихме се със сестрите Мария и Софи Панайотеску да бъдем заедно, с гондола, обкичена с български и румънски знамена. Купих платове и момичетата се заеха да шият знамената. Осигурих няколко килограма конфети. Пазарих и гондолиер със спретната и добре обзаведена гондола. Но неочаквано на следващата вечер се появи и красивата венецианка. Тя устоя на думата си. Не можех да си намера място от радост. Ето че настъпи и многоочакваната нощ.

Карнавалът във Венеция трябва да се изживее. Всякакви разкази за него само ще убият истинската представа за тази нощ на радости за възрастните деца. Разноцветни светлини, илюминации, декорирани гондоли, една от друга по-разкошни маски и костюми. Главният канал, над който минава мостът Понте ди Риалто, е пълен с гондоли. Музики, песни, викове, смях и веселие, над които се носят милиарди снежинки от разноцветни конфети. Тук всеки се весели на воля, без мяра, без етикеция и предразсъдъци, без каквато и да е задръжка. Когато възрастните се вдетинят, тогава се наблюдават игри, каквито децата още не познават.

Имам само една грижа — как да се отърва от сестрите Панайотеску въпреки слабостта ми към Софи. За нея има време. Ние пътуваме заедно с цирка, а Терезина остава във Венеция. След като напуснем този град, ще трябва да кажа сбогом може би завинаги на красивата венецианка. Но нищо не ми идва на ум. В краен случай ще се веселим всички заедно. Момичетата няма да ми отнемат Тереза. Впрочем тя принадлежи само на себе си. Така самоуспокоен, оставих разрешението на този въпрос на случайността.

Последните вечерни зари отдавна са избледнели пред настъпващата нощ. Сестрите Панайотеску и брат им са вече при мен в квартирата ми. Братът Панайотеску каза няколко протоколни думи за доверието, което има в мен, остави ми сестрите си и отиде вероятно да прекара карнавала по своему, заедно с любимата си. Може би и нейният брат ще му държи реч, подобна на тази, която той произнесе пред мен. Е, нищо. Днес е карнавал и всичко е простено. Щом останахме сами, веднага споделих с Мария и Софи плана, който се породи в мен след речта на брат им:

— Ако желаете, можете да прекарате карнавалната нощ както намерите за добре, но на сутринта обезателно трябва да се срещнем, за да се уговорим относно «алибито».

Сестрите скочиха и ме разцелуваха от радост, че им давам възможност да се веселят с предпочитаните от тях кавалери. Все пак Софи ми обясни насаме, че ще жертвува тази нощ заради сестра си, която имала много сериозен флирт и се надявала да завърши с брак (И Софи не падаше по-долу от мен.) Всичко се нареди, както трябва. Братът на сестрите Панайотеску може да бъде напълно спокоен.

Гондолиерът ми подвикна откъм задния вход. Спуснахме се на малкия пристан и влязохме в обкичената, но все още без осветление гондола. Заплувахме към главния канал и пак се върнахме обратно, с оглед към 9 часа да бъдем пред дома на Тереза. Като наближихме задния вход на къщата, разпознах силуета на младото момиче въпреки черното й домино. Прилепихме гондолата до каменната стълба, подадох ръка, без да сме си разменили дума. Тереза пое ръката ми и цяла треперяща, стъпи в гондолата. Нашият гондолиер застана прав в задния край и се насочихме към Понте ди Риалто. Запознах Тереза с двете циркови артистки. Софи й каза:

— Госпожице, вие сте си избрали за кавалер най-добрия и най-благородния наш колега.

Отличен комплимент. В отправения ми поглед долових надеждата, че следващите дни са наши:

— Благодаря — пошепна Тереза с необичайна стеснителност.

— О-о-о!… О-о-о!… — провикваше се от време на време гондолиерът, за да предотврати някое сблъскване с гондолите, чийто брой все повече се увеличаваше.

Заведохме сестрите на посоченото от тях място. Там една весела компания шумно ги посрещна и прибра в своята гондола. Останахме сами с Тереза. Гондолиерът запали разноцветните книжни фенери. Тереза отметна доминото си. Тя беше очарователна в своя костюм на Коломбина. Моят карнавален костюм беше неопределен. В него все пак можех да мина за някакъв далечен роднина или сват на класическия Пиеро.

Поръчах на гондолиера да кара където намери за добре, но все пак да подбира най-фееричните и забавни места.

Небивала врява ни посрещна, когато наближихме Канале гранде. Влязохме в канала близо до къщата, където според преданието е живяла Дездемона, любимката на ревнивия мавър Отело. Такова гъмжило от гондоли по Главния канал, че човек би могъл да се движи по него като по суша, стъпвайки от лодка на лодка.

Първото сблъскване беше с една гондола, пълна с весели маски, облечени като дворцови пажове. Те ни обсипаха с конфети. Ние отговорихме по същия начин. Боят започна. Обградиха ни и други гондоли. Разнесоха се викове: «Чужденци!… Чужденци!…» Бях забравил, че нашата гондола е обкичена с български и румънски знамена, ушити от милите сестри Панайотеску. Облак от конфети се изсипа върху ни. Така достигнахме чак до площада «Св. Марко». Имаше гондоли, целите покрити с цветя. Други — направени като лебеди, като вази, или украсени с най-оригинални съчетания на цветове. И всичко това — осветено от книжни китайски фенерчета, някои от които от време на време се подпалваха и изгаряха сред възторжените викове на околните. На някои места каналът беше до такава степен задръстен, че се налагаше да чакаме по двадесетина минути на едно място, докато се придвижим към посоката, към която случайно се отвореше път. Въпреки това — никакви разправии, никакви скандали. Навред се носят само весели смехове. Привлечени от румънските знамена, на няколко пъти ни се обаждат румънци. Отговарям им на румънски. Съжалявам, че не ни се обаждат и българи. Но на карнавала човек може всичко да очаква. Близо до Понте ди Риалто двама маскирани, с четири също маскирани дами в гондолата, като забелязаха българските знамена, засвириха с уста «Шуми Марица». Този беше начинът, по който се откриват взаимно българските студенти в чужбина. Отговорих на сигнала по същия начин.

— Ура!… Да живее България!… — развикахме се и тримата, обзети от детински възторг.

Долепихме гондолите си и се запознахме. Доктор Ковачев и доктор Рачев, дошли от Монпелие специално за карнавала. Колко е мило да се срещнеш със сънародници в една такава радостна нощ!

— Ами много жени сте повели, бе!… Двама души с четири! — провикнах се аз.

— Нека да има!… От много глава не боли — отвърна ми доктор Ковачев.

Уговорихме си среща за утрешния ден в цирка. Разменихме енергични салюти с конфети и се разминахме. Шеметното веселие ме беше завладяло изцяло. Терезина, отначало мрачна и замислена, постепенно се развесели. При няколко залитания по време на бой с конфети тя се залавяше за мен, за да не падне. Веднъж дори ме прегърна. С какво щастие ме обливаха тези нейни жестове, макар и да не бяха преднамерени!…

От много гондоли ни атакуваха с конфетни салюти. Нашите знамена дават повод да се мисли, че сме от някоя чужда легация. Подвикват ни от различни страни ту по някоя румънска, ту по някоя българска дума.

Времето неусетно лети. Към полунощ бурята започва да затихва. Шумното веселие отстъпва място на музиката. Разнасят се звуци от мандолини и китари, акомпаниращи изпълнението на чудни италиански канцонети. Някои певци не отстъпват по нищо на оперните артисти. А италианските канцонети твърде много допадат на нас българите. И те са наситени с много елегия. Романтичното настроение се плъзна над каналите и като невидима мъгла заля всичко наоколо. Слушах песните и някаква тъга ме обхвана. Беше ми и приятно, й тъжно. Погледнах Тереза. Нейният взор блуждаеше далеч, извън пределите на веселието, а цялото й същество излъчваше необяснима печал. Така мълчаливи, ние се радвахме и тъгувахме под звуците на затрогващите мелодии, които се носеха над затихващата карнавална нощ. Китайските фенерчета гаснеха едно след друго и никой вече не се грижеше да поддържа тяхната светлина. Най-после и песните затихнаха. Търсейки уединение, гондолите се пръснаха в различни, посоки, едва забележими, като бързащи да се укрият приказни същества, преди да са ги огрели светлините на пробуждащия се ден.

— Да си вървим — предложи Тереза. Тя изглеждаше уморена.

— Да си вървим — съгласих се аз с горест.

Подобно на другите и нашият гондолиер отправи гондолата към един от страничните канали.

— О-о-о!… О-о-о!… — подвикваше той. Загасналите светлини направиха движението много опасно.

— О-о-о!… О-о-о!… — като ехо се носеше гласът на близки и далечни гондолиери, безпомощни при липсата на какъвто и да е фенер. Тъмнината беше последният каприз на участниците в карнавала. Сега те се бяха уединили в малките уютни каюти, отдадени на своите интимни радости.

Към четири часа на разсъмване новият ден се усеща по видимостта на силуетите. Отправихме се към уреченото място, за да се разберем със сестрите Панайотеску. Те отдавна ни чакаха. След като се разбрахме как сме прекарали карнавалната нощ в «обща компания», отправихме се за дома. Обезпокоен от голямото закъснение, макар и малко пийнал, братът Панайотеску много се зарадва, като ни видя да се завръщаме — трите девойки и аз. Един кавалер с три дами е най-доброто доказателство, че сме се забавлявали съвсем невинно. Взехме и него в гондолата. Най-напред оставихме Тереза. Тя се сбогува сърдечно с момичетата, дори се разцелуваха. Всички жени по рождение умеят да се преструват. След малко и Панайотеску си отидоха. Останах сам с гондолиера.

— Доволен ли е сеньорът от услугите на Нино? — попита той в очакване да му заплатя уговорената сума.

— Много съм доволен, Нино! Ела за малко горе.

Лодкарят привърза гондолата и двамата се качихме в моята стая. Заплатих му повече от уговореното отворих бутилка «Киянти», налях две чаши и се чукнахме. През цялата нощ не бяхме пили нищо. Виното навлезе право в кръвта. Замолих Нино да вземе недопитата бутилка, дадох му още една неотворена и той отиде да почива след най-тежката работна нощ през годината.

Останал сам в стаята, замислих се върху изживяната карнавална нощ. Какво масово веселие и без никакъв инцидент! Никакво скарване, никакво сбиване, макар че в много гондоли се пиеше през цялото време. Дори и на нас предлагаха на няколко пъти най-различни питиета. Всяка дребна неприятност, всеки неволен инцидент се възприемаше като желана шега. От всичко хората вземаха повод за веселие. Да, всичко зависи от хората. А когато всички са решили само да се веселят, нищо не е в състояние да помрачи доброто им настроение. За жалост в ежедневния живот не е така. В една добре настроена среда достатъчен е само един злонамерен човек, за да отрови атмосферата на всички.

Заспах с мисли за Терезина. Цяла нощ само нея сънувах, но в най-различни образи, нямащи нищо общо с нейния.

Вече е календарна зима за Европа, а на остров Сицилия жълтеят портокали и лимони. Истинска обетована земя, но населена с хора, които понякога, като изпаднат в раздразнено състояние, за най-дребна работа са готови да влязат в бой. Също като албанците.

Една сутрин рано отидох на пристанището в Катания да посрещам нов артист, ангажиран в нашата трупа. Като се загледах към морето, откъдето трябваше да се зададе параходът, забелязах, че там, на изток, над морето се издигат грамадни планини със заострени върхове. Времето е ясно, въздухът кристално чист и планините се очертават много релефно. Това ме учуди, като знаех, че на изток от Катания няма никакви планини, а е открито море чак до Гърция. Както казах, планините се виждаха много ясно и много приличаха на албанските възвишения при Санта Кваранта. Докато се ровех из географските познания в главата ми, слънцето се показа на хоризонта и планините изчезнаха. От възклицанията и разговорите на околните разбрах, че сме имали възможност да наблюдаваме един съвършен мираж. Малко по-късно, от мястото, на което се наблюдаваха планините, се зададе параходът, който очаквахме.

На юг от Катания се намира Сиракуза, родното място на Архимед, градът, в който най-напред се е установило настъпващото от Юдея християнство. Намиращият се тук древен гръцки театър е още запазен. Амфитеатърът е издълбан в естествената стръмнина от камък. Тук са били изнасяни драматичните представления с произведения на Софокъл и неговите съвременници. По-нататък е циркът с амфитеатър, също издълбан в скалата на възвишението. Тук са се провеждали спортни състезания, гладиаторски борби, надбягвания с колесници и борби на хора с диви зверове. Осъдени на смърт са били разкъсвани от зверове пред очите на жадната за зрелища публика, за удоволствие на тиранина Дионисий и за терористично укрепване на властвуването му.

Не по-малко интересни са издълбаните в мекия песъчлив камък катакомби — безкрайни подземия с килии, църкви, зали, гробници и други помещения с неизвестно предназначение. Тук, скрити от погледите, на жестоките и властвуващи езичници, християните са извършвали своите религиозни обреди. Огромен труд, неподдаващ се на измерение, е бил положен за осъществяването на това подземно християнско селище. И всичко това в името на една религия, която е служила за утеха на гладните и онеправданите, за притъпяване на съзнанието и стремежа към правдини с надежда, че на «оня свят» ще се радват на вечно щастие. «Блаженни верующи!»

В едно малко помещение е поставен дървен кръст, подобен на този върху който преди 1900 години е бил разпнат някакъв светец — последовател на Христа. Дървото е разядено от червеи. Големите гвоздеи, с които са били приковани ръцете и краката на разпнатия мъченик, са още по местата си. Страшна и мъчителна смърт, от която не е могъл да убегне дори и «Спасителя».

Каква самоизключваща се логика! Щом като бог е всемогъщ, весдесъщ и всеблаг, какъвто ни го представя религията, защо е нужно да позволява на хората земните им грехове, за да ги наказва с изкупление на «онзи свят»? Защо трябва да мизерствуват на земята, за да наследят царството небесно? Не би ли могло всемогъщият да повели добродетели у хората и щастлив живот «както на небето, така и на земята?» Един по-съвременен и по-практичен бог би съкратил процедурата и би избягнал земните условности, необходими за наследяването на царството небесно… (Я си гледай, Лазаре, гимнастиката, а тези размишления остави за философите).

Край градчето Калтанизета има големи серни мини. Планините са жълти, улиците са жълти, къщите са жълти и хората са жълти. Казано с две думи — симфония в жълто. Това е един своеобразен човешки ад. Хората тук не доживяват до дълбока старост. Серният прах ги убива преждевременно. Минните работници са бледи, изтощени и мрачни. Заплатите им са големи, а животът им — малък. Направо казано, те продават живота си, за да осигурят по-щастлива участ за децата си. Ако човек се вслуша в техните разговори, когато са на чашка, ще разбере, че те нямат други амбиции освен да устроят живота на децата си далеч от това място.