Петър Искренов
Маратон призори (9)

9

Вратата, на която позвъних, бе истинско произведение на изкуството — полиран дъб, увенчан с орнаменти, с гравирана шпионка и засукана вносна брава. Луксозно предизвикателство за крадците — помислих си и отново натиснах звънеца. Копчето отпя под палеца ми като славейче, притихна. „Дали пък бабата не е забравила!“ — въздъхнах. Оттатък в коридора се потътриха лениво чехли, тътрузенето им приближи до вратата и замря. „Трябва да ме огледат през ключалката — усмихнах се. — Милиция, милиция, но все пак тая тежкарска порта не се отваря току-тъй…“

Вратата зейна отведнъж — като че ли се стопи — и гледката, пред която се озовах, се оказа толкова стъписваща, че забравих да кажа „добър ден“. Пред мен стоеше жена на години, която с погледа, с дъха си, с всичко отричаше възрастта си… Присмиваше й се, не и признаваше. Импозантни и бели, чак до синкавост, букли обрамчваха съвършено тебеширено лице. Всеки гипсаджия би признал, че по него са хвърлени доста майсторлък и време. Чертите — неподвижни и царствено строги, бяха отливани дълго и внимателно — никакви драскотини, никаква деформация… „И калъпа си го е бивало!“ — отбелязах си. Розов ефирен пеньоар подчертаваше все още вълнуващата женственост на тялото. Под натежалите клепачи ме фиксираше муден поглед, попукан от непосилна нега.

— Ах, вие! — жената ме осия с прелъстителна усмивка.

— Да… аз — промърморих, — майор Асен Петков.

Тя се отмести царствено, покани ме:

— Драго ми е… Заповядайте!

Просто ме застави да й се поклоня лекичко. Вмъкнах се в коридора на верев и в този миг в ноздрите ми се примазниха хиляди гъсти и тежки миризми на кремове и помади, чак стомахът ми се разбълника от тях. Озърнах се в полуздрача, преглъщах усилено.

— Тъкмо си мислех — възкликна жената зад гърба ми с интонация на школувана рецитаторка, — тоя човек защо се бави?…

Извърнах се — тя тъкмо бе успяла да превърти топката на вносната брава, — стори ми се, че под притворените й клепачи, нейде дълбоко под попуканата мъглява нега на очите й, за миг се прокраднаха зорки светлинки. Сиянието им още просветляваше ирисите й.

— Мислех, че идвам точно навреме — промърморих.

Жената поклати глава, усмихна ми се и кимна към стенния часовник. Аз се облещих и за първи път се усъмних в доксата си.

— Не сте ли много напред? — осмелих се.

— Напред? — удиви се тя. — Не е възможно… Та това е електроника… Но да не спорим — вдигна телефона и набра номера на „Точно време“. Усмихна се. — Прав сте… Цели двайсет минути! Електроника, електроника, но и тя греши… Е, какво пък, ще я лишим от доверие — надигна се и премести стрелките.

— Ами влизайте де — махна ми към хола и се разпореди, без да заглежда найлоновия плик под мишницата ми. — Багажа оставете там…

Подчиних се като хипнотизиран. В поведението, в тона, в самото й присъствие се таеше нещо — уж ненатрапчиво и смътно, което ме заставяше да забравя кой съм, що съм и да се подчинявам.

— Седнете — каза тя. — Кафе или чай?…

— Моля ви! — направих опит да се изтръгна от магнетичното й поле, но само затънах още по-непреодолимо.

— А, без тия — кимна енергично, жаргонът резна за миг ухото ми. — Няма да излезете оттук, без да сте опитали специалитетите ми.

Това „няма да излезете“ прозвуча така зловещо, че си помислих: „А кой знае какви са специалитетите й!“

— Е, щом толкова настоявате — рекох, — предавам се…

Прибягвах към стария номер: винаги, когато се чувствам несигурен, си внушавам, че съм ужасно смотан, направо — провинциалист, за да се възмутя от себе си: „Я какво си чучело!“ Така по-лесно се отървавам от сковаността си, пък и номерът ми подвежда събеседниците — започват да се държат с покровителствена надменност, а това не им носи нищо добро…

Докато домакинята се залисваше в кухнята със специалитетите си, успях да разгледам обстановката. Теленият диван, креслата и паркетът бяха застлани с ония неподражаеми синтетични материи, които собствениците им в мигове на самозабрава наричат китеници. „Ами да — помислих си, — и по-леки са, и по-ефектни, и по-лесно се чистят, а на вид са съвсем, съвсем като истинските. Да не повярваш!“ — усмихнах се, за да преодолея спазмите в стомаха си. Гадеше ми се от цвета на тия псевдокитеници — сякаш всичко наоколо бе потънало в напикан, кишав сняг.

В търбуха на библиотеката, заела цялата отсрещна стена, се мъдреха нов цветен телевизор и стереоуредба — последна дума на техниката. По лавиците срамежливо се тулеха трийсетина книги — от „Повест за истинския човек“ до „Млада гвардия“ — пълен комплект… Личеше си — читателските амбиции в този дом са секнали някъде около петдесетте години. И като контрапункт на тази книжнина и на модерната аудио-визуална техника върху рафтовете фриволно се кипреха порцеланови фигурки: голи амурчета и психеи, протягащи се, сякаш току-що събудени… Порцеланът бе оцветен налудничаво в бледорозово и мъртвешки синьо… Не рискувах да задържам погледа си върху тях, току-виж започнал съм да викам…

Пристъпвайки церемониално със сребърен поднос в ръцете си, жената влезе в хола. С такава тържествена екзалтация маршируват момичетата, които в края на състезанията приближават към стълбичката на победителите. В походката на домакинята все пак се долавяше принудено изправеният гръбнак и едва преодоляното тътрузене на ходилата.

Постави подноса на масичката, разположи се срещу мен и кимна: „Моля, заповядайте“. Апетитно ухаеше каничката с кафе, каничката с мляко й пригласяше, а сладкото от смокини сякаш бе застъклено — хвърляше изумрудени отблясъци.

— Ама вие — заекнах. — Съвсем като в доброто старо време…

— Не зная дали го помните — усмихна ми се, — но наистина беше добро… Спокойно, кротко, не като сегашната лудница…

— Да — смотолевих. — Наистина…

— Заповядайте — кимна към масичката. — Отпуснете се, мислете единствено за кафето, за сладкото… Така по-добре ще усетите вкуса им.

Стрелнах я сепнато. Сивите й очи ми се присмиваха. „Е, добре!“ — казах си, побързах да си налея кафе. Уж гледах към чашата си, а съзерцавах домакинята като на екран. Тя, горката, не знаеше, че притежавам особен вид тренирано зрение, превърнало се с течение на годините едва ли не в дефект, колегите го наричат „професионално кривогледство“… Край устните й неуловима като сянка и някак на приливи се плъзгаше усмивка, готова всеки миг да изчезне. Смееше се на непохватността ми, неудържимо се тресеше отвътре. „Е добре, сестро, рекох си, колкото и да се отплесваме насам-натам, пак ще стигнем до същността…“ Кимнах към библиотеката:

— Добре сте се подредили.

Тонът ми би убедил всекиго, че съм заплес и половина.

— О, да — скърши рамене. — Постарах се… Макар че не е кой знае какво, все пак…

— В тази обстановка — прекъснах я — на човек му иде да затвори очи и да забрави неприятностите…

— Да, да — занасърчава ме, — точно това ми беше целта…

— Тук всичко излъхва покой — продължих. — Душата ми се отморява…

— И не само тук — надигна се тя, сръчкана от думите ми.

— А къде още? — ококорих се.

— Елате! — протегна ръка и докато се усетя, сграбчи десницата ми, принуди ме да стана, поведе ме…

Хватката й бе силна и жилава, ала запотената й длан шаваше неспокойно, сякаш бе готова всеки миг да се изсули от шепата ми.

— Ето — рече и блъсна насрещната врата. — Това е спалнята…

Трябваше да напрегна зрението си, за да различа в полуздрача огромното легло, застлано с напиканите псевдокитеници, увенчано с огромни възглавници, прикрито в топлата загадъчна дипла на виненочервен балдахин, извезан с бели цветчета… Балдахинът бе захванат върху метални релси към тавана. Рамка от тъмно дърво дискретно прикриваше релсичките. Слънчевите лъчи отвън проникваха колебливо през ръждивите сякаш пердета и насищаха пространството с възбуждащия оттенък на бледа сукървица.

— Не е ли малко… тъмно? — успях да промърморя.

— О, да — съгласи се тя. — Но това е спалня все пак…

— И винаги ли е така?… — сащиса се гласът ми.

— Е, невинаги — прихна, смехът забълбука игриво в гърлото й. — „Колко си недосетлив, приятелче!“ — заусуква кратки вихрушки наоколо, от които ми ставаше все по-студено. — Не ме карайте само да пална лампиона! — добави.

— Защо? — вдигнах рамене. — Какво ще му стане?…

— На него — нищо! — продължи да се киска домакинята. — Но на вас…

— На мен?

— Ами да… Малко е… как да кажа? Малко е неприличен.

— Амии! — зяпнах. — Един нищо и никакъв лампион?

— Е, добре — въздъхна тя. — Предизвикахте ме…

И щракна копчето. Върху огромния абажур се откроиха еротично преплетени фигури, после абажурът се завъртя, екнаха ледено ясни удари на цимбал и нови фигури изплуваха от тъмното.

— Не ви смущава, нали? — попита делово домакинята.

— Не — прозъзна гласът ми. — Напротив, интересно е… Откъде имате тази дяволия?

— Домъкнаха ми я от странство.

— Как ли са я пренесли през митницата — удивих се. — Нашите митничари уж бдят над морала…

— И аз това се чудех, но се оказа, че фигурите не личат на дневна светлина. Трябва да се осветят отвътре…

И пак се засмя. Смехът й се надпяваше със сребристия звън, излъхнат от ефирната утроба на абажура — динги-линги-лонг, — всичко имаше в тази спалня, дори и еротична шпора във форма на абажур… Всичко бе подредено в строго обмислена симетрия, дори и двата чифта чехли, чучнали в права линия пред леглото. Единствено смехът можеше да разсее музейните внушения на обстановката.

— Трябва да освежим въздуха — каза тя, взе от нощното шкафче някакъв дезодорант, бялата му мъглица изсъска насреща ми.

Движенията й бяха слугински акуратни, стори ми се, че в следващия миг ще забърше въздуха с ръкав като запотено стъкло… Тежък дъх на спарени, загниващи цветя изпълни ноздрите ми, наслои се върху небцето ми. Преглъщах усилено. Вече знаех — това е ужасяващото ухание на старческия разврат.

— Само не ни укорявайте — каза жената. — Ние все пак сме възрастни хора…

— На колко години е той? — успях да попитам.

— Кой?

— Съпругът ви.

— На шейсет и пет.

— А вие?

— Ох! — въздъхна тя. — Нетактичен въпрос…

Между другото угаси лампиона, сумракът падна като гилотина, посече гласа й — сега звучеше враждебно.

— Не се притеснявайте — рекох примирително. — Нали знаете — пред милицията и пред лекаря… Никой няма да научи какво сте ми казали. Професионална тайна…

— Достатъчно ми е, че вие ще научите — въздъхна тя и тръгна към вратата.

Вървеше прекалено изправена, източила врат, като че ли устремена да докосне с темето си някакъв предмет, провесен от тавана, с изпънати надолу ръце, дланите — обърнати към пода… Походката й беше толкова неестествена и смешна, че си помислих: „Сигурно е откопирана от някой филм!“ — И се сетих дори заглавието на филма — „Слънцето и сянката“, губеше ми се само името на актрисата…

Като се озовахме в хола, тя се облегна на дивана, погледна ме право в очите и каза:

— Е, добре… На петдесет и пет съм. Но запомнете — една жена никога, никога не остарява, особено ако не иска…

— Вярвам ви — кимнах. — Вие сте най-убедителното доказателство. Вашите приятелки сигурно умират от завист.

— Нямам приятелки — стисна устни тя.

Дали вече не се канеше да ме отпрати. Ами да — пихме кафе, побъбрихме, показа ми това-онова, какво друго й оставаше.

— Нито една приятелка? — учудих се.

— Нито една.

— Вие сте умна — рекох и зачаках ефекта от думите си.

Колкото и да досаждаш на жената с комплименти за хубостта й, ти за нея си нула, символ на мъжката пошлост, но кажи й, че притежава ум, и ела, че гледай.

Домакинята ме наблюдаваше с немигащ поглед. В ирисите й отново изплуваха зорките светлинки.

— Трябва да бъда умна — каза. — Напатих се…

И отново ми протегна ръка:

— Елате сега оттатък да ви покажа кабинета му.

Последвах я, като внимавах да не навлизам в обсега на десницата й.

Кабинетът бе обзаведен направо аскетично: кушетка, покрита с родопско одеяло, олющено бюро, стар гардероб, нощна лампа и стол.

— Тук мъжът ми работи — отсече домакинята.

— За всичко сте се погрижили — похвалих я.

— Да — каза тя. — Тази стая най-много ме затрудни. Преди мен са я обитавали някакви студентки, бяха я превърнали в кочина. Аз, като я взех под наем…

— Вие? — прекъснах я. — Наемателка?

— Да… Отначало. Така се запознахме с Игнат.

— Представям си — казах.

— Какво? — едва не хлъцна тя.

— Колко труд сте хвърлили — помъчих се да устоя на погледа й.

— И фантазия! — вдигна назидателно пръст. — Фантазията е нужна за всичко. За хола, за спалнята, но и за кабинета. Тук всичко трябва да бъде строго, да не отвлича излишно вниманието, да внушава — работи, магаре, труди се, не се отплесвай…

— Вие имате и теория — поклатих усмихнато глава, въпреки че вече ми кипеше отвътре. — Философия на обзавеждането…

— Винаги съм си падала по тая работа — сведе притворно очи. — Мра да обзавеждам. Хвърлям всичко от себе си. Като свърша, се успокоявам, но минава време и отново съм като на тръни — иска ми се да започна всичко отначало…

Говорейки разпалено, тя излезе от кабинета. Последвах я. Озовахме се в хола. Продължавайки да развива мислите си, тя ми кимна към фотьойла. „Заповядайте, седнете!“ — и продължи:

— Като се прибере у дома си, мъжът трябва да изпитва чувството, че най-после се е добрал до оазис… До своя оазис. И да е готов на всичко за него… Дори да умре.

— Е, чак пък да умре! — усмихнах й се, разплут от умора. — Не е ли прекалено…

— Защо? — Тя се приведе към мен. — Един мъж ако не е в състояние да защити дома си, семейството децата си, за какво е? За какво друго да го търсим?

— Може би сте права — казах и усетих умората, обрамчваше като раница плещите ми.

„Доста се проточи тази беседа — помислих си. Ако я откараме така, сигурно ще осъмнем в разговори, а едва ли ще запомня нещо.“

Значи вие се запознахте с мъжа си, като взехте стаята под наем? — рекох. — Трябва да е било доста романтично?…

— Наистина — поклати унесено глава.

— Що не ми разкажете как стана? — помолих я. — Тия истории винаги са ме трогвали.

— Ами как стана? — Умисли се. — Минавам аз с една съседка край тоя блок и гледаме — седнал на балкона мъж и плаче, плаче… Защо плачеш бе, другарю? Как да не плача, казва, жена ми ме напусна.

Гледах я как се вживява в спомена си, слушах нажаления й глас, мислех си: и това е цитат от някой филм. За съжаление не бях го гледал.

— Дааа въздъхнах. — Какво ли вече не се случва в този живот. Но да се върнем на темата, другарко…

— Недейте! — направи гнуслива гримаса тя. — Не обичам да ме другаросват. Наричайте ме Фани.

— Добре, Фани — усмихнах се. — За мен така даже е по-удобно. Не обичам официалностите. И все пак да се върнем на…

— Каква беше темата? — изсърба думите така деловито, че се обърках.

— Ами, кафето — промърморих, вдигайки чашката си. — Сладкото от смокини… Нали настоявахте да ги опитам.

— А, да, разбира се — развесели се. — Заповядайте…

— И освен това… Дължите ми един разговор.

— Аз ви дължа? — ококори се.

Кимнех ли утвърдително, веднага щеше да се намуси: от къде на къде?

— Е, така е думата — усмихнах й се сладко, медено. — За да звучи по-светски, Фани… Но нали вие ми телефонирахте по повод на съобщението във вестника…

— А, да — махна великодушно. — За Запрян… Така беше… Вчера в магазина една съседка ми показа вестника…

— А съобщението от предишния ден не видяхте ли?

— Не… Аз не чета вестници. Скучни са ми. И това съобщение нямаше да видя, ако не беше ми го показала съседката, другарката Пейчева… Тя е тук… как се наричаше? А, да, домоуправител… Нашата будна съвест… — Между зъбите й изсъска ненавист, но по-малко люта от тази на домоуправителката.

— Нека не се отплесваме — предложих й. — Губим време…

— Разбира се — побърза да се съгласи. — Хайде, вие питайте, аз ще отговарям… Така ми е по-лесно.

— Отлично, Фани — похвалих я. — Откога познавате Запрян?

— Отпреди две години. Домъкна се тук съвсем ненадейно, прегръщаха се с мъжа ми, целуваха се… После се заключиха оттатък и си говориха дълго…

— Често ли се срещаха?

— Кажи-речи — всеки ден. Мъжът ми се зае да го прави човек. По едно време хукна да му издейства квартира. Умори се, каталяса край него…

— А Запрян как се държеше?

— Като пребито псе. Мъжът ми го мъкнеше тука на обяд, на вечеря. Запрян стана третият член на семейството. Но не му беше по душа цялата тая работа…

— Коя?

— Тая… с превъзпитанието. Като влезе тука, позавърти се — чуди се вече къде да стъпи и къде да гледа… А мъжът ми — ербап! Вижте ме значи колко съм ларж, колко съм демократичен. Кани го в хола… Едва успявах да ги изтласкам в кухнята. После цяла нощ проветрявам…

— Защо?

— Как „защо“? Смърди.

— На какво?

— На Запрян. На чад и мишляци.

— Как се отнасяше към мъжа ви?

— Подло.

— Подло?

— Ами да. Учеше го да пие.

— Че съпругът ви не знаеше ли?

— Абсолютен въздържател. Той, другарю…

— Петков — напомних й. — Майор Асен Петков.

— Той, другарю Петков, е от старите ремсисти. Въздържател до мозъка на костите си. А Запрян — какво? — пройдоха…

— Все пак — научи ли го да пие?

— Не, разбира се. Но се опитваше. Като влизам в кухнята, гледам на масата — ракия. Мъжът ми само вдига чашката си — за компания… А аз изтръпвам — компания, компания, но всичко се случва.

— Защо мъжът ви беше толкова привързан към Запрян?

— Стари работи, другарю Петков — въздъхна жената, умисли се. — Но опитайте сладкото де…

— Разкажете ми каквото знаете — помолих я, загребах слепешком с лъжичката, напълних устата си и изтръпнах — ами сега! — гъстото като смола желе слепи езика и челюстите ми, ни да го гълташ, ни да го плюеш пред домакинята. — Мо’е ли — проломотих — ма’ако вода?

— Ама разбира се — скочи домакинята, донесе ми кристална чаша с вода, в която подрънкваха няколко бучки лед.

Прокарах криво-ляво захаросания туткал през гърлото си. „Голямо чудо ще е, ако не получа сплитане на червата!“ — помислих си и похвалих домакинята:

— Страхотно е! Ще ви помоля за рецептата…

— Наистина ли ви хареса? — Фани ме изгледа със зорка присмехулност и добави: — Много е полезно за жлъчката.

Стисна устни, за да не се разсмее на глас.

— И най-важното — ободрява! — кимнах. — Та какви стари истории, казвате, са свързвали съпруга ви и Запрян?

— Всъщност аз и не знам много, но едно мога да ви кажа със сигурност. — Тя скръсти ръце, умисли се, от предишната й разтропаност не остана и следа, тя като че ли се усамоти, прибра се в себе си. — Запрян няма нищо общо с тая работа.

— С коя?

— Ами с тая… дето пише там в съобщението — някакъв обесен мъж и така нататък. Той просто не е способен.

— Интересно! — приведох се към нея. — И защо?

— Защото е кух като гилза. Отдавна си е изстрелял барута. Чукнеш ли го — ще звънне и нищо повече. Никога няма да гръмне…

— И по-конкретно?

— Силата му е колкото на едно пиле, волята — скапана, кураж — никакъв…

— Значи добре го познавате?…

— Ами познавам го… Това личи от пръв поглед…

— А има ли връзка със старите истории?

— Да — кимна и още по-плътно се затвори в себе си, смали се, заприлича на кукла, подпряна върху облегалката на креслото. — Преди Девети съпругът ми и Запрян били близки приятели, изпълнявали заедно ремсови задачи. Но след победата пътищата им се разделили. Запрян, няколко години по-млад, вечно експанзивен и недоволен, преминал към анархистите, преселил се в София, а съпругът ми постъпил на работа в околийското управление на милицията. Бил шофьор на околийския началник. Не искали да си спомнят за миналото приятелство, обвинявали се взаимно в измяна. Една вечер — било по масовизацията — и двамата се оказали в родното си село Коматково. Съпругът ми — с началника си по работа, а Запрян дошъл да продава бащината си къща. Искал да се устройва окончателно в столицата. Видели се в кръчмата, дума не разменили, а сутринта — кой откъдето е…

— Може ли по-бавно — примолих се. — Не успявам да записвам…

— Добре — въздъхна тя, притвори очи и продължи механично като навита: — Съпругът ми катастрофирал. Двете предни гуми отхвръкнали, колата се обърнала. Околийският началник загинал на място. Подозрението паднало върху Запрян. Съпругът ми го обвинявал най-яростно. „Няма кой друг да е — казвал. — Тази нощ в Коматково нямаше по-луда глава и по-върл противник от него.“ Арестували Запрян, съдили го. Едва не намазал куршума. За него се застъпил само един бай Делчо, най-старият партиец в селото. „Той не може да направи това!“ — повтарял, ама защо не може, не обяснил. Запрян прекарал почти целия си живот по затвори и мини. И едва преди няколко години един старец, като заумирал в Коматково, помолил да извикат бай Делчо и му рекъл: „Не искам да си отивам с грях на душата, аз направих оная беля с автомобила на околийския… Той ме подозираше в една работа, трябваше да се спасявам. Запрян се мъчи цял живот заради мене, нека дойде да му се изповядам, дано ми прости, та да ми олекне…“ Разтичал се бай Делчо, издирил бившия анархист, довели го при смъртника, изслушали го… Запрян, както си бил подпийнал, му рекъл: „Не бери грижа залудо, аз отдавна съм простил на всички… Знаех, че страдам заради другиго, но това не ме убиваше, напротив — то единствено ми даваше сила, нали човекът за това е роден: да страда и за другите, не само заради себе си.“

— Апостолска философия! — отбелязах. — Да се чудиш…

— За чудене си е! — прекъсна ме жената. — И сега… всичко в него е загинало, само думите са се съхранили. Като го чуеш, и се стъписваш — откъде този разум, този стил у човек, който живее скотски? Мъжът ми разправяше, че Запрян навремето пишел стихове.

— Как се разви тая история? — подсетих я от страх да не се отплесне пак.

— По времето, когато онзи старец се е изповядал в Коматково, мъжът ми беше прекалено зает с оборването на едно нелепо обвинение. Бяха го набедили, че като служител в милицията и шофьор на влиятелни личности им е внушавал да преследват негови другари, уж и доноси бил писал против тях и сега доносите излизали наяве. Много от тия хора бяха починали, но наследниците им настояваха за удовлетворение. Мъжът ми се беше поболял. Хвърчеше като совалка по инстанциите — та свидетели, та удостоверения, та обследвания. И тъкмо взе да се поразминава тая работа — доказа се, че нито доноси е писал, нито нищо, — и той беше готов да отдъхне, бай Делчо му обади какво се е случило в селото и мъжът ми отново хукна. Запрян дойде у дома. „Много съм виновен пред него — викаше Игнат. — Аз го съсипах, аз трябва да го очовечавам отново.“ Говореше му, жилище му търсеше, пари му даваше… Докарваше му се. И като му река: „Я не се унижавай!“ — той прималее, разтрепери се, разплаче се: „Ако трябва — казва, — и ще се жертвам за него…“

— Запрян как реагираше на всичко това?

— Ами как… Аз много и не знам, защото те все се затваряха оттатък, в кабинета, и си говореха, но съм го чувала да казва: „Игнате, я не си губи времето! Всеки с късмета си. Играхме, наиграхме се — сега сме на прага. Я да си гледаме кефа, пък каквото дойде — добре дошло…!“

— А първата жена на съпруга ви? — подхвърлих колебливо. — Защо го е напуснала?

— Нещо май… е била превъртяла.

— И по-точно?

— Синът им не вървял в ред. Покрай лоши приятели израсъл нехранимайко и половина. Няколко пъти попадал в затвора. Игнат вдигнал ръце. „Треперихме му, казвал, а той добре ни се отплати. Нищо повече не мога да направя за него. Нека троши глава, както знае. Аз повече син нямам!“ А жена му все натяквала: „Наш си е — лош, добър, трябва да му помагаме. Ние сме виновни…“ По-късно обърнала плочата: „Ти си виновен за всичко! — викала на мъжа си. — Много си виновен… Ни на тоя свят, ни на оня няма да намериш спокойствие…“ Игнат предполага, че за тия приказки са й повлияли хората, които го обвиняваха в доносничество…

Гласът на домакинята стихна. Китките й, обгърнати в снежнобели ръкавици, се галеха разсеяно една друга като лениви котета.

— Тия приказки на съпругата — рекох — не ми изглеждат ненормални.

— Да, но един хубав ден тя си стегнала торбата и отишла в манастир.

— Кой манастир?

— Не знам. Ще трябва да питам Игнат.

„Късно е, сестро!“ — помислих си и предложих:

— Да свършваме.

— Нямам нищо против.

— Момент само — изтичах до коридора, грабнах найлоновия плик, разгърнах го пред жената. — Познавате ли тази вещ? — показах й столчето.

— А! — възкликна глупаво тя, затули устата си с длан, изсули се от креслото, хукна към насрещната врата, заоглежда трескаво балкона. — Няма го наистина! — възкликна и се обърна към мен.

Възклицанието й прозвуча по-скоро като въпрос.

— Какво ви е изчезнало? — попитах.

— Това — посегна към столчето, но аз бързо го дръпнах.

— Чакайте — казах. — Сега то ни трябва… Ваше ли е?

— Н-не — заекна. — Всъщност — да, може да се каже…

— Какво?

— Че е наше.

— И по-точно?

— Преди седмица Запрян го подари на мъжа ми. Обикновено го изнасях на балкона, за да не усмърдява къщата…

— По какъв повод му го подари?

— Не знам. Без повод… Каза му. „Ти толкова правиш за мене, аз нямам какво да ти дам, освен това… Вземи го, вечер, като седнеш на него, да си спомниш за мизерията, от която си се боял цял живот.“

— Това ли му бяха приказките?

— Да, приблизително… По смисъл. Но как се е озовало при вас? — отново посегна към столчето.

— Загадка! — дръпнах се. — Светът е пълен със загадки. Онази сутрин, когато съпругът ви тръгваше за Коматково, вие изпратихте ли го?

— Да го изпращам? — едва не се ужаси домакинята. — И докъде, моля ви се? До гарата? Да не би да е малък…

— И все пак — настоях, — не станахте ли да му приготвите закуска, да му…

— Толкова рано? — пропищя гласецът й. — Та аз, ако не спя поне до девет, съм направо болна.

— Той в колко стана?

— Беше си навил будилника за пет без петнайсет.

— И в колко излезе?

— Отде да знам. Тази нощ той спа в кабинета, за да не ме буди посред нощите…

— Как се бяха уговорили със Запрян? Да тръгнат от тука заедно, да се чакат някъде в центъра, или…

— Трябваше да се чакат на гарата в шест. Мъжът ми обеща да отиде малко по-рано, за да купи билети…

— Запрян както винаги не е имал пари?

— Да, а мъжът ми както винаги — ларж! — процеди тя.

— А защо според вас Запрян е трябвало да тича тази заран в Парка на свободата? — стрелнах я изпитателно… — Къде е Лозенец, къде е гарата…

— Питайте го него — едва не се разсърди Фани. — Ако се е запил предната вечер някъде в тоя район… Сетил се е в последния момент, че трябва да пътува, и е хукнал… Защо не телефонирате в Коматково? Той е там… Ще ви каже.

— По каква работа трябваше да пътуват? — притихнах.

— Бяха се разбрали с бай Делчо да навестят старите си другари и да подпишат писмо за официалното реабилитиране на Запрян.

— Съпругът ви с какви дрехи излезе?

— Не знам — вдигна рамене. — Но може да проверим… Елате.

Поведе ме към коридора. Запали лампата, отвори вградения гардероб, раздипли акуратно подредените костюми.

— Дааа… Ето! — каза. — Излязъл е със зеленото си шушляково яке, със старите си кафяви панталони и с едни направо босяшки боти…

— Навярно защото е отивал на село — опитах се да оправдая небрежността на съпруга й.

— И трябва да се прави на просяк! Бедното овчарче, нали? — завъртя презрително глава.

Порцелановият й поглед се втренчи в душата ми, опита се да я вцепени.

— Да не би пък да се е носел като лорд? — вдигнах зачудено рамене.

— Точно така! — В ъгълчетата край устните й се плъзна усмивка: „А вие какво си въобразявате!“ — Винаги с костюм, бяла риза и връзка. Предупредила съм го — не обичам размъкнатите.

— Май сте му взели страха! — усмихнах се и помислих: „При тази музейна подредба навсякъде едва ли чак сега забелязваш как е излязъл, но нейсе…“

И в следващия миг подозрението ми угасна — тя като че ли четеше мислите ми.

— Успях да го науча — кимна не без гордост жената. — Облича нов костюм, стария — в гардероба… Или в торбата за химическо чистене. Ако е в по-окаяно състояние — на вехтошаря! И никакви дрехи по леглата и по столовете, никакво кътане на парцали. — Гласът й сечеше енергично слуха ми. „Такова чудо да ти се падне, помислих си, и стой, та гледай!“

— Точно така и трябва! — насърчих я. — Аз тръгвам. Благодаря ви за гостоприемството.

— А, моля ви! — махна небрежно, прикривайки въздишката си на облекчение. Мой дълг е… но пак ви казвам — не си губете времето да ровите около Запрян. Телефонирайте му в Коматково, поговорете и с мъжа ми…

— Да, да — кимах усърдно, крачейки по коридора. — И аз мисля така. Но ви моля — извърнах се рязко и заварих върху лицето й неописуем израз — смесица от любопитство и ликуване: — Моля ви — продължих, свеждайки очи, — да не излизате още няколко часа от къщи. Мои колеги ще минат да ви вземат. Уточняваме още една подробност и край, няма да ви безпокоим повече…

Изобщо не трепна.

— Смея ли да ви откажа — прихна пресипнало. — Ще ви чакам, разбира се.

И като че ли побърза да хлопне тежкарската врата зад гърба ми.