Петър Искренов
Маратон призори (43)

43

Следващите няколко дни просто се накамариха един връз друг — кой от кой все по-нервни и напрегнати. Тъкмо бях седнал да си подреждам документацията, и ми се обади бай Делчо от Коматково. „Запрян беше тука — занарежда старецът. — Казах му, че го търсите… Посъветвах го да дойде при вас… Дадох му, телефонния ви номер.“

— Е, много хубаво — въздъхнах и почувствах как гърбът ми изстива. — Какво търсеше в Коматково?

— Нищо — възкликна зачуден старецът.

— Нищо ли? — озлобях. — Ама съвсем? Просто пристига, изтъпанва се на мегдана, стои и ви гледа умно…

— Е, не беше така — прихна бай Делчо. — Нахълта, вкъщи един такъв… окаян, сякаш змии го бяха гонили до прага…

— Може и да са го гонили — процедих. — Няма по-люта змия от гузната съвест… И какво? Пристига и вика — здрасти?

— Да, вика здрасти и иска пари… Дай някой лев, че съм закъсал… Хвърлих му една стотарка и рекох: „Бягай веднага в София, обади се на този телефон, хората земята прориха да те търсят…“

— А той?

— Веднага отпраши. Спря една кола и отпраши…

— Към София ли?

— Да, но това не е всичко. След час пристигна тука друг другар… много особен, и пита за Запрян… Не знам дали не сбърках, но помислих, че е от вашите.

— Един такъв, рошав?

— Да, рошав… Това ме усъмни, защото знам, че вашите са подстригани. Рекох му: „Бързай, Запрян току-що замина…“ И онзи отпраши подире му.

— Благодаря ти, бай Делчо — изпъшках, помъчих се да прикрия разочарованието си. — Ти как си, бива ли те?

— Слава богу — промърмори той, — държат ме краката.

— Бъди жив и здрав! — благослових го.

Извиках Савата и Коста, без много предисловия ги пратих да гонят Михаля към Коматково. Помъчих се да си довърша работата, ала целият бях като на тръни. Представих си отчаяното бягство на Запрян. В изнуреното му, безчувствено тяло сега навярно мъждукаха само дивият животински ужас и инстинктът за самосъхранение. Представях си фотографа преследвач, за първи път някой бе рискувал да му постави задача и той се бе устремил неистово подире й, залагайки себе си. Познавах добре този хазарт — и аз бях минал през него, — разбирах го. Нещо извечно тъмно, лудо и съдбоносно се долавяше в това бягство — преследване. Запрян не беше убеден, че фотографът е от нашите служби, а фотографът не знаеше за какво точно издирвам Запрян, но единият бягаше сякаш от смъртта, а другия го гонеше като дивеч. Кой знае как се бяха засекли, кой знае какво се беше случило между тях. Страхувах се да помисля какво би станало, ако някъде се застигнат. В бясното им топуркане се криеха хиляди непредвидени опасности. И за всичко, естествено, трябваше да отговарям аз.

* * *

Събрах бумагите си, помолих полковник Кирилов да ме приеме. „Слизай веднага!“ — нареди той.

Разгърнах папките на масата пред него и се помъчих отново да вържа историята, така както си я представях. Анализирах факти, епизоди от живота на Фани и Запрян, свидетелски показания, нахвърлях набързо портрети, реконструирах ситуации, тълкувах мотиви… Стараех се да бъда точен и изчерпателен като на изпит. Струваше ми се — никога не съм докладвал по-детайлно и убедително, а върху физиономията на началника все по-отчетливо се настаняваше досадна угриженост… „Може би приказките ми нещо не са в ред — помислих си. — Може би съм прекалено припрян и нервен… Не трябваше да му се явявам сега, когато целият съм на нокти от притеснение…“ И не щеш ли — наистина започнах да заеквам. Лицето на полковника се набръчка от гримаса на нетърпение. Явно не ме слушаше.

Претупах надве-натри изложението си и замълчах с чувството на обречен.

— Виж какво, момче — въздъхна Кирилов. Това „момче“ не предвещаваше нищо хубаво. Той прехапа устни, навярно се укори за неволно изтърваното обръщение. — Виж какво… За това, че си посъбрал факти около загадъчната смърт на първия съпруг на госпожата, навярно ще те похвалят. За това, че разработи идеално кандидат-жениха от Виена, пак ще те похвалят. Та ти буквално им го поднасяш на тепсия… Но за това, че все още не си приключил с „нашето“ убийство, ще отнесеш такава кавга, че ще запомниш завинаги кога и как си се отплесвал…

— Не съм се отплесвал — смотолевих. — В тази история всичко е вързано…

— Твоя задача беше да я развържеш — процеди той, изправи се.

— Развръзката е по пътя — изправих се, докладвах му за съобщението от Коматково.

Полковникът ме изслуша внимателно.

— Не ми се вярва — рече. — Доброволните сътрудници винаги са били от полза, но никога не са свършвали цялата работа…

Прибрах се в кабинета си с чувството на сгълчан ученик. Струваше ми се, че тази чисто ученическа плахост и несигурност са ме съпътствали цял живот, дори когато съм се преструвал на нахакан. Само с мен ли е така? — питах се. — И защо? Може би — отговарях си — защото животът ми бе фрашкан с изненади, коя от коя по-неприятни… Може би защото свикнах да ги очаквам, може би защото не съм съвсем сигурен дори когато би трябвало да съм, защото отрано узнах, че животът е по-железен и от най-желязната ни логика…

Ровех се някак сомнамбулно из папките с надеждата да открия някоя пропусната нишка или податка, която да дообогати, да допълни версията, нанизваща се мудно в съзнанието ми… Не можех да се съсредоточа. Госпожа Фани ми звънеше през пет минути. Принудих се да оставя на телефона Мони, а аз се преместих в стаята на момчетата. Госпожата не се задоволяваше с тривиалните обяснения: „Няма го. Излезе.“ Истерично настояваше да се срещнем, да разговаряме, накрая стигна и до злепоставящите ме обяснения: „Ако не ми се, обади, ще продам мерцедеса другиму…“ Знаех — не мисълта за колата я гони, а смътният ужас: защо се бави разрешението за граждански брак с Енгелман, какво се е случило, нали ми обещаха? Е, сестро, мислех си, сега не само на тебе ти е нервно.

Савата ми се обаждаше по няколко пъти на ден, за да ме уведоми, че е по следите на Запрян и фотографа, но все още не ги е открил. Не настояваше за указания, пък и мисля, че не очакваше да му давам акъл в тази почти безнадеждна обстановка. По-скоро му се искаше да ме успокои.

А аз все ровех папките с упоритостта на смахнат. След като ги бях прелистил вече няколко пъти подред, захванах да ги разгръщам отзад напред… През последните дни не бе се случило нищо интересно и необикновено… Най-впечатляващо бе показанието на Евдоким за комплексите на Иван и за лешоядните инстинкти на госпожата… Записах си ги на един лист — едното бе вързано с другото, и продължих. Дълго прелиствах — нито един ред не подкрепяше, не противоречеше, не контактуваше с този факт… И така стигнах до разговора си с Венка, първата съпруга на Игнат. Разказвайки за героичните му пози, тя няколко пъти бе употребила думата мания, налудничавост… И аз я бях употребил, дори бях обърнал внимание на момчетата върху тази подробност. А ето че сега думите на Венка и на Евдоким се впиха в мозъка ми, скачиха веригата, лампичките светнаха…

Извиках веднага Мони и Марко, направихме набързо списък на всички лечебни заведения за психични заболявания, разпределихме си ги и хукнахме.

Вечерта се събрахме. Мони бе открил името на Игнат в журналите на Клиниката по нервни болести към Медицинска академия. Факсимилираната страница не съдържаше кой знае каква информация: Игнат Стойнов Мичев, години 65, занятие пенсионер, първичен преглед — 26 януари 1988 г., оплаквания — нервност, възбудимост, предполагаема диагноза — неврастения, подпис на лекаря… И нищо повече.

— Четири месеца преди гибелта му — промърморих умислено. — Едва ли е било само неврастения… Прекалено е банално за неговия случай.

— И аз това си помислих — кимна Мони. — Издирих лекаря. Позната история — Игнат бил приятел с баща му… Бащата се обадил и сина — така и така, приеми го веднага, да не чака… Игнат на самия преглед се държал смутено, споделил, че от време на време изпада в доста странни състояния — сякаш се прераждал в друг човек и ги говорел и вършел едни, дето не са за разправяне… После идвал на себе си и се питал — аз ли бях това? Потрисал се от страх… Този страх все по-дълбоко засядал в него. Лекарят му предложил да остане за известно време в клиниката — да го изследват, но Игнат отсякъл: „Дума да не става!“ — и си тръгнал. Все пак на вратата се поколебал, попитал: „Какво ми е, докторе?“, и помолил: „Дай ми нещо да се оправя…“ Лекарят вдигнал рамене — препоръчал му разтоварващ режим, предписал му транквиланти… И това е. Игнат повече не се е весвал там.

— Добре де — замислих се, — лекарят нищо не е казал на Игнат, но от оплакванията му не е ли могъл да стигне до някакъв извод относно диагнозата?

— Да — рече Мони. — Според него става дума за началото на маниакални пристъпи…