Петър Искренов
Маратон призори (47)

48

До късно през нощта връзвах нишките на уморителното ни издирване. Както и да ги усуквах, в началото винаги заставаше Фани. Сега историята изглеждаше приблизително така: Госпожата отдавна е подготвяла бягството си. Първия сигнал за нея брат и е получил навярно от австрийците, при които тя е слугувала. После в „Пирогов“ се появява съдружникът на Курт Енгелман: „Нося ви много поздрави“ — или някаква парола, за да се сети тя кой се крие зад това име. Поставял е условия за заминаването й — пари, колкото е възможно повече! — по това време фирмата му е закъсала. Сигурно е посочвал и някаква контролна цифра. Вярна на лешоядния си инстинкт — вече е имала опит с Маритов и с оперирания старец в „Пирогов“, — тя е знаела какво трябва да прави. И така — най-напред умореният от съдилищата и с разтропани нерви ватман. Най-кратката пътечка към смъртта е минавала през доверието му — безрезервно, сляпо, отчаяно. Когато в съдебната зала най-близкият му приятел е свидетелствал против него, Иван Драголов е намразил човешкия род. Не се е доверявал дори на себе си. Но ето — появява се госпожата. „Аз ще те спася!“ — усмихва му се и той се предава… С мазохистичен възторг се оставя да го вържат. Защо? Много просто — когато целият свят му казва „не“, само Фани му е кимнала: „Да! О, разбира се!“

Не е искала да си цапа ръцете, а може би се е и страхувала. Мобилизирайки всичките си женски умения, се е опитала да привлече Евдоким и дръзко е афиширала връзката си, та след смъртта на съпруга й подозрението да падне върху любовника… Но Евдоким се е ужасил от замисъла й. Избягал. Бягството му не е било в състояние да я разколебае. Постарала се е да си изкове желязно алиби с помощта на предания Теодосий Маритов. С какви ли очи я е погледнал ватманът, преди да притисне възглавницата към лицето му? Закъснението на пътническия влак, показанията на Маритов, на Евдоким и на продавача, от когото е купила въжето, я разобличаваха.

Дълго е треперела, докато се разсеят облаците. Била е повече от убедена, че Евдоким няма да я издаде. Човек на живота, той едва ли би си навлякъл беля с подновяването на следствието — та нали мнозина знаели, че е любовник на госпожата и е единственият, който има интерес от премахването на ватмана.

Поуспокоена, а може би и придобила кураж, тя набелязва втората си жертва — самотника Игнат, който на всичко отгоре страдал от угризения и от мания за величие. Целият свят му казвал „Не!“, дори най-близките му, Еленка и синът му — „Не, не се излагай!“, само госпожата го насърчила и той я последвал като слепец. Тя засилвала угризенията му — пъдела Запрян от къщи, задълбочавала маниите му, ласкаейки го на всяка крачка. Узнала в подробности за драмата между мъжа й и приятеля му, решила да накисне Запрян — та нали всички знаели, че той би могъл да затаи мъст към Игнат… Съдбата сама й давала нови и нови възможности — столчето на пройдохата, уговорката му със съпруга й да пътуват до Коматково… Изградила плана си пределно просто — да убие мъжа си в гората, използвайки маниите му, да остави на местопроизшествието столчето на Запрян, следи от кецове, еднакви с неговите, и да се прибере у дома, за да посрещне раздавача, който трябвало да донесе пенсиите. За всеки случай записала на магнетофона гласа си, така че ако раздавачът подрани, да остане с впечатлението, че тя си е вкъщи. Преместила стрелките на часовника с двайсет минути напред, за да изведе Игнат по-рано и да има време да се върне до шест. Знаела е, че след като повиси на гарата, Запрян ще се върне да търси Игнат, ще разпитва за него и така сам ще попадне в капана.

Не можела да знае, че разтревожен от настойчивостта й, Игнат в последния момент ще помоли приятеля си да го чака пред блока. А когато в гората е чула Запрян да крещи и го е видяла да бяга презглава, тя самата се с ужасила, грабнала столчето и е хукнала. После го е захвърлила, разбирайки, че така гибелта на мъжа й става още по-загадъчна. Непредвиденият инцидент я е забавил, но все пак успяла да се прибере. Унищожила кецовете и ръкавиците с киселина, изтрила водата, потекла от банята по стълбищата. Пристигнал е раздавачът — пенсиите, чашка ракия, бакшиш, иху-аха — както винаги. Измъчвала я е само мисълта за Запрян, а когато прочела във вестника, че го издирваме, й е олекнало. Оставила ни е да се лутаме по следите му и така е спечелила време, за да съобщи на брат си, че е готова за последната фаза на замислената от тях комбинация. А като получила телеграмата, че гостите й от Виена пристигат, решила да премахне Запрян. Аз бях й подсказал къде може да го намери. Пътуването й с Маритов до хижата не даде резултат и това я хвърли в паника. Усещаше, че бъдещето й виси на косъм. Всяка следваща крачка усилваше напрежението й. Срещата с брат й, молбата за граждански брак — все пак хитро измислено, комбинацията по изнасянето на доларите, очакваното разрешение, опитът й да ме подкупи — във всичко това се долавяше нетърпение, готово да настоява, да крещи и, разбира се — да прави грешки… Въпреки че изглеждаше спокойна, през последните две седмици тя живееше на нокти и истерията й я издаде, когато изпращаше брат си на аерогарата. Тя му заговори на български и го предизвика да й отговори на родния си език. Маритов бе заминал, „женихът“ й заминаваше, заминаваха парите й, тя оставаше сама, усещайки с кожата си като диво животно някаква смътна, ала реална опасност, която затягаше обръча си около нея.

Така изглеждаха навързани нишките на нашето издирване. И уж имаше логика в тях, а нещо все ме смущаваше… Безпокойството ми идваше не толкова от грубостта на възлите — с времето щяхме да ги изгладим, — колкото от факта, че госпожа Фани, Теодосий Маритов и Запрян все още не бяха се срещнали очи в очи в кабинета ми. Знаех от опит, че при тези срещи уж логичните и стройни нишки на много следствия се бяха накъсвали и обърквали на провала.

Късно през нощта Савата ми се обади от Панчарево. Гласът му звучеше мудно, като насън. Съобщи ми, че следобед край гребната база е забелязан мъж, който по описанието приличал на Запрян, а малко по-късно се е мярнал и фотографът…

— Връщайте се — рекох. — Пилето кацна.

— Слава богу! — въздъхна Савата.

— Опитайте се да поспите — рекох. — В шест часа ви искам тука…

Изтегнах се на канапето и притворих очи. Чувствах се безкрайно уморен, плътта натежаваше болезнено върху костите ми, сънят бягаше от клепачите ми. Фаровете на автомобилите, които преминаваха отвън, проектираха някак странно предметите в кабинета, прокарваха бавно сенките им по стените и в тези сенки се мяркаше нещо от притаената същност на Фани, на Евдоким, на Чочи, на шампионките по бързо събличане и Теодосий Маритов, на всички, които тайничко и полека се опитваха да притежават света. Не бяха нито първите, нито последните, отдадени на този хазарт.

Фани, брат й и Маритов бяха захванали опасно, и ако питаш тях — съдбоносно начинание, — в него имаше всичко: разум, хитрост, изобретателност, липсваше само едно, може би най-важното — доверие. Пред очите ми — за кой ли път — възкръсваше сцената от изпращането на летището: Курт Енгелман, стиснал куфарчето с парите, забравил сестра си — а колко ли бяха копнели преди това да се зърнат, макар за миг равнодушен към по-нататъшната й съдба, тя съска с омраза в лицето му, — а нали толкова се бяха обичали! — съска: „Знам, че ще ме излъжеш… Не ме погубвай…“ Сцена, сякаш от един отвъден свят, прощаване на прага между ада и рая…

Не знам защо, но тази сцена ме караше да си спомням Лондон. Свъсен, дъжделив мартенски ден. Хамерсмит хоспитал. Третото денонощие след трансплантацията на сина ми. Стомахът му се подува, лекарите вече не се усмихват… Тласкам количката, върху която той лежи, по безкрайните коридори — както някога в „Пирогов“ — и ми се иска да оглушея, за да не чувам стенанията: „Всичко било вери уел… Ще ме лъжат! Стига вече… Не искам! Оставете ме!“ Замижавам, за да не виждам цвета на думите си „Всичко ще се оправи! Всичко ще се…“ — сега те навярно са обагрени с кръв.

После… Космическият покой около скенера, зеленикавият екран, обясненията на лекарите, които се мъча да проумея… Хората учат чужд език, за да общуват, да си пишат любовни писма, или просто за удоволствие, а в тези дни аз учех английски по учебника на страданието… „Вода… Много вода в стомаха… Незабавна операция.“ Думите като тънки иглички се впиваха в разума ми.

„Не искам!“ — стенеше синът ми, докато носилката върху която лежеше, потъваше в търбуха на асансьора. Надигнало глава, момчето ме призоваваше: „Спри ги… кажи им да ме оставят… Стига…“ Аз не помръднах. В очите му пламна и прегоря люта, отровнозелена ненавист: „Защо ли те моля… Ти си добре!“ — главата му клюмна назад. Вратите на асансьора хлопнаха.

А сега — накъде? Един-единствен човек обещаваше да спаси сина ми, довчера все още крепеше надеждите ни, а сега…

Бавно се потътрих навън. Посрещна ме дъждът — ситен като мъглица, бавен и упорит… Проникваше в порите… Дъждът, който при други обстоятелства бих проклинал. Еднообразният, скучен шпалир от тухлени къщици, на които бих се присмивал заради липсата на въображение… Правата и безкрайна Дю кейн роуд, по която би ми омръзнало да вървя и бих се върнал… Сега ги благославях. И вървях… Дъждът ме охлаждаше, къщите не безпокояха сетивата ми, улицата ми даваше възможност да вървя, да вървя, за да не падна…

Огромна фасада застана на пътя ми. Високо над вратата — кръст… „Погребален дом или църква?“ — мярна се в разума ми, но нямах време, не бях загубил навика си да размишлявам… И както вървях направо, все направо — влязох… Какво търсех там? Бог? И изобщо търсех ли нещо? Един-единствен човек на тази земя ни обещаваше спасение и не успя… Значи все пак съм търсил, надявал съм се… милост спасение, надежда… Сигурно. Седнах на една от последните банки — върху подиума пасторът монотонно четеше проповедта си — и притворих очи… „Само дано не се мъчи!“ — помолих се… Залата зашумя. Проповедта бе свършила. Хората си стискаха ръцете. Моят съсед ме погледна, поколеба се — не зная как съм изглеждал, — протегна ръка… Това ръкостискане ме върна на земята. И разбрах: ако съм търсил бога — в този миг го намерих.

Бързах обратно към болницата и проклинах безкрайната улица.

Мъчех се да заспя в кабинета си.

Мислех за жена ми и за сина ми, който в този час може би се пробуждаха в Лондон, екзалтирани и същевременно съмняващи се в щастливата развръзка, срещу тях, в усойната „приват гардън“ сега навярно се надпяваха птиците.

„Ето — рекох си — утре свършваме с тая гнила история, взимам отпуска, наспивам се и отивам в Лондон да си ги прибера…“ Изпълваше ме някакво странно чувство на лекота и спокойствие.

Призори звъннах на началника и го помолих да дойде малко по-рано в управлението. „Успяхте ли?“ — попита той все още сънен. „Да — рекох. — Нямаме време за губене.“ „Добре“ — отзова се без особен ентусиазъм, очевидно ранното ми позвъняване не го бе очаровало кой знае колко.

Изтичах в тоалетната, съблякох се до кръста. Стоях дълго под ледената струя — резливата вода изстъргваше като с нож налепите на умората по кожата ми, просветляваше бавно стъмнената ми същност, изпълваше ме с лудо желание да замахвам, да тичам, да се сражавам…

Щом пристигна полковник Кирилов, отидох при него, пуснах му записа от разпита на Запрян и му представих историята така, както си я представях, с всичките свидетелски показания, факти и доказателства. „Ясно — каза той накрая. — Все пак успя, въпреки че я беше подхванал доста изшироко… Сега? Задържаме я, нали?“ Кимнах. Той въздъхна и подписа документите. Подписа ги изшироко както винаги, сякаш с подписа обграждаше престъпниците и не им даваше възможност да се измъкнат.

И уж тази заран всичко ми бе подредено като по ноти, уж бях готов да се закълна какво и как ще се случи всяка секунда, а още след излизането от кабинета на началника ме връхлетяха разни непредвидени обстоятелства. Най-напред ми се обади Кичка Евтимова по телефона. Глези се може би към десетина минути — та познай кой е, та толкова ли не се сещаш, толкова ли бързо забравяш познатите си, — преди да си каже името. После съвсем делово ми съобщи, че е пристигнала в София с цяла бала пари, та да съм минел край гарата да я взема. „Хем ще ми покажеш София, хем ще си поживеем, нали?“ Не си спомних да съм й обещавал такова нещо. Казах й, че съм ужасно зает в момента и сбърках.

— Ами да ти се обадя следобед? — настоя глезено тя. — Или привечер?

— Огън ми гори на главата, момиче — въздъхнах. — Ако си дошла само да ме видиш, взимай си влака и обратно…

И прекъснах разговора. Слушалката моментално заподскача върху вилката. Вдигнах я, готов да наругая неочакваната си гостенка. Обаждаше се Марко, когото бях изпратил заедно с Мони да наблюдават госпожата. Бях убеден, че всяка нейна по-нататъшна стъпка е заредена с непредвидени опасности, искаше ми се да ги предотвратя.

— Излиза за десетина минути на междустълбищната площадка — докладва Мони. — Полива цветята в саксиите, нещо рови из тях… не се виждаше добре.

— Сега къде е? — настръхнах.

— Прибра се.

— Хубаво — успокоих се. — Не я изпускайте от очи. Най-късно след половин час сме там.

Докато преравях бележника си, търсейки номера, на който трябваше да се обадя, за да проверя защо се бавеше разрешението за задържане, телефонът отново звънна. Вдигнах слушалката.

— Да не мислиш, че ми е било лесно да се измъкна от къщи? — впи се в ухото ми плачливият глас на Кичка Евтимова. — Сама с толкова пари в джоба…

— Така е — въздъхнах и за миг си представих хилядите игри, които е трябвало да разиграва у дома, за да потегли най-сетне към приключението си. — Така е, крава си… Но нали се разбрахме. Много съжалявам, не…

— Знаех си — изкрещя тя. — Ще ми обещаеш чудеса, за да си свършиш работата, и после — сиктер! Но да не си мислиш, че само ти си мъж в София…

И ми тегли такава майна, че ми прокънтяха ушите, и прекъсна връзката. Огледах скептично слушалката — шашави жени! — набрах необходимия ми номер… Успокоиха ме — заповедта за задържане е готова, в момента я завеждали, придавали й канцеларски вид, след броени минути ще ми я донесат. Въздъхнах и се обадих на началника на ареста. Помолих го да доведат Запрян в кабинета на следователя. Бяхме се уговорили да го разпита още веднъж, за да го „загрее“ преди срещата му с Фани.

— Добре, началство — отзова се началникът на ареста. — Да не забравя само… този Теодосий Маритов настоява да се срещнете на всяка цена.

— Сега не ми е до него! — отсякох.

— Много настоява — въздъхна колегата. — Подлуди ни, през минута бие по вратата. Само за две минути, вика… Та, ако можеш…

— Хубаво — изсвистя гърлото ми. — Ще мина към него…

Закрачих нервно из кабинета си. „Тая заповед за задържане — скърцах зъби, — докато я изведат, заведат, човек може да мине границата… или да пукне…“

Телефонът иззвъня.

— Госпожата си поръча такси до Централни гробища — докладва Марко. — Какво да правим?

— Спрете я на всяка цена — изкрещях. — Измисли някакъв, повод.

Отново се обадих в канцеларията — хайде бе, какво става с тая заповед?

— Идва — отговориха ми успокояващо, — идва, не се притеснявай…

— Да ви вземат дяволите — изругах. — И вас, и спокойствието ви.

И в същия миг, още преди да бях хвърлил слушалката, мембраната й се разтърси от зумерните модулации на патрулната кола.

— Току-що й телефонираха — докладва Марко.

— Кой? — изстинах. — Какво…

— Казаха й: „Добро утро, госпожа. Приятен ден. Свърши се твоята!“ — и край… Дрезгав мъжки глас…

Притворих очи. Мозъкът ми искреше от напрежение — кой, кой, кой… Евдоким? Едва ли…

— Качвай се горе — наредих на Марко, обледенял от злост. — Докато се разправяте, аз ще дойда. И умната…

Но той вече бе хукнал. Изтичах към стаята на следователя, отворих. Запрян, настанил се удобно във фотьойла, мижеше срещу слънцето. До него стоеше милиционер.

— Ти ли се обади на Фани? — изкрещях.

Запрян подскочи, изгледа ме недоумяващо.

— Аз — каза. — Че какво… Нека да потрепери…

Лицето на конвойния се изкриви от ужас, пот изби върху челото му.

— Само за секунда — заоправдава се. — Надникнах в коридора, щото чух гласа на един колега… Трябваше да му кажа нещо.

Ако можех, бих го убил с поглед в тази секунда. Треснах вратата и се втурнах надолу по стълбите. „Кафе, цигарки, клюки, размотаване!“ — стенех, диво хрущяха челюстите ми… Смътно предчувствие мачкаше сърцето ми.

Подадоха ми заповедта за задържане в движение. „Ей, по-полека!“ — викнаха подире ми. „Всички сте за пенсия!“ — изкрещях в отговор и преди да профуча край пропуска, се сетих: „Ами Теодосий Маритов, нали искаше да ме види?“ — поколебах се за миг и запрепусках към ареста.

— Казвай с две думи — изкрещях в лицето на шашнатия Теодосий.

— Тя има пистолет — изломоти той.

И сякаш ме заля с вряла вода. Топях се като грудка сняг пред очите му. Той се уплаши.

— Останал й е от Игнат — запелтечи. — Вчера се сетих и викам…

Изпсувах го, полетях нагоре по стълбите. Уж бързах, а ми се струваше, че се влача… Всичко в мен беше омекнало, тътреше се.

Скочих в колата, в която вече ме чакаха Савата и Коста, извиках: „Карай!“ После грабнах телефона, свързах се с Мони.

— Марко тръгна ли? — попитах с умиращ глас.

— Да. Преди… няма и минута.

— Спри го! — изкрещях и сякаш кръв хлуйна от гърлото ми. — На всяка цена… Ако трябва, стреляй… Срути блока… Аз отговарям…

Слушалката онемя в ръката ми. Савата усети, че се е случило нещо непредвидено, натисна газта докрай, включи сирената. Притворих очи, отпуснах се. Колата скриптеше на завоите, виеше, гумите й свиреха… И в мен всичко скимтеше, задъхваше се и виеше. Виеше от безпомощност.

„Дано асансьорът е повреден — молех се. — Дано сбърка етажа. Дано се посуети, дано се забави…“ Стисках юмруци, измолвах от съдбата онова, за което при друг случай бих упрекнал Марко.

Колата се врязваше като мълния в коридора между стъписаните автомобили и минувачи. „Ще успеем!“ — помислих си.

И въпреки това закъсняхме. Тъкмо смъкваха Марко от асансьора — блед като платно. Кръвта му биеше по тавана.

— Бягай горе — успя да прошепне и загуби съзнание.

— Къде… — обърнах се към Мони, който изнемогваше под тежестта на другаря си.

— В ключицата… — рече той. — Но нали виждаш… много кръв.

— Пристегни го — и в „Пирогов“… Сава, ти телефонирай — линейката с лекарския екип да ги посрещне.

— Разбрано — промърмориха, понесоха Марко към колата.

Останах сам. Съвсем сам. Обгърнат в пустота… А знаех, че сега целият свят ме гледа. Качих се в асансьора, потеглих нагоре. При всеки друг случай бих казал — лудост е. Но сега знаех — това е единствено възможната ми реакция. Най-оправданата… Най-необходимата… Най-справедливата. Щом като бях пропуснал да предвидя случилото се… Щом като бях счел, че е излишно да напомням на Марко да бъде предпазлив, да внимава… „Защо бе, момче? — проплака сърцето ми. — Нали уж си най-опитният и най-разумният?“

На етажа отворих внимателно асансьорната врата и се промъкнах край стената така, че да остана извън евентуалния обстрел… В луксозната врата зееха две пробойни. „Това е — признах си. — Загубихме инстинкта си за самосъхранение, усета към оръжието… Подведе ни пустото чувство за превъзходство.“

Ритнах вратата с всичка сила и моментално се дръпнах. „Стреляй!“ — подсказах на госпожата.

В апартамента цареше тишина. Извадих пистолета си, заредих го. Изцедих от тубичката парченце гъста оръжейна смазка, протегнах ръка, замазах окото на шпионката. Отново ритнах вратата. Никакъв отговор. Никакъв звук. „Дебне ме — помислих си. — Дебне ме, или…“ В краткия миг на размисъл проумях какво се беше случило. Свих се на топка, изсилих се и връхлетях вратата ниско, на равнището на колената си… Толкова неукротим и див, експлозивен беше поривът ми — като на изстреляно гюле, изобщо не почувствах болка… Посветих се на прага на хола. Лежах с пръст на спусъка и се озъртах.

Госпожата седеше отпусната в креслото с гръб към мене и изобщо не се сещаше да се обърне. Беше облечена в ефирната си корекомска рокля, смътно сияеха бижутата й. На пода до нея пистолетът още димеше, макар и невзрачно. Още пулсираше, макар и вяло, кръвта от слепоочието й. На масата пред нея белееше луксозен гланцов лист. „Се ла ви!“ — бе написала върху него с флумастер. Флумастерът лежеше чинно върху ъгъла на листа, запушен, така че да не цапа покривката.

Обърнах се — в рамката на входната врата стояха Савата и младокът. Вдигнах рамене. Тръгнах към тях.

— Извикайте дежурната група — рекох и не можах да позная гласа си.

По стълбите вече се събираше народ. Слизах мълчаливо надолу, опитвах се да прибера пистолета си и все не уцелвах кобура. Изнемогвах… Сякаш я носех на гърба си цялата тази панелна кооперация заедно с хората, накачулили стълбите. Добре, че Савата крачеше до мене.

— Удрял ли си някога жена? — попитах го.

— Не — каза той.

— И аз — въздъхнах. — Но преди малко ми се искаше да го направя.