Петър Искренов
Маратон призори (33)

33

Заранта още на пропуска ми съобщиха, че Чочи настоявал за разговор.

— Да не бърза — рекох. — Тя, тая работа, не става така…

Чувствах се изнурен от мъчителните сънища, сякаш цяла нощ бях пътувал из планината с каруца. Всичките ми мускули и стави се напрягаха болезнено, за да поддържат тялото ми в по-прилична стойка. Позвъних на колегите от съседното управление, поканих ги да дойдат на разпита. След това потърсих по телефона Евдоким.

— Тия, твоите шампионки — рекох, му, — не излязоха съвсем безобидни.

— Защо? — прозя се той. — Убили ли са някого?

— Не, но са ограбили един чужденец.

— А ако ми кажеш, че е арабин, съвсем ще ме изненадаш — прозя се отново той.

— Да — казах. — При това — цяла сюрия араби… За някакви си две години.

— Че к’во друго да ги правят — подхилва се той. — Курвета! Имат си навици…

Приказвахме си леко, без напрежение, сякаш току-що се бяхме събудили и обсъждахме прекрасната утрин, настанила се отвън под прозорците. При това не се и учудвахме — като че ли сме знаели, че утринта ще бъде точно такава. Разговорът ни неусетно бе стигнал доникъде. Всеки момент Евдоким можеше да ми каже „чао“.

— Знаеш ли — рекох, — напоследък все по-често мисля за госпожата.

— Е, и? — вцепени се гласът му.

— И все повече се умислям — въздъхнах.

— Има защо! — прихна неловко той, ала в интонацията му се долавяше размисъл. — Аз отдавна го минах тоя етап. Сега се мъча да я забравя.

„Не ти е лесно — казах си. — Доста ти се е насъбрало…“

— Извинявай, че те събудих — избъбрих. — Но ако се наложи, пак ще ти се обадя.

— Обаждай се — разреши великодушно той. — Макар че не виждам смисъла… За тебе аз съм празен чувал. Взе си каквото ти трябва, останалото няма да ти е интересно.

— Не се знае — помъчих се да го успокоя. — Чао. — И побързах да хвърля слушалката. На вратата ми вече се чукаше, пристигаха колегите от съседното районно управление.

Обсъдихме набързо предстоящия разпит на Чочи. Извиках началника на ареста.

— Как се държа „пациентът“? — попитах го.

— Отначало беше дързък — докладва колегата, — за нула време ни изпоуволни всички, след това взе да вика: „Дайте да се разберем!“, а около полунощ изпадна в истерия…

— Сега?

— От няколко часа е кротнал като агънце. Настоява за разговор… Може би трябва да извикаме лекар.

— Да — рекох. — Не си е взел дозата. Прати доктора да го види и нека го доведат.

Началникът на ареста излезе. Звъннах на Мони и му заръчах да донесе кана кафе. Чувствах се някак на тръни, неуютно — сякаш въздух под налягане бе се промъкнал под кожата ми и сега полекичка я отпорваше от плътта ми. Избягвах да поглеждам към свежите, повъзбудени лица на колегите, самата съпоставка със собствената ми отпадналост бе в състояние да ме хвърли в паника. Трябваше да се навивам, че ми е адски добре, и с навивките си да потискам донякъде просветлелия си от напрежение разум. Очаквах едно телефонно обаждане, една-единствена дума. Струваше ми се — чуя ли я, мигом всичко в мен ще угасне успокоено, ще се отпусне и ще заспи за дълго.

Каничката с кафе ме поразведри донякъде, а при появата на Чочи цялото ми същество настръхна, забравило умората и съмненията, застана нащрек.

— Заповядай, седни! — поканих го като стар познат.

Едва сега той като че ли ме забеляза, дръпна се.

— Вие? Тук… — промърмори.

— Да — рекох. — Учудваш ли се?

— А — сви устни той, побърза да седне. — Но ако знаех…

— Не се тревожи — махнах. — Ако знаеш всичко, едва ли ще си щастлив.

— Прав сте — побърза да се съгласи, — но щях да си спестя гледането на кафе онази вечер…

— И по този начин още куп неприятности — подкрепих го. — Но сега вече няма как, трябва да ни разкажеш — откога работиш с Тина и Зина, как пласираш доларите…

— Чакайте, чакайте — възпротиви се вяло той. — Всичко стана съвсем случайно. Дадоха ми ги, защото се страхуваха да ги държат у тях.

— Значи ти имат доверие?

— Напълно.

— В такъв случай не е хубаво… не е джентълменски да ги накисваш…

— Защо да ги накисвам? — вдигна неубедително рамене. — Ето ти парите, Чочи, задръж ги за няколко дни, после ще ни ги дадеш. И аз — какво…

— Нищо — усмихнах му се вразумяващо, — просто не е така.

— А как?

— Накрая може и да излезе, че ти ме разпитваш, но нейсе — махнах великодушно. — Тина и Зина са умни момичета… Не им се е искало да пласират стоката банкнота по банкнота на разни съмнителни типове — така рисковете нарастват в геометрическа прогресия… И затова са предпочели да ти ги дадат накуп, а ти вече да им търсиш колая…

— Предположения! — изсумтя диво Чочи.

— Много добре знаеш, че не съм те извикал да се будалкаме — поклатих глава. — Доколкото си спомням, ти настояваше за този разговор…

Красавецът присви очи като от болка и мълниеносно изстреля отпадналата им ненавист върху лицето ми.

— Ето показанията на момичетата — бутнах към него няколко изписани листа. — Ако се съмняваш в думите им, ще се наложи да ги доведем тук… Но нали знаеш — очи в очи се припомнят и работи, които човек при писането обикновено забравя.

— Оставете ги тия мръсници! — изскимтя цялата му омраза към жените. — Добре де… — измънка. — Но ще ме пуснете ли?

— Знаеш много добре, Чочи — вдигнах хладнокръвно рамене, — не си съвсем зелен в тия работи — може и тъй, и инак… Ако ни кажеш всичко, и то се потвърди, гарантирам ти две неща: да изчакаш долу няколко дена при най-добри условия, а след това да излезеш. Как ще се оправяш със съда, си е твоя работа.

— Най-напред сам да се наклепам, а после да се оправям? — сви устни замислено той.

— Няма как, Чочи, дотука сме я докарали.

— Добре, хайде четете — махна той към показанията на момичетата, — аз не съм добре със зрението.

Докато четях, той кимаше съсредоточено, сякаш отброяваше „ударите“, описани от Зина и Тина, доларите, които му бяха предавали и пачките с десетолевки, които той им бе подхвърлял в замяна.

— Така е — каза накрая. — Потвърждавам.

И като че ли направи опит да се изправи, считайки разговора ни за приключен.

— Чакай — спрях го. — Трябва да ни кажеш най-важното: на кого си предавал доларите. Излишно е да ме убеждаваш, че си ги купувал за себе си. Нито можеш да ни обясниш къде са сега, нито как си ги изхарчил, нито пък ще ти повярвам, че си бил в състояние сам да ги платиш…

— Взимах на заем.

— От кого? — поклатих укорно глава. — Имена, адреси? От съвсем непознати? И къде са ти доларите? Не, Чочи, не се обърквай повече. Губим и време, и доверие… Няма смисъл.

— Добре — въздъхна той. — Аз също не съм вчерашен. Предавах доларите на един-единствен човек. Но наистина не знам нито името му, нито адреса му, нито телефонния му номер. Мога да ви го опиша само как изглежда…

— И това е нещо — съгласих се. — Опиши го…

— Около петдесет-шейсет годишен, среден на ръст… Бяла, оредяваща над челото коса… Вляво от носа си има бенка, колкото… колкото една стотинка. Говори бавно. Пуши „Кент“… Изобщо баровец.

— Как се свързваш с него?

— Всеки понеделник се срещаме в бара на „София“. Там се и запознахме. Случайно.

— Каква кола кара?

— Нищо повече не знам. А не биваше и да проявявам любопитство.

— Защо?

— Първия път, когато му дадох доларите, се опитах да го проследя… Защото, нали разбирате, той ми плати само част — за около хиляда лева, но нямах никакви гаранции, че ще ми се издължи докрай…

— Как стана това? Запознанството ви и… изобщо сделката?

— Случихме се на една маса. Заговорихме за уискито… Че е скъпо… Той вика: „Да имахме долари“. Тогава аз му казах: „Имам, но са много — за около три хиляди лева“. Той просто бръкна и извади пачката. По това разбрах, че е баровец. Но като се опитах да го проследя, разбрах, че е не само богат, но и опасен… То май всички богати са и опасни.

— Остави обобщенията за друг път — посъветвах го. — По какво разбра, че е опасен?

— Ами нали излязох да го проследя. Както се озъртах насам-натам, изведнъж го виждам току до себе си… Беше се притулил в телефонната кабинка, уж телефонираше на някого. Така ме изгледа, че ми стана студено. Трябваше да се правя на луд — уж съм излязъл да си взема цигарите от палтото. „Цигарите са ви на масата!“ — рече той и още повече ме обърка…

— Да — усмихнах се. — Ти май лесно се объркваш. Затова внимавай какво ще те питам сега и се помъчи да ми отговориш точно. Какво друго освен левове ти даваше като компенсация за услугата?

— Да — съсредоточи се той, — щях да забравя… Медикаменти.

— Какви?

— Е — усмихна се смутено, вдигна рамене, — нужно ли е да обяснявам?

— Да.

— Кодтерпин. Знаете за какво ми трябва, нали?

— Добре — умислих се. — Последен въпрос и свършваме. Кой те изпрати онази вечер да ме заплашваш?

— Не съм ви заплашвал.

— Добре — да ме предупредиш… И все пак — кой?

— Никой, аз сам… Сторихте ми се много самоуверен, искаше ми се да ви подплаша…

— Не ти вярвам…

Той вдигна рамене — ваша работа.

— Слушай внимателно — потърсих погледа му, който старателно бягаше встрани. — В момента аз разследвам убийството на двама души. А ти ме предупреди да зарежа работата, която съм захванал, за да си нямам неприятности, нали?

— Да, но…

— Момент! На масата ни имаше свидетели, спомняш ли си?

— Да — втренчваше се в лицето ми с нарастваща тревога.

— Тези и други свидетели могат да потвърдят, че ти никога не правиш нищо случайно. Даже носната си кърпа не вадиш случайно.

— Ееее — вдигна глезено рамене.

— Слушай по-нататък. Логично е да се предположи, сторил си го по собствена инициатива или за да услужиш на някого… Така че — или ти имаш интерес аз да се откажа от разследването на убийствата, или някой друг…

— Глупости! — изпухтя той, капчици пот замрежиха челото му. — Аз и убийство — чувате ли се?

— Чувам се и те питам — кой?

— Е, кой — закима като парализиран. — Той… Този, който ви описах.

— Помисли си — поклатих глава. — Ще те пуснем, ако това, което казваш, се потвърди…

— Какво… — опита се да изкрещи, ала гласът му се сгърчи и след миг цялото му същество хленчеше — разиграните рамене, пропукващите стави на пръстите, сбръчканото от напрежението лице. — Какво толкова трябва да се потвърждава. Аз не ви познавах… Като ви видях с ония мръсници — Тина и Зина, си казах — селянин, дошъл да се изфука с парите си… Е, не ми бяхте симпатичен, истина е, но не знаех, че работите тук, че разследвате някакви убийства… нищо не знаех, само това… мислех си — селянин… И тогава босът ми нареди: „Разкарай го!“. Не ми обясни защо… Помислих, че ревнува или пък чисто и просто се страхува да не ни задигнете птичките…

— Кои птички? — полюбопитствах.

— Тия… дето ни снасяха златни яйца. Тина и Зина. Забелязахме, че са доста благосклонни към вас. А когато една жена е благосклонна към някого, тя е готова на всичко, дори да измени на старите приятели. Затова се ядосах. Как така идва някой си и ги отмъкна. И ви гледах на кафе. Стар номер… Винаги има ефект. Уж хората не вярват, не вярват, но се разколебават… А на нас точно това ни беше нужно на първо време — да се разколебаете, после ние лесно щяхме да се справим с Тина и Зина…

— Ти… познаваш ли мъжа, който беше с нас?

— Да. Червив е с пари. Неговият девиз е: „Пари и мръсници“. Така че той не застрашаваше интересите ни. Най-многото, което можеше да поиска тази нощ от дамите, беше някоя гола оргия с порнофилм…

— Значи той не се заиграва с валута?

— Няма акъл за тая работа.

— Добре, Чочи — въздъхнах. — Дано всичко, което ни каза, излезе истина…