Петър Искренов
Маратон призори (38)

38

Теодосий Маритов остави москвича пред дома си и закара Фани с вартбурга до входа на японския хотел. По пътя не размениха нито дума. Едва когато й помагаше да слезе, той промърмори:

— Ще чакам да се обадиш.

— Както винаги ли? — усмихна му се тя, за да прикрие гримасата си, докато стъпяше на изкълчения крак.

— Да — кимна той, — привечер.

Вече знаехме какво означава тази думичка според техния чудесно изработен код — Фани трябваше да му позвъни от външен телефон.

— И по-далече — настави той. — Успех!

— Чао! — махна му тя, закуцука достолепно към вратата.

Портиерът се поклони в отговор на ослепителната й усмивка. Изправена, събрала всичките си разпилени, позабравени или просто пренебрегвани досега достойнства, окичена, с тях като с медали, унесена в тихото им, доловимо само от нея звънкане, тя се възземаше величаво по стълбите и дори лекото й куцукане не нарушаваше, а подсилваше усещането за ненакърнимо самочувствие, за способност да се издига винаги над дребнавото, над незаслужаващото внимание — какво пък е в края на краищата една болка, една пареща окова около глезена? — нищо, разбира се, всеки носи някаква окова в себе си, важното е да не се съобразява с нея, да намира начин да я прикрива… Царственият й вид просто принуждаваше хората, които я срещаха, да я поздравяват, макар и само с кимване, но стреснато, сепнато, така, сякаш я познаваха отдавна и отведнъж се сещаха колко важно е, преди всичко за самите тях, да я поздравят, да й засвидетелстват почитта си.

А госпожата продължаваше да крачи уверено из полуздрачните фоайета, като че ли много пъти вече бе минавала оттук и всичко й бе познато, нито за минута не се поколеба, не се озърна — тя знаете къде отива и при кого, с всяка стъпка се изпъчваше, неистова светлина озаряваше отвътре лицето, очите й… Като стигна до терасата на ресторанта, погледът й не пробяга по масите, за да открие хората, които я чакаха, зениците й бяха впити право в тях и макар походката и цялото й същество да запазиха достолепието си, тя като че ли се втурна. Ако до този момент в поведението й се долавяше самоувереност и решителност, сега всяко движение, всяка тръпка на тялото й издъхваше почти истерична необузданост — бе стигнала дотук и вече нищо не можеше да я спре.

В тези безкрайни секунди изпитах чувството, че Фани отдавна е била привързана с обтегната до скъсване пружина за онази маса, някаква спирачка я е задържала, а сега спирачката падна, пружината изсъска и тя светкавично, като дръпната от страхотна сила, се озова там…

— Е, добре дошли — усмихна се на гостите. — Радвам се да ви видя.

Червенокосата Мари Лудвиг скочи, огромният и бюст я повлече и сякаш за да запази равновесие, тя прегърна приятелката си, разцелуваха се. И докато госпожата се извиняваше, че не е могла да ги посрещне на летището, позовавайки се на изкълчения си глезен, докато си разменяха обичайните женски комплименти, Курт Енгелман сякаш се вкамени. Не, не стисна устни, не впи пръсти в ръба на масата, просто замръзна — нервите, волята, опитът се съсредоточиха в погледа му, който бавно, може би за да не стъписа Фани, се усука като свредло в лицето й, мъчеше се да го разкъса и да го всмуче, за да го възстанови в себе си по някакъв свой си, неразгадаем начин.

Но щом Мари кимна към него, представяйки го — „Моят шеф, Курт Енгелман“, погледът му мигновено излиня, сякаш прегоря, сипна се на прах, върху физиономията му се мярна сянка на разочаровано отчуждение — бе потърсил нещо в жената, но не го бе намерил и всичко друго вече бе без значение…

Фани и приятелката й се разположиха удобно на столовете, поръчаха си кафе, цитронада и макар да се поглеждаха едва ли не любовно — доживяхме да се срещнем! — личеше, че на масата засяда мъчителна пауза… Не се осмеляваха да започнат разговор, като че ли се изчакваха, заслушани в мислите си…

— Вярвам, знаете защо настоях за тази среща? — подхвана предпазливо Енгелман, обръщайки се към Фани.

— Да — насърчи го с усмивка тя. — Мари ми каза…

— Радвам се — отбеляза сухо той, като че ли бъбривостта на секретарката му бе го засегнала. — Мари е очарована от вас… от способностите ви на домакиня, от медицинските ви познания, от вашата деловитост… Това са незаменими качества за една жена, която трябва да се грижи за мъжа си… Особено когато този мъж е на моята възраст и здравето му е разклатено…

— Това… — приведе се Фани към него. — Това означава ли, че ми правите предложение?

— Точно това означава — изстиналият му поглед я принуди да замълчи, Фани закима сконфузено като отличничка, допуснала неволна грешка. — Сама разбирате — продължи австриецът, — че на моята възраст един брак не означава любов, а преди всичко — поемане на взаимни ангажименти, прилича по-скоро на сделка, изгодна и за двете страни. Всичко това ще трябва да се оформи в договор…

— Прекрасно! — насърчи го Фани. — Можем още сега…

— Не, не можем — присви очи Енгелман. — Един договор се обсъжда само когато и двете страни са в състояние да го подпишат. Тук това не може да стане.

— Да — настоя Фани, — но поне условията…

— Добре — примижа той. — Известна ли ви е моята състоятелност?

— Да — усмихна се Фани.

От минута на минута, въпреки надменната строгост на австриеца, тя се оживяваше, като че ли пристъпваше към игра, чиито нравила и завършек й бяха известни, но трябваше да я изиграе, за да не разочарова партньорите си.

— А как стоят нещата с вашата зестра? — едва ли не й се скара Енгелман.

— Всичко, което имам, е ваше — кимна Фани.

Думите й като че ли втрещиха австриеца и спътницата му, физиономиите им изстинаха.

— Това не е отговорът, който очаквам — опита се да я вразуми Енгелман.

— Зестрата ми надминава очакванията ви — рече сухо Фани и в нея като че ли всичко застана нащрек. Бе настръхнала от предизвикателството на бъдещия си жених.

— Апартаментът? — Той се отпусна успокоен.

— Обявила съм го за продажба. И колата също…

— За колата съм съгласен — отбеляза той. — Но за апартамента…

— Ще направя така, както пожелаете… — въздъхна тя.

— Сама разбирате, че ще ми се налага да идвам в България — поясни Енгелман. — Понякога ще идваме заедно… Ще бъде добре, ако разполагаме с някаква собственост тук… за да се приютяваме и изобщо…

Гледаше я, неподвижно втренчен в очите й, сякаш я хипнотизираше.

— Да, да — побърза да се съгласи Фани. — Още повече че ако го продам, ще трябва да деля парите със заварения ми син.

— Радвам се, че се съгласихте…

— Той… — погледна го откровено Фани, веждите й отскочиха така, сякаш намекваше за бога. — Може да бъде спокоен, нали?

Бавният й глас го подканяше да размисли, преди да отговори.

— Да, срещу известен залог — отговори Енгелман. Сега вече те като че ли разговаряха с погледи, думите им само прикриваха истинския разговор. — Но не бива да се надява на кой знае какво…

— Настоява за гаранции в началото — пророни Фани.

— Ще ги получи, където трябва — кимна Енгелман, избърса старателно ръцете си в салфетката и като че ли загъна погледа си в нея. — Радвам се, че се разбрахме — опита се да се усмихне.

Чертите на лицето му се натрошиха като юфка, очите му зееха празни.

— Излишно е да ви убеждавам — усмихна се назидателно Фани, — аз се радвам повече.

Същия ден Стефания Каменова и Курт Енгелман подадоха необходимите документи за встъпване в граждански брак и се разделиха. Изглеждаха безкрайно уморени.

А аз си помислих щом така изведнъж подадоха документите си, сигурно работата отдавна е била подготвена. Затова и Фани бързаше да продаде апартамента… А Мирон я жалеше — нямало къде да живее.

Госпожата побърза да се обади по телефона на Теодосий Маритов. Разговорът им беше пределно кратък.

— Как си? — попита той.

— Всичко е окей — въздъхна тя. — Кураж!

— Гаранции?

— На място. Съгласно уговорката.

— В противен случай?

— Обръщаш им гръб и си тръгваш.

— Имам малко багаж, ще можеш ли…

— Да — прекъсна го тя.

— Мини, когато ти е удобно, да го вземеш.

— Окей. Успех!