Петър Искренов
Маратон призори (27)

27

Двете момичета, които Евдоким бе довел, изглеждаха изтънчени като манекенки. Стиснаха хладно ръката ми, промърмориха имената си и побързаха да ми обърнат гръб. По стълбите към бара вече се беше струпала тълпа, портиерът едва насмогваше да сложи ред. Усещайки голямото надпрепускване, момичетата потропваха нетърпеливо с крака като млади кончета.

— Масата ни е запазена — усмихнах им се.

Те кимнаха мълчаливо — бяха приели думите ми за сведение, с нищо не издадоха, че са се зарадвали или успокоили, напротив — поведението им ставаше все по-тежкарско. Същински дами… Евдоким усърдно ме ръгаше в ребрата. Дискретно успях да се наведа към него, той прошушна в ухото ми:

— Не се изхвърляй. Играта ще водя аз.

Дали пък наистина мислеше, че идвам тук, да, си гледам кефа.

Като слязохме в бара и си поръчахме уиски, навярно от страх да не объркам нещо, той побърза да вдигне наздравица:

— За нашия нов приятел Иван Иванов! — и кимна към мене. — Горещо ви го препоръчвам, но не ви пожелавам никога да опирате служебно до него…

Изгледах го втрещен, докато надигах чашата си. Не очаквах такава подлост. Оставаше да им каже в кое районно управление си получавам заплатата. Момичетата накривиха лениво изящните си главици, като току-що пробудени пепелянки.

— Ами… — отрони едната. — Да не би…

— Лекар гинеколог — прекъсна я Евдоким. — В Института към Медицинска академия… Но не разчитайте на услуги. Той не е по абортите. Прекалено грубо е за него.

Въздъхнах в себе си и кимнах, потвърждавайки думите му. Биваше си го този Евдоким — попари те, а след това леден душ!…

— С какво се занимава? — не се сдържа по-разговорливото момиче.

— Най-общо казано — с проблемите на раждаемостта, Зина — тръсна Евдоким. — Искаш — забременяваш, не искаш — твоя си работа.

— При това — подкрепих го — целта е да се планира раждаемостта във всяко едно отношение: ден и месец, пол на новороденото, цвета на очите и на косата му…

— Нима е възможно! — възкликна момичето, което досега не бе отронило нито дума.

— Напълно възможно е, Тина — погледна я убеждаващо Евдоким и отново кимна към мене: — Познавам си човека. Ще успее.

— Е, как? — вдигна рамене Зина.

Беше наистина красива, да я вземат дяволите. За разлика от приятелката си, която с чипото си носле и огромните си начервени устни внушаваше порочност, Тина имаше вид на пансионерка, едва престрашила се да излезе, в компанията на двама непознати, след като е изслушала напътствията на майка си да се държи прилично и да внимава с мъжете. „Ако са ти по-слаби ангелите — помислих си, — като нищо може да си въобразиш, че е най-непорочната девица на този свят и да хлътнеш подире и… А оттук до калиите и Менделсон е една крачка…“

— Как? — настоя тя, едва не ме дръпна за ръкава.

— Доста е сложно — рекох. — Всичко е на клетъчно равнище. Наследственост, гени, мутационни вериги… Изчисления. Данните се залагат в компютър…

Очите на Евдоким светнаха възхитено — радваше се, че така бързо импровизирам. „Пада си по играта — помислих си и съзерцавайки белите му коси, се запитах: На колко ли години е все пак? Каквато и цифра да кажеш от четиридесет до шейсет — няма да сбъркаш…“

— А възможни ли са грешки? — изчурулика Тина, привеждайки се към мен. — Искам да кажа — в изчисленията…

— По принцип, да — рекох. — Затова и все още не пристъпваме към реализация…

И изтръпнах — ако са малко по-опитни, по последната думичка веднага биха отгатнали професията ми. Светлината в бара помръкваше — настъпваше време за програмата. Евдоким поръча по още едно уиски. Тина използва паузата, за да ме сграбчи за ръкава.

— Нищо — каза тя. — Търпелива съм — ще изчакам. Но обещайте — ще ме включите в списъка, когато му дойде времето…

— Я не сваляй доктора — прекъсна я Зина, ядосана, че я бяха изпреварили.

— Тишина! — предупреди я Евдоким. — Искам да гледам.

„Бре! — помислих си. — Тия напират да си поръчат бебе така, както си поръчват диван.“

Върху осветения подиум в лудешко темпо се сменяха фокусници, треторазредни певци, балетисти, дрипави изпълнители на цигански танци… Давах си вид, че ми е безкрайно интересно, ръкоплясках. Приведен, отпуснал ръце под масата, Евдоким имаше необичайно съсредоточен вид на човек, погълнат от програмата. Всъщност месеше настървено бедрото на Зина, която гледаше неподвижно към подиума, огънчето на цигарата прегаряше пръстите й, навярно отдавна бе очаквала това удоволствие и ето сега — получаваше си го. По едно време усетих коляното на Тина да се отпуска доверчиво върху моето и сякаш, за да не се губя в догадки дали това не е случайно, момичето се облегна на рамото ми, втренчено към акробатите, ми прошепна свойски: „Нали може?“ — а аз усетих колко тежко, кокалесто и неудобно е уж ефирното й тяло.

Когато програмата свърши и всички бяха улисани в ръкоплясканията си, тя не промени позата си, сякаш за да дразни Зина, която се правеше, че не ни забелязва.

— Хайде, момчета! — усмихна се прелестно. — Да танцуваме.

— Я се махай! — отряза я с привичната си недружелюбност Евдоким. — Да не съм ти баядерка…

— В такъв случай… ние отиваме да се поразкършим — заяви решително Зина и се изправи, поглеждайки въпросително към приятелката си.

Тина реши, да не я дразни повече, стана, прошепвайки ми: „Нямаш нищо против, нали?“ — и тръгна към дансинга.

— Какви са тия? — попитах направо Евдоким. — По какво са шампионки?

— По бързо събличане — излая той и се засмя гръмогласно, доволен от шегата си.

— Не си ли въобразяваш?

— Като идем после у дома, ще видиш.

— Да не са се явявали на състезание, та…

— Хич не им и трябва. Пълен автомат са — натискаш копчето — и дрехите им падат сами… Да се шашнеш.

— Да бе — казах, — откъде ги намираш? Да не са от тия… твоите надомнички…

— Надомнички са — подсмихна се той. — В известен смисъл.

— Слушай — стрелнах го, — мога ли да те попитам нещо за Фани?

— Питай — махна великодушно той. — Мислех, че си ме поканил да си гледаме кефа.

Адски му личеше, че се прави на ритнат — от първия миг на срещата ни той очакваше подобен въпрос.

— Точно затова те поканих — въздъхнах, — но тази жена не ми дава мира. Сънувам я. И знаеш ли…

Евдоким беше съсредоточил вниманието си върху купичката за лед — хлъзгавите кубчета бягаха пъргаво от лъжичката…

— Направо с ръка — посъветвах го.

— Наистина — съгласи се, — защо да се префърцунвам…

Сграбчи две кубчета, пусна ги в уискито си, разклати чашата.

— Щеше нещо да питаш — подсети ме. — Какво трябва да знам?

— Страшно пие тази жена — изтърсих глуповато, — но не се напива.

Погледът му убягна встрани, той се замисли. Усещаше, че съм се добрал до нещо съществено от житието на Фани. Мъчеше се да отгатне какво е.

— Има си номер — каза. — Затваря се в тоалетната, пръстите в гърлото… Бутилка газирана вода и е кукуряк. Може да започне отначало…

Усмихнах се в себе си — щом й знаеш номерата, драги, не ще да си стоял толкова далече от нея. Той, изглежда, долови мисълта ми, размърда се неспокойно на стола и поясни:

— На няколко пъти, като ни заварваше да се черпим с Иван, ни е правила този цирк. Какво сте се заналивали, вика, да не мислите, че аз не мога. Събираше ни очите…

— Опасна е — накривих глава. — И лъже за трима…

— Казвах ти — примижа Евдоким. — Ще ни купи и ще ни продаде, без да усетим. Никога не можеш да разбереш какво е намислила.

— Знаеш ли — подхвърлих нехайно, — онази нощ, когато е починал съпругът й, тя изобщо не е пътувала с влака.

Евдоким замря. Ледът прозвънваше издайнически в чашата му — десницата му трепереше.

— Виж какво ще ти кажа — сети се най-сетне да остави чашата си на масата, — за да приключим с този въпрос веднъж завинаги. Аз нищо не знам. Но тази смърт беше така образцово подредена, че всичко около нея е съмнително… И заминаването на Фани, и алибито й, и тая пуста врата, която уж трябваше да бъде заключена… Просто се чудя защо вашите хора не се задълбочиха навремето. Сега е късно…

— Добре — замислих се. — А да ми кажеш нещо повече за мъжа с белия вартбург?

— Идва няколко пъти, когато се налагаше да караме Иван в, болницата…

— Кой е, що е?

— Само съм го виждал — вдигна рамене Евдоким. — Не сме се запознавали. Още нещо?

— Край! — оповестих усмихнат и вдигнах чашата си. — Наздраве!

— Най-после и ти да кажеш една свястна приказка — промърмори Евдоким, загледа се мрачно към дансинга. — Тия кучки се забравиха там… Как не им омръзна да се натискат.

— Млади са — рекох, — затова.

— Ето ги, идват най-после — въздъхна уморено той. — И си водят компания…

Присвих очи, на фона на подскачащата гмеж различих двете момичета — смееха се и крачеха към нас, а около тях се усукваше някакъв франт — висок, къдрокос, с обица и гривна… Ризата му беше разкопчана почти до пъпа, а белият панталон направо пращеше опнат върху бедрата му.

— Какъв е тоя? — попитах Евдоким.

— Задник — процеди той.

Вдигнах рамене: „Що за изрази, моля ви се?“

— Задник — повтори той, сякаш се наслаждаваше на думата. — Психопат, наркоман и вероятно педераст.

— Ега ти — рекох. — И какво ще го правим?

— Ще го изритаме.

— Става за ритане — отбелязах.

— Сигурно няма да се наложи — успокои ме Евдоким. — Само като му скръцна със зъби, и ще издими.

Между другото момичетата вече бяха на няколко крачки от масата ни. Тина изкрещя:

— Водим ви Чочи. Ще ни гледа на кафе.

— Няма да стане — изръмжа Евдоким. — Кафето ще си го пием вкъщи.

— Я не се занасяй — нацупи се Зина. — Тъкмо човекът ни е подръка… Поръчвай по-скоро.

Красавецът, изглежда, не усети плътните вълни неприязън, които бълваше Евдоким, разкланя се на всички страни: „Приятно ми е!“ — като естрадна звезда, която приема овации.

— Масата ни е за четирима — подхвърлих тактично. — Сервитьорът сигурно ще се разсърди, ако…

Чочи не ме изчака да се доизкажа, грабна един стол отнякъде, тръсна го до мен и се разположи.

— Тука всичко е мое — заяви пренебрежително. — И сервитьорът, и барманът… Платил съм си ги. Какво пиете, момчета? Уиски?

Настъпих Евдоким под масата, защото усещах — готов е да скочи и наистина да изрита навлека. Намигнах му: „Задръж топката!“ — повиках келнера и поръчах пет кафета. Евдоким изсумтя презрително — ега ти пораженеца, извърна се да не ни гледа. „Е, да де — усмихнах се, — само ми е до скандали сега.“

Момичетата бъбреха, смееха се, имах чувството, че пощипваха Чочи — той просто лягаше върху масата в пристъп на необуздан кикот. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху Евдоким — трябваше да предотвратя на всяка депа избухването му.

Най-после донесоха кафето, засърбахме го в надпревара. Тина ме дръпна зад гърба на красавеца, свойски ми прошепна:

— Страшен е. Всичко познава — ще видиш.

Захлупихме чашките и зачакахме благоволението на Чочи. Той вдигна най-напред чашата на Зина, завъртя я пред очите си.

— Пълен мрак, мила — отхвърли я, грабна чашката на Тина.

— Как мрак? Какъв мрак? — запротестира приятелката й.

— Кален — отсече Чочи. — Мръсен мрак. Като миналото ти. Не ме карай да говоря повече, не е за пред хора…

— Тъпанар! — процеди Зина. — Щото ти пък си много стока, нали?

— Не ми пречи — махна той, вгледан в чашката на Тина. — При теб положението е малко по-светло — усмихна й се. — На всичкото лошо — нещо хубаво. Едно просветление, което те възвисява. Изход някакъв…

— Точно така! — плесна тя. — Едно русо бебе със сини очи…

— Бебе? — сви иронично устни красавецът. — Дотам ли я докарахме…

— Крайно време беше — намигна ми момичето.

— Е, щом е така — Чочи скръсти ръце. — Щом те задоволява.

— И още как — тя съучастнически стисна ръката ми.

Може би възнамеряваше още тази вечер да ми поръча бебето си. Чочи грабна моята чаша — „Може ли?“ — вдигнах рамене в отговор.

— Знаете ли — промълви умислено, — при вас се очертава нещо много интересно. Захванали сте една голяма работа… Трудна… Много ще ви умори. Направо ще ви съсипе…

— Глупости! — засмяха се момичетата.

— И ще ви донесе много неприятности — изгледа ме Чочи. Тъмнозеленикавите му очи имаха типично наркоманския съсредоточено отнесен израз. — Същевременно ето тук… се очертава и някакво разрешение на проблема ви. Една жена. Млада, красива, освободена от всякакви условности… Тя е в състояние да ви изтръгне от служебната ви летаргия… да ви очовечи, да ви покаже, че светът е голям и хубав… — той отблъсна чашата така, сякаш го беше опарила, и добави мрачно: — Така че… зарежете тази работа… Няма да ви удовлетвори, ще ви донесе само мъки и страдания… Наистина оставете я! — стисна ръката ми.

— Безкрайно съм ви признателен за съвета! — усмихнах се, изтръпнал от докосването на запотената му длан.

— Послушайте ме — отново се втренчи в очите ми, — един ден ще ми благодарите. А ако сте на кеф, може и да почерпите.

— А сега се махай! — прекъсна го Евдоким. — Хайде… да ти видя задника!

— О, дарлинг! — усмихна му се очарователно Чочи, стана и се заотдалечава, кълчейки ханша си. — Не знаех, че си по тази част.

Момичетата се засмяха. Чочи се извърна, изгледа ме предупреждаващо и вдигна ръка:

— А с вас нали се разбрахме?

— Бъдете спокоен — махнах му и побързах да отвърна погледа си от примазнената му захаросана физиономия. Уискито се бунтуваше в стомаха ми.

— За тая работа — процеди Евдоким, измервайки ожесточено примрелите момичета — ще си платите.

— При това по най-високата тарифа! — опита се да го умилостиви Зина. — Не злобей… Нали сега отиваме у вас.

— Ще видите… — поклати глава той.

Повиках келнера, платих. Евдоким ме наблюдаваше насмешливо. Погледнах го: „Беше, каквото беше!“ — усмихнах се.

— Ще трябва да ви изоставя.

— Глупости! — отсече той. — Девойките знаеш ли каква програма са ни подготвили? Нали помниш онази песничка: „Холът е от вас, музиката е от нас…“

— Няма как! — вдигнах рамене. — Точно сега в института правим едни интересни опити. Трябва да се отбия, да отчета резултатите… Вие идете, след час и половина ще дойда.

Евдоким ме изгледа тъжно, поклати глава:

— Знаех си, че не ставаш за компания — каза.

Веднага щом се прибрах у дома, телефонирах на жена ми в Лондон. Приказката ни бе сънлива и мудна. Отново трябваше да изслушам оплаквания — омръзнало им вече там, искало им се да се приберат, — отново трябваше да ги увещавам, че колкото по-дълго са под наблюдението на лекарите, толкова е по-добре за тях. „Лесно ти е на тебе“ — рече жена ми. „Е, да — побързах да се съглася. — Винаги ми е било лесно.“

Разговорът ни угасна някак от само себе си.

Лежах в леглото, припомнях си историята, която бе ми разказал днес главният лекар на реанимацията. Как ли се е надявал онзи старец, когато е потеглял към операционната, подмамен от обещанията на Фани? С каква вяра я е гледал в очите до последния си издъх? Та нали все пак тя му е обещавала нещо, давала му е надежда, а инак… инак би трябвало всеки миг да тръпне от страх пред смъртта.

Спомних си тревогата, с която очаквах преди два месеца края на трансплантацията в Хамерсмит хоспитал. Знаех от кой асансьор ще изнесат на носилка сини ми и от кой — жена ми, вече лишена от единия си бъбрек. Шетах налудничаво между двата асансьора, шетах изтръпнал, без мисъл, почти машинално — като вълк в клетката си, напразно ме увещаваха: „Не си губете времето, елате довечера, ще ви съобщим резултата!“ — аз трябваше да бъда тук, да ги изчакам и да ги зърна. Дланите ми се потяха ужасно, през половин час излизах на терасата да пуша. Засланях огънчето на цигарата си от вятъра и гледах как неколцина майстори зидат ново крило на болницата. Отмерената увереност, с която поставяха тухла връз тухла, ме изпълваше с неопределимо, ведро, екзалтирано чувство. Един от майсторите ми се усмихна: Как си? Благодаря, добре съм — отговорих. Откъде си? — запита ме англичанинът. Казах му. О, България! — извика той. — Знам ви… Цесека… Как да не ви знам.

Разсмях се и влязох в болницата. Точно в този момент вратите на асансьора се отвориха. Група лекари и сестри изтласкаха на носилка сина ми, целият оплетен в тръбички. Хукнах след тях, от краткия си порив се задъхах. Знаех, че не бива да влизам в отделението, че не бива да преча, ала нещо по-силно от мен, някакъв непреодолим вакуум ме всмукваше. Гледах унесеното лице на сина си, някъде отдалече екнаха обясненията на лекарите, които трябваше да ме успокоят — всичко било „вери гуд“, всичко било „вери файн“, бъбрекът работел отлично, аз кимах глуповато — тенк ю, тенк ю — и се опитах да се усмихна.

Синът ми неочаквано отвори очи, погледите ни се срещнаха като през запотено стъкло, той се изви лекичко, погледна найлоновата торбичка — в нея вече се стичаше урина, чудото бе станало — лицето му просветля, като че ли се разсъмна, отпусна се и отново заспа. Една от сестрите го погали: вери гуд бой! — а на мен отведнъж ми прималя, приседнах и замижах, и стиснах зъби. Отведнъж бях се почувствал смачкан и никакъв. Месец преди това хирургът на Хамерсмит бе ни отговорил с кратичко писмо: „Съжалявам за заболяването на Вашия син… Мисля, че мога да му помогна.“ И ние в един миг, забравили всякакво благоразумие, всичките си страхове, инстинктите си за самосъхранение, хукнахме насам, за да поставим в ръцете на този човек парите, живота си, всичко… Стискайки зъби в онзи миг, аз разбрах колко жалко, колко сиромашко е това доверие на отчаянието, това доверие на безнадеждността…

И сега, докато се въртях в леглото, търсейки напразно диплата на съня, си мислех: „Нима със същото доверие не бе заминал на онзи свят старецът, когото Фани бе убедила да се оперира? Нима същата доверчивост не е изпитвал към нея първият й съпруг, ватманът, който вече не е вярвал на никого за нищо? А Игнат?“