Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майк Хамър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
My gun is quick, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му],
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2013)
Разпознаване и корекция
Светослав Иванов (2015)

Издание:

Мики Спилейн. Бърз е моят револвер

Американска. Първо издание

Редактор: Елиана Владимирова

Коректор: Пламен Градинаров

Набор: Цветелина Божидарска

Компютърен дизайн: Чавдар Витов

Художник на корицата: EURASIA А. Р.

Художествен редактор: Денис Градинаров

Технически редактор: Чавдар Витов

Издателство Евразия, София, 1993

 

© by E. P. DUTTON & CO., INC.

This book is a Signet edition

Thirty-fifth Printing, September 1957

MY GUN IS QUICK

 

PRINTING HISTORY

First Published June 1950

Published by arrangement with Trartsworld Publishers, Ltd, London

Превод EURASIA А. Р.

Гарнитура Times

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 16

Печат EAD

Цена 24.95 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава VIII

През нощта не можах да заспя и извадих съдържанието на чантата на масата пред себе си. Пушех цигара след цигара, като се опитвах да проумея какъв смисъл може да има всичко това. Детски дрехи, няколко снимки, кална чанта… Всички на Рижата.

В хладилника имаше бира и аз отпивах бавно от нея, докато мислех и прехвърлях през ума си всички факти.

Слънчевите лъчи се прокрадваха през спуснатите завеси и аз си спомних, че бях обещал на мистър Бърин да му се обадя. Той сам вдигна слушалката и този път моят глас звучеше сънено.

— Отново е Майк.

— Добро утро. Рано сте станали.

— Още не съм лягал.

— На стари години ще ви се наложи да се разплащате за липсата на самодисциплина, млади момко.

— Може би — отвърнах с равен глас аз, — но днес ще плащате вие. Попълних чек за петстотин долара.

— Отлично, Майк. Веднага ще се погрижа за това. Научихте ли нещо от вашия… източник?

— Нещата само се объркаха. Но аз ще разбера. Кълна се!

— В такъв случай се надявам, че от парите е имало полза. Само че, моля ви, внимавайте, защото не искам пак да се забъркате в някоя история.

— Това е нещо обичайно за професията ми, мистър Бърин. Сега ми се струва, че вече налучках някаква следа.

— Прекрасно. Заинтригувахте ме. Тайна ли е?

— Не. Открих чанта, претъпкана с детски дрешки. И няколко снимки.

— Детски дрехи?

— Били са на Рижата… или на детето й.

Той се замисли и после си призна, че това е истински ребус.

— Сега вървете да спите. Обадете се, ако се наложи.

Очите ми горяха, изпитата бира ми пречеше да мисля. Дръпнах за последен път от цигарата и хвърлих фаса, после рухнах на дивана и потънах в дълбок сън. Прекрасен непробуден сън, който ме изолираше от всички безобразия на битието и оставяше само една неясна мечта…

 

 

Камбана. Тя звънеше, звънеше, а аз се мъчех да се скрия от този звън като от досадна муха, но не успях. Накрая се събудих. До главата ми телефонът се тресеше и аз едва сподавих желанието си да го грабна, за да го запратя в стената.

Беше Велда.

— Майк… ти ли си? Майк, отговори!

— Аз съм, скъпа, аз. Какво искаш?

В гласа й долових облекчение.

— Къде беше, по дяволите! Търсих те по всички кръчми из града.

— Тук бях.

— Звънях четири пъти.

— Спях.

— А, пак си се мотал цяла нощ… Коя беше този път?

— Зелени очи, сини коси, пурпурна кожа. Защо ми досаждаш? Кой от нас е началникът?

— Рано тази сутрин се обади Пат. Научил е нещо във връзка с Фини Ласт. Обади му се.

— Да беше казала веднага!

Затворих, набрах номера на полицията и дежурният ми обясни, че капитан Чембърс е на работа, но в момента го няма, бил излязъл по служба.

Беше единайсет и петнайсет. Половината ден беше минал. Събрах детските дрешки в чантата, сложих снимките в страничния джоб, после отидох в банята и застанах под душа.

Телефонът отново зазвъня и трябваше да шляпам мокър по пода.

Пат се засмя.

— Как прекарваш времето си, приятел?

— Ако знаеше, щеше да поискаш да си сменим местата. Велда каза, че знаеш нещо ново по въпроса за Фини.

Той веднага премина към същността.

— Тази сутрин получих съобщение от Крайбрежието. Изглежда, Фини Ласт е заподозрян в убийство. Но работата е там, че този, който би могъл да го разпознае, е мъртъв. Налице е само словесен портрет.

— Това вече е нещо. Не е трудно да го опише човек. Зализан. Какво смяташ да правиш?

— Направих запитване. Ако описанието съвпадне… Имам копие от негова снимка. Направих го от разрешителното за оръжие. Вече го изпратих.

— Значи, когато се наложи, можем да го задържим като заподозрян… Ако го намерим.

— Това е всичко. Просто исках да знаеш. Сега съм зает. Смъртен случай. Трябва да напиша рапорт.

— Някой от нашите познати ли?

— Една бардама от Зироу Зироу Клъб.

Ръката ми стисна слушалката.

— Как изглежда тя, Пат?

— Блондинка на около трийсет години. Патологът мисли, че е самоубийство. Намерено е писмо.

Не ми трябваше да питам как се казва. В Зироу Зироу може би имаше цяла дузина блондинки, но аз не се съмнявах за коя става дума.

— Самоубийство ли е, Пат?

Явно тонът ми не му хареса.

— Безусловно.

— И се казва Ан Майнър!

— Да… Ти… откъде…

— Тялото в моргата ли е?

— Да.

— Чакай ме там след двайсет минути, чу ли?

Пристигнах след четирийсет и пет. Пат крачеше нетърпеливо отвън. Когато видя физиономията ми, поклати глава.

— Сякаш само преди миг си излязъл оттук — каза той. — Понякога умрелите изглеждат по-добре от теб.

Влязохме. Пат дръпна покривалото.

— Познаваш ли я?

Кимнах.

— Във връзка с делото Санфорд?

Пак кимнах.

— По дяволите, Майк! Патологът е напълно сигурен, че става въпрос за самоубийство.

Взех крайчето на покривалото от ръцете му и покрих лицето на Ан.

— Убита е, Пат.

— Добре, приятелю, хайде да отидем някъде и да поговорим.

— Не съм гладен.

Спомних си изминалата нощ. Усмихнатата светлокоса искаше да се убеди, че тялото й все още можеше да привлича вниманието на мъжете. Но бе привлякла не само моето внимание…

Пат ме дръпна за ръкава.

— Аз пък съм гладен и моргата не е в състояние да намали апетита ми. Искам да зная по какъв начин явното самоубийство ще се превърне в убийство.

Наблизо имаше специализирано заведение за италианска кухня. Пат поръча спагети и бутилка червено вино.

— Както знаеш, името й е Ан Майнър. Работела е като бардама в клуба на Мърей Кендид. Преди това е била танцьорка в разни барове, а още по-рано — стриптийзьорка. По думите на колегите й в последно време не била много на себе си. В прощалното й писмо пише, че не е успяла да намери своето място в живота и е уморена от всичко това. Сравнихме почерка й с други документи.

— Фалшифициран е!

— Не, Майк. Експертите го потвърдиха.

— Все пак трябва да се провери!

Пат наведе очи, когато видя израза на лицето ми.

— Ще го направя.

Той премести чинията със спагетите, гребна с вилицата и задъвка старателно.

— Според нас всичко е станало по следния начин: призори е отишла на моста при Ривърсайд Драйв, свалила е шапката си, обувките, сакото… оставила ги е на земята, а върху тях е поставила чантичката си и е скочила. Явно не е умеела да плува, а и роклята се е закачила за нещо под водата. Към осем и половина на брега дошли деца да ловят риба и първо намерили вещите, а после и нея самата. Едно от децата повикало полиция.

— Кога е настъпила смъртта?

— Приблизително пет часа преди откриването на тялото.

Сипах си вино и отпих.

— През изминалата нощ до два и четирийсет бяхме заедно.

Очите на Пат заблестяха.

— Продължавай.

— Питах я за Рижата и Ан ми даде чантата й, пълна с детски дрехи, съвсем нови.

Той кимна.

— Изглеждаше ли ти уплашена? Или потисната от нещо?

— Имах работа с напълно нормална и щастлива жена. Това не е самоубийство.

— По дяволите, Майк! Аз…

— Кога ще правят аутопсията?

— Днес… Веднага! Отново ме караш да се съмнявам! Няма да се учудя, ако се окаже, че са я натъпкали с арсеник!

Пат остави вилицата, бутна шумно стола назад и тръгна към телефона. Когато се върна, той каза:

— Заключението ще бъде готово след два часа.

— Обзалагам се, че нищо няма да даде.

— Защо?

— Защото има някой, който е невероятно хитър!

— Или ти си невероятно глупав.

Запалих и му се усмихнах, припомняйки си всичко, което знаех за удавниците.

— Не можеш да разчиташ на глупостта ми.

— Мислиш ли, че това има връзка с Нанси?

— Да.

— Тогава ми дай доказателства, Майк. Без тях не мога да направя нищо.

— Ще ги имаш.

— Кога?

— Когато този, който знае достатъчно, падне в ръцете ни.

Пат се зае отново със спагетите, а аз довърших бутилката. Тъкмо приключи с храненето, когато го извикаха на телефона. След пет минути се върна и се усмихна.

— Теорията ни се провали. Специалистите са направили нова проверка на бележката. Няма никакво съмнение, че е написана от нея. Изключено е. Избий си това от главата.

Намръщих се, защото не можеше да има никаква грешка. Пат ме гледаше внимателно.

— Сега сам разбираш, че ще ми вземат делото.

— Остава аутопсията.

— Искаш ли да присъстваш?

Поклатих глава.

— Не, по-добре да се поразходя.

— Добре. — Пат погледна часовника си. — Обади ми се след два часа. Ще си бъда в офиса.

— И още нещо…

Пат се усмихна.

— Чудех се кога ще ме помолиш.

— Сега нямам време за такава колосална работа. Провери, моля те, всички болници. Искам да зная дали Нанси Санфорд е лежала в гинекологично отделение.

— Непременно, Майк.

— Благодаря.

Платих, взех си довиждане с Пат и тръгнах безцелно по улицата, подсвирквайки си някаква мелодия. Какъв чудесен ден, прекрасен… Само за убийства!

Да, всичко беше направено толкова чисто, че полицията не можеше да го нарече убийство… засега. Но аз можех. Можех да се закълна. Блондинката просто беше задавала въпроси не където трябва и някой бе решил, че трябва да й се затвори устата.

Обиколих целия квартал и се върнах при колата. Сякаш за разнообразие улиците бяха празни и ми се наложи дълго да стърча пред всеки светофар. Когато стигнах до Деветдесет и шеста улица, завих към реката и си намерих място на първия попаднал ми паркинг.

Откъм реката подухваше лек ветрец, който въпреки всички пречиствателни съоръжения донасяше характерната за промишлените градове воня. Водата имаше сивкав цвят, а пяната, оставена от плавателните съдове, изглеждаше твърде гъста. Почти като кръв. До брега тя вече имаше тъмнокафяв цвят… Гледката беше поносима, но ако човек се спре и размисли, му ставаше гадно.

Свалила си е шапката, обувките, жакета… сложила ги на платното, отгоре поставила чантичката си и скочила. Това не можеше да бъде внезапно решение. Така постъпва човек, който дълго е обмислял всяка своя крачка и е уредил всичките си сметки. Самоубийство ли?

Краката ми сами ме понесоха през тревата до водата. Там стоеше полицай — нисък дебелак с бутилка бира в ръце, който ме прие за свой човек, кимна ми и ме пусна да мина.

В главата ми засвири музика. Винаги става така, когато си мисля за невероятни неща. В ума ми се роди идея, която, макар и безумна, поставяше всичко на мястото му. Случаят щеше да остане у Пат.

На тревата се търкаляше консерва с умрели дъждовни червеи. Изхвърлих ги, изплакнах кутията и я напълних с вода.

Отидох при Пат, без да му се обаждам предварително. Той стисна ръката ми, заведе ме в кабинета си и ми подаде заключението.

— Ето, Майк. Удавила се е. И времето съвпада. Няма никакви съмнения.

Хвърлих заключението на масата, без да го чета.

— Патологът тук ли е?

— Долу е, още не си е тръгнал.

— Провери.

Той се опита да попита нещо, но премисли и позвъни.

— Засега е тук.

— Помоли го да почака.

Без да сваля очи от мен, Пат изпълни молбата ми, а след като затвори телефона, наведе се през бюрото и попита:

— Този път какво?

Поставих кутията на масата.

— Дай го за анализ.

Той я взе, разклати я, намръщи се и се вгледа в мътилката, която се вдигна. Като разбра, че нямам намерение да му обяснявам каквото и да било, той стана рязко и излезе. Чух шума на асансьора, който се носеше надолу.

Изпуших почти половин пакет Лъки, преди отново да чуя асансьора. Пат беше извън себе си от яд. Хвърли кутията на масата и се обърна към мен с разкривено лице.

— Е? Вода, пълна с всевъзможни гадости. После започнаха да ме разпитват. Гледах като пълен идиот. Ще заповядаш ли да обясня на всички, че един частен детектив използва лабораторията на полицията като своя собствена?

— Защо не попита дали това са намерили в белите й дробове. Не в стомаха, а в белите дробове. Когато се дави, човек започва да се задушава, защото в гърлото има една клапа, която се затваря. Тя предпазва белите дробове да не попаднат в тях разни неща. Не е трудно да се задушиш по такъв начин. Достатъчна е само една капка вода, за да се затвори тази клапа. Водата попада в стомаха, а не в белите дробове. Върви и попитай.

Очите на Пат щяха да изхвръкнат от орбитите. Зъбите му се оголиха в сатанинска усмивка и той произнесе бавно:

— Ти, гадно копеле…

Разговорът по телефона продължи не повече от минута, но беше твърде оживен. Пат затвори и се срути в креслото.

— Ще проверят пак. Но мисля, че си прав.

— Вече го казах.

— Почакай, Майк. Трябва да изчакаме заключението. Сега ми разкажи всичко.

— Много е просто, Пат. Ан Майнър сигурно е била удушена в квартирата си. После са я хвърлили в реката.

— Значи са мъкнали тялото от дома до реката и никой не ги е видял?

— Че кой се мотае из улиците по това време?

— А предсмъртното писмо?

— Струва ми се, че и това мога да обясня.

Пат хвана главата си с две ръце.

— Слушай, аз все пак не съм пълен глупак. Толкова години вече работя в полицията. Всичко върви добре, но се появяваш ти с идиотските си идеи и… Какво става с мен? Оглупявам ли, остарявам ли? Или се превръщам в някакъв тъп бюрократ? Какво става с мен, Майк?

Засмях се.

— Не се вълнувай, нищо ти няма. Просто забравяш, че понякога престъпникът е по-опитен и от най-добрия полицай. Постави се на мястото му. Ще ти помогне.

— Глупости.

— Сега имаме две убийства. Не сме се оправили с първото, но второто ни показва с кого ще си имаме работа. Това не са аматьори.

Пат вдигна глава.

— Спомена, че можеш да обясниш…

— А, не, миличък. И ти трябва да се помъчиш малко.

Телефонът отново иззвъня и Пат вдигна. До края на разговора лицето му остана каменно.

— Водата в белите дробове е чиста. Има следи от сапун. Явно са я удавили във ваната.

— Тогава трябва да се радваш.

— Е, да, има с какво да се гордея. Сега ще ме чакат с поздравления, защото съм се досетил. А аз какво ще отговоря?

Когато излизах, Пат отново ме наруга, но този път с усмивка.

И аз се усмихвах. Част от работата, прекалено тежка за сам човек, щеше да се поеме от полицията. Там имаше хора и оръжие. Също и мозъци. Сега вече щяха да хвърчат глави, по дяволите, наистина щяха да хвърчат глави, и то много скоро! Усещах го!

Хапнах в една закусвалня, преди да тръгна за вкъщи. Като натоварих подноса с всичко, което предлагаше заведението, аз се настаних удобно на една свободна маса и започнах да ям, без да бързам. После запалих цигара и усетих как ме спохожда сито блаженство. Всички парченца от мозайката, всички части от тази история бяха вече в главата ми, но упорито отказваха да се подредят в цялостна картина.

Навън се смрачи, а заедно с мрака започна да ръми. Вдигнах яката си и криейки се под стрехите, стигнах до колата. Трафикът бе натоварен. Докато стигна до вкъщи, дъждът се усили. Небето не даваше никакви признаци за проясняване. Когато излязох от гаража, аз се затичах, но въпреки това се намокрих до кости.

Ключът в бравата се превъртя, без да отключи. Опитах пак, но ефектът беше същият. Тогава забелязах драскотини. Бравата беше разбита. Измъкнах пистолета и ритнах вратата с крак. Тя се отвори с трясък и аз връхлетях вътре. Очаквах посетители, но освен мен вътре нямаше никой.

Из целия апартамент лампите светеха и всичко беше преобърнато с краката нагоре. Течението продухваше прашните вътрешности на дюшека и канапетата, от които дамаската беше съдрана. По пода се търкаляха празни чекмеджета. Дрехите, чиито джобове бяха обърнати наопаки, бяха натрупани на купчина. Не бяха подминали дори хладилника: бутилки, буркани и всичко останало бе разхвърляно по пода на кухнята, а над него кръжаха рояк мухи.

Грабнах телефона и набрах номера на портиера.

— Обажда се Майк Хамър от 9-D. Търсил ли ме е някой?

Отговорът беше отрицателен.

— Не се ли е мотал наоколо някой подозрителен тип днес?

Отговорът отново беше отрицателен. Портиерът се поинтересува дали не е станало нещо.

— Не, но скоро, да го вземат, дяволите, ще стане! Някой е ровичкал из апартамента ми — казах аз, едва сдържайки гнева си.

Портиерът се развълнува и трябваше да го помоля да млъкне. Не ми се искаше да отговарям на въпросите му и да плаша съседите.

Влязох в спалнята и се заех да разчиствам купчината дрехи, докато не се натъкнах на чантата. Подплатата й беше разпрана, ципът — отворен, а детските дрешки се търкаляха по пода. Двата странични джоба зееха отворени. Снимките бяха изчезнали.

Направих пълна инвентаризация на това, което се намираше вкъщи. Отне ми два часа. Липсваха само снимките. После отново проверих. Не си струваше да се притеснявам. Петдесетте долара и часовникът си бяха на нощното шкафче, а няколкото стари пожълтели снимки бяха изчезнали.

За мен те не представляваха нищо, но за някого другиго означаваха много. Затова беше умряла Ан. Отпуснах тялото си на остатъците от креслото, запалих цигара с трепереща ръка и започнах да подреждам мислите си. На пода се търкаляше разкъсан пакет цигари. Поставките на настолните лампи бяха направени на парчета и проводниците висяха като прекършени пръсти.

Огледах се още един веднъж, като се взирах внимателно в почерка на обиска. Освен снимките бяха търсили още нещо. Нещо много малко. Мастилото от мастилницата беше изсипано. Спомних си за празната солница в кухнята. Разбира се. Всичко беше съвсем просто. Вдигнах ръката си и се усмихнах на пръстена.

— Те пак ще се върнат — казах му аз. — Този път не те намериха и затова пак ще се върнат, а ние ще чакаме.

Сега можех да се отпусна. Щеше да ми струва скъпо, но можех да се отпусна. Нещата започнаха да се очертават. Нанси е била главната фигура. Пръстенът беше Нанси. И те си искаха снимките обратно. За какъв дявол, можех да попитам. Снимките бяха стари и на тях нямаше нищо, но те бяха важни. Детските дрешки не означаваха нищо за тях, но пръстенът и снимките бяха ценни.

Очите ми се бяха вперили в далечината и аз виждах писмото на Нанси. Някой ден тя можеше да има нужда от мен… тя беше вършила много неща… и само едно от тях имаше някакво значение за нея… между нас има доверие.

Думи. Сега имах много думи. Блъскаха се в мозъка ми и се опитваха да си прокарат път към светлината. Какво, по дяволите, исках да си спомня? То крещеше, за да го чуя, но умът ми беше глух. Слушах, но не можех да го чуя. По дяволите, какво имаше тук? Какво се опитвах да си спомня? Някой беше казал нещо. Тогава то не означаваше нищо, но въпреки това е изплувало на повърхността и се появи едва сега. Кой го каза? Какво беше то?

Тръснах глава с надеждата да го върна обратно. Дрънченето на телефона ме изтръгна от унеса ми. От слушалката долетя гласът на Пат.

— Какво има, Пат?

— Исках да ти съобщя, че отново проверихме нещата. Всичко съвпада. Остана само да решим въпроса с предсмъртното писмо. Имаш ли нещо наум? Просто не мога да си го обясня.

Отвърнах уморено:

— Питай приятелите й дали някога не е говорила за самоубийство. Може преди да е мислила за това и дори да е написала предсмъртно писмо. Някой е успял да я разубеди, а писмото е запазил за всеки случай.

— Мислиш за всичко.

— Бих желал да е така, Пат.

— Шефовете смятат, че идеята ти не е лишена от смисъл.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че сме хванали змията за опашката.

— Това е единственият сигурен начин да се хване змия.

— Надявам се, че си прав. Продължаваш ли играта, Майк?

— Разбира, се, момчето ми. Ще ти се обадя, когато се появи нещо ново. Като сега например. Разпердушинили са целия ми апартамент: Търсили са пръстена на Нанси. Не са го намерили, но са взели снимките. Същите, които получих от блондинката.

— По дяволите! — избухна Пат. — Защо не ги скри?

— Разбира се, като се обърне колата, пътища много. Дори нямаше да знам, че са толкова важни, ако не ги бяха откраднали. Не ме е грижа за тях. Търсели са пръстена. Защо? Това е въпросът.

— Аз също имам новини — каза Пат след кратко мълчание. — Получен е отговор от болницата в Чикаго.

Стиснах слушалката.

— Е?

— Нанси Санфорд е родила там преди четири години. Неомъжена. Отказала е да съобщи името на бащата и престоят й бил заплатен от някаква благотворителна група, която се грижи за подобни случаи. Детето се е родило мъртво. Никой не знае къде е отишла след това.

Ръцете ми трепереха и гласът ми беше почти изчезнал, когато му благодарих за информацията. Преди да пусна слушалката, Пат каза:

— А пръстена… По-добре го дай на мен, Майк.

Засмях се грубо.

— Не си познал. Случаят Нанси все още се води като самоубийство в твоите документи. Когато се превърне в убийство, ще ти го дам.

Пат започна да спори, но аз го прекъснах.

— Какво се каниш да правиш с блондинката и Мърей?

— Арестуваха го в клуба. Ще го доведат тук. Виж какво, по повод на пръстена… Трябва…

Изстрелях едно „благодаря“ и затворих. Щяха да разпитват Мърей. Следователно разполагах най-малко с два часа, въпреки че той имаше добър адвокат и необходимите връзки. Времето беше напълно достатъчно.