Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (7)

Глава VII

На предното стъкло под чистачката една квитанция за паркинг ме зяпаше право в лицето. Измъкнах я оттам, прочетох я и я сложих в жабката. Още няколко загубени часа в полицията. Седях в колата с ръце на волана и подреждах мислите си. По дяволите, нямаше никакъв ред. Приличах на председател на събрание, който се опитва да въдвори ред с гумено чукче, докато цялата зала е изправена на крака и беснее.

На пръста ми проблясваше пръстенът на Рижата — малко кръгче от злато, което се бе изтрило до такава степен, че беше заприличало на венчална халка. Свалих го и започнах да го разглеждам внимателно на слабата светлина, сякаш това нещо можеше да ми проговори. Добре, можеше и да ми проговори. Може би. Подкарах колата и на Девето авеню завих надясно.

Когато достигнах долната част на града, повечето от малките магазинчета бяха вече затворени. Крейсирах бавно по авенюто и търсех бижутерийния магазин на един мой приятел. Извадих голям късмет, защото решетките бяха спуснати, светлините загасени и той се канеше да си върви вкъщи.

Когато почуках на вратата, той ме позна, ухили се й отвори.

— Здрасти, Нат. Разполагаш ли с малко време?

Целият беше усмивка. Малък дебеланко, който посрещаше богатството в същото сако с цвят на алпака и протрити панталони, както в мършавите стари времена. Ръката му здраво стискаше моята, когато ме въведе вътре.

— Майк — засмя се той, — за теб винаги ще намеря време. Ела отзад. Искаш да поговорим за доброто старо време, а?

Прегърнах го през раменете.

— Не, този път ще говорим за настоящето. Имам нужда от твоята помощ.

— Разбира се, разбира се. Сядай тук.

Той побутна един стол към мен и аз се разположих удобно, докато той вадеше бутилка вино и наливаше по едно пиене за двамата.

Чукнахме се, след това опразнихме чашите. Добро вино. Нат отново напълни чашите, после се облегна назад и скръсти ръце на корема си.

— Е, Майк, какво мога да направя за теб? Надявам се, че няма да ми се наложи като миналия път да служа за примамка на твоите бандити?

Усмихнах се и поклатих глава, протягайки към него пръстена на Рижата. Пръстите му автоматично бръкнаха в джоба на жилетката и излязоха оттам с лупата, която веднага отиде на носа му.

— Това е работата, Нат. Можеш ли да проследиш историята на този пръстен?

Няколко минути Нат мълча, като изследваше внимателно всеки детайл на пръстена, след това лупата падна в дланите му и той поклати глава.

— Антика. Ако имаше някаква особена история, може би…

— Никаква история.

— Това е много лошо, Майк. Много ли е важно това, което искаш да разбереш?

— Изключително важно.

— Не зная какво да ти кажа. Виждал съм много неща от този род преди и съм сигурен, че съм прав. Въпреки че съм само един…

— Ти си достатъчно добър за мен, Нат. Какво ще ми кажеш за него?

— Пръстенът е женски. Според мен не е бил надписван, но може и да е бил, а по-късно да са заличили надписа. Погледни цвета на златото. Виждаш ли? Съставът на метала не е същият, който се използва днес за заздравяване на златото. Бих казал, че пръстенът е на триста години, а може би и повече. По издръжлив е от другите пръстени, иначе рисунъкът щеше да бъде изцяло изтрит. Но не е толкова хубав, колкото съвременните златни пръстени. Не, Майк, съжалявам, не мога да ти помогна с нищо.

— А какво ще кажеш за рисунъка, Нат? Познаваш ли някого, който може да каже откъде е?

— Ако намериш фирмата, която го е изработила… — той сви рамене, — може би ще откриеш нещо в дневниците им. Разбираш ли, триста години… значи е изработен в Стария свят. А междувременно войната и нацистите са унищожили всичко. — Още веднъж вдигна рамене, този път безпомощно. — Тогава не е имало големи фирми, а само малки семейни работилници от типа „баща и син“. Най-вероятно пръстенът да е бил направен по поръчка.

Взех пръстена и го сложих обратно на малкия си пръст.

— Е, какво пък, Нат. За опит пари не взимат. Така поне си спестих доста тичане.

Неговото пълно лице се изкриви във въпросителна гримаса.

— Нима полицията няма начин да възстановява изтрити надписи?

— Безспорно, но да допуснем, че намеря някакви инициали. Те положително ще бъдат на първия собственик, а тъй като пръстенът е женски, сигурно се е предавал от поколение на поколение и името се е сменяло всеки път. Не, надписът няма да ме доведе доникъде, дори и да открия кой е бил първоначалният собственик. Това беше само едно предположение. Ако не беше антика, проблемът можеше и да се реши. Сега се оказах в още по-объркана ситуация.

Станах и протегнах ръка за сбогом. Нат изглеждаше разочарован.

— Тръгваш ли си, Майк? Да отидем у дома да се видиш с жена ми. Не си идвал цяла година.

— Не сега, Нат. Някой друг път. Поздрави Фло и децата от мен.

— Непременно. Децата направо ще полудеят, че не съм те завел у дома.

Оставих го да стои на вратата и се качих в колата.

Пръстенът на Рижата проблесна на малкия ми пръст и аз си спомних колко изящно държеше тя олющената чашка с кафето.

По дяволите! Държах ключа в ръцете си, но не можех да открия ключалката! Защо убиецът беше свалил пръстена от ръката й, след като не можеше да го изведе на вярна следа?! И кой беше дангалакът, който го носеше със себе си, докато не го загуби? Късметът направо ми се навираше в ръцете и не трябваше да го изпускам.

Сякаш в мен имаше двама души. Единият караше колата, спазвайки правилата за улично движение, и спираше на светофарите, а другият задаваше въпроси. Защо всъщност ме биха? И защо всичко беше планирано по този начин? О, всичко бе планирано прекрасно! Не бях достатъчно важна личност, за да ме убият, но си заслужих един първокласен кьотек. Предупреждение ли беше това?

Разбира се. Какво друго?

Мърей и неговите момчетата не знаеха историята на раждането ми от Адам, но усетиха играта и ме изчислиха като хитро копеле или като някой със задни мисли, така че това си беше предупреждение да стоя настрани. Някой от горилите бе убил Рижата или поне беше свързан по някакъв начин с убийството й.

Бях стигнал в града, без да разбера. Бях пресякъл авенюто и карах по пътя, по който вече бях минавал. Когато забавих пред паркинга, разбрах какво търсех.

Завих обратно и спрях на края на платното от другата страна на улицата, след това тръгнах към ъгъла, изчаках да светне зелено и преминах на отсрещния тротоар. Не бях сигурен, че беше същият пазач от миналата нощ, но този поне не дремеше.

Почуках и когато той отвори прозорчето, попитах:

— Някой да е губил тук нещо наскоро, приятел?

Оня поклати глава.

— Едно момче е изръсило ключовете от колата си. А вие какво, да не сте намерили нещо?

— Да, но не става дума за пари. Дрънкулка, която някоя дама би пожелала да си получи обратно. Само исках да попитам.

— Хвърлете поглед на вестниците. Ако въпросната вещ е скъпа за дамата, може би е дала обява. Носите ли я?

— Не, оставих я вкъщи.

— А-а-а — каза неопределено той и затвори прозорчето.

Канех се вече да си тръгвам, но преди да стигна до зданието на ъгъла, на паркинга се появи кола със запалени фарове, които осветиха редицата от коли. В тъмнината изплуваха нечии крака и тръгнаха между колите.

Заковах се на място.

Краката вървяха по същата алея, където бях нападнат миналата нощ.

Сърцето ми заби с всичка сила и другият човек в мене ми нашепна: „Ето защо си тук. Може би сега ще ти провърви. Само че този път не прави грешки. Отваряй си очите и хвани здраво пистолета.“

Фаровете на колата угаснаха. Хлопна врата. Чуха се стъпки и на светлото застана едър мъж, облечен в шлифер. Той размени няколко думи с пазача, засмя се и тръгна да пресича улицата. Почаках малко, след това се хванах за оградата и я прескочих.

Този път не рискувах. Стоях между колите и стената с приведена глава и тръгнах напред с леки стъпки. Чакълът изскърца на два пъти под краката ми и аз застинах на място, като се ослушвах напрегнато. После от съседната алея се чу слаб звук. Посегнах към кобура и измъкнах пистолета.

Момчето беше толкова заето, че не чу нищо. Стоеше на едно коляно с гръб към мен и пресяваше чакъла през пръстите си. Изправих се и зачаках да се приближи заднешком към мен.

На паркинга се появи още една кола и момчето застина неподвижно, докато колата паркира и шофьорът не се махна. Тогава отново се захвана с работата си. Можех да се пресегна и да го докосна.

— Загубил ли си нещо? — казах аз.

Той се опита да стане, но движението му беше толкова бързо, че падна по очи. Направи още един опит да се надигне и да ми излезе със суинг, но този път бях готов. Ударих му един в устата и го забих в колата, но това сякаш не му беше достатъчно. Забелязах лупинга на лявата му ръка, наведох се и му нанесох серия от двойни удари. Не се опитвах да играя честно. Размазах с коляно носа му и той започна да вика, но се задави от собствената си кръв.

Наведох се и го вдигнах за яката, като го притиснах към колата. След това използвах юмрука си още няколко пъти и той увисна безжизнен в ръцете ми с широко отворени очи.

Пуснах тялото на земята, запалих клечка кибрит и я приближих към лицето му. По точно към това, което беше останало от него. Изругах тихо. Никога не бях виждал този тип. Беше млад и може би красив. Дрехите бяха скъпи и шити по поръчка. Отново изпсувах, опипах го и видях, че не носи оръжие. След това вдигнах портмонето му. Беше ръчна изработка, претъпкано с мангизи. Имаше няколко кредитни карти и шофьорска книжка на името на Уолтър Уелбърг. О чисто любопитство претърсих джобовете му, но в тях нямаше никакви ключове от кола. Навярно е търсел точно тях.

По дяволите! Загасих клечката кибрит, върнах се покрай колите и прескочих оградата, чувствайки се последен глупак.

Оставих колата където си беше и тръгнах през града по същия път, който ме бе вкарал в капана, само че този път не следях никого. Улицата беше пълна с таксита, вечерна тълпа излизаше на разходка. Вратите на нощните заведения бяха зинали като в гигантска прозявка, готови да погълнат всички посетители. Рекламата на Зироу Зироу Клъб намигаше примамващо. Портиерът отваряше прилежно вратите на спиращите таксита и прибираше бакшиш след бакшиш. Не успя да ме види как се промъквам, така че загуби един бакшиш.

Наклепаната с грим хубавица на гардероба ми хвърли професионална усмивка и номерче, а като видя синините по лицето ми, каза:

— Какво е станало? Да не би да ти е казала „не“, а ти не си й повярвал?

Усмихнах й се.

— Наложи се да се сражавам истински, рожбо.

Тя се наведе напред и подпря брадичката си с ръце, като по този начин ми показа всичко, което се намираше в деколтето на блузката й. А то беше в изобилие.

— Не я обвинявам, че се е сражавала — каза тя. — И аз на нейно място щях да постъпя така.

— Нямаше да ти се наложи.

Изпратих й въздушна целувка. Тя се престори, че я хваща, и я прибира в деколтето си. Очите й станаха тъмни и чувствени, когато тя каза:

— Трябва да дойдеш пак за шапката си. Може би ще ти изтъргувам нещо…

Една двойка във вечерно облекло се приближиха и тя се обърна към тях, докато аз влязох вътре. Повечето от масичките около дансинга бяха заети. На малката естрада се поклащаше някаква певица, която правеше много по-голямо впечатление с бедрата си, отколкото с гласа си. Никъде не се виждаше нито Мърей, нито някоя от неговите горили. Открих една по закътана масичка отзад, поръчах си хайбол и започнах да се наслаждавам на шоуто.

Келнерът донесе пиенето, но не бях успял да се справя и с половината от него, когато нечия ръка разроши косите ми. Вдигнах очи и видях усмихнатото лице на познатата ми бардама. Започнах да ставам, но тя ме тикна обратно на стола и придърпа един за себе си.

— Търсих те — каза тя.

Протегна се, взе една цигара от моите и я почука по масата. Когато я запалих, издуха бавно гъста струя дим във въздуха.

— Спомена нещо за пет стотачки…

— Продължавай.

— Бих могла да ти помогна.

— Да?

— Но не и за пет стотачки.

— Вдигаш си цената?

— Може би.

— Какво си мислиш ти? Пет стотачки могат да ми донесат много неща.

Идваше краят на номера с факлите и блондинката дръпна още веднъж, смачка цигарата в пепелника и каза:

— Виж какво, изчезвай, преди да са запалили лампите. Свършвам в един след полунощ. Чакай ме на ъгъла. Ще отидем у дома и ще си поговорим.

— Става.

— И по-добре вземи повече от пет стотачки.

— Ще видя какво мога да направя — отвърнах аз.

Тя се усмихна и постави ръката си върху моята.

— Знаеш ли, ти си доста симпатичен… Ще се видим в един.

Не изчаках да се запалят светлините. Оправих остатъка от пиенето, махнах на келнера, платих и излязох във фоайето. Хубавицата от гардероба ми се присмя:

— О, много си нетърпелив. Още съм заета.

Докато ми подаваше шапката, тя с удоволствие ми демонстрира още веднъж мястото, където беше скрила изпратената й от мен въздушна целувка. Измъкнах една банкнота, свих я на тръбичка и я пъхнах в това омайно местенце.

— Ако шефът ти не я намери, задръж я за себе си.

— Дори и през ум не му минава да погледне там — усмихна се съблазнително тя. После се изправи и непосредствеността й се изпари. — Но ако искаш да я преследваш, ще трябва сам да си я вземеш.

Този път просто си взех шапката и тръгнах към вратата. По дяволите, да не бях индийски бродяга. Но може би индийците знаеха нещо, щом си играеха на подобни игри.

Часовникът ми казваше, че трябва дълго да чакам, така че минах два квартала и намерих един бар, в който имаше няколко празни столчета. Поръчах си сандвичи и бира и се настроих да прекарам приятно вечерта, но мислите ми непрекъснато се връщаха към блондинката. Най-после щях да науча нещо по-определено. Петстотин зелени. Половината от хонорара ми. След два часа вече бях решил и се приближих до телефонната будка, пуснах една монета и помолих за междуградски разговор.

Телефонистката се обади и аз й дадох номера на клиента си. Гномът проквака „ало“ и ми каза, че мистър Бърин се е оттеглил в покоите си. Когато настоях да говоря с него, остави телефона и започна да мърмори нещо. Бях привършил вече жетоните, когато мистър Бърин процеди едно заспало „добър вечер“.

— Мистър Бърин, Майк се обажда. Извинете, че ви безпокоя, но изникна нещо важно.

— Така ли? Нещо, което трябва да знам?

— Да. Трябва да го знаете.

Той се изкашля и прогони умората от гласа си.

— Радвам се, че мога да ви бъда от полза, Майк. Какво има?

— Мога да получа информация относно Рижата. Отначало предложих пет парчета…

— Какво?

— Петстотин долара, ако дамата успее да разбере нещо. Очевидно е успяла. Но сега иска още. Трябва ли да го направя, или да се опитам да измъкна сведенията от нея по друг начин?

— Но… За какво се отнася?

— Не ми каза. Иска да ме види по-късно.

— Разбирам — каза той и явно се замисли. След малко попита: — А вие какво мислите, Майк?

— Вие решавате, мистър Бърин. Според мен трябва внимателно да се прецени и ако стоката си заслужава, да се купи.

— Според вас информацията интересна ли е?

— Възможно е. Жената е бардама в Зироу Зироу Клъб и е познавала Нанси, поне в последно време. А според мен точно в това се крие тайната.

— Добре тогава, Майк. Сумата е тривиална… Поне за мен. Постъпете както намерите за добре.

— Добре, разбрахме се. Но тя иска мангизите веднага.

— Напишете чек, после ми се обадете и аз ще преведа телеграфично сумата на вашата сметка, така че утре ще можете да я получите.

— Добре. Ще ви звънна по-късно. Бъдете спокоен.

Затворих и се върнах в бара, а в дванайсет и половина взех такси, за да стигна до паркинга, където бях оставил бричката си.

В един и пет блондинката вече стоеше на ъгъла. Позна ме, отвори вратата и се плъзна на седалката.

— Накъде?

Отделих се от тротоара и се влях в потока от коли, който се движеше към центъра.

— Направо. Живея на Осемдесет и девета.

Между краката си стискаше чанта и аз кимнах:

— Там ли са материалите?

— Аха.

Блондинката извади червило и въпреки слабата светлина, започна да оправя грима си. Докато чаках пред светофара, разгледах я внимателно. Не беше никак лоша.

Тя се обърна, изгледа ме и върху устните й се появи лека усмивка.

— Интересуваш ли се?

— От чантата ли?

— От мен.

— Винаги съм се интересувал от блондинки.

Тя чакаше какво ще предприема по-нататък, но светна зелено и аз потеглих. На Осемдесет и девета завих към тротоара там, където ми показа, изключих двигателя и взех чантата.

— Надявам се, че не се каниш да духнеш?

— Така мислех, но после бях заинтригуван.

— От чантата ли?

— От теб.

Блондинката стисна ръката ми и след малко се, озовахме в квартирата й, която се намираше в стара постройка с високи тавани, построена в стил, който — не знам защо — архитектите наричаха модерн. Мебелите имаха ужасен вид, но бяха удобни и здрави. Когато хвърлих шапката си на лампата, тя каза:

— Може би ще се запознаем? Казвам се Ан Майнър.

Тя свали палтото си, като ме гледаше странно.

— Майк Хамър, Ан. Не съм застрахователен агент, частен детектив съм.

— Зная. Точно си мислех дали ще ми го кажеш, или не.

Тя се засмя с облекчение.

— Кой те предупреди?

— Сама се досетих. Виждала съм те някъде — теб или портрета ти. Сетих се едва тази вечер.

— И се помъчи по-скоро да ме изриташ от заведението?

— Да.

— Защо?

— Мърей не обича ченгетата, дори и частните.

— От какво има да се страхува един честен бизнесмен?

— Честен?

Ан закачи палтото си в гардероба, свали шапката ми от лампата, сложи я на закачалката, обърна се рязко към мен и се приближи.

— Не съм дете. Ти не беше дошъл в заведението, за да търсиш развлечения. Достатъчно беше само да споменеш името на Нанси, за да изстина от ужас при мисълта на какво намирисва цялата тази история. Покажи ми на какво си способен.

Дулото на пистолета ми се насочи към корема й, преди да успее да мигне. След като й дадох възможност да му се полюбува, прибрах пистолета в кобура и зачаках. Зениците й се разшириха.

— Ненавиждам Мърей. Не мога да кажа, че обичам останалите, но него го мразя. Мърей и момчетата му.

— Какво имаш против тях?

— Не се прави на наивен, Майк. Той е стар плъх. Не ми харесва какво прави с хората.

— На теб какво ти е направил?

— На мен нищо, но съм гледала какво прави с другите. На мен ми плаща заплата и това е всичко, но аз не съм сляпа. Може да ти извади душата с памук и е готов на всичко, за да постигне това, което иска.

Нямах търпение да докопам чантата. Ан разбра това. Тя се усмихна и напипа портфейла във вътрешния ми джоб.

— Донесе ли парите?

— Колкото успях да събера.

— Колко?

— Зависи какво има вътре. Какво се каниш да правиш с тях?

— Ще замина на дълго пътешествие. Ще направя всичко възможно, за да се измъкна от този град. Повръща ми се от него.

Приближих се и вдигнах чантата. Беше лека и мръсна. По кожата се виждаха следи от кал. Мислех си, че може би тук се намира отговорът, причината за смъртта на Рижата. Чантата беше заключена.

— Намерих я тази сутрин. Имаме нещо като килер, пълен с всякакви боклуци. Днес ми се наложи да потърся нещо там и се натъкнах на това. На чантата имаше етикет от автобусните линии на името на Нанси.

— Как се е оказала там?

— Преди време Мърей прави ремонт. Когато разчистваха помещението, всичко ненужно бе отнесено в килера. Явно тогава Нанси не е била там, а после е решила, че е загубила чантата.

Ан излезе и се върна с бутилка и две чаши. Пихме мълчаливо, после тя отново напълни чашите, седна в края на матрака и ме загледа. Приличаше на котка, свободна и спокойна, но криеща в себе си невероятна пъргавина и сила. Беше си подгънала краката и дори плътната тъкан не можеше да прикрие еластичната заобленост на бедрата й. При всяко вдишване гърдите й изпълваха гънките на роклята, борейки се с плата, и на мен ми се струваше, че най-накрая ще победят.

— Не се ли каниш да я отвориш?

В гласа й долових ирония.

— Трябва ми игла или карфица…

Ан остави чашата си в края на масата и се смъкна от матрака. Мина твърде близо до мен. Протегнах се и я спрях, но не се наложи да правя усилия, защото устните й светкавично се залепиха за моите, а самата тя се озова в обятията ми, притискайки се към мен толкова силно, че усещах всяка частица от възхитителното й тяло. Зарових пръсти в косата й и отметнах назад главата й, за да мога да целувам врата и раменете й, докато тя стенеше страстно.

Когато я пуснах, очите й тлееха като въглени, готови всеки миг да пламнат. Усмихна се, излезе и след малко до мен стигна шум от подрънкване на инструменти. Дрънченето утихна, но Ан не се върна веднага. Когато влезе в стаята, роклята й беше изчезнала, както и всичко останало, а тялото й бе покрито само от едно прозрачно халатче. Съвсем умишлено Ан мина пред лампата, за да потвърди догадките ми.

— Харесва ли ти? — попита тя.

— Когато е на теб — да.

— А ако не беше на мен?

— Пак щеше да ми хареса.

Ан постави на масата една от онези запатентовани играчки, които според рекламите би трябвало да решат всички проблеми, възникващи в едно домакинство, после измъкна от джоба ми цигара и я запали с настолната запалка. Издуха дима в лицето ми и попита:

— Това не може ли да почака?

Целунах връхчето на носа й.

— Не, мила, не може.

Когато пъхнах приспособлението в ключалката, Ан се отдръпна. Тази щуротия скърцаше и се въртеше, докато най-накрая се огъна. Обърнах инструмента от другата страна. Този път ми провървя. Чу се прещракване и ключалката се отвори. Но преди да успея да мръдна, светлината угасна. През пелената от цигарен дим проникваше само слабото мъждукане на настолната лампа.

— Майк… — прошепна Ан.

Обърнах се, за да запратя нещо по нея, и застинах — беше свалила халата си и стоеше като жива статуя в средата на стаята, пушейки цигара, чието оранжево пламъче се отразяваше в очите й. Стоеше разкрачена, ръката й галеше бедрото и всеки мускул на дръзкото й тяло разпалваше у мен страстта. Оказа се, че моята блондинка всъщност в основата си е брюнетка, но това я правеше дори още по-интригуваща и съблазнителна. Във всеки случай беше напълно достатъчно да ме накара да забравя за чантата, за това, че ме бяха пребили, и за убийството.

Взех я в прегръдките си. Тя дишаше учестено на рамото ми. После ме ухапа леко по врата, измъкна се от ръцете ми и легна на дивана, където трябваше да я последвам. Трепкащата светлина на лампата, заливаща стаята, сякаш шепнеше заедно с нас… докато не се разнесе стон.

Ръката ми трепереше, когато се протегнах да взема цигара. Ан ми се усмихна и каза меко:

— Вече бях започнала да се съмнявам, че мога да предизвикам нечий интерес.

Целунах я.

— Недей да кокетничиш. Доволна ли си, че успя?

— Да.

Ан не каза нито дума, когато станах и се върнах до масата, но през цялото време ме гледаше. Оставих цигарата и се залових с чантата.

Подсвирнах през зъби. Чантата бе натъпкана със съвсем нови детски дрешки. Разглеждах ги бавно. Миниатюрни пуловерчета, обувчици, шапчици и разни други дреболии, които дори не знаех за какво служат. На дъното имаше две внимателно сгънати бебешки одеялца.

В главата ми се блъскаха десетки предположения, но само едно от тях имаше някакъв смисъл. Рижата имаше дете. Някой беше бащата. Прекрасна ситуация за шантаж. И причина за убийство. И още един факт. Всички неща бяха съвсем нови. Някои от тях дори още носеха етикети.

Отворих ципа на страничния джоб и видях дузина безопасни игли, червило и малко огледалце. В малкия джоб открих няколко снимки. Разгледах ги и видях една напълно различна Нанси — млада девойка на шестнайсет години. Беше снимана на плажа с някакъв юноша, а после и с друг. Сигурно снимките са били направени по време на някоя разходка извън града. Имаше много младежи, но Нанси явно не предпочиташе никого от тях.

Да, тогава е била друга. Свежа като току-що разтворила се пъпка. Очите й ми се усмихваха, сякаш знаеха, че ще дойде ден, когато тези снимки ще попаднат в ръцете ми. На две от тях ясно се виждаха ръцете й. Нанси имаше пръстен.

Внимателно се вглеждах във фона с надеждата да разбера къде са били направени снимките, но виждах само пясък. На гърбовете им нямаше никакви надписи или знаци. Отново се бях оказал в задънена улица. Пред мен се бе изпречила висока стена, която не можех да прескоча без стълба.

— Помогна ли ти това? — попита внезапно Ан.

Кимнах, откъснах от чековата си книжка един лист, подписах го и го оставих на масата. Вече бях написал сумата, но все пак попитах:

— Колко искаш?

Тя не отговори и аз се огледах. Все още гола, Ан лежеше на дивана и се усмихваше. Накрая каза:

— Николко. Ти вече ми плати.

Затворих чантата, взех си шапката от закачалката и отворих вратата. Червенокосата все още продължаваше да е права, но мистър Бърин ми дължеше петстотин долара. Ан щеше да може да предприеме това пътешествие.

Намигнах й, тя ми отвърна и вратата се затвори зад мен.