Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (1)

Глава I

Случвало ли ти се е някоя вечер, докато удобно си се свил в креслото около камината, да се замислиш какво става навън? Сигурно не. Взимаш си книга и четеш за събития и факти, странно възбуден от истории, които никога не са се случвали. Четеш ги сега и си готов да се вживееш в нечии чужди преживявания. Забавно, нали? Четеш за живота отвън и си мислиш какво ли щеше да стане, ако ти се беше случило на теб, или пък колко би желал най-малкото да бъдеш свидетел на тези събития. Дори древните римляни са го правели, подслаждайки живота си със силни усещания. Те са се опиянявали от кръвта и насилието в Колизеума, наблюдавали са как дивите зверове разкъсват човешка плът, виели са от възторг и се тупали щастливо по гърба, когато смъртоносните нокти на звяра се забивали в тялото на роба, посрещайки с френетични възгласи извършеното убийство… О, чудесно е да наблюдаваш. Живот, гледан през ключалка. Но дните си минават, с теб не става нищо необикновено и стигаш до извода, че всичко е само на книга — в живота такива неща не стават. Но все пак четенето си струва труда. Следващата вечер взимаш нова книга, забравяйки за предишната, и преживяваш нещо ново във въображението си.

Но запомни едно: и в живота стават странни събития, и то под носа ни, само че ние не ги забелязваме. Всеки ден, всяка нощ… В сравнение с тях забавленията на древните римляни изглеждат като ученически пикник. Можеш да ги откриеш, ако искаш. Всичко, което трябва да направиш, е да ги потърсиш. Но ако бях на твое място, нямаше да го направя, защото едва ли щеше да ми хареса това, което щях да открия. От друга страна, аз не съм ти, и търсенето на такива неща е моя работа. Не са мили неща за гледане, защото показват хората такива, каквито са. Колизеумът го няма повече, но градът е един значително по-голям театър и в него могат да се поместят повече хора. Острите като бръснач нокти не са на диви зверове, но тези на човека могат да бъдат точно толкова остри и два пъти по-коварни. Трябва да реагираш много бързо и да бъдеш много умел, ако не искаш да бъдеш изяден, и ако си в състояние да убиеш пръв, без значение как и кого, можеш да останеш жив и да се върнеш в удобното кресло и излъчващата уют камина. Но трябва да действаш бързо. И умело. Иначе си мъртъв.

 

 

В дванайсет и десет завързах папката с изгубения ръкопис на Хърман Гейбъл и го занесох в апартамента му. За мен това бяха само куп пожълтели листа, покрити с нечетливи драсканици, но на клиента ми те струваха две хиляди и петстотин долара. Старият глупак ги беше опаковал заедно с няколко стари вестника и ги беше дал на безмълвния портиер да ги изхвърли на боклука. Беше истински щастлив, че можеше да си ги получи обратно. Отне ми три дена да ги открия и практически прерових цялата мръсотия на градското бунище, но когато напипах пачката мили, шумолящи петдесетачки, които той ми връчи, разбрах, че безсънните нощи не бяха отишли на вятъра.

Дадох му квитанция за получените пари, взех асансьора и тръгнах към бричката си. Както ми се струваше, тези мангизи щяха да си живеят райски, докато аз му удрях един хубав и дълъг сън. След това може би щях да ги поразхвърлям тук-там.

По това време на денонощието улиците бяха почти празни. Пресякох града и се насочих на север, към частната си пещера в огромната скала, която наричах дом.

Заспах още на първия червен светофар, склонил глава на волана, и се събудих с дузина клаксони в ушите. Две коли си бяха одрали броните, опитвайки се да се промушат покрай мен, и аз бях толкова зашеметен, че едва успявах да отвръщам на псувните, с които ме заливаха. Да вдървят по дяволите! Паркирах колата си до тротоара и изключих мотора. Точно пред мен забелязах светлините на някакъв нощен бар. Реших, че някоя друга чашка черно кафе ще ме посвести малко.

Санитарните инспектори явно бяха подминали това място. Вонеше ужасно. Двама скитници убиваха времето си, сърбайки порция десетцентова супа, без да забравят, разбира се, за безплатните сухарчета, които се полагаха на посетителите. Малко по-надолу един пияница се опитваше да се концентрира върху подноса с яйца и се бе вкопчил за стола, като отчаяно се опитваше да не изпадне от този свят. Очевидно се беше натряскал до последния си долар, тъй като всичките му джобове бяха извадени навън в напразни опити да покрие сметката, която слагаше капак на всичките му беди.

Докато си седях пред бара и гледах огледалото зад парчетата торта, бях пропуснал да забележа пухкавото котенце, седящо на крайчеца на една маса. Имаше червени коси, които явно не беше извадила от козметична бутилка, и изглеждаше доста добре от мястото, където седях.

Едва тогава барманът се приближи до мен и попита:

— Какво ще бъде?

Имаше глас като на жаба.

— Едно силно кафе.

Пухкавото ме забеляза. Тя ме огледа, усмихна се, прибра инструментите си за маникюр в един найлонов плик и заклати чаровното си дупенце към мен. Когато се отпусна на близкото столче, тя кимна към бармана и каза:

— Дребния има стоманено сърце, мистър. Не ми вярва дори и за чаша кафе, докато не си намеря работа. Ще ме финансираш ли с няколко витамина?

Бях твърде уморен, за да споря за каквото и да било.

— Нека бъдат две, приятел — подвикнах аз на бармана.

Той взе с отвращение втора чаша, напълни я и стовари и двете на стойката, така че половината от кафето се разля по повърхността на изтъркания от миене линолеум.

— Слушай, Рижо — изквака той, — престани да използваш бара вместо офис. Не ми трябват полицаи под опашката. Това е най-малкото, от което имам нужда.

— Бъди добър и се успокой, дребен. Всичко, което искам от джентълмена, е чаша кафе. Има твърде уморен вид и едва ли го бива за нещо тази нощ.

— Да, дребен, затваряй си човката — добавих аз.

Барманът ми хвърли кръвнишки поглед, но тъй като бях точно толкова грозен, колкото и той, и близо два пъти по-голям от него, се затътри към подноса със сухарите, който се намираше прекалено близо до двамата скитници. Хвърлих поглед към червенокосата.

Не бих казал, че беше красива. Тоест, някога може и да е била, но душевните мъки винаги се отразяват върху погледа и гънките около устата, изтривайки цялата привлекателност на женското лице. Да, някога сигурно е била почти прекрасна. И това време не е било толкова отдавна. Дрехите й бяха модни миналата година и като че ли малко й стискаха. Кройката на роклята й даваше възможност да се видят краката и голяма част от гърдите й. Кожата й беше бяла, нежното й тяло — все още стегнато и младо, но лицето й беше състарено от знание, което не се получава от четенето на книги. Наблюдавах я изпод вежди как взима чашата и отпива от кафето. Имаше изящни ръце, дълги пръсти, завършващи с добре поддържани, оцветени в дълбоки тонове нокти. Начинът, по който държеше чашата, ме дразнеше. Вместо да си бъде дебела, очукана чаша, каквато си беше в действителност, тя изглеждаше като върха на елегантността, когато момичето балансираше с нея пред устните си. Мислех, че носи венчален пръстен, докато не остави чашата на стойката. Тогава видях, че това беше покрито с диамантен прах тънко златно пръстенче с някакъв емайлиран знак, който приличаше на лилия.

Внезапно тя се обърна към мен и попита:

— Харесвам ли ти?

Ухилих й се.

— Аха. Но, както сама забеляза, прекалено съм скапан, за да излезе нещо.

Смехът й прозвуча като камбанка.

— Бъди спокоен. Няма да ти говоря за условията на продажбата. Това, с което търгувам, интересува само определена категория мъже.

— Да не си любител психолог?

— Трябва да бъда такава.

— И значи аз не съм от този тип мъже, така ли?

Очите на Рижата весело заблестяха.

— Такива късметлии като теб никога не трябва да се бъркат в джоба. Вместо тях плащат жените.

Извадих пакет Лъки и й предложих. Когато запалихме, казах:

— Бих искал всички момичета, които съм срещал, да мислят по този начин.

Тя издуха дима към тавана и ме изгледа така, сякаш се връщаше от дълъг път.

— Те мислят така, мистър. Може би не го знаеш, но мислят именно така.

Не зная защо, но момичето ми хареса. Може би за това бяха виновни очите й, които бяха сурови, но можеха и да си поплачат малко. Може би заради няколкото случайно казани от нея думи, които ми беше приятно да чуя. А може би и защото просто бях твърде уморен, а пещерата ми — празна и студена, докато тук можех да си говоря с червенокосата. Както и да е, тя ми хареса, и го съзнаваше. Усмихваше ми се така — уверен съм в това, — както не го беше правила много отдавна: като на приятел.

— Как се казваш?

— Майк. Майк Хамър. Местен съм, обикновено свеж, но сега уморен до смърт. Бял, ерген, пълнолетен. Ставам ли?

— Добре де, какво си мислиш! Тук всички мъже се казват само Смит или Джоунс. Защо си казваш истинското име?

— Нямам жена, на която да докладват за срещите ми — ухилих се аз. — Този пръстен тук си е мой. Как те наричат, освен Рижата?

— Не ме наричат никак!

Видях, че очите й се присвиха леко, когато отпи последната глътка кафе. Дребния ни хвърляше нервни погледи и от време на време поглеждаше към отворения като параходна тръба прозорец, надявайки се може би, че няма да мине някой полицай и да закове безделника, който се опитваше да убие времето си. Той ми създаваше грижи.

— Искаш ли още кафе?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, стига ми. Ако Дребния не беше толкова чувствителен по въпроса за кредитите, нямаше да се подмазвам за среднощните си закуски.

— Не мисля, че бизнесът ти е западнал толкова.

От начина, по който се обърнах и я погледнах, червенокосата разбра, че във въпроса ми има нещо повече от обикновено любопитство. Няколко секунди тя гледаше втренчено в огледалото:

— Не е западнал.

Цялата бе погълната в мислите си.

Хвърлих един долар на стойката, Дребния го взе и ми върна рестото. Когато го прибрах в джоба си, казах на Рижата:

— Нали не си престанала да мислиш, че си едно мило момиче? Срещал съм всякакви видове жени и смятам, че можеш да се оправяш доста добре… ако искаш, разбира се.

Усмивката й откри трапчинка, която вероятно е била погребана доста отдавна. Тя целуна пръста си и докосна бузата ми с него.

— Харесвам този Майк. Има времена, когато си мисля, че вече не съм в състояние да харесам никого, но теб те харесвам.

Една лампа изгърмя точно над главите ни и заглуши звука от отварящата се врата. Почувствах момъка с гърба си, преди да го видя в огледалото. Беше висок, тъмнокос и начумерен, с вградена мазна усмивка, която минаваше за ноу-хау, и миришеше на евтин брилянтин. Костюмът щеше да бъде много шик в Харлем, с остри подгъви и тегели.

Не говореше на мен, когато каза:

— Здрасти, рожбо.

Червенокосата се обърна едва-едва и устните й се свиха.

— Какво искаш?

Гласът й стана безизразен, а кожата на лицето й се изопна.

— Не се шегувай с мен.

— Заета съм. Разкарай се.

Дангалакът протегна ръка, хвана я за рамото и я извърна рязко към себе си.

— Не ми харесват мръсните ти забележки, Рижо.

Веднага щом се смъкнах от столчето Дребния тръгна към нас, търсейки нещо с ръка под стойката, но като видя физиономията ми, той го остави обратно и застина. Бабаитът също го видя, но той си имаше нещо на ум. Сви зловещо устни и процеди през зъби:

— Омитай се оттук, докато си цял!

По всяка вероятност искаше да се хвърли върху мен, но аз го ръгнах с четири стегнати пръста в корема малко над пъпа и той се преви надве като сгъваемо джобно ножче. Разгънах го с мощен удар в челюстта и на лицето му се появи червеникав белег, който щеше да се задържи известно време.

Обикновено момчетата се задоволяват с това и се усмиряват. Но този не искаше. Той едва дишаше, обаче ме псуваше с разбити устни и в същото време ръката му неконтролирано се плъзгаше към мишницата. Рижата стоеше, притискайки с ръка устата си, докато Дребния ни изквака да прекратим всичко, но беше твърде уплашен, за да се приближи до нас.

Позволих му да стигне почти до ръкохватката, после измъкнах своя 45-калибров патлак, така че всички да можеха да го видят. Само за ефект го притиснах към челото му и вдигнах предпазителя. В настъпилата тишина се разнесе остро прещракване.

— Само да пипнеш желязото си и ще ти пръсна шибаната глава. Давай, само се опитай да направиш едно движение, въшка такава — казах аз.

Той наистина се раздвижи, но само за да припадне. Реших, че няма да му навреди, ако полежи малко в безсъзнание. Дребния бе получил тикове в рамото. Червенокосата изплашено гледаше към Зализания, ужасена до смърт. Накрая тя каза:

— Не биваше да правиш това за мен. Тръгвай си бързо, моля те, преди да се е свестил. Той… той ще те убие!

Докоснах нежно ръката и.

— Кажи ми нещо, Рижо. Наистина ли мислиш, че ще може?

Тя прехапа устни и очите й потърсиха лицето ми. Нещо я разтресе мощно.

— Не. Не. Не мисля така. Но, моля те, върви си. Заради мен. — В гласа й се усещаше настоятелна молба.

Усмихнах й се отново. Тя беше в беда и уплашена до смърт, но все още си оставаше мой приятел. Извадих портфейла си.

— Направи нещо за мен, Рижо — пъхнах в ръката й три петдесетачки. — Махни се от улицата. Утре слез в града и си купи прилични дрехи. Купи си сутрешния вестник и си потърси работа. Това, с което се занимаваш, е бавно самоубийство.

Не обичам, когато ме гледат така, защото по този начин се гледат само младоженците или богомолците в църквата.

Зализания на пода бавно идваше на себе си. Отвори очи и ги прикова в портфейла ми. Погледът му залепна върху значката ми на частен детектив, която се намираше там, и само палецът ми, все още на спусъка, го възпря да не посегне към гърмящата си играчка. Наведох се и измъкнах патлака от кобура под мишницата му, после го сграбчих за яката и го изритах през вратата.

На ъгъла имаше полицейска колонка за повикване и аз се възползвах от нея. След няколко минути до тротоара спря полицейска кола и два булдога се изсипаха от нея. Кимнах на шофьора.

— Здрасти, Джейк!

— Здрасти, Майк. Какво става? — попита той.

Вдигнах Зализания и го сложих на крака.

— Този шегобиец искаше да си поиграе с мен — казах и протегнах револвера му 32-ри калибър с къс ствол. — Мисля, че няма разрешително за него, така че можеш да го затвориш за незаконно носене на оръжие. Утре ще натисна където трябва за обвинението. Знаеш къде да ме намериш.

Ченгето взе пистолета и натика Зализания в колата. Той все още псуваше, когато тръгнах към бримката си.

 

 

Събудих се рано сутринта. Имах нужда точно от тези четиридесет и осем часа, за да се наспя. Взех един смесен душ, за да прогоня остатъците от съня от очите си, след това застанах пред огледалото и ударих сутрешния бръснач. Въпреки това не се чувствах свеж. Очите ми бяха червени и подути. Изглеждах така, сякаш бях изорал бакенбардите си, вместо да ги обръсна. Най-накрая се почувствах по-добре. Мисълта за една голяма чиния бекон с яйца ми даде сили да се облека и да реша, че денят би трябвало да започне с по-свястна храна.

В снекбара на Джими цвъртеше едно изумително парче месо и издаваше чуден аромат. Сякаш точно мен чакаше. За късмет успях да дойда точно навреме, преди да се е препекло прекалено. Докато го обръщах с вилицата, Джими каза:

— Вчера цял ден звъня онази дама от офиса ти. Може би ще й се обадиш.

— Какво искаше?

— Чудеше се къде си. Басирам се, че си е помислила, че си го ударил през просото.

— Дрън-дрън. Тя винаги си мисли нещо. — Приключих с десерта си, и уредих сметката. — Ако се обади пак, кажи й, че съм тръгнал към офиса, става ли?

— Разбира се, мистър Хамър, с удоволствие ще й кажа.

Бутнах чинията настрани, запалих цигара и се качих в колата. Пътуването до центъра продължи няколко минути, но ми трябваше половин час, докато намеря място за паркиране. Когато най-накрая нахлух в офиса, Велда вдигна към мен кафявите си очи, които ме ужасяваха много повече от думите й. Когато си търсех секретарка, мислех, че трябва да бъде хубава и да й сече пипето, и явно бях успял да обера каймака. Изобщо не очаквах, че ще се окаже толкова язвителна и остроумна. Обикновено това не е типично за хубавелките. Тя е великолепна и има мозък, който може да изчислява всички остри ъгли.

— Как си прекарваш времето? — Тя ме огледа внимателно за следи от червило или за каквито и да било отпечатъци, които докарват беля на мъжа. Можех да разбера по начина, по който лека усмивка заигра на лицето й, че е решила, че съм прекарал времето в работа, а не из града.

Когато се изнизах от палтото си, оставих на масата бандеролите с петдесетачки.

— Джобни пари, детенце. Покрий разходите и депозирай останалото в банката — наредих аз. — Имаше ли посетители?

Тя подреди банкнотите и ги заключи.

— Двама. Единият искаше да оформи развода си, а другият търсеше телохранител, защото съпругът на приятелката му обещал да го направи на салата. Пратих и двамата при Елисън, където ще получат подходящо обслужване.

— Все решаваш вместо мен. Работата на телохранителя не е съвсем безинтересна.

— Аха. Видях снимката на тази приятелка. Точно твоят цицест тип.

— О, глупости, нали знаеш, че ненавиждам жените!

Седнах в креслото за клиенти и взех вестника от масата. Прелистих го отзад напред и когато реших да го оставя настрани, вниманието ми бе привлечено от фотографията на първа страница. Тя беше долу в ъгъла, обградена от съобщенията за тежки сбивания последната нощ. Беше снимката на червенокосата, свита до банкета на пътя. Заглавието гласеше: „Шофьорът убиец е избягал“.

— Горкичката! Ама че гнил късмет…

— Кой? — попита Велда.

Подадох й вестника.

— Бях с това дете предишната нощ. Проститутка. Купих й кафе в бара и й дадох малко мангизи, за да се измъкне от това блато, и виж какво е станало.

— Чудесна компания! — подхвърли със сарказъм Велда.

Стана ми обидно.

— По дяволите, тя не се опитваше да ме сваля! Помогнах й и тя ми беше благодарна повече, отколкото повечето боклуци, които се наричат хора. За първи път да направя нещо наполовина прилично и то да се извърти по такъв начин.

— Извинявай, Майк. Наистина съжалявам, скъпи.

Странно как това момиче винаги разбираше кога казвам истината. Отвори вестника, прочете съобщението, намръщи се, когато свърши с четенето, и каза:

— Не е била идентифицирана… Знаеш ли й поне името?

— По дяволите, не. Беше червенокоса и затова я нарекох Рижата. Дай да видя.

Прегледах написаното сам. Тялото било намерено в два и половина сутринта на улицата. Явно е била там доста време, преди някой да си е размърдал задника да повика полиция. Някакъв младок, който минал два пъти покрай нея, казал на полицая, че я помислил за пияна. Съвсем логично. Навънка е фрашкано с пияни по това време. Няма смисъл да ги търсиш специално, те са навсякъде. Но любопитното е, че в нея е нямало никакви документи за самоличност.

Сгънах вестника и поръчах:

— Оправяй се тук без мен. Ще се поразтъпча малко.

— Във връзка с момичето ли?

— Да. Ще се опитам някак да помогна при идентифицирането й. Звънни на Пат и му кажи, че след малко ще намина към него.

Реших да оставя колата където си беше, взех такси и скоро се озовах пред зданието от червени тухли, където се помещаваше офисът на Пат Чембърс. Струва си човек да се запознае с него. Той е капитан от отдела за убийства и полицай от главата до петите, въпреки че на пръв поглед изобщо не му личеше. Беше млад и пълен със знания и амбиция да се придвижи нагоре, най-добрият образец на полицейска ефективност, за който мога да се сетя. Не е често явление пазител на реда да дружи с частен детектив, но Пат прекрасно разбираше, че мога да стигна до места, недостъпни за закона, а той, от своя страна, беше в състояние да направи много неща, с които аз не бих се справил. Това, което беше започнало като скромно съглашение за делово сътрудничество, бе прераснало в здраво приятелство.

Посрещна ме в лабораторията за балистични експертизи.

— Здрасти, Майк! Какво те води насам толкова рано?

— Един проблем, приятелю. — Разгънах вестника и му показах снимката. — Откри ли нещо за нея?

Той поклати глава.

— Не… но ще разбера. Да отидем в кабинета.

Заведе ме в кубическата дупка над лабораторията и ми кимна към едно кресло. Докато палех цигара, той придърпа телефона, помоли за някакъв допълнителен номер и скоро бе свързан.

— Тук е Чембърс. Искам да разбера дали успяхте да установите самоличността на онова момиче, дето го е блъснала кола.

Изслуша отговора и се намръщи.

Почаках, докато остави слушалката и попитах:

— Е, какво?

— Нещо необикновено — смърт поради счупване на врата. Едно от момчетата не харесало гледката и те изчакват с причината за смъртта, докато не се направи ново изследване. Имаш ли нещо да ми кажеш.

— Нищо. Бях с нея в нощта, преди да бъде убита.

— Така ли?

— Беше проститутка. Почерпих я с кафе в бара и си поговорихме.

— Спомена ли как се казва?

— Не. Всичко, което успях да измъкна, беше прякорът й — Рижата. Това стигаше за момента.

Пат се облегна назад в креслото.

— Значи не знаем коя е тя. Дрехите й са нови, в чантичката й са намерени шест долара, няколко дребни монети и нито един белег по тялото, по който да я идентифицираме. На Дрехите няма клеймо от пералнята.

— Знам. Дадох й сто и петдесет долара, за да се облече прилично и си намери подходяща работа. Очевидно е успяла.

— Ставаш великодушен!

Тонът му беше като на Велда и аз се ядосах.

— По дяволите, Пат! Не ми говори и ти тези глупости! Не мога ли да си поиграя на светец за пет минути, без някой да ме подиграва за това? Виждал съм достатъчно такива като нея, може би повече, отколкото ти си виждал. Мислиш, че някой ще им протегне ръка за помощ? Как пък не! Но ако могат, ще ги изцедят до последната капка. Харесвах момичето; това променя ли нещата? Да, беше проститутка, но не се опитваше да ме сваля и аз й направих услуга. Може би е потънала в мечти за бъдещето и е забравила да си отваря очите, като е пресичала, и виж какво стана. Винаги, когато се докосвам до нещо, то загива.

— Чакай, Майк, не ми скачай. Знам как се чувстваш… странното е, че изглежда си излязъл от ролята си.

— О, много съжалявам, Пат. Това ме изкарва от нерви.

— Най-малкото ми даде ценна информация, с която да продължа разследването. Щом си е купила нови дрехи, можем да открием къде е сторила това. Ако имаме достатъчно късмет, можем да открием старите й парцали и да намерим клеймото на пералнята.

Каза ми да го почакам и запраши надолу по коридора. Останах пет минути сам и проклинащ хората, които оставяха децата си без надзор. Има дяволски много начини да умреш. Те просто те завличат в някоя дупка и ти виждат сметката, а наоколо няма никой, освен червеи — червеите обаче не могат да викат. Пат сигурно щеше да открие коя е тя. Ще положи малко повече усилия в издирването и скоро родителите й ще се появят, изкривени от мъка. Не че ще помогне много, но най-малкото щях да се почувствам по-добре.

Пат се върна доста кисел. Можех да се обзаложа, че знаех какво ще ми каже.

— Долу изследваха тази следа. Продавачите в магазина твърдят едно и също… взела е със себе си старите дрехи, когато е облякла новите.

— Тогава трябва да ги е оставила вкъщи.

— Аха. Не ги е носила със себе си, когато е била намерена.

— По дяволите, това също не ми харесва, Пат. Когато едно момиче си купува нови дрехи, тя не иска дори и да гледа старите, а това, което тя носеше, когато се срещнахме, беше отдавна излязло от мода. Вероятно ги е хвърлила някъде.

Пат протегна ръка към масата и взе бележника си.

— Според мен най-доброто, което можем да направим, е да публикуваме снимката й и да се надяваме, че някой ще я познае. Същевременно ще изпратим няколко човека да разследват около мястото, където си я срещнал. Това устройва ли те?

— Да. Предполагам, че не може да се направи нищо повече.

Той сгъна вестника, но преди да успея да му кажа къде се намираше барът, влезе лаборантът в бяла престилка и му подаде листата с отчета. Пат погледна написаното, очите му проблеснаха и ме изгледа странно.

Не можех да разбера за какво става дума, затова го зяпнах на свой ред. Без да каже дума, той ми подаде отчета и освободи лаборанта с кимване на глава. Информацията беше същата, която ми даде и Пат, но долу в ъгъла някой беше добавил нещо с разкривен почерк. Ясно се казваше, че макар вероятно смъртта да е настъпила вследствие на нещастен случай, не се изключва и възможността за убийство. Такова счупване на врата можеше да стане само при изключително странно стечение на обстоятелствата.

За първи път, откакто познавах Пат, той реагира като полицай.

— Много любопитна история ми разказа, Майк. На каква част от нея трябва да повярвам? — Гласът му пращеше от сарказъм.

— Върви по дяволите! — отвърнах му аз хладно, макар че отвътре ме изгаряше.

Прекрасно разбирах какво става в мозъка му на бюрократ. Точно защото си бяхме подвили опашките при няколко заплетени случая, той си мислеше, че нарочно му ги пробутвам.

— Ти не беше лошо момче, Пат — казах аз бързо. — Преди си правехме услуги, без да си задаваме въпроси, нали? Някога да съм ти стоварвал нещо на главата?

Той се опита да отговори нещо, но аз го прекъснах:

— Да, разбира се, пътищата ни на няколко пъти се пресякоха, но тогава ти винаги ми стоварваше всичко на гърба още преди да започнем, защото си полицай. А аз не мога без информация… всичко, което мога, е да защитавам клиентите си. Откога си започнал да смяташ, че ти се мотам из краката?

Този път Пат се ухили.

— Пак ще трябва да се извинявам днес. Направи ми още една услуга и си представи, че имам наполовина основателни причини да бъда подозрителен. На теб вратът ти е здрав, защото си вършиш сам работата и нямаш нищо против да получиш малко безплатна информация дори от мен, но аз не те обвинявам за това. А аз трябва да се грижа вратът ми да остане цял, защото много добре знаеш какъв натиск се оказва върху нашия департамент. Ако ни спипат натясно, ще трябва да отговаряме пред доста хора.

Той продължи да говори, но аз не го слушах. Очите ми продължаваха да се разхождат по отчета, докато думата „убита“ започна да подскача като жива. Виждах Рижата, с двете мили трапчинки на бузите, целуваща пръста си и грейнала в усмивка, предназначена само и единствено за мен. Проститутка, а можеше да бъде истинска лейди; приятел за няколко безумно кратки мига…

Бях я загубил завинаги.

Стомахът ми се сви на буца, защото Рижата не беше единствената, която си спомнях. Спомнях си много добре и Зализания, с неговия пистолет и гнусната му усмивка. Рижата беше ужасена до смърт, когато го видя… Ноктите ми се впиха болезнено в собствената ми плът и започнах да псувам под носа си. Винаги става така — тази лудост, която ме обзема, когато ми се иска да пречукам някой кучи син, а няма нищо, което да хвана, освен въздух. Знаех дяволски добре какво може да е станало след това. Те вероятно са се отказали да я убеждават повече и единственият им аргумент е останал смъртта.

— Дай ми информация, Майк — каза Пат.

— Няма какво да ти давам — отвърнах му аз. — Изпомпан съм до дъно. Подобни неща ме съсипват окончателно. Бих могъл и аз да съм убиецът.

— Защо смяташ, че е убийство? — попита Пат и ме изгледа внимателно.

Хвърлих листа на масата.

— Не знам, но тя е мъртва. Какво значение има как е умряла? Мъртвият си е мъртъв и за него няма значение как е бил убит.

— Да не стигаме до крайности, Майк. Кажи ми това, което ти знаеш, а аз не знам.

— Как изглеждаше, когато беше жива ли? Беше мило дете.

— Продължавай.

— Няма къде да ходим. Ако е била убита случайно, ще се почувствам адски зле. Ако обаче е била убита…

— Добре, Майк, това вече го чух… ако е била убита, ще тръгнеш сам на лов, ще хванеш гадното копеле и ще му завреш носа в говна. Може би ще го направиш толкова силно, че ще му счупиш врата.

— Да — казах аз. След това го повторих още веднъж.

— Майк.

— Какво?

— Виж, Майк. Ако е убийство, тогава с него ще се заеме нашият отдел. Вероятно не е, но ти толкова ме възбуди, че аз май започвам да мисля, че е. Трябва да съм луд, разбира се, защото в този твой ненормален мозък имаш мисли, които биха могли да объркат всичко. Хайде да не стигаме дотам, Майк. Веднъж беше достатъчно. Тогава не ти казах нищо, но не искам повече да се повтаря. Винаги сме играли комбина, макар че само господ знае защо аз се оказвам повален. Може би съм много смотан. Както и да е, ще ми кажеш ли това, което знаеш?

— Да, Пат.

Не го излъгах. Всичко, което му разказах, беше истина. Просто не му казах останалото. Ужасно приятно е да бъдеш дяволски луд заради нещо, което те кара да се напиеш до припадък, но още по-добре е да вземеш това дяволско нещо, по което си луд, да го фраснеш в стената и да правиш с него всичко, което ти дойде на ум, с единственото желание да можеш да направиш всичките тези неща, преди да е станало твърде късно.

Пат отново си играеше на полицай с тефтера си.

— Къде я срещна? — попита ме той.

— В един бар на Трето авеню. Минах по моста и слязох надолу по Трето авеню и спрях пред този бар по пътя. Не си спомням как изглеждаше улицата, защото бях твърде изморен, но ще отида отново там, ще проверя и ще го намеря, въпреки че наоколо е фрашкано с такива заведения.

— Не е някое малко заведение.

— Напротив, точно такова е. Можеш да ме арестуваш, защото преча на процеса на разследване. Трябваше да си спомням всяка подробност от това, което се случи тази нощ.

— Мога да го направя, Майк.

— Казах ти, че ще го открия.

— Достатъчно. Междувременно ще направим аутопсия, а също така ще се опитаме да открием старите й дрехи. Обади ми се, като откриеш бара. Може би ще го намеря и без теб, но ти можеш да го направиш по-бързо… ако искаш, разбира се.

— Непременно.

Усмихвах се, но нямаше нищо смешно. Това беше единственият начин да се сдържам и да бъда вежлив, без да покажа, че в мен бушува истински ураган от ярост. Стиснахме си ръцете и си казахме по едно културно „довиждане“, но в същото време ми се искаше да псувам и вия.

Не обичам да полудявам по този начин. Но не можех да направя нищо. Убийство! Каква ужасна дума.

Слязох на първия етаж и попитах дежурния къде мога да намеря Джейк Ларю. Той ми даде домашния му телефон и аз отидох на телефонния автомат малко встрани от главния коридор и набрах номера. Обади се жената на Джейк и трябваше да го събуди, за да го свърже с мен. Гласът му не прозвуча много приятелски, когато каза „ало“.

— Обажда се Майк Хамър, Джейк. Какво стана с онова говедо, което ти предадох онази вечер?

Джейк промърмори нещо неприлично. След това продължи:

— Ама и ти ми подложи една динена кора!

— Защо?

— Има разрешително за това оръжие, ето защо. Да не искаш да си навлека неприятности?

— Какво правят тия — да не са почнали да дават разрешително на всички в щата Ню Йорк?

— Глупости. Казва се Фини Ласт, шофьор и телохранител на Бърин-Гроутин, оня богаташ на острова.

Подсвирнах през стиснати зъби и закачих слушалката. Значи сега даваха разрешително на всички копелета, които искаха да убиват. О, великолепно. Направо прекрасно.