Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (4)

Глава IV

Когато седнах до брюнетката, барманът и тримата до бара се обърнаха. Пияниците не влизаха в сметката, бяха доста далече. Опитах комбинацията от зловеща усмивка и твърд поглед и барманът се залови с работата си. Но все пак той стоеше в края на бара, където можеше да чуе всяка високо произнесена дума. Лола кръстоса дългите си красиви крака и се наведе напред. Широкополата й шапка се залюля на един инч пред очите ми.

— Ти си приятно момче, мистър. Как се казваш?

— Майк.

— Само Майк?

— Достатъчно е. Искаш ли да се повозиш и малко да изтрезнееш?

— М-м-м… Имаш блестяща скъпа кола за Лола? Обичам мъже със скъпи автомобили.

— Имам само една скъпа вещ. И това не е колата.

— Говориш мръсотии, Майк.

— Та какво реши?

— Става.

Тя се изправи и аз я поведох към изхода. Беше мила, много мила. Като ябълков пай в черна сатенена рокля. Подкрепях я за лакътя, без да свалям очи от нея. Беше висока, стройна и красива, но устата й бе свикнала да произнася само определени думи. Лола бе предназначена за разпродажби по намалени цени.

Моята таратайка я разочарова, но нямаше друг избор. Облегна се назад и подложи лице на вятъра. Очите й бяха затворени и аз си помислих, че е заспала, докато тя не се протегна и не нахлупи голямата си шапка. Тогава наистина заспа.

Нямах определена цел. Просто карах след някого, който беше пред мен. Приближихме се някак си до Манхатън Бридж и беше по-лесно да пресечем, отколкото да излезем от трафика. Сега се движех зад някакъв камион, който караше надолу по Флатбуш авеню, чийто шофьор явно не бързаше заникъде, защото не нарушаваше правилата и спираше прилежно на червените светофари. Караше с такава скорост, че когато спря на Бевърли Роуд за десет минути, аз останах отзад и го изчаках да се върне. Следвах го още малко. Светлините на града останаха назад и аз разбрах, че пресичаме Флойд Бенет Фийлд. Свежият въздух, който идваше откъм океана, оставяше върху устните ни солен вкус. Минахме по моста и камионът зави наляво. Насочих колата по някакъв път, целият в завои, който водеше натам, откъдето духаше бризът. Карах по него, докато ни доведе до Рокауей Пойнт.

Стояхме вече час. Лола спеше. Радиото работеше тихо. Носеше се музика, която се смесваше с въздуха и небето и всичко щеше да бъде прекрасно, ако причината за тази разходка не беше едно убийство.

Лола отвори сънено очи и каза:

— Здрасти.

— Здравей, рожбо.

— Къде е сега Лола?

— На брега.

— А с кого?

— С един готин на име Майк. Запознахме се в града, в бара. Помниш ли?

— Не, но се радвам, че си тук с мен.

Тя се повъртя на задните си части и се облегна назад, като продължаваше да ме гледа. Без съжаление, без объркване. Просто любопитно.

— Колко е часът?

— След полунощ — отвърнах. — Искаш ли да се прибираме?

— Не.

— Ще се разходим ли тогава?

— Хайде. Може ли да си сваля обувките и да ходя боса по пясъка?

— Можеш да свалиш от себе си всичко, ако искаш.

— Може би ще го направя, като слезем на брега, Майк.

— Не прави нищо от този род. Аз съм дяволски притеснителен.

Беше истинско удоволствие да слизаме надолу по тясната пътека, прескачайки камъните и гледайки луната. Лола си пъхна ръката в моята. Беше топла и мека, но ме стискаше толкова здраво, сякаш бях някаква скъпоценност, която не трябваше да изпуска. Тогава си спомних думите на Рижата, че на мъже като мен не трябва да се бъркат в джоба, и се учудих колко бе права.

Свали обувките си, както желаеше, и тръгна боса, заравяйки крака в пясъка. Когато стигнахме до водата, аз също се събух. Беше студено, но приятно, твърде приятно, за да си разваляме настроението с приказки. Ходихме така по брега, докато около нас не остана нищо друго, освен пясък и светлинките на къщите не изчезнаха някъде далеч зад гърба ни.

— Харесва ми тук, Майк — каза Лола.

Тя отстрани ръката ми, взе една мида и я загледа така, сякаш беше някакво рядко съкровище. Прегърнах я през талията и седнахме на пясъка сред високите дюни. Подадох й цигара и на светлината на огънчето забелязах, че лицето й се е променило. Тя беше намерила вътрешен покой.

— Студено ли ти е? — попитах аз.

— Малко. Нямам много неща под роклята.

Без да й предлагам шлифера си, го наметнах върху раменете й и се облегнах на лакти назад, а тя обви коленете си с ръце и се загледа към океана. Дръпна дълбоко от цигарата и се обърна към мен:

— Защо ме доведе тук, Майк?

— Да си поговорим. Имам нужда от някого, за да си поговорим.

Тя се облегна назад на пясъка.

— Мозъкът ми се прояснява, Майк — каза тя. — За Нанси ли?

Кимнах.

— Кой я уби?

Лола дълго и мълчаливо изучава лицето ми.

— Полицай ли си?

— Частен детектив. Но никой не ме е наемал.

— Мислиш, че са я убили, а не просто е била блъсната от този шофьор?

— Лола, не зная какво да мисля. Всичко се върти пред очите ми. Да кажем, че не ми харесва начинът, по който умря.

— Майк… Аз също мисля, че са я убили.

Едва не подскочих.

— Какво те кара да мислиш така?

— О, не знам. Много неща. Ако е бил нещастен случай, значи е станал точно преди момента, в който е трябвало да бъде убита. Това мога да кажа, Майк.

Обърнах се и ръката ми покри нейната. Лунната светлина върху триъгълното й деколте ми пречеше да се съсредоточа. Кожата й беше бяла и гладка, в рязък контраст с черния сатен. Можех да си мисля само за това, какъв сутиен можеше да носи под такава рокля. Навярно някакво инженерно чудо.

— Откъде я познаваш, Лола?

Отговорът беше прост:

— Работехме заедно.

— Ти? — не изглеждаше съвсем искрено.

— Не ти ли изглеждам такава?

— Може би… ако някой има мангизи и скъпа кола и търси интересното на живота. Но не и в онзи сектор. Какво правеше там?

— Работех в един публичен дом.

— Мислех, че всички момичета са загинали по време на пожара.

— Тогава не бях там. Аз… бях в болница. Лежах там известно време. Изписаха ме днес. — Тя се загледа в пясъка и изписа две букви: V. D. — Това беше причината да бъда в болница. Затова трябваше да работя в публичен дом, а не си прекарвах времето с момчета, които имат мангизи и скъпи коли. Някога имах всичко това, но го загубих. Не съм много умна, нали Майк?

— Не — отвърнах аз. — Не си. Всеки може да прави това, което ти правиш, и да си изкарва прехраната от него. Не е трябвало никога да го правиш. Нанси също. Няма оправдание за това. Каквото и да се случи, има само един начин да се оправиш. Не, Лола, няма оправдание за това.

— Понякога има — възрази тя, прокара пръсти през косата ми и покри с ръката си моята. — Може би точно затова ние с Нанси се сближихме, защото имахме някакво оправдание. Аз обичах, Майк. Трябваше да се влюбя в човек, който се оказа подлец. Можех да си избера когото си поискам, но се влюбих точно в него. Канехме се да се женим, когато той избяга с една уличница, която висеше по всички кръчми в града. Бях истински отвратена. Ако това беше представата на мъжете за това, как се играе играта, то аз я играех доста добре. После имах всичко, но без любов. Отначало бях огорчена, но животът ми стана твърде лек. Имах всичко, което мъжете искаха, а и те имаха желание да покриват допълнителните разходи. Беше толкова добре, че не си струваше да се занимавам само с един мухльо. Един ден срещнах едно умно момиче, което ме свърза с нужните хора, и след това срещите ми бяха гарантирани. Направих купища пари и имах много свободно време, за да ги харча.

Имах име и телефонен номер и ако те имаха мангизите, всичко, което трябваше да направят, е да звъннат по телефона. Затова ни наричаха call girls. Мухльовците плащаха щедро, получаваха това, което искаха, и бяха в пълна безопасност. Но веднъж се напих и започнах да дрънкам. След това не бях повече безопасна и мухльовците започнаха да се оплакват. Задраскаха ме от списъка. Остана ми една възможност: тротоарът. Но има хора, които търсят точно такива отрепки като мене. Така започнах да работя в онзи дом и се запознах с Нанси. Тя също си имаше причини — не като моите, но все пак причини — и това ни поставяше над другите.

Един ден поумнях. Отказах се от всичко и влязох в болница. Нанси я убиха, а когато се върнах в дома, той беше изгорял. Върнах се заради Нанси — моята единствена приятелка. Тогава отидох при Барни и се натрясках.

— И се опита съвсем професионално да ме свалиш.

— Нямах намерение, Майк. Бях пияна и не можех да се отърва от навиците си. Ще ми простиш ли, Майк?

Бях готов да простя всичко при вида на това деколте. Но първо трябваше да си изясня някои неща.

— Нанси… какво ще ми кажеш за Нанси. Тя също ли следваше същия път като теб? Имам предвид смъкването по обществената стълба.

— Това става и с най-добрите от тях, рано или късно. Нанси също беше от „телефонните момичета“, само че се беше скатала по-рано от мен.

— Трябваше ли и тя да отиде в болница?

Лола се намръщи озадачено.

— Не, това беше странното. Тя беше много предпазлива. В началото направо се къпеше в пари, после внезапно напусна и изчезна от поглед. Постоянно се натъкваше на хора, които не я бяха виждали от доста време, и това я ужасяваше. Тя се зае с бизнеса сякаш това беше начин да се скрие.

— Да се скрие от какво?

— Не зная. Това бяха неща, за които не трябваше да се пита.

— Притежаваше ли нещо ценно?

— Дори и да е имала, не съм го виждала. Тя беше много потайна, що се отнася до личните й принадлежности. Единственото ценно нещо, което притежаваше, май беше само фотоапаратът. Придаваше му много важно значение, докато беше на работа. Нали знаеш? Снимаше двойки на улицата и им даваше картички. Трябваше да изпратят картичката заедно с четвърт долар и можеха да си получат снимките.

— Кога беше това? Наскоро ли?

— О, не. Доста отдавна. Случвало ми се е да виждам някои от картичките и съм я питала за тях. Мисля, че названието беше „Quick Pick“ или нещо подобно.

Пъхнах цигара в устата си, запалих и й дадох да си дръпне.

— Как е пълното ти име, Лола?

— Има ли значение?

— Може би.

— Бърган. Лола Бърган. От Байвил съм. Малко градче на Мисисипи. Не е голям град, но е много приятен, а и семейството ми е още там. Родителите ми мислят, че съм прочута нюйоркска манекенка, а по-малката ми сестра мечтае, като порасне, да стане като мен. Ако го направи, ще й смачкам малкия мозък.

Нямаше какво да отговоря на това.

— Лола, има още нещо. Отговори ми бързо да или не и ако ме излъжеш, ще разбера това. Името Фини Ласт означава ли нещо за тебе?

— Не, Майк. А трябва ли?

— Не, може би не. То означаваше нещо за Рижата и някои други хора, но очевидно не те засяга. Може би съм се качил на грешен тролей.

— Майк… обичаше ли Нанси?

— Не. Тя ми беше приятел. Виждал съм я само веднъж и говорих с нея няколко минути. Сприятелихме се. Нали знаеш как става? После някакъв кучи син я уби.

— Извинявай, Майк. Как ми се иска да се влюбиш в мен… Би ли могъл?

Главата й се приюти на рамото ми и Лола започна да движи ръката ми по гърдите си дотогава, докато не проумях, че там нямаше никакъв сутиен чудо, а само чудото на природата. Катарамата на колана се оказа ключът към цялата дреха и скоро всичко друго изгуби значение. Остана само шумът на вълните и нашето дишане. Скоро и вълните изчезнаха в топлината на бялата й кожа и малките мускули, които играеха под ръката ми, и в благоуханието, което излъчваше устата й.

Рижата имаше право.

 

 

В един и петнайсет се събудих от телефона, който пронизваше ушите ми. Изритах одеялото от леглото и се протегнах към апарата, като се мъчех да прогоня съня от очите си. Едва-едва успях да измърморя едно „ало“.

Беше гласът на Велда.

— Къде се мотаеш, по дяволите?! Звъня ти цяла сутрин.

— Тука си бях. Спях.

— Какво прави тази нощ?

— Работих. Какво искаш?

— Сутринта се обади един много приятен джентълмен. Казва се Артър Бърин-Гроутин. Определих му среща за два и половина в офиса. Надявам се, че ще дойдеш? За твоя информация балансът ни е отрицателен.

— Добре, рожбо, ще дойда. Неговият цербер беше ли с него?

— Дойде сам. Може би някой го чакаше долу, но не се качи.

— Добре. Стой там, докато се покажа. Няма да бъде след дълго. Довиждане, сладурче.

Десет минути бях под душа, после хапнах, изпих една пълна чаша кафе, която ме приведе във форма, и започнах да се обличам. Костюмът ми беше измачкан и от гънките му се сипеше пясък. Картината допълваха следите от червило по раменете и яката. Наложи се да го пъхна в гардероба. Оставаха ми панталоните от туид. Сложих си сако, а под него — кобура с пистолета. После се огледах в огледалото и издадох някакъв неопределен звук. Видът ми беше точно като на герой от криминалните филми. Долу се обръснах и подстригах, така че ми оставаше достатъчно време да се появя в офиса няколко минути преди стария джентълмен.

Мистър Бърин-Гроутин пристигна точно в два и трийсет. Комутаторът ми зазвъня и Велда се провикна през отворената врата:

— Един джентълмен иска да те види, Майк.

Казах й да ми го прати и се облегнах в люлеещия се стол. Когато вратата се отвори, станах и тръгнах да го посрещна с протегната ръка.

— Радвам се да ви видя отново, мистър Бърин. Влизайте и паркирайте където ви е удобно.

— А, благодаря ви.

Той придърпа едно износено кожено кресло към бюрото и се облегна напред на бастуна си. В светлината от прозорците можех да забележа разтревожения му поглед.

— Млади човече — започна той, — от деня, в който ме посетихте, непрекъснато си мисля за нещастието на онази девойка. Онази, дето са я намерили мъртва.

— Рижата. Казва се Нанси Санфорд.

Той повдигна вежди.

— Много бързо открихте името й?!

— Не, това е работа на полицията. Аз само разрових купища боклук, който няма никакво значение. — Облегнах се назад и си запалих цигара, чудейки се какво ли иска. Скоро той ми каза.

— Намериха ли родителите й? Някой, който да се погрижи за… тялото?

— Не. И те не могат да направят всичко. В града има хиляди като нея. Обзалагам се десет срещу едно, че е от друг щат и близките й отдавна са я забравили. Аз съм единственият, който иска да й върне миналото. Може и да съжалявам за това.

— Точно за това съм тук, мистър Хамър.

— Майк… Ненавиждам формалностите.

— Добре… Майк. Когато си тръгнахте, доста мислих за нея. Направих някои предпазливи справки чрез мои приятели във вестниците, но не можаха да ми помогнат много. Казаха само, че момичето е било… ъ-ъ-ъ… меко казано — скитащо. Позорно е, че в наши дни има такива неща. Според мен до известна степен всички имаме вина за това. Вашата дълбока загриженост се предаде и на мен и аз реших поне малко да помогна. Непрекъснато се занимавам с благотворителност от всякакъв вид, но тя е нещо абстрактно, не мислите ли? Тук имам възможност да помогна на конкретен човек, макар и малко, и чувствам, че трябва да сторя това.

— Казах ви вече, че за погребението ще се погрижа сам.

— Разбирам, че възнамерявате да… Но вие ме разбрахте неправилно. Бих искал да ви наема. Всяко разследване трябва да бъде финансирано и след като желая толкова силно, колкото и вие, да се погрижа за останките й, ще ви бъда много признателен, ако ми позволите да ви дам средства, за да откриете роднините на момичето. Ще направите ли това?

Беше един неочакван ход. Свалих краката от масата и обърнах креслото си към него.

— С мен няма да имате проблеми — казах му аз. — Така или иначе, ще си пъхам носа навсякъде, но вашето предложение много улеснява нещата.

Мистър Бърин измъкна портфейла си и го отвори.

— Каква ви е тарифата, Майк?

— Петдесет на ден. Без допълнително заплащане на разходите. Петдесетте покриват всичко.

— Имате ли представа колко ще продължи всичко?

Вдигнах рамене:

— Кой може да каже? Понякога търсенето на дадена личност е лесно, понякога трудно.

— В такъв случай нека постъпим така… — Той постави на масата една бала нови банкноти. Най-отгоре се мъдреше прекрасна петдесетачка. — Тук има хиляда долара. Пълно заплащане. Моля, оставете тези пари за себе си. Ще бъде добре, ако всичко се изясни бързо. При положение обаче, че не успеете да установите миналото й за двайсет дни, ще смятаме работата за безнадеждна и незаслужаваща усилията ви. Удовлетворява ли ви тази уговорка?

— Крада ви парите, мистър Бърин.

Лицето му грейна в топла усмивка и загрижеността изчезна от погледа му.

— Не мисля така, мистър Хамър. Проучих някои неща за вас и зная на какво сте способен. След като сте допълнително мотивиран от интереса си към момичето, смятам, че ще постигнете отличен напредък. Надявам се, че ще е така. Не е добре, когато виждаш, че нещата се развиват така — никой не се интересува, никой не го е грижа…

— Мен ме е грижа.

— Да, зная това, мистър Хамър, аз също съм загрижен, но вие демонстрирате един истински, самоотвержен интерес да възстановите доброто й име. Постъпете така, както намерите за добре и ако междувременно имате нужда от пари, обадете ми се. Ще го направите, нали?

— Разбира се.

— Този случай ме кара да се чувствам много нищожен. Аз самият се стягам да напусна този свят. Издигам си паметник, пръскам хилядарки, а тази девойка умира така, сякаш никога не е съществувала. Виждате ли, аз зная какво е самотата. Зная какво е да нямаш никой, който да те оплаче. Мъртвите ми близки нямат дори надгробен паметник… Жена ми, както може би знаете, беше запалена по спорта. Обичаше морето, но го обичаше прекалено много. По време на едно плаване с яхта, с която изобщо не биваше да се излиза в бурно море, бе пометена зад борда от вълните. Единственият ми син загина по време на първата световна война. Дъщеря му беше най-близкото ми същество. Както и жена ми, тя страстно обожаваше морето. И то я прибра при себе си по време на една буря на Бахамските острови. Сега може би разбирате защо строя такъв мемориал за себе си: защото над тленните останки на моите близки няма дори и камък, с изключение на кръста върху гроба на сина ми, който се намира някъде във Франция. Затова не искам да има хора с моята съдба. Хора, които си нямат никого. Радвам се, че ви има, Майк, че съществуват и други като вас. Вярата ми в доброто и човека бе твърде слаба. Мислех си, че хората се вълнуват единствено от парите. Сега виждам, че съм сгрешил.

Кимнах и издухах пушека към тавана.

— Парите са голямо нещо, мистър Бърин, но понякога човек страшно се натъжава и парите престават да имат за него всякакво значение. Човек може да бъде просто любопитен… и тогава парите също нямат значение.

Новият ми клиент стана и направи старомоден поклон.

— Това урежда нещата, нали?

— Почти. Къде искате да ви изпратя отчета?

— Никога не съм мислил за това. Наистина няма значение, но ако се натъкнете на нещо интересно, обадете ми се или ми пишете. Оставям го на вас. Интересуват ме резултатите, а не процедурата.

— Ясно… И още едно нещо: Фини Ласт още ли е при вас?

Очите му заблестяха, а лицето му се изкриви в усмивка.

— За щастие не. Изглежда, го е налегнал страх. Доста голям страх. Спести ми грижата да го уволнявам. Понастоящем градинарят ми изпълнява неговите функции. Довиждане, Майк.

Станах и го изпратих до вратата. Стиснахме си ръцете. Мистър Бърин се поклони на Велда и излезе. Тя изчака вратата да се затвори и отбеляза:

— Много е мил, Майк. Харесва ми.

— На мен също, малката. Май няма повече такива като него наоколо.

— Пари ли донесе? Отново ли сме в бизнеса?

— Аха.

Погледнах селектора. Той беше включен и явно Велда бе подслушвала целия разговор. Намръщих се ядосано, както се полага на истински началник, но това изобщо не я притесни.

— Просто бях любопитна, Майк. Той беше толкова интересно момче — усмихна се тя.

Пунтирах удар по челюстта й и седнах на бюрото, протягайки се към телефона. Когато прозвуча свободно, набрах номера на Пат и държах така, докато той се обади. Поздрави ме с едно хладно „здрасти“ и каза:

— Нещо ново, дете?

— Има някои неща тук и там, но нищо което може да се нарече изчерпателно показание. Обядва ли вече?

— Преди час.

— Добре тогава, какво ще кажеш за едно кафе и малко датски сладкиши? Искам да разбера някои неща, ако си така добър да ми ги кажеш.

— Какви неща?

— Неща, които полицията трябва да знае, а широката публика — не. Или мислиш, че е по-добре да си изяснявам всичко сам?

— Да имаш да вземаш. Предпочитам да си ми длъжник. Да се срещнем при Муни колкото може по-бързо. Става ли?

— Отлично — казах аз и затворих телефона.

 

 

Пат спечели състезанието с пет минути. Вече седеше на една маса в дъното и сърбаше кафе от една огромна кана, която заведението използваше като запазена марка. Измъкнах стола и седнах до него. Нямах време за губене. Веднага щом келнерът донесе кафето и пастите, преминах направо към въпроса:

— Пат, как стои въпросът с call girl рекетът в този град?

Чашата спря по средата на пътя си.

— По дяволите, ама че въпрос! Ако ти кажа, ще ме завържат на възел и ще ме изхвърлят на пътя. Ако пък не ти кажа, ще изглежда доста тъпо, защото не знам какво става наоколо.

Озъбих му се отвратително и казах:

— Пат, има някои неща, които продължават да се случват във всеки град, независимо от това колко благоприлични са гражданите и колко жестоки са полицаите. То е като с данъците. Имаме си ги и не можем да се отървем от тях. И кой обича данъците, освен малката група бюрократи?

— Сега ме накара да се чувствам по-добре — усмихна се той. — Всъщност нямам какво да ти кажа, защото тези хитреци пазят добре информацията. Не получаваме много жалби, защото рядко някой недоволен клиент ще рискува да се изложи на критика, като хукне да се оплаква. Полицията е добре осведомена за съществуващата ситуация и се опитва да подсили буквата на закона. Но не забравяй едно нещо. Политиката. Има начини да се усмири полицията и това са препятствия, които не могат да се прескочат.

След това въпросът с доказателствата. Върхушката не притежава домовете непосредствено и не води документация, по която те могат да бъдат открити. Просто подшушват на някого кой може да се окаже полезен и го оставят да свърши всичко. А неудобните ги отстраняват. За последната година при нас са регистрирани няколко смъртни случая, които имат връзка с това.

— И как ги нарича коронерът?

— Ами в общи линии самоубийства. Освен случая Ръс Бауен. Чувал си за него… управляваше верига от домове и се опитваше да прави независими комбинации. Намерихме го преди няколко месеца надупчен на решето, а домовете му бяха затворени. Не успяхме дори да открием следа, по която да тръгнем. Дори доносниците си затваряха устата, когато споменавахме името му. Да, Ръс беше убит, но останалите случаи бяха класифицирани като самоубийства.

— А твоето мнение какво е?

— Това са убийства, Майк. Няма какво да говорим. Делата още са висящи и някой ден ще заковем типовете, които са зад тях. Не само наемниците, изпълняващи черната работа, но и хората, които са на върха на организацията. Именно те са тези, които искаме… тези, които оплитат в мрежите си невинни деца и ги хвърлят в мръсотия и отчаяние, докато си седят отзад и прибират голямата парса; тези, които могат да убиват и да се хилят безнаказано, когато четат как вестниците наричат убийството самоубийство!

Лицето на Пат се изкриви от омраза. Улових погледа му и го задържах задълго.

— Самоубийство… или нещастен случай, Пат? — попитах отново.

— Да, и двете. Ще ги пипнем и тогава…

Омразата изчезна и лицето му отново стана приятелски настроено, но в очите му се появи нещо ново, което не бях виждал преди.

— Ти си негодник, Майк. Здравата ме изпързаля!

— Нима?

Опитах се да изглеждам невинен, но номерът не мина.

— Зарежи го и минавай към червенокосата. Името й беше Нанси, нали? Какво ще ми кажеш за нея?

Заех се с датския си сладкиш. След като беше киснал достатъчно дълго в кафето, го извадих и изядох, като облизах захарта от пръстите си. Когато запалих цигара, казах:

— Нищо няма да ти кажа, Пат. Просто ти сам стигна до правилната мисъл. От самото начало твърдях, че Рижата е била убита. Сега какво мислиш по въпроса?

Пат сви юмруци и ги притисна към масата. Трудно му беше да говори през стиснати зъби:

— Дяволите да те вземат, Майк. Този случай го опаковахме чудесно. Тя е била убита случайно, няма никакво съмнение. Сигурен съм в това. Толкова съм сигурен, че мога да заложа дясната си ръка срещу един пробит долар. Хората могат да сгрешат, но не и умниците от лабораторията.

Беше забавно да го гледам как си бие главата в стената. Думите му прераснаха в буря от остри звуци и той се облегна на края на масата. Очите му хвърляха мълнии.

— Видях показанията. И ги проверих. Сигурен съм в доказателствата, както и всеки друг, който е зает със случая. Отначало ме накара да танцувам върху горещи въглени, защото допусках, че може би си прав. Но сега зная какво точно е станало и зная, че не си прав. Забележи, не казвам мисля, а зная! Зная, че ти грешиш, а аз съм прав.

— Но… — опитах се да го прекъсна аз.

— Но ти… ти, копеле, ме подлуди отново и започвам да си мисля, че греша дори когато си мисля, че съм прав! Защо не пукнеш!

Отдавна не бях виждал Пат в такова състояние. Ухилих му се и издухах едно кръгче дим около главата му. Образува се нещо като ореол и аз казах:

— „И пушекът обгърна главата му като с венец.“

— Какво?

— Цитат от „Нощ преди Рождество“. Сигурно не можеш да се върнеш толкова назад във времето.

Пат прокара пръсти по косата си и поклати глава:

— Вкара ме в задънена улица. Може би аз нищо не струвам. Какво ли ме кара да се възбуждам от неща като тези? Обикновено съм хладен, спокоен и концентриран. Ръководя офиса си точно и ефективно, но идваш ти и заприличвам на нехранимайко по време на първата си битка във войната на банди някъде по тъмните алеи.

След минута той взе една цигара от пакета Лъки, който му протегнах услужливо, и я напъха в устата си. Когато драснах клечката кибрит и я запалих, казах много тихо:

— Пат, служби като вашата са голямо нещо. Напипвате някаква въшлива малка нишка, разплитате кълбото и престъпникът плаща на обществото за извършеното престъпление. Вие наистина служите на справедливостта. Вършите много повече работа от милион като мене, които работят отделно, но забравяте едно нещо.

— И какво е то? — той отново ставаше саркастичен.

— Възбудата от преследването, Пат. Тръпката от това да пипнеш нещо важно. Точно сега ти си толкова дяволски привързан към неопровержимите си доказателства, че не можеш да допуснеш и още една гледна точка. Откога убийството не може да изглежда като нещастен случай?

— Била е блъсната от кола, Майк. Шофьорът си призна, че е блъснал някого, но е бил доста натряскан, за да си спомни кой е бил. Откриха следи от колата му по нея. Имаме свидетели, които са видели как се е мъкнела мъртвопияна по улицата малко преди да я блъснат. Момчето, което е карало колата, е съвсем нормален гражданин и няма никакви връзки с престъпния свят. Проверихме това.

Кимнах с глава.

— И все пак сега започваш да се съмняваш. Прав ли съм?

Той каза нещо неприлично.

— Което си е право, си е право. Караш ме да отхвърля всичко, на което са ме учили, и да се чувствам глупак. И знаеш ли защо?

— Да, но можеш да ми го кажеш още веднъж, Пат.

Този път той се наведе през масата и практически изсъска през зъби:

— Защото точно тук… — той почука с пръст главата си — имаш нещо остро. Може да си добро частно ченге, но си по-добър полицай. Откриваш нещо и го държиш по-дълго от всички други, докато не извлечеш полза от него. Имаш мозък, способност да го използваш и това, което на мен ми липсва — усещане за нещата. По дяволите, иска ми се да те прасна по ухото.

— Престани да се мразиш, Пат. Щеше да ми казваш нещо. Кой стои зад този рекет?

— И аз бих искал да разбера. Знам имената само на няколко момчета, които са заподозрени като съучастници.

— Ще свършат работа.

— Да, ама не. Първо да те чуя какво ще кажеш. Помни, че аз съм този, който трябва да знае всичко. От всички луди неща, които могат да се случат, най-невероятното е ченге и частен детектив да си бъбрят като нас. Хайде, Майк, изпей песничката.

Това можеше да ни отнеме много време и аз поръчах още две кафета и когато ги донесоха, започнах отначало и не спрях, докато не доведох Пат до последните събития. Разказах му всичко, освен разбира се, някои съвсем интимни подробности. Той не се грижеше да проверява всичко; умът му подреждаше всички данни за евентуални бъдещи справки и можех да видя как подрежда фактите един до друг, опитвайки се да измъкне нещо от тях.

Когато приключих, той запали цигара, облегна се назад и се замисли. Когато напълно абсорбира всичко, каза:

— Чудесен сбор от събития имаш, Майк. Сега опитай с теорията.

— Не мога — отвърнах му аз. — Няма откъде да започна.

— Започни с Рижата.

— Била е убита. Това означава, че са имали основание да я убият.

— Същото основание, което и тя е имала, за да се намеси в рекета.

— Може би… а може би основанието се е появило по-късно. Питам се, защо ли са я убили? Излиза, че е била опасна за някого. Но с какво би могло да бъде опасно момиче в нейното положение? Някакви компрометиращи документи? Мислех си за това, но не ми се вярва да е била способна на такова нещо. Кой ще повярва на думите й в съда? Това е жесток рекет и тя едва ли би се забъркала с някой, който има особена тежест в обществото. Ако си е играла с дребните риби, те биха се погрижили чисто и просто да я премахнат, без много да му мислят. Имам усещането, както го наричаш ти, че причината е била доста голяма. Пат, сърдит съм на някого и този някой ще ми плати за нейната смърт!

— Намери мотива и ще откриеш убиеца — посъветва ме Пат. — А какво ще кажеш за Фини Ласт?

— Прилича ми повече на подлец. Когато е дошъл в града, се е завъртял по улиците и попаднал в обкръжението на Рижата. Именно той е способен на шантаж. Според него Рижата е откраднала някакви материали, за които е можел да получи откуп, и тъй като все пак е била това, което е била, думите му не могат да се отхвърлят. Но може да съществува и друга гледна точка. Може да ги е загубил или този, който е бил шантажиран, да си е платил, за да ги види унищожени. Ако на Рижата са платили добре, тя може да ги е вдигнала от него, докато е бил с нея.

— Смяташ ли, че би могъл да я убие?

— Разбира се, но без главоблъсканици. Фини не е артист. Той обича ножовете и пистолетите. Единствената му беда е, че не обича да му се противопоставят. Не, Фини не я е убил. В противен случай Рижата щеше да умре бързо и по един ужасен начин.

Пат дръпна отново от цигарата си.

— А твоят клиент, Майк?

— Бърин-Гроутин? Изключено! По дяволите, той не може да си купи и закачалка, без вестниците да разберат за това. Бърин-Гроутин е човек от друго поколение, Пат. Пари, положение, маниери… Изобщо всичко, което би могло да се очаква от един джентълмен от старата генерация. Твърде много се гордее с името си и трепери да не падне прашинка върху него. Бърин-Гроутин не е глупак. Имал е нужда от защита и е наел Фини, но беше готов да се отърве от него веднага щом разбра, че се е забъркал в тази каша. Стори ми се, че Фини беше започнал да му досажда. Имах усещането, че беше щастлив от това, което се случи на гробището.

— Тогава стигаме до Лола. Какво имаме тук?

— Нищо. Тя познавала Рижата.

— Продължавай, Майк. Тя не е нещо несъществуващо, нали така?

— Можеш да го кажеш още веднъж. — Позволих си слаба усмивка. — Великолепна жена, Пат. Има тяло, което може да накара косата ти да се изправи. Лола е още едно от приличните деца, които са били извратени по начина, за който говореше ти. Само че е поумняла с времето.

— Добре, нека се върнем малко назад. Каза ми, че Коби Бенет и онзи в бара са били наплашени от нещо. Помисли за този вариант.

— И тук стигаме до задънена улица, Пат. Дребния е имал вече една присъда и е избягвал убийството като чума. Коби е в рекета, където нищо не изглежда хубаво, освен мангизите. Всичко може да го изплаши. И двамата се плашат дяволски лесно, затова не придавам голямо значение на нито един от тях. Премислял съм го десетки пъти и нещата изглеждат точно така.

Пат измуча. Усетих, че мисли и търси отговор, като съпоставя събитията и различните възможности. Когато не се получи нищо, той сви рамене и каза:

— Момчетата, които познавам и които могат да участват в играта, са дребни риби. Те се оправят с прегрешилите и вършат черната работа. Имам някои догадки, но засега няма да ти ги кажа, защото ще побеснееш и ще ме забъркаш в някоя каша. Ти също имаш определени предположения и, както казах, това са само безоснователни догадки.

— Твоите догадки обикновено са много добри, Пат. Ще се възползвам от някои от тях.

— Да, но няма да ги получиш. Ще направя следното… Ще видя дали мога да измъкна от този материал нещо повече от догадки. Имаме начини да разберем доста неща, но не ми се иска да прекъсвам преждевременно играта.

— Съгласен съм. Трябва някак си да се оправим двамата.

Пат смачка фаса и заби поглед в пепелника.

— Сега да се върнем на въпроса, Майк. Ти ме заплете в тази история, така че ми кажи какво очакваш да направя.

— Ти имаш доста хора на разположение. Нека послухтят наоколо и да разберат повече подробности. Действай така, сякаш става дума за убийство, и все нещо ще излезе на повърхността. Това, от което имаме нужда, са подробностите.

— Добре, Майк, сложил съм си главата в торбата. Действам против всички правила, като определям този случай като убийство, и очаквам да ми сътрудничиш. Ясно ли ти е?

— Разбрано.

— След като аз ще дам хора, какво мога да очаквам от теб?

— По дяволите! — възкликнах аз. — Довечера съм на среща с Лола. Може би има някоя приятелка за теб.