Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (11)

Глава XI

Събудих се от аромата на кафе и цвъртенето на бекон с яйца. Прозях се, протегнах се и се размърдах, когато Лола влезе, все така красива и сутринта, както и през нощта. Повика ме с пръст.

— Закуската е сервирана, господарю!

Тя се върна в кухнята, а аз се напъхах в панталоните и я последвах. Когато вече бяхме на масата, стана ясно, че Лола се е обадила в службата си, казала, че е болна и е получила разрешение да не ходи на работа няколко дни.

— Виждам, че доста те ценят.

Тя сбърчи нослето си.

— Харесва им моята техника.

След като закусихме, Лола отиде в спалнята, облече костюм, прибра косите си под шапката и изтри решително почти целия си грим, но това не я направи по-малко красива.

— Трябва да изглеждам така, сякаш мога да пазарувам само от заложни къщи и оказиони — обясни ми тя.

— Никой няма да ти повярва, миличка.

— Престани да се подмазваш.

Тя стоеше пред огледалото и дооправяше някои дребни подробности от външния си вид.

— Какво да казвам, Майк?

Седнах в креслото и изпънах краката си.

— Вземи указателя, направи списък на всички магазини и действай. Познаваш фотоапарата… Може би е на витрината, а може и да е някъде в магазина. Ако го видиш, веднага го купи. Помни, че ни трябва адресът на квитанцията. Измисли някаква история. И най-важното — дръж се естествено.

Извадих портфейла си и взех няколко банкноти.

— Вземи. За такси, бакшиши и за фотоапарата. Ако го намериш.

Лола пъхна парите в портмонето си.

— Майк, кажи ми честно — вярваш ли, че ще успеем?

— Това е единственият ни шанс. Нямаме за какво друго да се захванем.

— Тук ли ще бъдеш?

— Сигурно. Не знам.

Написах домашния си адрес, после този на офиса и след това прибавих телефона на Пат.

— Търси ме на тези места. Ако срещнеш затруднения, а аз не съм наблизо, обади се на Пат. Ясно ли е всичко?

Лола кимна.

— Струва ми се, че да. Няма ли вярната съпруга, която отива на работа, да получи целувка за сбогом от мързеливия си съпруг?

Хванах я за ръката и я притеглих към себе си, усещайки как по тялото ми се разлива приятен огън.

— Не искам да тръгвам — прошепна Лола. После се усмихна и ми махна от вратата.

Веднага след като излезе, аз отидох до телефона и набрах номера на офиса.

— Съжалявам, но мистър Хамър го няма в момента — отвърна Велда.

— А къде е?

— Не мога да ви кажа… Той… Майк! Къде си, по дяволите! Защо не се заемеш с нещо? Аз никога…

— По-спокойно, пиленце. Някой пита ли за мен?

— И още как! Не смогвам да отговоря на всички.

— Кой се е обаждал?

— Първо, някакъв човек, който пожела да остане анонимен. Според, него работата била твърде конфиденциална. Обеща да се обади по-късно. После двама евентуални клиенти. Обясних им, че си зает, но и двамата мислеха, че ще зарежеш останалите си задачи.

— Казаха ли си имената?

— Да. И двамата са Джонсън. Марк и Джоузеф Джонсън. Не са роднини.

Майк измърмори. Джонсън беше най-разпространеното име в телефонния указател.

— Кой още?

— Някакъв тип на име Коби Бенет. Измъчих се, докато запиша името му, защото беше изпаднал в истерия. Крещеше в слушалката, че му трябваш незабавно, но защо, не ми обясни. Не остави никакъв номер, но звъня още три пъти.

— Коби? Какво ли е искал? Не каза ли нещо, Велда?

— Не.

Добре, карай нататък.

— Мистър Бърин-Гроутин се обади. Искаше да разбере дали чекът му е постъпил навреме в банката. Казах му, че ще му се обадиш. Помоли ме да ти предам да не се притесняваш, ако всичко е наред.

— Нищо не е наред, но вече е трудно да се притеснявам. Стой до телефона, малката. Отговаряй в същия дух на всеки, който се обади. Запомни едно: изобщо не знаеш къде съм и не си чувала нищо за мен от вчера. Разбра ли?

— Да, но…

— Без „но“. Говори свободно само с Пат и с едно момиче на име Лола. Ако имат нещо за мен, опитай се да ме намериш вкъщи или тук.

Продиктувах й номера на Лола и изчаках да го запише.

— Майк… за какво е всичко това? Защо не можеш…

Вече ми беше омръзнало да повтарям.

— Мислят ме за умрял, Велда. Убиецът смята, че вече съм на оня свят.

— Майк!

— Не се вълнувай. Нямам и драскотина. Куршумът улучи пистолета. Между другото, трябва да си купя нов. Чао, малката, довиждане.

Затворих и седнах на края на стола, разтривайки лицето си с ръце. Коби Бенет е изпаднал в истерия и иска да ме види. Не казва за какво… Интересно, кой от всички, търсили ме по телефона, е бил убиецът, обадил се, за да се убеди, че съм прегърнал чемшира. Поне зная кой е Коби.

Надявах се, че ще успея да го открия.

Измачканият шлифер лежеше на стола, а костюмът висеше като торба без пистолета под мишницата. Кобурът запълваше празното пространство, но не можеше да замести патлака. Затворих вратата, слязох по стълбите и излязох на улицата.

На Девето авеню взех такси и се насочих към магазина за оръжие на Истсайд. Собственикът на магазина — съдейки по възрастта му — е стрелял с оръжие още в каменната ера. Без да задава въпроси, той прочете разрешителното ми, свери снимката с оригинала и кимна. Избрах си един пистолет 45-ти калибър и взех покупката си заедно с напомнянето да съобщя в полицията за промяната на номера на оръжието.

Почувствах се много по-добре, като излязох от магазина.

Ако слънцето си беше легнало да нанка, щях да открия Коби Бенет за броени минути. Но през деня това беше доста по-трудно. В един павилион за цигари на ъгъла развалих пари и се настаних в телефонната будка, звънейки по всички любими на Коби заведения. Беше изчезнал. Много хора искаха да разберат кой се обажда. „Приятел“ — отвръщах аз и затварях телефона.

Понякога градът е по-лош и от джунгла. Всеки може да се загуби в него. В този ден се радвах на това обстоятелство. Можех и цяла седмица да се мотая по улиците, без да ме познаят, ако, разбира се, бях достатъчно предпазлив и не привличах вниманието. Край мен мина такси. Вдигнах ръка и когато то спря, се качих не без удоволствие. Казах адреса, затворих прозореца и започнах да масажирам врата си.

Пръстенът на Рижата се загуби. Изнудвачка ли е Нанси? От главата ми не излизаше погледът й в момента, когато й подадох парите. Никога няма да го забравя, защото тогава й казах, че това, с което се занимава, е равносилно на самоубийство.

Дори и не подозирах колко съм бил прав.

Нанси, момичето с обноски на дама и навици на проститутка. Момичето, което бе принудено да търгува с тялото си, за да живее. Нежно и добро момиче, което би трябвало да прекарва вечерите у дома, приготвяйки вечеря на любимия си. Вместо това, един бандит я беше тероризирал. Предложих й помощ и тогава очите й светнаха като свещи върху олтар. Бяхме станали приятели, дяволски добри приятели за това кратко време.

— Пристигнахме, мистър — каза шофьорът.

Подадох му парите през прозорчето и слязох, търсейки с поглед познатата синя униформа. Канех се да открия Бенет по най-краткия път. Един полицай вървеше срещу мен… Спрях и се загледах във витрината, докато не ме отмина, а после тръгнах след него.

Хората са свикнали с полицаите. За тях те са незабележими пазачи или обикновени хора в патрулна кола. Те забравят, че полицаите имат очи и уши и могат да мислят. Хората не се досещат, че понякога полицаят може да харесва работата си. Улицата е неговото владение. Той познава всеки, знае с какво се занимава той и как прекарва свободното си време. Понякога дори не иска повишение, защото то ще го откъсне от приятелите му и ще го затвори в тесния кабинет. Моят полицай имаше вид точно на такъв. В походката му се долавяше устрем, а в осанката — гордост. Той поздравяваше жените, които седяха пред вратите, и закачаше малчуганите. Ако се наложеше, те щяха да крещят и да го викат на помощ.

Полицаят влезе в един бар, качи се на високото столче, а аз седнах до него. Той свали шапката си и поръча сандвич. Направих същото. И двамата ядяхме мълчаливо. Скоро двамата младежи, които седяха до нас, платиха и си излязоха. Точно това беше моментът, който чаках.

Разтворих пред себе си вестника и извадих удостоверението и значката. Полицаят ги видя и се намръщи.

— Майк Хамър, частен детектив — говорех аз тихо, без да спирам да дъвча. — Не ме гледай.

Полицаят се намръщи още веднъж и се зае с яденето си.

— Пат Чембърс може да гарантира за мен. Работим заедно по един случай.

Лицето му помръкна още повече и в очите му забелязах недоверие.

— Къде мога да намеря Коби Бенет? — продължих аз. — Трябва ми веднага. Знаете ли къде е той?

Полицаят хапна още малко от телешкото и хвърли един долар на стойката. Келнерът дойде веднага и той го помоли за дребни монети. Взе две от тях, стана, все още дъвчейки, отиде в телефонната кабина и затвори вратата зад себе си.

След минута се върна и продължи да си хапва от телешкото. После посегна към кафето си й сякаш ме видя за първи път.

— Прочете ли вестника, приятел?

— Да.

Подадох му вестника. Той извади от джоба си очила с рогови рамки и потъна в бейзболните залагания. Устните му мърдаха, сякаш четеше.

— Коби Бенет се крие през един квартал на запад. Нещо свързано с аферата Браунстоун. Изглежда наплашен до смърт.

Келнерът се приближи. Поръчах си десерт и още кафе. Нахраних се бавно, после платих и излязох. Полицаят все още четеше вестника. Нито веднъж не откъсна поглед от него и навярно щеше да седи така още десетина минути.

Намерих къщата. Коби Бенет ме забеляза: гледаше през прозореца и аз видях пребледнялото му от уплаха лице.

— Тук, насам, Майк.

Този път внимавах къде отивам. Тук беше пълно с приятни местенца, където можеха да те причакат с някоя бейзболна палка в ръка. Едва бях стигнал до площадката, когато Коби ме сграбчи за ръката и ме замъкна в стаята.

— Божичко, как ме намери?! На никого… Кой ти каза, че съм тук?

Отблъснах го.

— Не е трудно да те открие човек, Коби. С малко по-голям опит можеш да откриеш всеки.

— Не говори така, Майк. Боже, ти ме намери и това е много лошо. Да допуснем…

— Престани да плямпаш като идиот! Искал си да ме видиш. Тук съм.

Коби заключи вратата и започна да се мята из стаята, рошейки косата си с ръце. Не можеше да стои на едно място и фактът, че бях паркирал в единственото кресло в стаята и изглеждах напълно спокоен, го караше да подскача още повече.

— Те ме търсят, Майк. Успях да се скрия навреме.

— Кои са тези „те“?

— Виж кво, трябва да ми помогнеш. Господи, Майк, накиснах се заради теб, сега трябва да ме измъкнеш! Търсят ме, разбираш ли? Трябва да изчезна от града. — Той пъхна цигара в устата си и се опита да я запали. Успя на четвъртия път.

— Кой те търси? — повторих въпроса си.

Коби облиза устни. Рамото му се тресеше от нервни тикове и постоянно обръщаше глава към вратата, сякаш се ослушваше за нещо.

— Майк, някой те е видял с мен онази нощ. Слухът се разнесе наоколо и ми подпалиха чергата. Ще ме гръмнат.

Просто си седях и го гледах. Дръпна от цигарата, преди да я хвърли на протрития килим и да я размаже с пета.

— По дяволите, Майк, недей да седиш така, кажи нещо.

— Кой те търси?

Най-накрая думите ми стигнаха до съзнанието му. Краищата на устните му побеляха.

— Не знам. Не знам. Някой големец… Нещо се надига в града, нещо се готви… Не разбирам какво. Знам само едно: това е краят, защото са ме видели с теб. Какво да правя, Майк? Не мога да остана тук. Ти не ги познаваш. Те не пропускат.

Станах и се протегнах, като се опитах да му покажа, че всичко това ужасно ми е омръзнало.

— Не мога да ти дам никакъв съвет, Коби, докато не пропееш. Ако не искаш, върви по дяволите. Нека те спипат.

Той ме хвана за ръкава и увисна на него.

— Не, Майк, недей… Ще ти кажа каквото знам, само че не знам нищо. Само подочух нещо. Във връзка с Рижата. Заради теб си навлякох неприятности. Снощи видях в града едни големи момчета. Не бяха местни. Идвали са и преди, когато е имало неприятности. След посещението им няколко момчета изчезнаха. Ясно е защо са тук. Заради мен… и — може би — заради теб.

Малко по малко се оправяше.

— Продължавай, Коби.

— Рекетът е организиран, разбираш ли? Ние плащаме за сигурността си, и то доста. Не знам къде отиват мангизите, но докато си плащаме, всичко е наред. Докато си траем, не ни заплашва нищо. Но, дяволите да го вземат, ти се появи и някой е видял как си отварям устата и сега отново има маса неприятности, този път за мен.

— Как са разбрали какво си ми казал?

Лицето на Коби пребледня като на мъртвец.

— Кой го интересува какво съм ти казал? Някои момчета са като отрова и ти си един от тях, защото се занимаваш с онази, Рижата! Защо не пукна по-рано?!

Хванах го за ризата и го примъкнах към себе си.

— Затваряй си устата — процедих през стиснати зъби.

— О, Майк, нямах нищо предвид, честно. Само се опитвам да ти разкажа…

Пуснах го и той бързо се отдалечи, изтривайки с ръкав потта от челото си. В сълзата, която се търкулна по бузата му, проблесна искрица светлина.

— Не знам какво става, Майк. Не искам да умирам. Можеш ли да направиш нещо?

— Може би.

Коби ме погледна с надежда и облиза пресъхналите си устни.

— Да?

— Мисли, Коби, мисли. Мисли за момчетата, които си видял. Кои са те?

Бръчките по челото му станаха по-дълбоки.

— Твърди момчета. Носеха патлаци. Мисля, че са от Детройт.

— За кого работят?

— Навярно за този, който получава откупите.

— Имена, Коби.

Той безпомощно поклати глава.

— Аз съм дребна риба, Майк. Откъде да знам? Всяка седмица давам една четвърт от печалбата си на едно момче, което я предава по-нататък по веригата, докато стигне до върха. Дори не искам да знам. Аз… страхувам се, Майк. Ти си единственият, към когото мога да се обърна. Сега от мен ще бягат като от прокажен.

— Някой знае ли, че си тук?

— Никой.

— А собственичката?

— Не съм се представял. А и на нея й е все едно. Как ме откри, Майк?

— Не се вълнувай, твоите познати няма да използват този начин. Ето какво трябва да направиш. Стой мирно, не си подавай носа навън, дори на стълбите. Не се приближавай до прозореца, и вратата трябва да бъде заключена.

Коби ме хвана за ръката. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Имаш ли някакъв план? Мислиш ли, че мога да се измъкна?

— Ще видим… Имаш ли нещо за ядене?

— Консерви и две бутилки бира.

— Достатъчно е. Запомни следното: утре вечер, точно в девет и трийсет, трябва да излезеш оттук. Излез на улицата, завий надясно и върви така, сякаш нищо не се е случило, поздравявай когото искаш. Само че през цялото време се движи. Разбра ли?

По челото му избиха ситни капчици пот.

— Божичко, да не искаш да ме убият! Не мога да изляза оттук…

— Тогава ще те пречукат тук, ако преди това не пукнеш от глад.

— Не, Майк, нямам предвид това! Но да вървя по улицата! Боже!

— Съгласен ли си? Нямам време за губене, Коби.

Той се срина в креслото и покри лицето си с ръце.

Плаченето беше нещо лесно за Коби.

— Д-да. Да. В девет и трийсет — повтори той и вдигна бавно глава. Очите му бяха пълни със сълзи. — Какво си намислил? Можеш ли да ми кажеш?

— Не мога. Прави каквото ти казвам. Тогава ще успееш да изчезнеш от града и да отървеш кожата. Но искам да запомниш добре нещо.

— Какво?

— Не се… връщай… никога…

Оставих го с побеляло лице и треперещ. Когато вратата се затвори, го чух да хленчи отново.

Над града беше притъмняло. По небето се бяха струпали черни облаци. Преди да стигна до метрото, отново заваля. Влакът току-що беше тръгнал и през петте минути, с които разполагах, се обадих на Лола. Нямаше никой. Тогава се обадих в офиса и Велда ми съобщи, че денят е минал изключително спокойно. Трябваше да затворя, преди да започне да задава въпроси, защото влакът вече идваше.

На Петдесет и девета взех такси и стигнах до паркинга, където бях оставил колата си. Стори ми се, че срещу мен идва познат и се наведох сякаш завързвах връзките на обувките си. Въпреки всичко не ми беше приятно да се правя на умрял.

Вятърът се засили. Косите струи вода шибаха до болка лицето ми. Редките минувачи се мъчеха да спрат такситата, които профучаваха, и се криеха под стрехите на къщите. Всеки път, когато спирах на светофар, виждах размитите физиономии зад витрините на магазините. Гледаха потоците вода, които се изсипваха от небето, с празния поглед на обречени животни.

Мислех си дали Лола нямаше някакви неприятности. Дъждът можеше да попречи на издирванията на фотоапарата, а времето беше толкова ценно. Шибан фотоапарат! За какво изобщо е бил необходим на Рижата? Стоп! Лола спомена за работа в някакво фотоателие, Куик Пикс или нещо такова. Приближих до магазина, изчаках дъждът да поспре и разбутах тълпата, насъбрала се под навеса на входа.

Не открих в указателя нищо, което да прилича на Куик Пикс. Купих си цигари и попитах продавача дали няма стария манхатънски указател. Той поклати глава, но после замълча за момент и се мушна в задната стаичка. Върна се с един доста опърпан телефонен указател, покрит с прах.

— Обикновено си ги взимат обратно — обясни той, — но този са го забравили. Вчера случайно го видях на полицата.

Благодарих му и започнах да прелиствам. Ето го. Куик Пикс имаше телефон и адрес на Седмо авеню. Когато набрах номера, разнесе се пукане и от централата ме попитаха с кого искам да ме свържат. Дадох номера и ми казаха, че телефонът е бил изключен преди известно време.

Това беше всичко. Всъщност почти всичко. Може би ателието все още съществуваше, само че без телефон.

Като разбра, че пътувам към центъра, едно от момчетата ме помоли да го взема. Десет квартала не престана да дрънка, но аз изобщо не го чувах, докато не ме потупа по рамото, че иска да слезе на станцията на метрото. Спрях, той отвори вратата, благодари ми и се затича надолу по стълбите.

Отзад се разнесоха сърдити клаксони и предупредително изсвирване на полицейска пищялка. Върнах се в настоящето с псувня на устата и мравки по гърба, защото на масата до метрото бяха натрупани вечерните вестници и всеки от тях крещеше до небето, че полицията е започнала да прочиства основно града.

Някой беше проговорил.

Спирайки на поредния светофар, извиках на едно хлапе да ми донесе един вестник и му дадох един долар за труда. Да, ето: шапки, заглавия и подзаглавия. Полицията разполагала с информация за това, онова и не знам какво си, което градът едва ли е виждал някога.

Което беше великолепно. Точно това, от което прасето има нужда по Коледа. Пат сигурно се беше побъркал. Плъховете щяха да се разбягат. Дяволите да ги вземат тези вестници! Защо не могат да си траят?

Светна зелено и аз потеглих. Наложи се да заобиколя квартала, защото движението беше еднопосочно и да се вмъкна между някакъв кален камион и един олющен седан. Къщата, която търсех, се оказа стара и занемарена постройка със затворен магазин за платове на първия етаж. Отстрани имаше тесен вход със служебен асансьор в дъното и висящ на вратата надпис със свободните длъжности.

Позвъних. След минута се чу шум от асансьора. Отвори се някаква тясна врата и един младеж с едноседмична брада ме погледна с ревматични очи, очаквайки да кажа нещо.

— Къде мога да намеря пазача?

— Какфо искасе? — изфъфли той.

Измъкнах значката си и една монета и му позволих да ги види и двете.

— Частен детектив.

Той изплю в асансьорната шахта тютюна, който премяташе из устата си, и пъхна монетата в джоба си.

— Аз съм пазачът — отвърна той, този път съвсем ясно. — Слушам ви.

— Интересува ме ателие Куик Пикс. Било е регистрирано тук.

— А-а-а, но то беше отдавна… Вече стана година, откакто се преместиха.

— Никой ли няма сега?

— Не. Това място е много скапано. Кой идиот ще иска да вземе под наем помещение тук?! Може би някоя друга издънка като К. П. Мисля, че бяха еднодневка.

— Мога ли да огледам мястото?

— Разбира се. Да вървим.

Качихме се на четвъртия етаж. Тук пазачът спря, запали лампите и посочи към края на коридора.

— Стая 209.

Вратата не беше заключена. Там, където обикновено се намира лампата за нощно осветление, зееше кръгла дупка като око в череп. Пазачът направи някакъв фокус с шалтера и стаята се обля в светлина.

Вътре цареше истинска бъркотия. Някой се бе изнесъл оттук толкова бързо, сякаш дяволът го е гонел. На покрития с паяжина под се търкаляха киноленти и негативи. На прозорците нямаше пердета, но нямаше и нужда — толкова плътна беше мръсотията по тях. Единият край на стаята беше покрит с някога бял проявител.

Вдигнах няколко снимки и им хвърлих бегъл поглед. Двойки, разхождащи се под ръка, двойки на пейки в парка, двойки, които излизаха от театрите на Бродуей и щастливо се усмихваха. Върху гърбовете на снимките с молив бяха написани номера и бележки за фотографиите.

Страничната стена бе заета от стелаж с чекмеджета. На едно от тях пишеше „Н. Санфорд“ и моят интерес веднага нарасна. Вътре имаше квитанции и бележка с напомняне да се купят още филмови ленти. Изящен, точен почерк, твърде женствен. Навярно на Нанси. Взех бележката и я пъхнах в джоба си.

Пазачът стоеше до вратата и ме гледаше мълчаливо. Въздъхна няколко пъти и накрая измърмори:

— Знаете ли, тук изобщо не беше така, когато се изнесоха.

Застинах.

— Как така?

Той се изплю на пода.

— Дойдох да видя дали са оставили тапетите. Тогава боклукът беше подреден в ъгъла. А после някой го е разхвърлял.

— Кой е бил собственикът?

— Забравих му името — сви рамене той. — Добре се оправяше. Веднъж дойде с няколко нови коли. Каза, че се мести, и повече не го видяхме. Страшна стипца. Не бутна дори и цент.

— А хората, които работеха при него?

— По дяволите, нямаше. Когато дойдоха и разбраха, че е изчезнал, ужасно се разсмърдяха. Какво трябваше да направя, да им платя заплатите ли?

Задъвках една кибритена клечка, огледах стаята за последен път и излязох. Пазачът затвори вратата, отново се помота с превключвателя, после тръгна след мен към асансьора и слязохме заедно.

— Намерихте ли това, което искахте? — попита той.

— Всъщност нямах определена цел. Аз… проверявам собственика. Дължи известна сума и трябва да я прибера. За киноленти.

— Долу има още нещо. Едно от момчетата, които работеха там, ме попита дали тя може да остави някои неща. Съгласих се, когато тя ми бутна един долар.

— Тя?

— Да. Една такава, рижа… готино маце.

Той отново се изплю и показа кафявите си зъби. Плюнката залепна на стената.

— Четеш ли вестници? — попитах го аз.

— Понякога преглеждам карикатурите. Преди четири години си счупих очилата и все не мога да се наканя да си поръчам нови. Защо, какво е станало?

— Ами нищо. Дай да видим нещата долу.

Преди да беше намекнал, му дадох още една петарка и тя изчезна по същия начин в джоба му.

Слязохме в мазето. Въздухът беше влажен и пълен с прах. Почти като в моргата. Към всичко това можеше да се добави и непрекъснатото цвърчене на плъховете. Нямаше светлина, но момчето извади джобно фенерче и го запали. В тъмнината като мъниста заблестяха множество малки очички. По гърба ми полазиха мравки.

На него това, изглежда, въобще не му пречеше.

— Мисля, че е там отзад.

Лъчът се премести на пода и ние спряхме пред някакви сандъци, изпотрошени мебели и всякакви боклуци, събирани тук с години. Водачът ми разрови купчината с дръжката на метлата, но само изплаши няколко плъха. Покрай стените имаше цяла камара хартии: сметки и разписки, счетоводни книги и купища посивели листа. Отворих няколко кутии да видя какво има вътре. В едната имаше огризки от моливи, а в другата — рисунки на голи жени. Не бяха много добри.

Светлината се измести встрани и пазачът каза:

— Струва ми се, че е това.

Взех фенерчето, а той измъкна една посмачкана картонена кутия, вързана с връв. Отгоре с червен флумастер бе написано: „Внимавай!“

Той кимна и сви устни, като търсеше място да се изплюе. Накрая видя един плъх на тръбата за отопление и реши да изпробва на него. Чух как плъхът изцвърча, замаха с лапички и се свлече в купчина хартии. Това, което дъвчеше, сигурно беше истинска отрова.

Развързах връвчицата и отворих кутията. Може би очаквах прекалено много. Ръката ми с фенера леко трепереше. Наведох се и дъхът ми спря.

От вътрешната страна кутията бе обвита с попивателна хартия, за да поглъща влагата, а на дъното старателно бяха подредени два реда снимки, разделени по дати.

Изрекох в ума си всички псувни, които знаех. Още една купчина снимки с усмихващи се в обектива двойки! Бих ги изхвърлил всичките, но точно в този момент се сетих, че ми струваха петарка.

До асансьора пазачът ме накара да се разпиша в книгата за посетители. Надрасках едно „Дж. Джонсън“ и излязох.

В осем и петнайсет се обадих на Пат у тях. Още не се беше прибрал, така че опитах в офиса му. Щом чух гласа му, веднага разбрах, че има нещо.

— Майк? Къде си?

— Тук наблизо. Има ли нещо ново?

— Да — той не се доизказа. — Искам да говоря с теб. Можеш ли да бъдеш след десет минути в Раундтаун Грил?

— Ще бъда. Какво е станало?

— Ще ти кажа. Десет минути. — Някой го повика и Пат затвори.

Точно след десет минути пристигнах в Раундтаун, проправих си път и намерих Пат в последното сепаре. Челото му бе прорязано от дълбоки бръчки, които преди това не бях забелязал, и го правеха да изглежда по стар. Като ме видя, той се насили да се усмихне и ми махна с ръка да седна.

Върху масата лежеше разгърнат вечерният вестник. Пат почука изразително върху едно крещящо заглавие.

— Имаш ли нещо общо с това?

Пъхнах цигара в устата си и я запалих.

— Ти по-добре знаеш от мен, Пат.

Той сви вестника на руло и го остави настрани със злобна гримаса на лицето.

— Не мислех, че имаш. Но трябваше да се уверя. Излязло е по някакъв начин на повърхността и обърка въшливата операция.

— По какъв начин?

Келнерът донесе две бири. Пат веднага изпи своята и си поръча нова, преди момчето да си е отишло.

— Върху мен оказват натиск, приятелю! Страшно ме натискат. Знаеш ли колко гнили подлеци има по света? Трябва да са милиони. Девет десети от тях живеят в нашия град. И всеки от тях контролира по един избирателен район. Обаждат се на някоя клечка и казват какво искат. Скоро тази клечка получава много такива обаждания. Значи трябва да реагира. И тогава започва натискът. По жицата започват да се разнасят думи да си седиш на задника, да забавиш темпото и това не са празни думи, зад тях се крие реална заплаха. Добре измислено, нали? Имаш в ръцете си такъв материал, а си принуден да го изхвърлиш.

Втората бира последва първата и още една беше по петите й. Никога не бях виждал Пат толкова луд.

— Мъча се да бъда прилично ченге — продължи той. — Опитвам се да се придържам към буквата на закона и честно да изпълнявам дълга си. Зная, че данъкоплатците имат решаваща дума в много неща, но сега започвам да се чудя. Натискът идва от всички посоки. Телефонни обаждания, намеци, че съм отишъл прекалено далеч, за да има връщане назад, напомняния, че съм само един полицай, някакъв си там капитан. Седи си тихо и не се ври където не ти е работата!

— Да минем на въпроса, Пат.

— Окръжният прокурор смята, че Ан Майнър е била убита. Той е независим и дейността му се намира пред очите на цялата общественост, затова на него не му се оказва натиск. Всичко се свежда до едно. Убийството на Ан Майнър може да се разследва, ако е необходимо, но острите ъгли трябва да се избягват. Това е цялата история. Разнесъл се е слух за съществуването на книгата с имената, но никой не знае, че са кодирани.

Тръснах пепелта от цигарата в пепелника и го погледнах.

— Искаш да кажеш, че със системата на „телефонните момичета“ и проституцията са свързани големи босове, които не искат техните имена да изплуват на повърхността, така ли?

— Да.

— И какво ще правиш?

Пат съвсем не беше щастлив. Той каза:

— Или продължавам работата си, изравям цялата мръсотия и получавам любезна покана за оставка, или се предавам, спасявам работата си и погребвам този случай, за да спася парите на данъкоплатците за бъдещите случаи.

Поклатих патетично глава.

— Такава е цената на честността. Какво избираш?

— Не знам, Майк.

— Ти си този, който трябва да реши, и то бързо.

— Знам. На първо време бих искал да си сменим значките. Ти не си толкова безмълвен.

— Нито пък ти, рожбо. Отговорът е ясен, не е ли така?

Погледите ни се срещнаха и Пат кимна бавно с глава. Злобна усмивка разкриви устните му и зъбите му отново бяха стиснати здраво.

— Подскажи ми.

— Ти си върши работата, а аз ще закова тези, които те безпокоят. Ако трябва, ще им натикам зъбите в гърлото, и то с най-голямо удоволствие. Но има и още нещо. Не трябва да ти казвам колко голям е този рекет. Момичета в блестящи дрехи и високите откупи са само едната страна на организираната проституция. Рекетът, шантажът — всичко това е тясно свързано. И следите водят към върховете. Достатъчно е да се развърже само един възел и цялото кълбо ще се разплете. Трябва да заловим някого, който ще зачурулика. За да спасят кожата си, ще запеят и останалите. Тогава ще се появи и доказателството.

Ударих по масата и стиснах пръстите си в юмрук с такава сила, че кожата на кокалчетата ми побеля.

— Имаме нужда от доказателства, Пат. Единственото, което трябва да правим, е да търсим доказателства. Има и други книги с имена и суми, старателно заровени някъде, и аз ще ги открия. Момчетата зад завесата няма да допуснат това. Сега те са подплашени и заличават следите. Това е паника, а в такива моменти грешките са неизбежни. Трябва само да сме готови и да чакаме.

— Да, но докога?

— До утре вечер. Големите момчета наемат други да им вършат работата. Те са набелязали един от хората си, защото са го видели да говори с мен. Утре вечер, точно в девет и трийсет, един сводник на име Коби Бенет ще напусне дома, където се крие сега, и ще тръгне по улицата. Няма начин да не го засекат и да не се опитат да го премахнат. Това е всичко. Ще ги спипаме там и играта ще започне. Доста хора ще бъдат подплашени отново. Трябва да им покажем, че политиците не са успели да потулят нещата.

— Бенет знае ли за този план?

— Разбира, че трябва да бъде примамка. Това е единственият му шанс да оцелее. Може да успее, а може и да не успее. Просто няма друг изход. Ще разположиш хората си наоколо, готови да се намесят, когато неприятностите започнат. После Бенет нека се измита. Повече няма да се върне.

Написах на обратната страна на един плик адреса на Коби, набелязах, маршрута, по който ще мине, и го подадох на Пат. Той го прегледа и го пъхна в джоба си.

— Това може да ми струва службата, момче.

— Може да ти струва и главата — напомних му аз. — Но ако номерът мине, няма да звънят и да те предупреждават, и тези гадни копелета с избирателните райони ще побързат да се изметат от града. Нищо не можем да ги спрем, защото тази игра е от времената на Ева. Това, което можем да направим, е да я преустановим за малко, за да спасим тези, които иначе няма да бъдат живи, и да пречукаме други, които е по-добре да са мъртви.

— И всичко това заради едно червенокосо момиче — каза Пат бавно.

— Да. Заради Нанси. Заради това, че я убиха.

— Все още не знаем това.

— Сигурен съм, че е така. Открих и още някои неща. Ако е било нещастен случай, тя не е очаквала да умре по този начин. Нанси е била обречена. И още нещо, Пат. Това, изглежда, е голяма история, част от която е свързана с червенокосата. Не мога да я разбера, но сега работя по някои идеи, които изглеждат доста добре.

— Застрахователната компания е съгласна, че това е нещастен случай, и е готова да заплати обезщетение на близките й, ако се намерят такива.

— Това е главното препятствие, както е казал бардът, голямата крачка, която трябва да направим.

Часовникът ми си пълзеше от само себе си. Станах и допих бирата, която бе изветряла, докато си говорехме.

— Ще ти се обадя утре сутринта, Пат. Искам да участвам в шоуто. Ще ми се обадиш, ако разшифровате малката черна книжка.

Пат все още се усмихваше кисело, но в очите му гореше огън, който можеше да напъха някого в ада.

— Нещо вече излиза. Навестихме Мърей Кендид и намерихме някакви бележки, символите приличат на тези в книгата. Така че ще трябва да обяснява доста неща, когато го намерим.

Челюстта ми щеше да се откачи.

— Какво искаш да кажеш с това „намерим“?

— Мърей Кендид изчезна — отвърна Пат. Никой не го е виждал, след като ни напусна.