Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (10)

Глава Х

За Лола времето не означаваше нищо. Беше казала, че ще чака, и чакаше. В цялата сграда светеше само нейният прозорец. Видях как сянката й на два пъти пада върху пердетата, след това се отдръпваше назад в стаята. Не бях забравил онази квитанция за неправилно паркиране. Този път си намерих място, което не беше платен паркинг, и се качих на тротоара.

Излязох от колата и веднага съжалих, че върху тротоара не е застлан килим, който — макар и малко — щеше да притъпи болката в краката ми. Всяка стъпка отекваше в главата ми и оставяше огнена следа, а когато запалих цигара, димът сви белите ми дробове в мъчителен спазъм и заби хиляди ножове в гръдния ми кош.

Стълбата ми се стори безкрайна. Изкачвах едно-две стъпала, почивах малко и после продължавах. Стигнах апартамента, натиснах бутона и без да се отлепвам от него, се облегнах на вратата.

Разнесоха се бързи стъпки. Вратата се отвори.

Не предполагах, че видът ми е толкова ужасен. Лола въздъхна:

— О, Майк! — и нежно погали лицето ми, после ме хвана за ръката и ме вкара в стаята.

— Не съм много във форма.

Беше ми доста трудно да се усмихна. Лола ме погледна и поклати тъжно глава.

— Ще дойдеш ли при мен някога, когато не се нуждаеш от болногледачка?

Много бавно я обърнах към себе си. Тази жена беше прекрасна. Висока почти колкото мен, в зелен халат, под който очертанията на тялото й се долавяха при всяко нейно движение. Любувах й се, вдишвах аромата на парфюма й. Меката й коса се спускаше по раменете й като водопад. Искаше ми се да затворя очи и да потопя лицето си в този водопад. Лола бе красива по един неповторим начин. Всъщност беше имала тази красота винаги, но сега тя се бе проявила с още по-голяма сила.

Притеглих я бавно към себе си, очаквайки очите й да се притворят, а устните й да се разтворят за една жадна целувка. Устата й беше нежно легло от огън, езикът й задаваше въпроси, на които трябваше да отговоря веднага. Когато я отблъснах от себе, си, тя застина на място, дишайки тежко, преди да си отвори очите и да се засмее. Не беше необходимо да ми казва, че ми принадлежи. Знаех го.

Очите й ме наблюдаваха.

— Майк…

Прокарах пръсти по косата й, както бях желал.

— Какво, мила?

— Обичам те, Майк. Не, не ми отговаряй, че и ти ме обичаш. Дори не се опитвай. Само ме остави да те обичам.

Притеглих лицето й към моето и целунах затворените й очи.

— Това не е лесно. Трудно е да не го направя.

— Не трябва да го правиш, Майк. Предстои ми дълъг и труден път.

— Не, мила. Забрави всичко. Въобще не ми пука какво е станало тази година или миналата. Кой съм аз, по дяволите, че да поучавам хората? Ако трябва да се срамуваш за живота, който си имала, то тогава и мен би трябвало да ме е срам. И аз правех същото, но за мъжа то е естествено. Важно е не това, което правиш, а това, което мислиш. Ами че аз съм срещал безделници в баровете, които бяха готови да направят за мен много повече от добропорядъчните самаряни.

— Но аз искам с мен да е различно, Майк. Толкова много се старая да бъда… добра!

— Ти винаги си била добра, Лола. Познавам те отскоро, но се обзалагам, че винаги си била добра.

Лола стисна ръбата ми и се усмихна.

— Благодаря ви, мистър Хамър. Безкрайно ме облекчавате. Затова ви обичам толкова много — прошепна тя и постави пръст върху устните ми, така че не можех да отговоря. — Но все пак ми предстои дълъг път. Искам да бъда достойна за твоята любов.

Нацелих се да я целуна по носа, но направих твърде рязко движение и неволно се намръщих. В ъгълчетата на устните й се появиха бръчки и тя ме загледа със загриженост. Посочи ми креслото.

— Зле ли си, Майк?

— Можеше да бъде и по-зле. Целиха се в гърдите ми, но куршумът улучи револвера. Сега винаги ще го нося със себе си. Получих и удар по врата, който едва не ми откъсна главата.

— Кой го направи?

— Ха! Беше доста тъмно, а и в бързината нямахме време да се представим един на друг.

Лола разхлаби вратовръзката ми и разкопча ризата. После седна на страничната облегалка на креслото и ме погали по врата. Дългите й нежни пръсти ласкаво успокояваха болката. Отметнах глава назад и затворих очи, наслаждавайки се на докосването й, на нейната близост. Тя започна да пее тихичко с ниския си приятен глас и аз съвсем се отпуснах.

— Те взеха пръстена на Нанси.

— Така ли…

Това не беше въпрос, а по-скоро твърдение, че е готова да ме изслуша, когато бъда в състояние да говоря.

— Открих бърлогата на Мърей. Две от момчетата му ровеха в книгите. Сигурно не е имал време да им каже къде е това, което търсеха.

— Намериха ли го?

— Не. Аз го намерих.

Ръцете й галеха раменете ми, масажирайки мускулите.

— Какво е то?

— Книжка. Малка книжка, скрита в една друга книга.

Без да откъсвам очи от нея, аз се протегнах и измъкнах книжката от джоба си. Чу се шум от прелистващи се страници.

— Това е някакъв абсолютен хаос.

— Напълно е възможно.

Хванах ръката на Лола, отместих я внимателно, като я целунах, и взех книжката.

Беше тефтер с кожена подвързия. По формат можеше да се побере точно във вътрешния джоб на мъжко сако. Редовете бяха прави, сякаш писани по невидима линия. Почеркът бе дребен и четлив.

Букви и цифри. Главни букви, малки букви. На пръв поглед напълно безсмислени знаци. И все пак се долавяше някакъв ред. Бързо разлистих страниците. Около една четвърт от тях бяха празни.

Лола гледаше през рамото ми.

— Какво е това, Майк?

— Код.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Не, но специалистите могат. А може би и ти ще успееш. Виж дали няма да откриеш нещо познато.

Тя прехапа долната си устна и проследи внимателно пръста ми, който се плъзгаше по редовете. В края на всяка страница тя кимваше с глава и аз отгръщах следващата.

И Лола не знаеше повече от мен. Вече се канех да затворя книжката, когато ръката й стисна моята.

— Какво има — веднага я попитах аз.

— Не, не може да бъде…

Лола се намръщи.

— Кажи ми, рожбо?

Пръстът й, с който показваше един знак, приличащ на стенографски символ, трепереше.

— Много отдавна… точно бях отишла в кантората на Мърей, когато му се обадиха по телефона. Той поговори малко и записа нещо в бележника. Струва ми се… струва ми се, че беше това… По-късно ми съобщи за една поръчка.

— Кой беше?

— Аз… длъжна ли съм…

Молеше ме да не я карам да си спомня.

— Само този път, малката ми.

— Не си спомням името — каза бързо Лола. — Не беше тукашен. Дебел и лепкав. Ненавиждах го. Майк, моля те, не мога повече. Не мога.

— Добре, стига.

Затворих книжката и я оставих на масата. Играта започна. Скоро щяха да хвърчат глави. Протегнах се към телефона.

Пат си беше легнал, но още не спеше. В гласа му се долавяше напрежение.

— Очаквах обаждането ти. Какво става?

— Усложнения ли има, Пат?

— И то какви. Разпитахме Мърей. Естествено нищо не знае. Според него Ан Майнър е изкукуригала истеричка. Отдавна е искал да я махне и е убеден, че тя е усетила това и още повече е побесняла. Не се е учудил никак, когато му казали, че се е самоубила.

— Ясно.

— Разбира се, на Мърей му беше ясно, че тук става въпрос не само за Ан Майнър, а има и нещо много по-важно. Трийсет минути след като го освободихме, настана истински ад. Нещо се случи и се изсипа върху мен. До този момент изобщо не съм подозирал, че политиците в този град са толкова нечистоплътни. Да, страхотна каша забърка, братле.

— Ще си я сърбам, не се бой. А в квартирата на Ан… имаше ли отпечатъци?

— Нито един. Ваната е чиста като огледало. Намерихме няколко косъма, но всичко останало е измито. Взехме проба от водата. Съвпада. Следите са от същия сапун.

— Разпитахте ли за предсмъртното писмо?

— По дяволите, нямах време за това! Двама от хората ми започнаха да разпитват в Зироу Зироу Клъб, но ги извикали на телефона и ги посъветвали да не се бъркат в тази работа, за да си нямат неприятности.

— Какво направиха те?

Гласът на Пат прозвуча злобно:

— Не се уплашили. Открили, че им се обаждат от телефонна кабина в метрото. Свързаха се с мен и ме помолиха за инструкции. Дадох им ги. Казах им да счупят няколко глави наведнъж, ако се наложи.

Засмях се.

— Аха, значи се сърдиш, а?

— Направо полудявам. Хората плащат, за да ги защитават. Интересно за кого ни взимат? За домашни прислужници?

— Някои смятат именно така — забелязах аз тъжно. — Виж, Пат, имам нещо за теб. Разбирам, че е късно и така нататък, но работата е важна. Ела по-бързо тук. Става ли?

Не зададе никакви въпроси. Чух го да се измъква от леглото и да включва лампата. Продиктувах му адреса на Лола и затворих.

Лола отиде в кухнята и се върна с един поднос и малко бира. Отвори една бутилка и наля в чашите, като ми подаде по-голямата.

— Какво има? — попита тя, докато се настаняваше в креслото срещу мен.

— Мисля си колко хубаво ще раздрусаме някои хора.

— Мърей ли?

— Него също.

Изпихме мълчаливо бирата и отворихме още една бутилка. Лола седна на дивана и се сви съблазнително на кравайче.

— Ти ли ще дойдеш при мен, или аз да дойда при теб? — обърна се глезено тя към мен.

— Аз ще дойда при теб.

Лола се отмести, за да ми направи място, и запуши бутилката.

— Това е, за да предпазим едната ръка от усложнения.

— А другата?

— Нека си има усложнения.

Засмях се и толкова силно я притиснах към себе си, че Лола изсумтя в рамото ми:

— Майк… мисля, че децата от колежа знаят нещо. Много е приятно да те целувам по врата.

Не можех да не се съглася с Лола. Когато бирата свърши, тя донесе още една и се върна в обятията ми. Може би в този момент би трябвало да мисля за Нанси, да организирам нещо, да бързам за някъде, но ми беше толкова хубаво да си седя до Лола и да се смея на тези глупости. Момиче като нея винаги може да ви върне това, което сте смятали за отдавна загубено.

Пат пристигна доста бързо. Лола отвори вратата усмихната, а аз извиках:

— Лола, запознай се с Пат Чембърс, най-изискания сред всички изискани.

— Здрасти, Лола — поздрави Пат, като влезе в стаята и хвърли шапката си на дивана. Явно нямаше намерение да си губи напразно времето. — Казвай каквото имаш за казване.

Лола взе книжката от масата и аз я подадох на Пат.

— От колекцията на Мърей. Шифър. Ще можете ли да се оправите с него?

Устните му се свиха в тясна ивица.

— Мнемоничен код! По дяволите!

— Какво?

— Залагам главата си, че това е мнемоничен код. Всеки символ означава нещо, което е в паметта само на един човек.

Оставих чашата.

— Нали момчетата от Вашингтон са се справяли с доста по-сложни неща?

— Да, но това е нещо различно — поклати глава Пат. — Само си представи. Да допуснем, че си ми казал някоя дума, чието значение не разбирам. Как да се досетя коя е тя? Ако не я повтаряш, използвайки различни символи и съчетания от букви, запазени в паметта ми, няма да отгатна значението дори и приблизително.

— Значи е необходима доста добра памет?

— Всъщност не е нужно да се помни чак толкова много. — Пат почука по книжката. — С малко усилия всеки може да го постигне.

Протегнах се към чашата и изсипах вътре остатъка от бирата.

— Струва ми се, че Лола позна един от знаците.

Мърей го употребявал за обозначаване на клиента. Тази малка играчка съдържа списъка на клиентите на Мърей и целия му бюджет.

Пат скочи на крака и в очите му лумна огън.

— Кучият му син, ако наистина е това, ще го разкъсаме на парчета! Ще разцепим този рекет точно по средата.

Езикът му започна да се смесва с изрази от детективските романи.

— Само временно — напомних му аз.

— По-добре е отколкото нищо. Ще си платят, че убиват хора. Къде я намери, Майк?

— В бърлогата на Мърей, във Вилидж. Докато сте го разпитвали, две от момчетата му са отишли там, за да приберат книжката. Изненадах ги. Заради тази проклетия се опитаха да ме пречукат. Замалко да ми връчат собствената ми глава.

— Можеш ли да ги идентифицираш?

— Не, не видях лицата им. Единият има рана на ръката и свежа синина на челото. Другият е негов приятел. Поразпитай в клуба. Мисля, че бяха телохранителите на Мърей. Завъртяхме рулетката толкова бързо, че Мърей не успя да измъкне сам тази книжка. Вероятно си е мислел, че никой няма да постави под въпрос смъртта на Ан.

— Може би си прав. Ще снимаме книжката и ще я дадем на експерт. Ако излезе нещо, веднага ще ти съобщя.

— Добре.

— Как да се свържа с теб?

— Сам ще те намеря.

— Не разбирам, Майк. Ти?

Той замълча, защото видя израза на лицето ми.

— Предполага се, че съм мъртъв.

— Мили Боже!

— Там, в бърлогата на Мърей, имаше трима.

Единият беше сам, отделно от останалите. Търсеше само пръстена на Рижата. Стреля по мен и сигурно ще се напикае, като разбере, че не ме е улучил.

Пат схвана веднага импликациите^[1].

— Същият човек е убил блондинката, претърсил е апартамента ти и те е следил, докато не му се е отворил парашутът.

— Аха. В тъмния вход.

— И се е интересувал от пръстена?

— Да. Книжката беше у мен, но той дори не я потърси.

— Значи са налице две групи. И двете те търсят, но по различни причини.

— Може причината да е една и съща, а те да не знаят.

По лицето му се мярна усмивка.

— Те ще искат да разберат какво е станало с тялото ти. Ще долепят уши до земята и ще си отварят широко очите.

Кимнах.

— Нека си се чудят. Нека си мислят, че полицията нарочно пази това в тайна. Нека решат, че вие държите силен коз в ръцете си. Ще видим какво ще стане.

— М-м-м… — Това беше всичко, което Пат каза.

Тръгна към вратата, като вече прехвърляше през ума си различни варианти. Той се обърна, махна разсеяно с ръка за довиждане и излезе.

Лола взе празната бутилка и ме погледна косо.

— Ако си такъв, когато си мъртъв, нямам търпение да видя какъв ще бъдеш, когато възкръснеш.

Изпратих й въздушна целувка и Лола се отправи към кухнята. Върна се с още бутилки и с друго настроение.

— Можеш ли да ми разкажеш за… обиска?

Разказах й в общи линии какво беше станало, като пропуснах някои детайли. Лола поглъщаше жадно всяка дума и се мъчеше да следи разсъжденията ми. Свърших и й оставих време да смели информацията.

— Детските дрехи, Майк… Съвпада.

— Какво съвпада?

— Нанси имаше странни петна в коремната област. Пурпурночервени петна, които са характерни за бременните. Никога не съм я питала за тях.

— Вече открихме това. Детето се е родило мъртво.

— А бащата?

— Няма и следа от него.

Лола се замисли и започна да си гризе ноктите.

— Снимките, които откраднаха…

— Снимки от младежките й години.

— Не това.

— А какво?

— Онзи тип, който те причакал във входа, онзи, небрежният… Ти каза, че е взел само пръстена… че не е потърсил книжката, която е била у теб…

— Не знаеше, че е у мен.

— Не, нямам това предвид. Може би просто е взел снимките. Взел ги е, без да ги гледа. Щял е да вземе каквито и да било снимки.

Започнах да разбирам, но исках да се убедя.

— За какво намекваш, Лола?

— Нанси имаше фотоапарат. На времето е работила във фотоателие Куик Пикс. Може би са търсили снимки, които е правила там. А тези са взели случайно.

Звучеше напълно разумно. Целунах я по врата.

— Но мила моя, ти каза, че Нанси не е способна на шантаж.

— Казах, че според мен Нанси не би могла да шантажира. И сега мисля така. Но, кой знае…

— Разбираш ли, че отново стигаме до Фини Ласт! Ако той стои зад всичко това, той ще намери каквото търси.

Лола покри ръката ми със своята и потърси пръстите ми.

— Майк, не се възбуждай прекалено бързо. Всичко трябва добре да се обмисли. Ако той не е оня тип…

— Напротив, именно той е оня тип. Сигурно съм го подценявал. Не можеш да разбереш какво става в главите им, Лола. Лицата им може да са празни като кокосов орех, но да крият могъщ мозък. По дяволите! Той е настигнал червенокосата, уплашил я е, а заедно с нея и много други хора. Той е жесток и гаден. Приличните хора обикновено се страхуват от такива типове. Би могъл да носи пистолет за по-голяма убедителност, макар това да не е предназначението на пистолета.

Значи Нанси е имала материал за шантаж… По думите на Фини — снимки на някакъв тип в хотела с едно момиче. Кой е той и кое е момичето? Може би самата Нанси? Ако фотоапаратът й е бил добър, би могъл да снима, автоматично през определени интервали. Фини е надушил това и е решил да намери снимките. По дяволите! Може би двамата са планирали този шантаж!

Знаем едно. Фини е претърсил стаята. Това гадно копеле е търсело и най-малката възможност. Но ето че стигаме до задънена улица. Фини има алиби. Когато Нанси е била убита, той е придружавал Бърин-Гроутин. Освен ако не се е изнизал за малко и не е поръчал на някой друг да свърши работата.

Лола поглъщаше всичко с израз, който ми напомняше за Пат и ме караше да преглъщам собствените си думи.

— Но ти каза, че мистър Бърин-Гроутин е направил категорично заявление… Освен това полицията е също толкова категорична, че онзи младеж е прегазил Нанси случайно — добави Лола. — Как ще обясниш това?

Отново усетих болка в гърдите и се облегнах назад.

— А! Не знам! Получава се някаква абсолютна каша. Ако е бил нещастен случай, тогава кой и защо е свалил пръстена? И защо толкова много си го искаха обратно. Загадката е в пръстена. Ако можех да разбера какво означава той, щях да зная всичко.

Запалих две цигари, пъхнах ги в устата си и ги запалих едновременно. Лола измъкна едната от устните ми и дръпна дълбоко. Когато затворих очи, тя каза:

— Не това имам предвид, Майк. Нанси е имала някакви снимки, които са били особено важни. Търсили са ги в стаята й… може би защото вече са притежавали пръстена. Но ти казваш, че не са ги открили. Тогава са претърсили твоята и са взели снимки, който не представляват никакъв интерес. Добре, ако предположим, че те не са имали никакво значение, тогава къде са тези, които имат значение?

Боже, как може да съм такъв невероятен идиот! Извадих цигарата от устата си и я угасих в дланта си, но не усетих никаква болка. Снимките, снимките… Нанси е изработила най-съвършената схема за шантаж, каквато някога е съществувала. Имала е снимки на всичка и всички и е била готова да ги пусне в действие, когато по време на посещенията си Фини Ласт е видял тези проклети неща и ги е поискал за себе си.

Разбира се, че беше така. Дребен бандит с големи претенции, намерил начин да пипне големите мангизи. Но преди да свърши работата сам, Нанси е стъпила накриво и е била прегазена от кола, което е причинило смъртта й. Може би Фини е наредил на някого да я следи и този някой е знаел за нея достатъчно, за да се сети да свали пръстена и открадне документите за самоличността й. Защо? Защото след установяването на самоличността й някой друг би могъл да докопа материалите пръв. Излизаше, че пръстенът е бил чиста случайност, а Нанси — обикновена изнудвачка.

Глупости. Все още не ми пукаше каква е била. За един кратък миг тя беше моя приятелка. Фини може и да не я е убил, но се е канел да го направи, което беше едно и също за мен. Скъпо щеше да ми плати за това! Блондинката също ми харесваше!

Подхвърли пръстена към тавана и Лола наниза пръста си в него. Тя изчака отново, давайки ми време да помисля. На глас аз казах:

— Фотоапаратът, Лола, къде ли може да е?

Отвърна ми с въпрос:

— Нима Нанси не ти е намекнала с нещо?

Червенокосата го беше направила.

— Аха. Бизнесът вървял зле. Фини нарочно разгонвал клиентите й. Опита се и мене да разкара. Имала нужда от мангизи, затова… заложила фотоапарата.

Всяка мисъл пораждаше нови. Детайлите от картината, които бяха разпръснати по цялата маса, сякаш бяха струпани изведнъж на куп от някаква невидима прахосмукачка. Някакви призрачни пръсти събираха парченцата и ги поставяха на местата им, колебаейки се от време на време, за да ми позволят да направя следващия си ход. Беше като игра. Първо те слагаха едно парче, аз слагах друго, след това те ми позволяваха да сложа две наведнъж, три, четири, подтиквайки ме да реша загадката сам. Но някои от парченцата не бяха на местата си и трябваше да ги държа настрани, докато им намеря точното място.

Старата дебелана в общежитието на Нанси каза, че се е появила само с няколко долара и нищо друго. Откъде ли е дошла? Дали не се опитваше да избяга от Фини Ласт? Коби Бенет беше казал, че лозите имат силен глас. Вероятно една червенокоса проститутка можеше лесно да бъде следена. Така че тя се е местила от квартира на квартира, опитвайки се да му избяга, и не е успявала. Оставила е някъде на сигурно място снимките, които той е търсел, и те сега си стояха там. Чакаха да бъдат намерени и точно сега някой ги търсеше и си губеше времето, защото смяташе, че съм мъртъв. Фини Ласт го очакваше голяма изненада.

Лола ме прегърна.

— Свърши ли?

— Почти. — Отпуснах се в едно спокойно предчувствие.

— Кога?

— Утре. Или вдругиден. Скоро. Утре започваме преследването. Първо, ще ми трябва нов пистолет. Пат ще ме уреди. След това започваме.

— Кой?

— Аз и ти, сладко писенце. Не забравяй, че ме смятат за мъртъв. Покойниците не се разхождат по улиците. Така че утре бедните ти крачета ще трябва доста да се поизмъчат, за да обиколят всички заложни къщи в града, докато не намерим фотоапарата. Върху квитанцията трябва да има адрес, а това е всичко, което ни трябва.

Лола се усмихна, протегна крака и бавно и съблазнително повдигна роклята си, като показваше все повече и повече от възхитителните си крака.

Веждите й бяха повдигнати по един възбуждащ начин и тя прошепна:

— Това дали ще издържи на много ходене?

Щеше да издържи на много голямо ходене.

Протегнах се и смъкнах роклята й надолу, нещо, което изобщо не беше в стила ми, но си струваше, защото Лола отметна назад главата си и се засмя, а аз я целунах, преди да успее да си затвори устните. Ръцете й се обвиха около врата ми и тя прошепна:

— Обичам те, Майк, обичам те, обичам те, обичам те…

Исках да й отвърна със същото, но тя ме разбра и ме спря с целувка. После стана и разгъна дивана и донесе възглавница от спалнята. Свалих си обувките и запратих вратовръзката на стола.

— Лягай да спиш — казах аз. — Ще отбележим възкръсването ми някоя друга нощ.

— Лека нощ, Майк.

Изпрати ми една въздушна целувка. Поклатих глава и тя се върна за истинска.

Лежах на чаршафите и се питах дали съм мухльо, изцяло преобразен, просто уморен или влюбен.

Реших, че съм само уморен, усмихнах се и заспах.