Антон Шандор Ла Вей
Сатанинската библия (17)

ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА ЧРЕЗ ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ЕГОТО

Човек съзнава, че някой ден ще умре. Другите животни знаят, че ще умрат, когато смъртта им наближава, но животното усеща, че си отива от този свят, едва когато смъртта му е сигурна. И дори тогава то не знае какво точно става при умирането. Често се изтъква, че животните приемат смъртта благосклонно, без страх или съпротивление. Това е красива представа, но е вярна само в случаите, когато смъртта за животното е неизбежна.

Когато едно животно е болно или ранено, то ще се бори за живота си с всяка капчица сила, която му е останала. Ако човек не беше толкова „високо развит“, тази непоклатима воля за живот би дала и на него борбения дух, от който се нуждае, за да остане жив.

Добре известен факт е, че много хора умират, просто защото се предават и повече не ги е грижа. Това е разбираемо, когато човек е много болен, без явен шанс за оздравяване. Но не винаги е така. Човек е станал ленив. Той се е научил да намира лесния изход. Дори самоубийството е станало по-малко отблъскващо, отколкото редица други грехове. Религията е изцяло виновна за това.

В повечето религии смъртта се рекламира като голямо духовно пробуждане — това, за което човек се подготвя през целия си живот. Тази представа е много привлекателна за някой, който не е имал задоволителен живот, но за тези които са преживели всички радости, които животът може да предложи, има голям ужас, свързан с умирането. И така би трябвало да е. Страстта за живот е това, което ще позволи на жизнения човек да продължи да живее и след неизбежната смърт на неговата плътска обвивка. Историята показва, че хората които са отдавали живота си в името на някакъв идеал, са били обожествявани заради тяхното мъченичество. Религиозните и политическите лидери са били много умели в изготвянето на своите планове. Издигайки мъченика като блестящ пример за неговите последователи, те елиминират реакцията на здравия разум, че преднамереното самоунищожение противоречи на всяка животинска логика. За Сатаниста мъченичеството и безличният героизъм не са свързани с честта, а с глупостта. Това, разбира се, не важи за ситуации, в които се касае сигурността на любимия човек. Но да отдадеш собствения си живот за нещо толкова безлично като политически или религиозен спор, е най-крайният мазохизъм.

Животът е единственото голямо удовлетворяване — смъртта е единственото голямо въздържане. За човек, който е удовлетворен от земното си съществуване, животът е като парти, а никой не обича да си тръгва от едно хубаво парти. Поради същата причина, ако човек прекарва добре тук на земята, той няма да отдаде така охотно живота си, заради обещанието за някакъв задгробен живот, за който не знае нищо. Източните мистични вероучения учат хората да се дисциплинират срещу всякаква съзнателна воля за успех, за да могат да се разтворят във „Вселенското Космическо Съзнание“ — само и само, за да се избегне Доброто здравословно самоудовлетворение или честната гордост в земната реализация!

Интересно е да се отбележи, че в областите, в които процъфтява този вид вероучение, материалните блага не са лесно постижими. Поради тази причина господстващото религиозно вероучение трябва да е такова, което хвали последователите си за това, че се отричат от материалните неща и че избягват използването на определения, което придава някаква значимост на материалните блага. По този начин хората могат да бъдат укротявани, за да приемат жребия си, без значение колко малък може да е той.

Сатанизмът използва много етикети. Ако нямаше наименования, малцина от нас биха разбрали нещо в живота, още по-малко биха му придали някакво значение — а значението изисква разпознаване, нещо което всеки желае, особено източният мистик, който се опитва да докаже на всеки колко дълго може да медитира и колко много може да издържи на лишения и болка в сравнение с ближния си.

Източните философии проповядват разтварянето на човешкото его преди то да започне да поражда грехове. За Сатаниста е немислимо да си представи его, което преднамерено би избрало отрицанието си.

В страни, където това се използва като подкуп за доброволно обеднелите, е разбираемо защо философия, която проповядва отрицанието на егото би послужила на една полезна цел — поне за тези, които имат власт и за които би било пагубно, ако народът им е недоволен. Но да имаш всякаква възможност за материална печалба, а да избереш тази форма на религиозна мисъл, изглежда наистина глупаво!

Източният мистик силно вярва в прераждане. За човек, който няма почти нищо в този живот, възможността да може да е бил цар в предишния си живот или да може да бъде такъв в следващия си живот, е много привлекателна и до голяма степен успява да уталожи нуждата му за самоуважение. Ако няма нищо, с което да могат да се гордеят през този живот, те може да се утешават като мислят, че „винаги има бъдещи животи“. Никога не е идвало на ум на вярващия в прераждане да се запита защо ако неговият баща, дядо, прадядо и т.н. са развили „добра карма“ чрез придържането си към същата вяра и етика (каквито са неговите сега) — защо тогава той живее в лишения, а не като махараджа?

Вярата в прераждане осигурява един красив фантастичен свят, в който човек може да намери подходящ начин да изрази егото си, а в същото време да твърди, че е разтворил егото си. Това проличава най-много от ролите, които хората си избират за миналите си или за бъдещите си животи.

Вярващите в прераждане не винаги си избират благороден образ. Ако човекът е със достопочтена и консервативна природа, той често би си избрал колоритния мошеник или гангстер, задоволявайки по този начин своето алтернативно его. Или пък, жена с високо социално положение може да си избере блудницата или прословутата куртизанка, за да се охарактеризира в някой предишен живот.

Ако хората можеха да се освободят от клеймото, лепнато върху личното осъществяване на егото, те не биха имали нужда Да играят такива самоизмамни игри като вярата в прераждане, посредством която задоволяват естествената си необходимост от осъществяване на егото.

Сатанистът вярва в пълното удовлетворение на егото си. Сатанизмът всъщност е единствената религия, която проповядва засилване и поощряване на егото. Само когато собственото Му его е достатъчно осъществено, човек може да си позволи да бъде мил и любезен към другите, без да се лишава от чувството си за собствено достойнство. Обикновено считаме самохвалкото за човек с голямо его, а всъщност хваленето му е резултат от нуждата да задоволи едно изтощено его.

Религионистите принуждават своите последователи да вървят в крак чрез потискане на егото им. Като карат последователите си да се чувстват по-низши, страховитостта на техния бог е осигурена. Сатанизмът насърчава последователите си да развиват добро и силно его, защото това им дава самоуважението, необходимо за едно жизнерадостно съществуване през този живот.

Ако човек е бил достатъчно жизнерадостен през целия си живот и се е борил докрай за земното си съществуване, това е неговото его, което ще откаже да умре, дори и след издъхването на плътта, която е обитавало. Малките деца са достойни за възхищение, заради устремния си ентусиазъм за живот. Пример за това е малкото дете, което отказва да отиде в леглото, когато нещо вълнуващо продължава да тече, и след като вече е сложено да спи, то ще се промъкне надолу по стълбите, за да наднича през завесата и да дебне. Същата тази детинска жизненост ще позволи на Сатаниста да надникне през завесата на мрака и смъртта и да остане неразривно свързан със земята.

Сатанинската религия не поощрява саможертвата. Следователно, освен ако смъртта не се явява като удовлетворяване, поради крайни обстоятелства, които правят прекратяването на живота добре дошло облекчение от едно непоносимо земно съществуване, самоубийството не се одобрява от сатанинската религия.

Религиозните мъченици са отнемали собствения си живот не защото животът им е бил непоносим, а за да използват върховното си жертвоприношение като средство за прокарването на религиозната вяра.

В такъв случай трябва да допуснем, че ако самоубийството е извършено заради църквата, то се опрощава и дори се поощрява, макар и техните писания да го окачествяват като грях — защото религиозните мъченици от миналото винаги са били обожествявани.

Доста странно е, че другите религии считат самоубийството за греховно само тогава, когато то е извършено като удовлетворяване.