Джон Гришам
Братята (7)

7

Пикасо съдеше за обида Шерлок и други неизвестни обвиняеми, които уринираха върху розите му. Няколко капки урина едва ли щяха да разстроят живота в Тръмбъл, но освен това Пикасо искаше да му бъдат изплатени щети в размер на петстотин долара. Това вече беше сериозно.

Делото бе започнало миналото лято, когато Пикасо хвана Шерлок на местопрестъплението и помощник-началникът на затвора най-сетне се намеси. Той помоли Братята да решат въпроса. Заведе се дело и Шерлок нае един бивш адвокат на име Ратклиф, който излежаваше присъда за укрити данъци, да задържа и отлага делото и да подава всевъзможни обжалвания — обичайната практика на правистите вън от затвора. Само че тактиката на Ратклиф не допадаше на Братята, а освен това нито Шерлок, нито адвокатът му се ползваха с добро име сред тях.

Розовата градина на Пикасо беше една старателно поддържана леха — първоначално само кал и прах — до физкултурния салон. Бяха му нужни три години бюрократични войни, за да убеди някакъв посредствен чиновник във Вашингтон, че това хоби има терапевтичен ефект. Пикасо страдаше от няколко вида нервно разстройство. След като разрешението се получи, началникът на затвора бързо го подписа и Пикасо се залови за работа. Получаваше розите си от един доставчик в Джаксънвил, което само по себе си изискваше отделен вид документи.

Истинската му работа беше да мие чинии в столовата, за което получаваше трийсет цента на час. Началникът на затвора отхвърли молбата му да го назначат за градинар и розите продължиха да се водят като хоби. През периода на цъфтеж Пикасо можеше да бъде видян от зори до мрак да копае, плеви и полива, застанал на четири крака в лехичката си. Той дори говореше на цветята.

Въпросните рози бяха от сорта „Мечтата на Белинда“ — бледорозови и не особено красиви, но Пикасо си ги обичаше. Когато бяха доставени, всички в Тръмбъл разбраха, че „Белиндите“ са пристигнали. Пикасо ги посади с любов в средата и предната част на своята градина.

Шерлок започна да уринира върху тях просто заради майтапа. И без това не обичаше Пикасо, който беше прочут лъжец, така че пишкането върху розите изглеждаше уместно. Други също последваха примера му. Шерлок ги окуражаваше с уверения, че всъщност така добавят естествен тор към почвата.

„Белиндите“ изгубиха розовия си цвят и започнаха да избледняват. Пикасо беше ужасен. Един доносник пъхна бележка под вратата му и тайната излезе наяве. Любимата му градина се бе превърнала в обществен писоар. Два дни по-късно той направи засада, хвана Шерлок на местопрестъплението и двамата възпълни бели мъже на средна възраст се сбиха грозно на двора. Цветята пожълтяха и Пикасо подаде съдебен иск.

Когато най-сетне след месеци отлагане от страна на Ратклиф се стигна до процес, на Братята им беше писнало. Тихомълком прехвърлиха случая на Фин Ярбър, чиято майка някога беше отглеждала рози. След неколкочасови проучвания той обясни на другите двама, че всъщност урината не може да промени цвета на розите. Затова два дни преди процеса те бяха взели решение да забранят на Шерлок и останалите да препикават розите на Пикасо, но да не присъждат глоба за нанесени материални щети.

Три часа слушаха как зрели мъже се карат кой къде, кога и колко е пишкал. От време на време Пикасо, който сам си беше адвокат, почти се разплакваше, докато умоляваше свидетелите да предадат приятелите си. Ратклиф, който представляваше защитата, беше жесток, рязък и често се повтаряше, та след час стана пределно ясно, че каквито и престъпления да беше извършил, заслужаваше да го лишат от адвокатските му права.

Съдията Спайсър прекарваше времето, като изучаваше разпределението на точките в баскетболните мачове. Когато не можеше да се свърже с Тревър, той залагаше наужким на всеки мач. За два месеца бе спечелил на хартия три хиляди и шестстотин долара. Печелеше на карти и на спортни залагания и нощем не можеше да спи, защото мечтаеше за следващия си живот като професионален комарджия във Вегас или на Бахамските острови. Със или без жена си.

Съдията Бийч се мръщеше с дълбока съдийска многозначителност и уж си водеше бележки, докато всъщност нахвърляше ново писмо до Къртис в Далас. Братята бяха решили да му поставят нова примамка. От името на Рики Бийч разказа как един жесток пазач в клиниката за наркомани го заплашвал с всевъзможни посегателства, ако Рики не успеел да му представи някаква парична протекция. Трябвали му пет хиляди долара, за да откупи безопасността си от този жесток звяр. Дали Къртис не би му ги заел?

— Дайте по-бързо — каза на глас Бийч, като за пореден път прекъсна бившия адвокат Ратклиф. Когато беше истински съдия, Бийч бе усъвършенствал практиката да чете списания, докато слуша с половин ухо как адвокатите мрънкат пред съдебните заседатели. Едно рязко и навременно предупреждение откъм съдийската скамейка караше всички да седят на тръни.

„Тук се играе такава мръсна игра — написа той. — Ние пристигаме разбити. Те бавно ни изчистват, изсушават ни и ни залепят отново парченце по парченце, прочистват главите ни, учат ни на дисциплина и увереност и ни подготвят за връщане в обществото. Справят се прекрасно и все пак позволяват на тези невежи зверове, пазачите на клиниката, да ни заплашват при цялата ни уязвимост и така да разрушат онова, което толкова трудно сме изградили. Толкова ме е страх от този човек. Крия се в стаята си, когато би трябвало да се пека на слънце и да тренирам мускулите си. Не мога да спя. Мечтая за алкохола и наркотиците като начин да избягам от всичко това. Моля те, заеми ми тези пет хиляди долара, за да се откупя от този човек, да завърша лечението си и да напусна клиниката невредим. Когато се срещнем, искам да бъда здрав и в страхотна форма.“

Какво ли биха си помислили приятелите му? Уважаваният Хатли Бийч, федерален съдия, пише като обратен и изнудва невинни хора за пари.

Той нямаше приятели. Нямаше принципи. Законите, които някога боготвореше, го бяха вкарали тук, което в настоящия момент означаваше столовата на затвора, където той седеше облечен в избелялата резедава роба на хорист в църква за чернокожи и слушаше как шепа сърдити затворници се карат за урина.

— Вече задавате този въпрос за осми път — скастри той Ратклиф, който явно беше гледал прекалено много слаби филми за адвокати.

Тъй като случаят бе поверен на съдията Ярбър, би било редно поне той да се преструва, че внимава. Нищо подобно. Изобщо не му пукаше какво впечатление оставя. Както обикновено той беше гол под робата си, седеше, кръстосал нозе, и чистеше дългите нокти на краката си с пластмасова вилица.

— Да не смяташ, че ще станат кафяви, ако се изсера върху тях? — извика Шерлок на Пикасо и столовата се огласи от смях.

— Внимавай какъв език държиш — предупреди го Бийч.

— Призовавам към ред! — извика под бляскавата си перука Тий Карл, шутът на съда. Не беше негова работа да изисква дисциплина, но пък той го правеше добре и Братята си затваряха очите. Тий Карл потропа с чукчето и повтори: — Ред в залата, господа.

„Моля те, помогни ми, Къртис — написа Бийч. — Нямам към кого друг да се обърна. Чувствам, че няма да издържа. Страхувам се, че ще се предам. Страхувам се, че никога няма да изляза оттук. Побързай.“

Спайсър заложи по сто долара на „Индиана“ срещу „Пурдю“, на „Дюк“ срещу „Клемсън“, на „Алабама“ срещу „Ванди“ и на „Уисконсин“ срещу „Илиной“. Какво ли знаеше за баскетбола в Уисконсин, запита се той. Нямаше значение. Той беше професионален комарджия, и то дяволски добър. Ако деветдесетте хиляди долара още си стояха заровени зад бараката, той щеше да ги докара до един милион за по-малко от година.

— Достатъчно — каза Бийч, като вдигна ръце.

— Аз също чух достатъчно — каза Ярбър, като заряза ноктите си и се облегна на масата.

Братята наведоха глави и зашушукаха, сякаш изходът от делото би се превърнал в сериозен прецедент или поне би оказал съществено влияние върху бъдещето на американската юриспруденция. Те се мръщеха, почесваха глави и дори си даваха вид, че спорят върху решението. Междувременно Пикасо седеше сам и почти разплакан, напълно изтощен от тактиката на Ратклиф.

Съдията Ярбър се изкашля, за да привлече вниманието, и обяви:

— С два на един гласа съдът стигна до следното решение: издаваме за всички затворници забрана да уринират върху проклетите рози. Всеки нарушител ще бъде глобяван с петдесет долара. Засега не се присъжда обезщетение.

Проявявайки безупречния си усет за време, Тий Карл удари с чукчето и извика:

— Заседанието се закрива до второ нареждане. Моля, станете.

Естествено, никой не помръдна.

— Искам да обжалвам — провикна се Пикасо.

— Аз също — каза Шерлок.

— Явно решението е добро, щом и двете страни са недоволни — заключи Ярбър, като прибра полите на робата си и стана.

Бийч и Спайсър също се изправиха и Братята тържествено напуснаха кафенето. Един от пазачите застана сред тъжителите и свидетелите и заключи:

— Заседанието се закрива, момчета. Връщайте се на работа.

* * *

Изпълнителният директор на „Хъманд“, компания за производство на ракети и заглушители на радари, навремето като конгресмен имаше близки контакти с ЦРУ. Теди Мейнард го познаваше добре. Когато изпълнителният директор обяви на една пресконференция, че неговата фирма е събрала пет милиона долара за кампанията на Лейк, Си Ен Ен прекъсна репортаж за липосукцията, за да предава събитията на живо! Пет хиляди работници от „Хъманд“ бяха написали чекове за по хиляда долара, максималната сума, позволена от федералния закон. Изпълнителният директор беше сложил чековете в кутия, която показа на камерите, а после отлетя с тях за Вашингтон, където ги занесе в предизборния щаб на Лейк.

Проследи парите и ще намериш победителя. От обявяването на кандидатурата на Лейк над единайсет хиляди работници от фирми, произвеждащи военна и самолетна техника, бяха дарили повече от осем милиона долара. Пощенските служби доставяха чековете им в кутии. Техните профсъюзи бяха изпратили почти още толкова и обещаваха нови два милиона. Екипът на Лейк нае счетоводна фирма, за да приема и брои парите.

Изпълнителният директор на „Хъманд“ пристигна във Вашингтон с възможно най-много шум. Кандидатът Лейк беше на борда на друг частен самолет — „Чалънджър“, нает за четиристотин хиляди долара месечно. Когато кацна в Детройт, Лейк беше посрещнат от два черни шевролета, модел „Събърбан“, и двата чисто нови и взети под наем за по хиляда долара месечно. Сега Лейк имаше ескорт — група хора, които навсякъде го следваха неотлъчно. Макар да бе сигурен, че ще свикне с това, отначало то го дразнеше. Около него непрекъснато имаше непознати. Мрачни млади мъже в тъмни костюми с малки микрофончета в ушите и препасани пистолети. Двама агенти от тайните служби, летяха с него, а други трима го чакаха при колите.

А сега с него беше и Флойд от офиса му в Конгреса. Флойд беше глуповат младеж от влиятелно семейство в Аризона, който не ставаше за нищо друго освен за изпълнител на дребни поръчки. Сега Флойд беше шофьор. Той седна зад волана на единия събърбан. Лейк седна до него, а двама агенти и една секретарка седнаха отзад. Двама помощници и трима агенти се натъпкаха в другия и всички потеглиха към центъра на Детройт, където ги чакаха журналисти от местната телевизия.

Арън Лейк нямаше време да обикаля квартали и градчета, да яде сандвичи на крак с шофьорите на камиони или да разговаря под дъжда с работници от големи компании. Не можеше да обикаля планините, следван от камери, или да организира срещи по важни проблеми на местното самоуправление, или да стои сред купищата мръсотия в някое гето и да заклеймява провалилото се досегашно държавно ръководство. Нямаше никакво време за всичко онова, което се очаква да прави един кандидат за президентския пост. Лейк започваше кампанията си късно, без предварителна подготовка, без широка популярност или каквато и да било регионална подкрепа. Но имаше красиво лице, приятен глас, хубави костюми, важно послание и много пари.

Ако изборите се печелеха с купуване на телевизионно време, Арън Лейк със сигурност щеше да получи поста.

Той се обади във Вашингтон, говори с отговорника си по финансите и научи новината за петте милиона долара. Никога не беше чувал за „Хъманд“. „Публична компания ли е?“ — попита той. „Не“ — долетя отговорът. Частна. Почти милиард долара годишни продажби. Пионери в производството на всякакви заглушители на радари. Биха могли да печелят милиарди, ако подходящият човек започнеше отново да увеличава военните разходи.

В момента Лейк разполагаше с деветнайсет милиона долара, което, разбира се, беше рекорд. Трябваше да коригират прогнозите си. Кампанията на Лейк щеше да събере трийсет милиона за първите две седмици.

Никой не можеше да похарчи толкова бързо толкова много пари.

Лейк сгъна клетъчния телефон и го върна на Флойд, който се бе загубил сред оживения трафик.

— Отсега нататък ще използваме хеликоптери — подхвърли през рамо Лейк на секретарката, която наистина си записа: „Да се намерят хеликоптери.“

Лейк се скри зад тъмните си очила и се опита да анализира трезво и разумно тази сума — тези трийсет милиона долара. Преходът от фискален консерватизъм към харчене с широка ръка беше странен, но парите трябваше да бъдат изразходвани. Те не бяха измъкнати от данъкоплатците, а доброволно дарени. Лейк можеше да подходи рационално. Щом бъдеще избран, той щеше да продължи да се бори за правата на работниците.

Отново се замисли за Теди Мейнард, който седеше в някаква тъмна стая някъде в дълбините на Лангли, покрил краката си с одеяло, сгърчил лице от болка. Теди дърпаше конци, които само той знаеше как, и караше парите да падат от небето. Лейк никога нямаше да узнае какви неща върши Теди от негово име, а и не искаше да научи.

 

 

Директорът на операциите в Близкия изток се казваше Лъфкин, агент с двайсетгодишна практика, на когото Теди вярваше безрезервно. Преди четиринайсет часа той беше в Тел Авив. Сега седеше в бункера на Теди и въпреки всичко изглеждаше свеж и бодър. Винаги на пост. Новините му трябваше да бъдат предадени лично, лице в лице, без телеграми, сигнали или сателити. Това, което щяха да си кажат, никога нямаше да бъде повторено. Такава беше дългогодишната практика.

— Очаква се атака срещу посолството ни в Кайро — каза Лъфкин. Теди не реагира — нито се смръщи, нито се учуди, нито присви очи, нищо. Много пъти беше получавал подобни новини.

— Идал ли?

— Да. Неговият първи помощник е бил видян в Кайро миналата седмица.

— Кой го е видял?

— Израелците. Освен това те са проследили и два камиона с експлозиви от Триполи. По всичко изглежда, че се готвят усилено.

— Кога се очаква да ударят?

— Съвсем скоро.

— Колко скоро?

— След по-малко от седмица, предполагам.

Теди подръпна ухото си и затвори очи. Лъфкин се опита да не го гледа втренчено. Знаеше, че не бива да задава въпроси. Скоро щеше да си тръгне оттук и да замине за Близкия изток. И да чака. Атентатът срещу посолството можеше да започне без предупреждение. Десетки хора щяха да бъдат убити или осакатени. Кратерът щеше да тлее в Кайро дни наред, а във Вашингтон щяха да се сипят обвинения. Отново щяха да критикуват ЦРУ.

Всичко това нямаше да впечатли Теди. Лъфкин беше разбрал, че понякога Теди има нужда от терористите, за да постигне целите си.

Но може би посолството щеше да бъде пощадено, а нападението — спряно от египетски командоси, които често си сътрудничеха със Съединените щати. ЦРУ щеше да получи похвали за отличното разузнаване. Това също нямаше да впечатли Теди.

— Сигурен ли си? — попита Лъфкин.

— Да. Доколкото е възможно в такива ситуации.

Разбира се, Лъфкин не подозираше, че директорът на ЦРУ се кани да се меси в президентските избори. Лъфкин почти не беше чувал за Арън Лейк. И, честно казано, не се интересуваше кой ще спечели изборите. Той беше в Близкия изток достатъчно отдавна, за да знае, че е без значение кой определя американската политика там.

Лъфкин щеше да замине след три часа с конкорда за Париж, където щеше да прекара един ден, преди да отлети за Йерусалим.

— Иди в Кайро — каза Теди, без да отваря очи.

— Добре. И какво да правя там?

— Чакай.

— Какво да чакам?

— Чакай земята да затрепери. И стой далеч от посолството.

* * *

Отначало Йорк беше ужасен.

— Не можеш да пуснеш този проклет клип, Теди! Истински филм на ужасите. Никога не съм виждал толкова много кръв.

— Харесва ми — отвърна Теди, като натисна едно копче на дистанционното. — Предизборен клип на ужасите. Такова нещо не е правено досега.

Изгледаха го още веднъж. Клипът започваше със шума от бомбен взрив, а после следваха кадри от казармите на морските пехотинци в Бейрут: дим, руини, хаос, вадени от разрушените сгради пехотинци, обезобразени тела, наредени в права редичка мъртви войници. Президентът Рейгън се обръща към пресата и се заклева да отмъсти. Само че заплахата звучи кухо. После снимката на американски войник, застанал между двама маскирани мъже. Тежък глас изрича мрачна прокоба: „От 1980 година насам стотици американци са избити от терористи по целия свят.“ Кадри от друг атентат, други окървавени и изплашени хора, отново дим и хаос. „Винаги се заклеваме да отмъстим. Винаги заплашваме, че ще открием и накажем виновниците.“ Кратко включване на президента Буш, който в два отделни случая гневно обещава отмъщение. После нов атентат и нови трупове. После един терорист стои на вратата на самолет и влачи тялото на американски войник. Почти просълзен, президентът Клинтън с разтреперан глас казва: „Няма да спрем, докато не открием виновните.“ И тогава се появява красивото, но сериозно лице на Арън Лейк, вперил искрен поглед в камерата, в очите на зрителите. Той заговорва: „Истината е, че ние не отмъщаваме. Реагираме на думи, пъчим се и заплашваме, но всъщност само погребваме своите мъртви и забравяме за тях. Терористите печелят войната, защото на нас не ни стига смелост да отвърнем на удара. Ако аз стана президент, ще използваме новата си армия, за да се борим с тероризма по целия свят. Обещавам ви. Ние няма да бъдем унижавани от жалки армийки, криещи се в планините. Ще ги унищожим.“

Клипът продължаваше точно 60 секунди и струваше много малко, защото Теди предварително разполагаше със записите. Излъчването щеше да започне след 48 часа в най-гледаното време.

— Не знам, Теди — каза Йорк. — Много е мрачен.

— В такъв свят живеем.

Теди харесваше клипа и това беше най-важното. Лейк бе възразил срещу кръвта, но бързо се съгласи. Популярността му беше стигнала трийсет процента, но хората продължаваха да не харесват клиповете.

Само почакайте, казваше си Теди. Почакайте да паднат нови жертви.