Джон Гришам
Братята (15)

15

По обяд, когато опитът показваше, че в „Мейлбокс Америка“ има най-много хора, един агент влезе небрежно зад други двама клиенти и за втори път през този ден пъхна ключ в пощенска кутия 455. Върху три рекламни брошури — една от пицария, една от автомивка и една от пощенските служби — той забеляза нещо ново. Бледооранжев плик с размери дванайсет на двайсет сантиметра. Като използваше пинцетите на ключодържателя си, агентът хвана ръба на плика, измъкна го бързо от кутията и го пусна в малко кожено куфарче. Рекламните брошури останаха непипнати.

Пликът бе внимателно отворен от експертите в Лангли. Двете написани на ръка страници бяха извадени и копирани.

Един час по-късно Девил влезе в бункера на Теди с папка в ръка. Девил отговаряше за това, което в Лангли наричаха „кашата на Лейк“. Той даде копия от писмото на Теди и на Йорк, а после го сканира и прожектира на голям екран. Печатните букви бяха големи и се четяха лесно, сякаш авторът се беше старал над всяка дума. Писмото гласеше:

Скъпи Ал,

Къде се изгуби? Получи ли последното ми писмо? Писах ти преди три седмици, а не съм получил нищо. Предполагам, че си зает, но, моля те, не ме забравяй. Тук се чувствам много самотен, а твоите писма ми помагат да издържа. Те ми вдъхват сила и надежда, защото знам, че някой се интересува от мен. Моля те, Ал, не ме изоставяй.

Психологът ми казва, че може да ме изпишат след два месеца. В Болтимор има един дом с облекчен режим, само на няколко километра от мястото, където съм израснал. Хората тук се опитват да ми уредят престой. Ще бъде за деветдесет дни, достатъчно, за да мога да си намеря робота, приятели и т.н., нали разбираш, и отново до свикна с обществото. Вечер се заключва, но през деня ще бъда свободен.

Нямам много хубави спомени, Ал. Всички, които са ме обичали, са починали, а чичо ми, който плаща за клиниката, е много богат, но и много жесток човек.

Толкова бих искал да имам приятели, Ал.

Между другото, свалих още два килограма и сега талията ми е осемдесет сантиметра. Снимката, която ти изпратих, е вече остаряла. Никога не съм харесвал как изглежда лицето ми на нея — бузите ми са прекалено месести. Сега съм много по-слаб и загорял. Разрешават ни до се печем по два часа на ден, ако времето е подходящо. Макар че е Флорида, някои дни са доста хладни. Ще ти изпратя друга снимка, може би някоя от кръста нагоре. Вдигам тежести като луд. Мисля, че следващата снимка ще ти хареса.

Каза, че ще ми изпратиш и твоята. Още я чакам. Моля те, не ме забравяй, Ал. Имам нужда от твоите писма.

 

С любов,

Рики

Тъй като Йорк отговаряше за проучването на всички аспекти от живота на Лейк, той се чувстваше длъжен да се обади пръв. Само че не знаеше какво да каже. Отново прочетоха мълчаливо писмото. После още веднъж.

Накрая Девил проговори:

— Ето плика.

— Той го прожектира на стената. Пликът бе адресиран до мистър Ал Кониърс в „Мейлбокс Америка“. Обратният адрес беше „Рики, «Аладин Норт», ПК 44683, Нептун Бийч, Флорида 32233“.

— Адресът е фалшив — каза Девил. — „Аладин Норт“ не съществува. Има телефонен номер на служба за съобщения. Обаждахме се десет пъти, но операторът не знае нищо. Обадихме се на всички клиники за наркомани в Северна Флорида, но никой не е чувал за подобно място.

Теди мълчеше и продължаваше да гледа стената.

— Къде се намира Нептун Бийч? — изръмжа Йорк.

— В Джаксънвил.

Девил беше освободен, но му казаха да бъде на разположение. Теди започна да си води бележки в зелено тефтерче.

— Има и други писма и поне една снимка — каза той, като че ли проблемът не беше нищо особено. Паниката беше непознато състояние за Теди Мейнард. — Трябва да ги намерим — каза той.

— Два пъти сме претърсвали основно дома му.

— Тогава го претърсете трети път. Съмнявам се, че той държи подобни неща в службата си.

— Кога…

— Направете го веднага. Лейк е в Калифорния, за да печели гласове. Нямаме време, Йорк. Може да има други тайни пощенски кутии и други мъже, които се хвалят с тена и талиите си.

— Да му кажем ли, че сме го разкрили?

— Още не.

Тъй като нямаха образец от почерка на мистър Кониърс, Девил предложи нещо, което Теди одобри. Щяха да използват версията за нов лаптоп с вграден принтер. Първата чернова беше съставена от Девил и Йорк и след около час четвъртият вариант гласеше:

Скъпи Рики,

Получих писмото ти от двайсет и втори; прости ми, че не ти писах по-скоро. Напоследък много пътувам и не мога да насмогна с всичко. Всъщност пиша това писмо на хиляда метра височина някъде над Залива на път към Тампа. Освен това използвам нов лаптоп, толкова малък, че почти се събира в джоба ми. Невероятна технология. Принтерът обаче не е много качествен. Надявам се, че можеш да разчетеш писмото.

Много се радвам да чуя, че ще те изписват, а също и за дома в Болтимор. Имам бизнес-контакти там и съм сигурен, че ще успея да ти помогна да си намериш работа.

Не се отчайвай, остават ти само два месеца. Сега ти си много по-силен и си готов да живееш истински. Не губи смелост.

Ще ти помагам с каквото мога. Когато стигнеш в Болтимор, ще се радвам да прекарам известно време с теб, да ти покажа града и така нататък.

Обещавам скоро да пиша. Нямам търпение да получа отговора ти.

 

Твой Ал

Решиха, че Ал е бързал и затова е забравил да се подпише. Писмото беше редактирано няколко пъти и прегледано по-внимателно от международен договор. Крайната версия беше отпечатана на лист хартия от хотел „Роял Сонеста“ в Ню Орлиънс и сложено в дебел кафяв плик със скрита под долния ръб оптична жичка. В горния десен ъгъл беше инсталиран миниатюрен предавател така, че мястото изглеждаше леко намачкано при пренасянето. При активиране той щеше да изпраща сигнал на сто метра в продължение на три дни.

Тъй като Ал пътуваше за Тампа, печатът беше от тамошната поща, а датата беше истинска. Всичко това бе свършено за по-малко от половин час от екип доста странни хора от отдел „Документи“ на втория етаж.

В четири часа следобед стар зелен пикап спря до тротоара пред къщата на Арън Лейк близо до едно от многото сенчести дървета на Трийсет и пета улица в тази красива част на Джорджтаун. На вратата му имаше реклама на местна фирма за водопроводни услуги. Четирима водопроводчици излязоха и започнаха да вадят инструментите си.

След няколко минути единствената съседка, която ги беше забелязала, се отегчи и се върна пред телевизора. Тъй като Лейк беше в Калифорния, агентите от тайните служби бяха с него, а домът му все още не беше под постоянно наблюдение, поне не от тях. Е, то нямаше да закъснее.

Претекстът беше запушена канализационна тръба в градинката пред къщата — това спокойно можеше да бъде свършено, без да се влиза вътре. Така тайните служби нямаше да забележат нищо подозрително, дори и да се отбиеха.

Само че двама от водопроводчиците наистина влязоха в къщата със собствени ключове. Появи се и втори пикап, за да провери работата на първия и да остави още някакви инструменти. Двама водопроводчици от втория камион се смесиха с първите и се събра истински екип.

Вътре в къщата четирима агенти започнаха подробно претърсване за скрити писма. Те минаваха от стая в стая, проверяваха очевидните места и търсеха тайници.

Вторият камион замина, а от противоположната посока дойде трети, който паркира, качвайки двете гуми на тротоара — нещо обичайно за този тип услуги. Още четирима работници се включиха в пречистването на отходната тръба, а малко по-късно двама от тях влязоха вътре. Малко след залез слънце един прожектор беше монтиран в предния двор върху капака на канализацията и насочен към къщата, така че светлините вътре да не се забелязват. Четиримата мъже, които останаха навън, пиеха кафе, разказваха си вицове и се опитваха да се стоплят. Покрай тях минаваха забързани съседи.

След шест часа работа тръбата беше чиста, както и къщата. Не беше намерено нищо необичайно, още по-малко някаква кореспонденция с Рики от клиниката. Нямаше и помен от снимка. Водопроводчиците изключиха прожектора, прибраха инструментите си и изчезнаха без следа.

В осем и половина на следващата сутрин един агент на име Бар нахълта припряно в пощата в Нептун Бийч в мига, в който отваряха вратите, сякаш закъсняваше за нещо. Бар беше експерт по ключове и ключалки и предишния ден беше прекарал пет часа в Лангли, като изучаваше различните видове кутии, използвани от пощенските служби. Той имаше четири шперца, един от които със сигурност трябваше да отвори кутия номер 44683. Ако това не станеше, щеше да се наложи да вземе отпечатък от ключалката, което щеше да отнеме около шейсет секунди и можеше да привлече внимание. Третият ключ свърши работа и Бар сложи в кутията адресирания до Рики кафяв плик с печат от Тампа. Вътре в кутията вече имаше две писма. За всеки случай Бар извади някаква рекламна брошура, затвори вратичката и изхвърли брошурата в кошчето.

След това той и още двама души зачакаха търпеливо в един микробус на паркинга, като пиеха кафе и записваха на видео всеки клиент, влязъл в пощата. Бяха на около седемдесет метра от пощенската кутия. Ръчният им приемник усилваше слабия сигнал от плика. Заедно с посетителите в пощата влизаха и излизаха най-различни хора — негърка в къса кафява рокля, бял мъж с брада и кожено яке, бяла жена с анцуг, негър с джинси — всички те агенти на ЦРУ и всички наблюдаваха кутията, без да имат никаква представа кой е написал писмото или кой трябва да го получи. Тяхната задача беше просто да открият човека, който бе наел кутията.

Намериха го следобед.

Тревър обядва в „Питс“, но само две бири. Студени халби със солени фъстъци от общата купичка, които похапваше, докато губеше петдесетте долара, заложени на състезание с кучешки впрягове в Калгари. Когато се върна в кантората, той подремна един час, като хъркаше толкова силно, че многострадалната му секретарка беше принудена да затвори вратата. Всъщност тя я затръшна, но не толкова шумно, че да го събуди.

По пътя към пощата Тревър се унесе в мечти. За яхти. Този път беше решил да върви пеша, защото времето беше прекрасно, той нямаше друга работа, а и имаше нужда от освежаване. С удоволствие забеляза четири от своите съкровища в пощенската кутия на „Аладин Норт“. Пъхна ги внимателно в джоба на износеното си сако, оправи вратовръзката си и тръгна, уверен, че денят за плащане отново наближава.

Никога не се бе изкушавал да прочете писмата. Нека Братята да вършат мръсната работа. Той щеше да си пази ръцете чисти, да разнася пощата и да прибира своята третина. Освен това Спайсър би го убил, ако забележете, че някой е отварял писмата му.

Когато Девил влезе, Теди дремеше в количката си. Минаваше десет часа вечерта и Йорк си бе отишъл вкъщи. Йорк имаше жена, а Теди не.

Девил докладва, като се консултираше с няколко листа надраскани бележки:

— Писмото беше извадено от кутията в един и петдесет следобед от местен адвокат на име Тревър Карсън. Проследихме го до кантората му в Нептун Бийч, където той остана осемдесет минути. Кантората му е доста невзрачна, с една секретарка и малко клиенти. Карсън е дребна риба, работи по крайбрежието и се занимава с разводи, недвижима собственост и други такива мижави дела. Той е на четирийсет и осем години, развеждал се е поне два пъти, роден е в Пенсилвания, завършил колеж във Фърман и университет във Флорида, изгубил лиценза си преди единайсет години за злоупотреба със средствата на неколцина свои клиенти, а после го е получил обратно.

— Добре, добре — каза Теди.

— В три и половина той напусна кантората си и шофира един час до федералния затвор Тръмбъл, Флорида. Взе писмата със себе си. Проследихме го, но загубихме сигнала, когато Тревър влезе в затвора. Междувременно събрахме информация за Тръмбъл. Това е затвор с минимална охрана и най-ниска степен на сигурност. Води се лагер. Няма огради, а затворниците не се третират като особено опасни. Вътре лежат около хиляда души. Според източник от Бюрото по затворите тук във Вашингтон Карсън често посещава Тръмбъл. Никой друг адвокат и изобщо никой посетител не идва толкова често като Карсън. Допреди месец е идвал веднъж седмично, а сега ходи там поне три пъти на седмица. Понякога и четири. Всички посещения са обявени като официални адвокатски консултации.

— Кой е клиентът му?

— Не е Рики. Карсън е официалният адвокат на трима съдии.

— Трима съдии?

— Да. Трима съдии в затвора?

— Точно така. Наричат се Братята.

Теди затвори очи и потърка слепоочията си. Девил го остави да осмисли чутото, а после продължи.

— Карсън престоя в затвора петдесет и четири минути, а когато излезе, не получихме сигнала от плика. Междувременно ние бяхме паркирали до колата му. Той мина на метър и половина от приемника ни и затова сме сигурни, че писмото не беше в него. Проследихме го обратно до Джаксънвил. Той паркира до една кръчма на име „Питс Бар и Грил“, където остана три часа. Претърсихме колата му, намерихме куфарчето и в него видяхме осем писма, адресирани до различни мъже из цялата страна. Всички бяха изпратени от затвора, а нито едно не беше до затвора.

Очевидно Карсън разнася пощата на своите клиенти. Преди половин час той още беше в бара, доста пиян, и залагаше на университетски баскетболни мачове.

— Значи неудачник.

— Определено.

Неудачникът излезе с клатушкане от бара след второто продължение на един мач, провеждан на Западното крайбрежие. Спайсър беше познал трима от четиримата победители. Тревър прилежно го следваше и беше спечелил хиляда долара за вечерта.

Колкото и да беше пиян, все пак беше достатъчно разумен, за да не шофира. Още си спомняше как преди три години му бяха взели книжката, а освен това проклетите ченгета бяха навсякъде. Ресторантите и баровете около „Сий Търтъл Ин“ привличаха младите и буйни глави и затова полицията също се навърташе насам.

Да се ходи пеша обаче не беше лесно. Все пак Тревър се справи доста добре по пътя до кантората си, изминавайки сравнително стабилно правата отсечка в южна посока край тихите вилички, давани на пенсионери под наем, притихнали и готови за сън. В ръка носеше куфарчето си с писмата от Тръмбъл.

Продължи напред, като търсеше къщата си. Пресече улицата без причина и половин пресечка по-нататък се върна обратно. Нямаше коли. Когато започна да завива обратно, се озова на двайсет метра от един агент, скрит зад паркирана кола. Тайната армия го наблюдаваше, внезапно изплашена, че пияният глупак ще налети, без да иска, на някого от тях.

По едно време Тревър се отказа от безценните си разходки и успя някак да намери входа на кантората. Изтърва ключовете си на стълбите пред входа, пусна куфарчето си и го забрави, а след по-малко от минута, след като бе отворил вратата, беше зад бюрото си, излегнат във въртящия се стопи дълбоко заспал. Входната врата беше полуотворена.

Задната врата стоя отключена през цялата нощ. По заповед от Лангли Бар и колегите му бяха влезли в кантората и бяха монтирали подслушвателни устройства навсякъде. Нямаше нито алармена система, нито ключалки на прозорците, нито нещо, което да привлече вниманието на крадците. Монтажът беше улеснен от факта, че никой отвън не забелязваше нищо в кантората на адвоката Тревър Карсън.

Куфарчето беше изпразнено, а съдържанието му — описано по заповед от Лангли. Когато всичко беше огледано и фотографирано, го оставиха в коридора до кабинета. Внушителното хъркане не спря нито за миг.

Малко преди два часа сутринта Бар успя да подкара паркирания близо до кръчмата фолксваген. Мина с него по пустата улица и го спря небрежно до тротоара пред кантората, така че след няколко часа пияницата да потърка очи и да се поздрави, че е карал толкова добре. Или може би той щеше да потръпне от ужас, че за пореден път е шофирал пиян. И в двата случая те щяха да са в течение.