Джон Гришам
Братята (20)

20

Шест часа след обявяването на неговата победа в Калифорния Лейк бе засипан от покани за интервюта на живо. За два часа даде осемнайсет, а после отлетя за Вашингтон.

Отиде право в новия щаб на кампанията си на приземния етаж на висока сграда на Ейч Стрийт на една крачка от Белия дом. Благодари на онези, които бяха работили за него — сред тях почти нямаше доброволци. Вървеше между тях, стискаше ръцете им и през цялото време се чудеше: „Откъде се взеха всички тези хора?“

— Ще победим — повтаряше той и всички му вярваха. Защо не?

Един час разговаря с ръководителите на кампанията си. Разполагате с шейсет и пет милиона и нямаше никакви дългове. Тари имаше по-малко от един милион на ръка и още се опитваше да пресметне парите, които дължеше. Всъщност губернаторът бе пропуснал един срок за федерална регистрация, защото в счетоводството му цареше страхотна бъркотия. Наличните пари бяха изчезнали. Даренията спряха. Всичко отиваше при Лейк.

Имената на тримата потенциални вицепрезиденти се обсъждаха с голям ентусиазъм. Беше вълнуващо, защото това означаваше, че номинацията е вързана в кърпа. Първият избор на Лейк, сенатор Нанс от Мичиган, стана прицел на критики заради съмнителните му сделки в един предишен живот. Неговите партньори бяха от италиански произход, от Детройт, така че Лейк можеше да затвори очи и да си представи как пресата взема Нанс на мушка. Избраха комитет, който да разследва въпроса по-обстойно.

Друг комитет имаше задачата да планира пресконференцията на Лейк на конгреса на партията в Денвър. Лейк искаше веднага да се назначи нов автор на речи, който да започне работа по словото при номинацията.

Лейк тайно се удивляваше на собствените си разноски. Ръководителят на кампанията му получаваше сто и петдесет хиляди долара за годината, не за дванайсет месеца, а само до Коледа. Имаше директори по финансите, по стратегията, по връзките с медиите, по оперативната дейност и по стратегическото планиране и всички те имаха договори за по сто и двайсет хиляди долара за десет месеца работа. После идваха консултантите на кампанията, хора, които Лейк почти не познаваше, но им плащаше по деветдесет хиляди долара. Следваха сътрудниците, не доброволци като при повечето кандидат-президенти, а истински служители, които получаваха по петдесет хиляди долара и превръщаха офиса в лудница. Те бяха десетки. Освен това имаше и десетки секретарки и чиновници, никой от които не получаваше по-малко от четирийсет хиляди долара.

И не стига цялото това разхищение, повтаряше си Лейк, ами ако стигна до Белия дом, ще трябва да им намеря и там работа. На всички, до последния глупак. Хлапетата, които сега се разхождат със значки с неговия лик, ще очакват пропуски за Западното крило и заплати от по осемдесет хиляди годишно.

Капка в морето, напомняше си той. Не трябваше да се ядосва за дреболии, когато ставаше въпрос за нещо далеч по-значимо.

Проблемите бяха оставени за края на съвещанието и прегледани накратко. Един репортер на „Вашингтон Поуст“ се бе разровил в ранната кариера на Лейк като бизнесмен. Без много усилия беше попаднал на историята с „Грийнтрий“, провален опит за строителство преди двайсет и две години. Лейк и партньорът му бяха обявили фалит и от правна гледна точка бяха загубили на кредиторите си осемстотин хиляди долара. Партньорът беше обвинен в измама, но съдебните заседатели го оправдаха. Никой не беше казал нищо за Лейк, а жителите на Аризона го бяха избирали за конгресмен седем пъти след това.

— Ще отговоря на всякакви въпроси относно „Грийнтрий“ — каза Лейк. — Това беше просто несполучлива сделка.

— Пресата ще стане настъпателна — обади се директорът по връзките с медиите. — Вие сте ново лице и не сте разследван достатъчно. Сега ще започнат да се заяждат с вас.

— Вече започнаха — отвърна Лейк. — Нямам какво да крия.

Изпратиха го да вечеря в „Мортимър“, най-престижното заведение в момента, където той се срещна с Илейн Тайнър — адвокатката, която ръководеше „Ди-Пак“. Докато хапваха плодове и сирене, тя се спря на средствата, с които разполагаха в момента. Имаха двайсет и девет милиона на ръка без никакви значителни дългове, а непрекъснато пристигаха пари от целия свят.

Въпросът с харченето им беше по-сложен. Тъй като те не можеха да отидат директно за кампанията на Лейк, трябваше да ги използват другаде. Тайнър имаше няколко плана. Първият беше серия клипове, подобни на мрачните пророчества, съставени от Теди. „Ди-Пак“ вече купуваха медийно време в най-гледаните часове през есента. Вторият, и засега най-приятният, бяха кампаниите за гласуването в Сената и Конгреса.

— Ще се избият да ви предлагат подкрепа — каза тя с широка усмивка. — Невероятно е какво могат да постигнат няколко милиона долара.

Тайнър му разказа за изборите за представител в Конгреса от една област в Северна Калифорния, където титулярът от двайсет години, когото Лейк познаваше и презираше, бе започнал годината с четирийсет процента преднина пред неизвестен опонент. Последният пристигнал в „Ди-Пак“ и продал душата си на Лейк.

— Ние на практика поехме кампанията му — каза Тайнър. — Пишем речи, правим проучвания, водим цялата печатна и телевизионна реклама. Дори му наехме нов екип. Досега сме похарчили милион и половина и нашият човек намали преднината на опонента си на десет процента. А му остават още седем месеца.

Тайнър и „Ди-Пак“ се намесваха в предизборните кампании на трийсет конгресмени и десет сенатори. Тя очакваше да събере общо шейсет милиона долара и да ги похарчи до ноември.

Третата й основна идея беше да следи пулса на страната. „Ди-Пак“ непрекъснато правеше проучвания, всеки ден по петнайсет часа. Ако работниците в Западна Пенсилвания имаха някакъв проблем, в „Ди-Пак“ щяха да го знаят. Ако испаноговорещото население в Хюстън одобряваше новата социална политика, в „Ди-Пак“ щяха да знаят това. Освен това щяха да знаят примерно колко процента от жените в района на Чикаго харесват или не харесват някой клип на Лейк.

— Ние знаем всичко — похвали се тя. — Ние сме като Големия брат и виждаме всичко.

Проучванията струваха шейсет хиляди долара на ден и това беше евтино. Никой не можеше да го оспори. Най-важното беше, че Лейк имаше девет пункта преднина пред Тари в Тексас и дори във Флорида, където още не беше ходил. Освен това Флорида беше много близо до Индиана, родния щат на Тари.

— Тари е уморен — заяви тя. — Той губи увереност, защото беше спечелил в Ню Хампшър и парите се стичаха към него, а после изведнъж се появихте вие бог знае откъде, ново лице, ново послание, никакви стари проблеми, започнахте да печелите и парите потекоха към вас. Тари не може да събере петдесет долара на благотворителен обяд в някоя църква. Губи ключови фигури, защото не може да им плаща, а и те подушват новия фаворит.

Лейк дъвчеше парченце ананас и се наслаждаваше на думите й. Те не бяха нови; беше ги чувал от собствените си хора. Въпреки това беше по-сигурно да ги чуеш от устата на опитен играч като Тайнър.

— Какви са резултатите на вицепрезидента? — попита Лейк. Имаше собствена информация, но, кой знае защо, вярваше повече на Илейн.

— Той ще издържи номинацията — каза тя. Лейк вече знаеше това. — Но борбата на самия конгрес ще бъде жестока. В момента вие сте само на няколко пункта зад него по основния въпрос: „За кого ще гласувате през ноември?“

— Ноември е далеч.

— И да, и не.

— Много неща ще се променят дотогава — заяви Лейк, като си мислеше за Теди и се чудеше каква ли криза щеше да измисли той, за да стресне американския народ.

Вечерята беше съвсем лека и Лейк бе откаран от „Мортимър“ до малка трапезария в хотел „Хей-Адамс“. Там го чакаше дълга, късна вечеря с приятели — двайсетина колеги от Конгреса. Малцина от тях го бяха подкрепили в началото на кампанията, но сега всички горещо поддържаха своя човек. Повечето си правеха собствени проучвания. Лавината се спускаше с трясък по склона и помиташе всичко по пътя си.

Лейк никога не беше виждал старите си приятели толкова радостни от това, че са с него.

Писмото беше подготвено в отдел „Документи“ от жена на име Брус, една от тримата най-добри фалшификатори в ЦРУ. На дъската над бюрото в малката й лаборатория бяха закачени писма от Рики. Прекрасни образци, много повече, отколкото й трябваха. Тя нямаше никаква представа кой е Рики, но беше убедена, че почеркът му е измислен. Беше винаги еднакъв, но по-новите образци показваха лекота, която се постигаше само с практика. Речникът му не беше забележителен, но тя подозираше, че е ограничен нарочно. Синтактичните грешки бяха редки. Брус предполагаше, че Рики е между четирийсет и шейсетгодишен и е завършил поне колеж.

Не беше нейна работа обаче да прави такива предположения, не и в този случай. Като използваше същия химикал и същата хартия като Рики, тя написа красиво писъмце до Ал. Текстът беше подготвен от друг. Тя не знаеше от кого, а и не я интересуваше.

Писмото гласеше:

„Хей, Ал, къде се изгуби? Защо не ми пишеш? Не ме забравяй.“

В този дух плюс малка изненада. Тъй като Рики не можеше да използва телефона, той изпращаше на Ал касета с кратък запис, направен нейде из дълбините на клиниката.

Брус събра писмото на една страница, а после един час работи върху плика. Сложи му пощенски печат от Нептун Бийч, Флорида.

Тя не запечата плика. Работата й беше проверена и отнесена в друга лаборатория. Касетата беше записана от млад агент, който беше учил актьорско майсторство в Северозападния университет. Тихият му, изчистен от акценти глас казваше:

„Здравей, Ал. Аз съм Рики. Сигурно си изненадан да чуеш гласа ми. Тук не ни позволяват да използваме телефоните, но, кой знае защо, ни разрешават да изпращаме и получаваме касети. Нямам търпение да изляза оттук.“ След това в продължение на пет минути Рики говореше за клиниката, за това колко мразел чичо си и хората, които ръководели „Аладин Норт“. Все пак признаваше, че те го излекували от зависимостта към наркотиците. Казваше, че сигурно по-нататък не би съдил клиниката толкова строго.

Всичко беше само празни приказки. Не се обсъждаха планове за неговото изписване, нито имаше намеци къде смята да ходи и какво смята да прави — само смътно подмятане, че иска някой ден да се запознае с Ал.

Още не бяха готови да пуснат въдицата на Ал Кониърс. Единствената цел на касетата беше да скрие достатъчно мощен предавател, който би ги отвел до другите писма от Рики до Лейк. Не можеха да го сложат в плика. Лейк би могъл да го открие.

ЦРУ вече контролираше осем кутии в „Мейлбокс Америка“ в търговския център, наети за по една година от осем различни клиенти, всеки от които имаше същия двайсет и четири часов достъп като мистър Кониърс. Влизаха и излизаха по всяко време, проверяваха пощата си, вземаха писма, които сами си бяха изпратили, и от време на време, ако никой не ги гледаше, хвърляха по едно око на кутията на Ал Кониърс.

Тъй като знаеха програмата му по-добре и от самия него, те чакаха търпеливо той да завърши обиколките си. Бяха ха сигурни, че ще се измъкне както предния път, облечен в анцуг, затова задържаха плика с касетата почти до десет часа през въпросната вечер. После го оставиха в кутията му.

Четири часа по-късно, докато десетина агенти следяха всяко негово движение, Лейк бегачът изскочи от едно такси пред „Мейлбокс Америка“, втурна се вътре, скрил лице под дългата козирка на шапката си, отиде до кутията, измъкна писмата и изтича обратно до таксито.

Шест часа по-късно той излезе от къщата си в Джорджтаун, за да отиде на молитвена закуска в хотел „Хилтън“, а агентите зачакаха. Лейк говори пред асоциацията на полицейските началници в девет часа, а в единайсет се срещна с хиляда директори на училища. Обядва с говорителя на Конгреса. В три даде изтощително интервю за Си Ен Ен, а после се прибра у дома, за да опакова багажа си. В осем трябваше да излети за Далас от летище Рейгън.

Проследиха го до летището, видяха как боингът се отлепя от земята, а после се обадиха в Лангли. Когато двамата агенти от тайните служби пристигнаха, за да проверят околността на къщата на Лейк, ЦРУ вече беше вътре.

Претърсването приключи за десет минути в кухнята. Ръчен приемник улови сигнала от касетата. Намериха я в кошчето за смет до празна бутилка от мляко, два скъсани пакета овесени ядки и тазсутрешния брой на „Вашингтон Поуст“. Един път седмично идваше прислужница. Лейк просто беше оставил тя да изхвърли сметта.

Не можаха да намерят писмата от Рики, защото Лейк не ги беше запазил. Той беше достатъчно умен да изхвърля доказателствата.

Когато научи, Теди почти си отдъхна. Хората му още бяха в къщата — криеха се и чакаха да си тръгнат момчетата от охраната. Каквото и да правеше Лейк в тайния си живот, той се стараеше да не оставя следи.

Касетата разтревожи Арън Лейк. Писмата на Рики и снимката на красивото му лице му бяха доставили някаква тръпка. Младежът беше далеч и те едва ли щяха да се срещнат някога. Можеха да си кореспондират, да общуват от разстояние и да развиват отношенията си съвсем бавно — поне така си го беше представял Лейк.

Гласът на Рики обаче беше друго нещо. Дистанцията беше скъсена, а това не се харесваше на Лейк. Онова, което беше започнало преди няколко месеца като любопитна игричка, сега криеше опасни евентуални последствия. Беше прекалено рисковано. Лейк потръпна от мисълта, че можеше да го разкрият.

Това обаче все още му се струваше невъзможно. Той беше добре скрит зад маската на Ал Кониърс. Рики нямаше никаква представа кой е той. На касетата беше само „Ал това“ и „Ал онова“. Пощенската кутия беше неговият щит.

И все пак трябваше да прекрати кореспонденцията. Поне засега.

Боингът беше пълен с добре заплатени служители. Нямаше самолет, който би побрал целия му антураж. Ако наемеше боинг 747, за два дни той би се напълнил със секретари, съветници, консултанти и социолози, да не говорим за растящата лична армия бодигардове от тайните служби.

Колкото повече първични избори печелеше Лейк, толкова по-пълен ставаше неговият самолет. Може би би било разумно да загуби в един-два щата, за да има място за багажа.

В тъмния салон Лейк отпи от доматения си сок и реши да напише едно последно писмо до Рики. Щеше да му пожелае всичко най-хубаво и просто да спре кореспонденцията. Какво би могло да направи момчето?

Изкушаваше се да напише писмото веднага, както летеше, седнал на мекия си стол. Но не биваше да го прави, защото всеки момент можеше да влезе някакъв сътрудник с поредния спешен доклад, който кандидат-президентът трябваше да изслуша незабавно. Лейк не можеше да се усамоти. Нямаше време да мисли, да мързелува или да мечтае. Всяка приятна мисъл биваше прекъсната от резултатите на последното проучване, от късни новини или от неотложно решение.

Е, навярно щеше да успее да се скрие в Белия дом. Там и преди бяха живели самотници.