Джон Гришам
Братята (23)

23

На юг наистина харесваха Арън Лейк с неговата любов към пушките и бомбите и с наперените приказки за бойна готовност. Той заля Флорида, Мисисипи, Тенеси, Оклахома и Тексас с клипове, които бяха дори по-смели от първите. От своя страна хората на Теди изсипаха в същите тези щати повече пари, отколкото някога бяха сменяли притежателя си в предизборна нощ.

Резултатът беше още една бляскава победа. На Малкия вторник — когато бяха първичните избори в южните щати — за Лейк гласуваха 260 от 312-те делегати. След като гласовете бяха преброени на 14 март, 1301 от общо 2066 делегати бяха направили своя избор. Лейк имаше огромна преднина пред губернатор Тари — 801 на 390 гласа.

Само непредвидена катастрофа можеше да му попречи да спечели изборите.

 

 

Първата работа на Бъстър в Тръмбъл се състоеше в плевене с машина, за което той получаваше начална надница от двайсет цента на час. Другият вариант беше да мие пода в столовата. Избра плевенето, защото обичаше слънцето и си беше обещал да не остави кожата си да избледнее като на някои от затворниците. Нито пък щеше да надебелее като тях. Та нали това е затвор, повтаряше си той, как могат да бъдат толкова дебели?

Работеше усилено на яркото слънце, поддържаше тена си, стараеше се да не дебелее и се опитваше да приема всичко по-леко. Само че след десет дни Бъстър знаеше, че няма да издържи четирийсет и осем години.

Четирийсет и осем години! Дори не можеше да си го представи. Пък и кой ли би могъл?

Бъстър плака през първите четирийсет и осем часа.

Тринайсет месеца по-рано той и баща му работеха на пристана си, поправяха лодки и два пъти седмично ловяха риба в залива.

Бъстър се движеше бавно с машината за плевене покрай бетонния ръб на баскетболното игрище, където в момента се играеше настървен мач. После стигна до големия пясъчник, където понякога играеха волейбол. В далечината по пистата за бягане вървеше една самотна фигура, стар на вид човек без риза и с вързана на опашка дълга сива коса. Изглеждаше смътно познат. На път за пистата Бъстър оплеви двете страни на една пътечка.

Самотната фигура беше Фин Ярбър, един от съдиите, които се опитваха да му помогнат. Той вървеше по елипсата равномерно, с изправена глава, изпънат гръб и стегнати рамене. Не беше олицетворение на атлетизма, но не беше и зле за шейсетгодишен мъж. Ярбър беше бос и без риза. По загрубялата му кожа струеше пот.

Бъстър изключи машината за плевене и я остави на земята.

Ярбър се приближи, забеляза момчето и каза:

— Здрасти, Бъстър. Как си?

— Още съм тук — усмихна се криво момчето. — Имате ли нещо против да повървя с вас?

— Разбира се, че не — отговори Фин, без да спира.

Минаха двеста метра, докато Бъстър събере смелост да попита:

— Какво става с моето обжалване?

— Хатли Бийч се занимава с него. Присъдата изглежда изрядна, което не е хубаво. Много хора влизат тук с грешки в присъдите и обикновено подаваме няколко иска и сваляме по няколко години. Но в твоя случай не е така. Съжалявам.

— Няма нищо. Какво са няколко години, когато ме чакат четирийсет и осем? Двайсет и осем, трийсет и осем, четирийсет и осем — какво значение има?

— Все пак можеш да обжалваш. Има някакъв шанс решението да бъде отменено.

— Малък шанс.

— Не трябва да се предаваш, Бъстър — каза Ярбър без капчица убеденост. Да храниш някаква надежда означаваше да имаш някаква вяра в системата. Ярбър определено нямаше никаква. Той беше осъден по същите закони, които някога беше защитавал.

Това бедно момче не беше направило нищо лошо. Ярбър бе прочел достатъчно от документите по делото му, за да вярва, че Бъстър е напълно невинна поредна жертва на престарал се прокурор.

Поне според документите изглеждаше, че бащата на момчето бе укрил някакви пари, но нищо сериозно. Нищо, което да предполага обвинение в конспирация, дълго сто и шейсет страници.

Надежда. Чувстваше, че го мами дори при самата мисъл за това. Апелативните съдилища бяха пълни с представители на десницата, които настояваха за спазването на реда и закона и рядко отменяха присъда по дело за наркотици. Щяха да ударят един гумен печат на молбата за обжалване и щяха да си мислят, че са допринесли с нещо за сигурността по улиците.

Най-големият страхливец беше съдията на процеса. Работата на прокурорите е да обвиняват кого ли не, но съдиите са тези, които са длъжни да отсяват невинните обвиняеми. Бъстър и баща му трябваше да бъдат отделени от колумбийците и техните съучастници и да бъдат освободени още преди да е започнал процесът.

Сега един от двамата беше мъртъв. С другия беше свършено. На никой във федералната съдебна система не му пукаше. Поредната наркоафера.

При първия завой Ярбър забави ход, а после спря. Вдигна поглед към далечината, към края на някаква гора отвъд тревите. Бъстър също погледна натам. От десет дни той обикаляше Тръмбъл и отбелязваше липсата на огради, бодлива тел и пазачи.

— Последният, който избяга оттук, тръгна през тези дървета — рече Ярбър, загледан в нищото. — Гората продължава няколко километра, а после стигаш до второкласен път.

— Кой беше този човек?

— Казваше се Томи Адкинс. Бил банкер в Северна Каролина и го хванали да бърка в кацата с меда.

— Какво стана с него?

— Един ден се смахна и замина. Забелязаха едва след шест часа. Един месец по-късно го откриха в мотелска стая в Кокоа Бийч — не ченгетата, а камериерките. Бил свит на кълбо на пода и смучел палеца си. Напълно изкукал. Пратиха го в някаква психиатрия.

— Шест часа значи?

— Да. Горе-долу веднъж годишно някой просто си заминава. Съобщават на ченгетата в родния му град, вкарват името му в полицейските компютри и други такива стандартни неща.

— Колко от избягалите ги хващат?

— Почти всички.

— Почти?

— Да, но ги хващат, защото избягалите затворници правят глупости. Напиват се по баровете. Карат коли без задни фарове. Обаждат се на приятелките си.

— Значи ако имаш мозък, можеш да успееш?

— Разбира се. С внимателно планиране и малко пари не би било трудно.

Продължиха да вървят, но вече по-бавно.

— Кажете ми, мистър Ярбър — прошепна Бъстър. — Ако ви оставаха четирийсет и осем години, бихте ли избягали?

— Да.

— Само че аз нямам пукната пара.

— Аз имам.

— Бихте ли ми услужили тогава?

— Ще видим. Дай ми малко време. Посвикни с Тръмбъл. Сега те наблюдават по-внимателно, защото си нов, но с времето ще забравят за теб.

Бъстър успя да се усмихне. Току-що присъдата му беше намалена драстично.

— Знаеш ли какво ще стане, ако те хванат?

— Да, ще ми добавят още няколко години. Много важно. Най-много да ми се съберат петдесет и осем. Не, сър, ако ме хванат, ще си пръсна черепа.

— И аз така бих постъпил. Трябва да бъдеш готов да напуснеш страната.

— И къде да отида?

— Някъде, където ще се слееш с тълпата и където не екстрадират престъпниците за Съединените щати.

— По-конкретно?

— Аржентина или Чили. Говориш ли испански?

— Не.

— Започни да го учиш. Някои момчета от Маями дават уроци.

Минаха мълчаливо десетина метра. Бъстър виждаше бъдещето си в нова светлина. Стъпките му бяха по-леки, раменете по-изправени, а усмивката не слизаше от лицето му.

— Защо ми помагате? — попита той.

— Защото си на двайсет и три. Прекалено млад и прекалено невинен. Системата те е прецакала, Бъстър. Имаш правото да си го върнеш както можеш. Имаш ли приятелка?

— Така да се каже.

— Забрави я. Ще ти донесе само неприятности. Освен това да не мислиш, че ще те чака четирийсет и осем години?

— Каза, че ще ме чака.

— Лъже. Вече си търси друг. Забрави я, ако не искаш да те хванат.

Да, вероятно Ярбър беше прав, помисли си Бъстър. Още нямаше писмо от нея, пък и макар да живееше само на четири часа от Тръмбъл, тя не бе идвала да го види. Говориха два пъти по телефона и единственото, което я интересуваше, беше дали някой го е нападнал.

— Имаш ли деца?

— Не. Поне доколкото знам.

— А майка ти?

— Почина, когато бях малък. Отгледа ме баща ми. Бяхме само двамата.

— Значи си идеалният беглец.

— Искам да избягам още сега.

— Имай търпение. Нека да го планираме внимателно.

След още десетина метра Бъстър искаше да се затича с всичка сила. В Пенсакола нямаше нищо, което да му липсва. В гимназията имаше добри оценки по испански и макар да не помнеше нищо, езикът му се удаваше. Бързо щеше да го научи. Реши да тръгне на уроци и да се навърта около латиноамериканците.

Колкото повече вървеше, толкова повече искаше присъдата му да бъде потвърдена. Ако я отменяха, трябваше да мине през нов процес, а не вярваше на никакви съдебни заседатели.

Бъстър искаше да хукне през полето към дърветата и оттам към шосето. Не беше сигурен какво да прави по-нататък. И все пак, ако един луд банкер можеше да избяга и да стигне до Кокоа Бийч, значи и той би успял.

— Вие защо не сте избягали? — попита той.

— Мислел съм за това — отвърна Ярбър. — Само че на мен ми остават пет години. Толкова мога да издържа. Ще изляза на шейсет и пет, в добро здраве. Вероятно ще живея още шестнайсет. За това живея, Бъстър — за последните шестнайсет години. Не искам непрекъснато да ме е страх, че ще ме хванат.

— Къде ще отидете?

— Още не знам. Може би в някое италианско селце. Може би в планините на Перу. Мога да избирам между всички страни и всеки ден с часове мечтая за този момент.

— Значи имате много пари?

— Не, но работя по този проблем.

Този отговор будеше много въпроси, но Бъстър ги премълча. Беше разбрал, че в затвора не е препоръчително да питаш много.

Когато Бъстър се умори да върви, той спря до машината за плевене.

— Благодаря, мистър Ярбър — каза той.

— Няма за какво. Но да си остане между нас.

— Разбира се. Ще бъда готов, когато кажете.

Фин отново тръгна. Шортите му бяха прогизнали от пот, а от опашката му капеше вода. Бъстър гледаше как Ярбър се отдалечава, а после за миг вдигна очи към дърветата отвъд полето.

В този миг той виждаше чак до Южна Америка.