Джон Гришам
Братята (29)

29

Задната стая на отсрещната къща беше превърната в зала за съвещания с четири сгъваеми маси, поставени една до друга. Те бяха покрити с вестници, списания и кутии от понички. Всяка сутрин в седем и половина Клокнър и екипът му се събираха на кафе и кифлички, за да обсъдят изминалата нощ и да съставят плана за деня. Уес и Чап винаги присъстваха, а към тях се присъединяваха шест-седем души в зависимост от това кой беше дошъл от Лангли. Техниците от предната стая понякога също идваха, макар Клокнър да не изискваше присъствието им. Сега, когато Тревър беше на тяхна страна, нямаше нужда да го следят толкова много хора.

Или поне така си мислеха. Камерите не бяха отчели никакво движение в дома му преди седем и половина, което не беше толкова странно за човек, който често си лягаше пиян и се събуждаше късно. В осем часа, докато Клокнър още беше на съвещание, един техник позвъни по телефона под предлог, че е набрал грешен номер. След три сигнала телефонният секретар се включи и гласът на Тревър съобщи, че не си е в къщи, и предложи да оставят съобщение. Това се случваше понякога, когато адвокатът се опитваше да поспи до късно, но обикновено успяваха да го измъкнат от леглото.

В осем и половина съобщиха на Клокнър, че къщата е абсолютно тиха; не се чуваше нито душ, нито радио, нито касетофон, нито някакъв друг обичаен шум.

Беше напълно възможно Тревър да се е напил сам у дома, но те знаеха, че той не е бил предишната вечер в бара. Беше ходил да пазарува и се беше върнал вкъщи трезвен.

— Може би спи — каза спокойно Клокнър. — Къде е колата му?

— Пред къщата.

В девет Уес и Чап почукаха на вратата на Тревър и като не получиха отговор, влязоха вътре. Когато съобщиха, че от Тревър няма и следа, а колата му е още там, екипът на ЦРУ се раздвижи. Без паника Клокнър изпрати хора до плажа, до кафенето близо до „Сий Търтъл“ и дори до „Питс“, който още не беше отворен. Претърсиха пеш и с кола района около къщата и кантората му, но не намериха нищо.

В десет Клокнър се обади на Девил в Лангли. Трябваше да съобщи, че Тревър е изчезнал.

Провериха всички полети до Насау; не откриха нищо, нито следа от Тревър Карсън. Не можаха да намерят човека на Девил в бахамските митници, нито подкупения от тях банков служител.

Теди Мейнард беше на съвещание за движението на войските в Северна Корея, когато го прекъснаха, за да му съобщят, че Тревър Карсън, вечно пияният адвокат от Нептун Бийч, Флорида, е изчезнал.

— Как можахте да загубите такъв глупак? — изръмжа Теди на Девил с рядко гневен тон.

— Не знам.

— Не мога да повярвам!

— Съжалявам, Теди.

Теди се намести в количката и сгърчи лице от болка.

— Намерете го, по дяволите! — просъска той.

 

 

Самолетът беше двумоторен „Бийч Барон“, собственост на някакви доктори. Пилотираше Еди, когото Тревър беше измъкнал от леглото в шест сутринта с обещание да плати в брой веднага и да му бутне още пари лично на него. Официалната тарифа беше две хиляди и двеста долара отиване и връщане между Дейтона Бийч и Насау — два часа по четиристотин долара на час в едната посока плюс летищни такси, паспортна проверка и престой на пилота. Тревър бутна още две хиляди в джоба на Еди, за да тръгнат веднага.

Женева Тръст Банк в Насау отваряше в девет и когато вратите бяха отключени, Тревър вече чакаше отпред. Той се втурна в кабинета на мистър Брейсхиърс и поиска незабавно обслужване. В сметката му имаше почти един милион долара — деветстотин хиляди от мистър Ал Кониърс, получени с помощта на Уес и Чап, и около шейсет и осем хиляди от работата му с Братята.

Без да сваля очи от вратата, той настоя Брейсхиърс да му помогне да прехвърли парите, и то бързо. Парите бяха собственост на Тревър Карсън и никой друг. Брейсхиърс нямаше избор. Имаше една банка на Бермудите, чийто директор беше негов приятел, което пък бе добре дошло за Тревър. Той нямаше доверие на Брейсхиърс и смяташе да продължи да прехвърля парите, докато не се почувства сигурен.

За миг Тревър хвърли алчен поглед към сметката на „Бумър Риълти“, в която към дадения момент имаше малко повече от сто осемдесет и девет хиляди долара. Точно сега той имаше възможност да прибере и техните пари. Братята бяха обикновени престъпници — Бийч, Ярбър и противният Спайсър бяха мошеници. Освен това те имаха нахалството да го уволнят. Бяха го принудили да избяга. Той се опита да ги намрази достатъчно, за да им вземе парите, но докато се колебаеше, му дожаля за тях. Трима старци, които гниеха в затвора.

Един милиона беше достатъчен. Освен това той бързаше. Ако Уес и Чап внезапно влезеха с пистолети, това не би го учудило. Тревър благодари на Брейсхиърс и изскочи тичешком от сградата.

Когато самолетът отлетя от Насау Интърнашънъл, Тревър не можа да сдържи смеха си. Смееше се на кражбата, на бягството си, на късмета си, на Уес, Чап и техния богат клиент, който вече имаше един милион по-малко, на неугледната си кантора, която сега бе останала възхитително пуста. Смееше се на миналото си и на бляскавото си бъдеще.

На хиляда метра височина Тревър погледна надолу към спокойните сини води на Карибско море. По тях се носеше самотна яхта, капитанът беше на кормилото, а до него стоеше полугола девойка. Само след няколко дни Тревър щеше да прави същото.

Намери бира в една хладилна чанта. Изпи я и заспа дълбоко. Кацнаха на остров Елефтера — място, което адвокатът беше видял в купено предишната вечер туристическо списание. Тук имаше плажове, хотели и условия за всички водни спортове. Плати на Еди в брой и един час чака такси на малкото летище.

Купи си дрехи от магазин за туристи в „Гавърнърс Харбър“, а после отиде в един хотел до плажа. Интересно колко бързо спря да се оглежда. Мистър Кониърс наистина имаше много пари, но никой не можеше да си позволи толкова голяма тайна армия, че да проследи някого на Бахамите. Бъдещето на Тревър беше пълно само с удоволствия. Не смяташе да го разваля, като се страхува от сянката си.

Той се настани до басейна и си поръча ром. Обръщаше чашите със скоростта, с която келнерката успяваше да ги донесе. На четирийсет и осем годишна възраст Тревър Карсън започваше новия си живот в почти същото състояние, в което беше изпратил стария.

 

 

Кантората на адвокат Карсън отвори в девет и всичко продължи, като че ли нищо не се беше случило. Собственикът беше избягал, но помощникът му и офис-мениджърът бяха на поста си, за да се погрижат за всяка неочаквано възникнала работа. Слушаха където трябва, но не чуха нищо. Преди обяд телефонът звъня два пъти — заблудени души, набрали погрешен номер. Нито един клиент не потърси Тревър. Нито един приятел не се обади да го чуе. Уес и Чап се заеха да прегледат малкото непроверени чекмеджета и папки. Не намериха нищо съществено.

Друг екип претърси основно къщата на Тревър, интересуваха се най-вече от парите, дадени му на ръка. Естествено, не ги намериха. Евтиното куфарче стоеше празно в един килер. Нямаше никакви следи. Тревър просто си беше тръгнал с парите.

Откриха банковия служител от Бахамите в Ню Йорк, където той беше в официална командировка. Не му се искаше да действа от такова голямо разстояние, но накрая се обади по телефона. Около един часа следобед той потвърди, че парите са прехвърлени някъде другаде. Собственикът им го беше направил лично. Банковият служител отказа да разкрие нещо повече.

Къде бяха отишли парите? Девил научи само факта, че са преведени по банков път. Репутацията на бахамските банки зависеше от тайната на влоговете и техният информатор отказа да съобщи каквото и да било повече. Той беше подкупен, но с мярка.

Американските митници им съдействаха, макар и неохотно. Паспортът на Тревър беше проверен на летището в Насау рано сутринта и оттогава той не беше напуснал Бахамите, поне не официално. Включиха паспорта му в червения списък. Ако го използваше, за да влезе в друга страна, щатските митници щяха да научат след два часа.

Девил докладва набързо на Теди и Йорк за четвърти път през този ден, а после зачака нови инструкции.

— Той ще сбърка някъде — каза Йорк. — Ще използва паспорта си и ще го хванем. Този човек не знае кой е по петите му.

Теди се намръщи, но не каза нищо. ЦРУ беше сваляло правителства и убивало крале и все пак той непрекъснато се удивяваше как малките неща често излизаха извън контрол. Един глупав пиян адвокат от Нептун Бийч се беше изплъзнал от мрежата им, докато десетина души би трябвало да го наблюдават. А Теди бе смятал, че не може да очаква никакви изненади.

Адвокатът трябваше да бъде тяхната връзка, техният мост към вътрешността на Тръмбъл. За един милион долара смятаха, че могат да му имат доверие. Нямаха план за внезапното му бягство. Сега бързо трябваше да го съставят.

— Трябва ни човек в затвора — каза Теди.

— Почти сме уредили това — отвърна Девил. — Работим с Министерството на правосъдието и с Бюрото по затворите.

— Почти?

— Ами като се има предвид какво се случи днес, мисля, че ще успеем да вкараме там свой човек след четирийсет и осем часа.

— Кой е той?

— Казва се Аргроу, работи за ЦРУ от единайсет години, трийсет и девет годишен с добри препоръки.

— Каква ще бъде версията му?

— Той ще бъде прехвърлен в Тръмбъл от федерален затвор на Вирджинските острови. Документите му ще бъдат подписани от Бюрото тук, във Вашингтон, за да няма въпроси от началника на Тръмбъл. Аргроу ще бъде поредният поискал прехвърляне затворник.

— А той готов ли е да се включи в играта?

— Почти. Дай ми четирийсет и осем часа.

— Действай веднага.

Девил си тръгна, за пореден път натоварен с трудна задача, която трябваше да бъде изпълнена незабавно.

— Трябва да разберем колко знаят — промърмори Теди.

— Да, но няма причина да смятаме, че подозират нещо — отвърна Йорк. — Чел съм цялата им поща. Нищо не показва, че се интересуват особено силно от Кониърс. Той е само една от потенциалните им жертви. Подкупихме адвоката, за да му попречим да следи пощенската кутия на Кониърс. Сега той е на Бахамите, напива се с неговите пари и не представлява заплаха.

— Все пак ще се отървем от него — заяви Теди. Не беше въпрос.

— Разбира се.

— Ще се чувствам по-добре, когато го елиминираме.

 

 

Един пазач с униформа, но без оръжие, влезе в юридическата библиотека през късния следобед. Първо откри Джо Рой Спайсър, който беше до вратата на стаичката за консултации.

— Началникът иска да ви види — каза пазачът. — Теб, Ярбър и Бийч.

— За какво става въпрос? — попита Спайсър. Той четеше стар брой на „Поля и потоци“.

— Не е моя работа. Иска да идете веднага.

— Кажи му, че сме заети.

— Нищо подобно няма да му казвам. Да вървим.

Последваха го до административната сграда, като по пътя към тях се присъединиха други пазачи, докато накрая от асансьора излезе истинска свита и се строи пред секретарката на началника. Но само тя успя някак си да придружи Братята до големия кабинет, където ги чакаше Емит Брун. Когато тя излезе, той каза рязко:

— От ФБР ми съобщиха, че адвокатът ви е изчезнал.

Тримата не отговориха, но всеки веднага се замисли за сметката им в банката.

— Изчезнал е тази сутрин и е откраднал някакви пари. Не ми казаха подробности.

Чии пари, искаха да попитат Братята. Никой не знаеше за тайната им сметка. Дали Тревър не беше откраднал нещо от някой друг?

— Защо ни казвате всичко това? — попита Бийч.

Истинската причина беше, че от Бюрото по затворите във Вашингтон наредиха на Брун да съобщи на тримата последните новини. Той обаче отвърна:

— Просто за да знаете в случай, че искате да му се обадите.

Те бяха уволнили Тревър предишния ден и още не бяха съобщили на управата на затвора, че той вече не ги представлява.

— Какво ще правим без адвокат? — попита Спайсър, като че ли светът се беше свършил.

— Това е ваш проблем. Честно казано, според мен вие сте получили толкова правни съвети, че ще ви стигнат за много години напред.

— Ами ако ни се обади? — попита Ярбър, макар прекрасно да знаеше, че Тревър никога повече няма да ги потърси.

— Съобщете ми незабавно.

Те обещаха да го направят. Каквото кажеше началникът. Той ги пусна да си вървят.

* * *

Бягството на Бъстър се оказа по-просто от отиване до кварталното магазинче. Изчакаха до следващата сутрин, когато закуската свърши и повечето затворници се заеха с работата си. Ярбър и Бийч излязоха навън, отидоха на пистата и почнаха да обикалят на двеста метра един от друг, така че единият винаги виждаше затвора, докато другият наблюдаваше горите в далечината. Спайсър обикаляше около баскетболното игрище и следеше за пазачи.

Бъстър бучеше с машината си за плевене и бавно се приближаваше към пистата. Спря, за да изтрие потта от лицето си и да се огледа. От петдесет метра разстояние Спайсър чу как моторът угасна. Обърна се и даде на момчето знак да побърза. Бъстър отиде до пистата, настигна Ярбър и повървя с него няколко крачки.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Ярбър.

— Абсолютно. — Момчето изглеждаше спокойно и хладнокръвно.

— Тогава давай. Побързай. И спокойно.

— Благодаря, Фин.

— Гледай да не те хванат, синко.

— За нищо на света.

На завоя Бъстър продължи да върви, извън пистата, през прясно окосената трева, измина стотина метра до някакви храсти, а после се скри. Бийч и Ярбър го видяха как изчезва, а после се обърнаха, за да гледат затвора. Спайсър спокойно вървеше към тях. Нямаше признаци на безпокойство из дворовете, спалните или другите сгради на охраняваната територия. Не се виждаха никакви пазачи.

Изминаха пет километра, дванайсет обиколки, с умерено темпо, а когато им омръзна, се прибраха в хладната си стаичка, за да си починат и да чуят новината за бягството. Щяха да минат часове, преди да се разбере.

Бъстър действаше много по-бързо. Щом стигна до гората, побегна, без да се обръща. Като гледаше слънцето, той се движеше право на юг половин час. Гората не беше гъста; храстите бяха редки и не го забавяха. Мина край хранилка за елени и скоро намери пътечка, която водеше на югозапад.

В левия джоб на панталона му имаше две хиляди долара в брой, дадени му от Фин Ярбър. В другия му джоб беше картата, която Бийч му беше нарисувал на ръка. А в задния му джоб пък имаше писмо до човек на име Ал Кониърс в „Чеви Чейс“, Мериленд. И трите бяха важни, но Братята бяха наблегнали най-вече на важността на писмото.

След един час Бъстър спря, за да си почине и да се ослуша. Първата му цел беше магистрала 30. Тя водеше от изток на запад и Бийч предполагаше, че момчето ще я намери за два часа. Бъстър не чу нищо обезпокоително и продължи да тича.

Трябваше да побърза. Имаше някаква вероятност отсъствието му да бъде забелязано малко след обяд, когато пазачите понякога обикаляха за рутинна проверка. Ако на някой от тях му хрумнеше да потърси Бъстър, можеха да последват и други въпроси. След като бяха наблюдавали пазачите две седмици, нито Бъстър, нито някой от Братята смятаха, че това е вероятно.

Значи му оставаха поне четири часа. А може би и много повече, защото работният му ден свършваше в пет часа, когато той предаваше машината за плевене. Като не се появеше, щяха да започнат да го търсят из затвора. Това щеше да им отнеме два часа, след което щяха да уведомят местната полиция, че още един затворник е избягал от Тръмбъл. Бегълците никога не бяха въоръжени и опасни и никой не се притесняваше особено много. Нямаше хайки. Нямаше хрътки. Никакви хеликоптери не обикаляха над горите. Местният шериф и неговите заместници патрулираха по главните пътища и предупреждаваха гражданите да заключват вратите си.

Името на беглеца се въвеждаше в националните компютри. Полицията следеше дома му и наблюдаваше приятелката му, като чакаше той да направи някоя глупост.

След деветдесет минути на свобода Бъстър спря за миг и чу шума на минаващ наблизо камион. Гората свършваше рязко до една канавка, а после следваше магистралата. Според картата на Бийч до най-близкия град имаше няколко километра на запад. Планът беше Бъстър да се движи покрай магистралата и да се крие от колите в канавки и зад мостове, докато не открие някаква форма на цивилизация.

Момчето бе облечено в стандартната затворническа униформа, състояща се от панталони в цвят каки и маслиненозелена риза с къс ръкав, и двете потъмнели от пот. Местните хора знаеха какво носят затворниците и ако го видеха да върви по магистралата, щяха да се обадят на шерифа. Бийч и Ярбър бяха казали на младежа да стигне до града и да си намери други дрехи. После да плати в брой билета си за автобуса и да не спира да бяга.

След почти три часа криене зад дърветата и в канавките Бъстър забеляза първите сгради, отдалечи се от магистралата и пресече една нива. Едно куче го залая, когато той стигна до улица с каравани. Зад една от тях забеляза въже с пране. Той се пресегна и взе някакъв пуловер в червено и бяло и изхвърли зелената си риза.

Центърът се състоеше само от два реда магазини, две-три бензиностанции, една банка, нещо като кметство и поща. Бъстър си купи джинсови шорти, тениска и чифт обувки от магазина с намалени цени и се преоблече в тоалетната. Намери пощенските кутии в кметството. Усмихна се и благодари на приятелите си в Тръмбъл, докато пускаше безценния им плик в кутията за междуградски писма.

Бъстър хвана рейса за Гейнсвил, където си купи за четиристотин и осемдесет долара правото да ползва автобус навсякъде из Съединените щати за период от шейсет дни. Потегли на запад. Искаше да се скрие в Мексико.