Джон Гришам
Братята (30)

30

Първичните избори в Пенсилвания бяха на двайсет и пети април и трябваше да бъдат последното голямо усилие и сетен опит на губернатор Тари. Без да се отчайва от жалкия си провал в дебата отпреди две седмици, той провеждаше кампанията си с голям ентусиазъм, но с много малко пари. „Лейк държи всеки цент“, заявяваше той постоянно, като се преструваше, че се гордее с бедността си. Не напусна щата единайсет дни подред. Принуден да се движи с един-единствен микробус, той ядеше в домовете на поддръжниците си, отсядаше в евтини мотели и до припадък стискаше ръце и обикаляше кварталите.

— Нека говорим за проблемите — настояваше той, — а не за парите.

Лейк също работеше усилено в Пенсилвания. Самолетът му се движеше десет пъти по-бързо от колата на Тари. Лейк се срещаше с повече хора, държеше повече речи и определено харчеше повече пари.

Резултатът беше предсказуем. Лейк получи седемдесет и един процента от гласовете и победата му беше толкова категорична, че Тари открито заговори за оттегляне от надпреварата. Все пак се зарече да продължи поне още една седмица, до първичните избори в Индиана. Екипът му го беше изоставил. Тари беше натрупал единайсет милиона дългове. Беше изгонен от главната си квартира в Арлингтън.

И въпреки това той искаше добрите хора в Индиана да видят името му в бюлетините.

Пък и, кой знае, можеше лъскавият нов самолет на Лейк да се запали като предишния.

Тари ближеше дълбоките си рани и в деня след изборите в Пенсилвания обеща да продължи да се бори.

Лейк почти му съчувстваше и се възхищаваше от упоритостта му да издържи до конгреса. Въпреки това Лейк, както и всички останали, можеше да смята. Трябваха му само още четирийсет гласа, за да бъде сигурен в номинацията си, а оставаха още петстотин депутати. Надпреварата беше свършила.

След Пенсилвания вестниците из цялата страна потвърдиха номинацията му. Щастливото му хубаво лице беше навсякъде — Арън Лейк беше истинско политическо чудо. За мнозина се бе превърнал в символ на верността и успеха на системата — един неизвестен човек със силно собствено послание се бе появил неизвестно откъде и бе приковал вниманието на хората. Кампанията на Лейк вдъхваше надежда на всеки, който мечтаеше да се кандидатира за президент. Нямаше нужда с месеци да се обикалят черните пътища на Айова. Да прескочим Ню Хампшър, и без това този щат е толкова малък.

Обвиняваха го, че си е купил номинацията. Преди Пенсилвания той беше похарчил около четирийсет милиона долара. Трудно беше да се определи точно, защото той прахосваше пари по толкова много фронтове. „Ди-Пак“ и половин дузина други силни лобистки групи, които работеха за Лейк, бяха похарчили още двайсет милиона.

Никой друг кандидат-президент не беше харчил подобни суми.

Критиките притесняваха Лейк и неприятното усещане го мъчеше ден и нощ. Въпреки това той предпочиташе да разполага с парите и номинацията, вместо да бъде от другата страна.

Големите пари в никакъв случай не бяха табу. Бизнесът по интернет носеше милиони. Федералното правителство беше обявило бюджетен излишък! Почти всички имаха работа, поносима ипотека и няколко коли. Непрекъснатите проучвания на Лейк го караха да вярва, че големите пари още не притесняваха гласоподавателите. В ноемврийското състезание с вицепрезидента Лейк засега беше практически равностоен.

За пореден път се върна във Вашингтон като победител във войните на запад. Арън Лейк, невзрачният конгресмен от Аризона, вече беше човекът на деня.

По време на спокойна и доста дълга закуска Братята прочетоха сутрешния вестник на Джаксънвил, единствения, който беше разрешен в Тръмбъл. Много се радваха за Арън Лейк. Всъщност бяха възхитени от новината за номинацията му. Сега те бяха сред най-горещите му поддръжници. Давай, Арън, давай!

Новината за бягството на Бъстър не беше предизвикала особен смут. Браво на момчето, казваха затворниците. Той беше просто едно хлапе с дълга присъда. Давай, Бъстър, давай!

Бягството не се споменаваше в сутрешния вестник. Братята си го предаваха един на друг и четяха всяка дума, с изключение на обявите и некролозите. Вече само чакаха. Нямаше да пишат повече писма; нямаше и да получават, защото бяха изгубили куриера си. Игричката им трябваше да спре, докато не получеха вест от мистър Лейк.

Уилсън Аргроу пристигна в Тръмбъл в обикновен зелен микробус. Двама федерални полицаи го държаха за лактите. Той бе долетял в Джаксънвил заедно с охраната си от Маями, естествено, за сметка на данъкоплатците.

Според придружаващите го документи той беше излежал четири месеца от петгодишната си присъда за банкова измама. Беше поискал преместване по не съвсем ясни причини, но това не смущаваше никого в Тръмбъл. Той беше просто още един не особено опасен затворник във федералната система. Такива като него ги местеха непрекъснато.

Уилсън беше на трийсет и девет години, разведен, висшист, а домашният му адрес според документацията на затвора беше в Корал Гейбълс, Флорида. Истинското му име беше Кени Сандс, агент на ЦРУ от единайсет години, и макар никога да не беше влизал в затвор, той беше изпълнявал много по-трудни задачи от тази в Тръмбъл. Щеше да остане там месец-два, а после да помоли да го преместят отново.

Аргроу се държеше хладнокръвно като изпечен затворник, докато обработваха документите му, но стомахът му се беше свил. Бяха го уверили, че в Тръмбъл не толерират насилието, а той определено можеше да се грижи за себе си. И все пак затворът си беше затвор. Той издържа едночасовите разяснения на помощник-началника, а после набързо бе разведен из Тръмбъл. Когато го видя със собствените си очи, се поуспокои. Пазачите не носеха оръжие, а повечето затворници изглеждаха безобидни.

Другият човек в килията му беше старец с прошарена бяла брада — престъпник по професия, който беше виждал много затвори и обожаваше Тръмбъл. Той каза на Аргроу, че смята да умре тук. Заведе го на обяд и му разясни тънкостите по менюто. Показа му стаята за игри, където групички дебели мъже се бяха скупчили около сгъваемите маси и разглеждаха картите си. Всеки беше лапнал цигара.

— Покерът е забранен — намигна му старецът.

Отидоха до откритата площадка за вдигане на тежести, където по-младите се потяха на слънцето, хващаха тен и работеха за мускулите си. Старецът посочи пистата за бягане в далечината и каза:

— Обожавам федералното правителство.

Показа на Аргроу и библиотеката, където никога не ходеше, посочи му едно ъгълче и каза:

— А това е юридическата библиотека.

— Кой я използва? — попита Аргроу.

— Обикновено имаме няколко адвокати. В момента имаме и съдии.

— Съдии ли?

— Да, трима.

Старецът не се интересуваше от библиотеката. Аргроу го последва до църквата, а после продължиха обиколката си.

Аргроу му благодари, а после се извини и се върна в библиотеката, която беше празна; вътре имаше още един затворник, който миеше пода. Аргроу отиде в ъгъла и отвори вратата, водеща към юридическата секция.

Джо Рой Спайсър вдигна очи от списанието си и видя човек, който му бе непознат.

— Търсите ли нещо? — попита той без следа от услужливост. Аргроу разпозна лицето от досието. Бивш мирови съдия, заловен да краде печалби от бинго, предназначени за бедните. Ама че нещастник.

— Аз съм нов — каза той, като се насили да се усмихне. — Това ли е юридическата библиотека?

— Да.

— Нали всички могат да я ползват?

— Да — отвърна Спайсър. — Вие адвокат ли сте?

— Не, банкер.

Преди няколко месеца Спайсър би предложил да му свърши някаква правна услуга, естествено неофициално. Не и сега. Вече нямаха нужда от такива дреболии. Аргроу се огледа и не видя Бийч и Ярбър. Извини се и се върна в стаята си.

Контактът беше установен.

Планът на Лейк да се отърве от всеки спомен за Рики и тяхната злополучна кореспонденция зависеше от друг човек. Той, Арън Лейк, беше просто твърде изплашен и твърде известен, за да се промъкне отново посред нощ, преоблечен, на задната седалка на някое такси, и да тича из предградията към денонощна пощенска фирма. Рискът беше твърде голям; освен това Лейк много се съмняваше, че отново ще успее да се откопчи от тайните служби. Вече не можеше да преброи агентите, които трябваше да го пазят. Какво да ги брои, та той не можеше да ги види.

Младата дама се казваше Джейн. Тя се беше присъединила към кампанията му в Уисконсин и бързо си беше пробила път в кръга на приближените му. Отначало работеше на доброволни начала, но сега печелеше петдесет и пет хиляди долара годишно като личен помощник на мистър Лейк, който й се доверяваше напълно. Тя рядко го оставяше сам и вече на два пъти бяха обсъждали бъдещата й работа в Белия дом.

В подходящия момент Лейк щеше да даде на Джейн ключа от наетата от мистър Кониърс кутия и да й нареди да вземе пощата, да закрие кутията и да не оставя адрес за препращане на писмата. Щеше да й обясни, че е наел кутията, за да следи движението на секретни военни доставки и договори за отбрана още навремето, когато смяташе, че иранците купуват информация, която не би трябвало да виждат. Или някаква подобна история. Тя щеше да му повярва, защото така й се искаше.

Ако имаше късмет, писмо от Рики повече нямаше да дойде. Кутията щеше да бъде затворена завинаги. А ако имаше писмо и Джейн проявеше някакво любопитство, Лейк просто щеше да й каже, че няма представа кой е този човек. Тя нямаше да пита повече. Сляпата лоялност беше най-силната й страна.

Лейк изчакваше подходящия момент. И закъсня.