Ник Хорнби
Дългият път надолу (68)

Морийн

Срещнахме се в кръчмата срещу „Топърс“, за да отпразнуваме деветдесетия ден. Идеята бе да пийнем по нещо, да се качим на покрива, да премислим нещата и тогава да отидем да похапнем къри в „Индиън Оушън“ на Холоуей Роуд. Не бях много сигурна за кърито, но другите обещаха да ми изберат нещо, което ще харесам.

А и не исках да се качвам на покрива.

— Защо не? — попита Джес.

— Защото там хората се самоубиват.

— Гадост — възкликна Джес.

— Значи ти е харесало на Свети Валентин? — попита я Мартин.

— Изобщо не ми е харесало, ама нали се сещаш.

— Не, не се сещам — отвърна Мартин.

— Всичко това е част от живота, нали?

— Хората винаги говорят така за неприятните неща. „Филмът показва как на един му извадили очите с тирбушон. Нали това е част от живота“. Ще ви кажа какво още е част от живота: да се примиряваш с простотията. Никой ли не иска да го види? Никой не иска да направи филм за това. Да идем да видим как хората серат тази вечер.

— Че кой ще ни позволи? — попита Джес. — Хората заключват вратата.

— Ако не я заключваха, ти щеше да гледаш.

— Ако не я заключваха, също щеше да е част от живота, не е ли така? Значи щях да гледам.

Мартин изпъшка и изви очи. Човек би си казал, че е по-умен от Джес, но той така и не успя да спечели спор с нея, а ето че сега тя пак си наложи своето.

— Причината хората да затварят вратата, е защото искат да свършат тази работа насаме — намеси се Джейджей. — Може би имат нужда да се усамотят и когато им се прииска, да се самоубият.

— Значи ти се опитваш да кажеш, че трябва да ги оставим да правят каквото искат ли? — попита Джес. — Защото според мен, това не е правилно. Може би тази вечер ще успеем да спрем някого.

— И как точно пасва това на идеите на приятелчето ти? Доколкото успях да разбера, ти си на мнение, че когато стане въпрос за самоубийство, трябва да оставиш пазара да решава — опита се да я засече Мартин.

Говорехме за някакъв мъж без име, наречен Безкуче, който казал на Джес, че да обмисляш самоубийството си е нещо здравословно, че всеки трябва да си помисли по този въпрос.

— Не съм казала такова нещо…

— Извинявай. Парафразирах. Мислех, че не ни е позволено да се намесваме.

— Не, не. Можем да се месим. Намесата е част от процеса, разбираш ли? Човек просто трябва да се замисли, а след това, няма значение. Ако спрем някого, значи боговете са проговорили.

— Ако аз съм бог — каза Мартин, — определено бих използвал такава като теб за свой говорител.

— Мръсотии ли се опитваш да ми пробутваш?

— Не, просто обяснявам.

Джес остана доволна.

— Отиваме ли да потърсим някого? — попита тя.

— А как ще го търсим? — попита я Джейджей.

— Сигурно тук има някой.

Огледахме кръчмата. Минаваше седем и още нямаше много хора. В ъгъла до мъжката тоалетна бяха седнали двойка младежи в костюми, които се смееха, вперили поглед в един мобилен телефон. На масата до бара се бяха настанили три млади жени, разглеждаха снимки и се смееха. До нас млада двойка се смееха просто така, а мъж на средна възраст се бе подпрял на бара и четеше вестник.

— Прекалено много смях — каза Джес.

— Човек, който си мисли, че есемесите са смешни, няма да се самоубие — каза Джейджей. — Той не мисли за нищо важно.

— Аз съм виждала смешни есемеси — възропта Джес.

— Именно — обади се Мартин. — Не съм сигурен, че това опровергава думите на Джейджей.

— Млъквай — нареди Джес. — Ами онзи дето чете вестника? Сам е. Сигурно е най-доброто, на което можем да се надяваме.

Джейджей и Мартин се спогледаха и се разсмяха.

— Най-доброто, на което можем да се надяваме ли? — попита Мартин. — Значи според теб трябва да разубедим някого, решил да се самоубива, независимо какво е мнението му по този въпрос.

— Ония кретени, дето се хилят, няма да се качат горе, нали? Този ми се струва по-задълбочен и опасен.

— Той чете страницата с надбягванията в ши… „Сън“ — обясни Мартин. — След малко приятелят му ще се появи, двамата ще обърнат по петнайсет бири и ще мушнат по едно къри.

— Сноб.

— А кой мисли, че трябва да си задълбочен, за да се самоубиеш?

— Всички ние — заяви Джейджей. — Нали?

 

 

Всички пихме по две чаши. Мартин изпи две големи уискита с вода, Джейджей — две бири „Гинес“, Джес пи „Ред Бул“ и водка, а аз — бяло вино. Сигурно преди три месеца щеше да ми се замае главата, но сега май пиех доста повече, така че когато пресякохме, ми беше топло и усещах, че съм приятелски настроена. Бяха върнали часовниците миналата неделя и въпреки че ми се струваше тъмно, докато бяхме на улицата, горе на покрива имах чувството, че в града е останала някаква светлина. Облегнахме се на стената, точно до мястото, където Мартин бе прерязал телената мрежа, и погледнахме на юг към реката.

— И така? — заговори Джес. — Някой да иска да скача?

Никой не й отговори, защото въпросът не бе сериозен, така че просто се усмихнахме.

— Толкова ли е хубаво, че сме още живи? — попита Джейджей.

— Гадост! — възкликна Джес.

— Това не беше реторичен въпрос — обясни Джейджей.

Джес го наруга и го попита това пък какво трябвало да означава.

— Просто наистина искам да разбера — призна Джейджей. — Наистина искам да разбера дали е… Не знам.

— Дали е по-добре, че сме тук, отколкото ако не бяхме ли? — попита Мартин.

— Да, това е, така ми се струва.

— По-добре е за децата ти — каза Джес.

— Сигурно — съгласи се Мартин. — Не че се виждам с тях.

— По-добре е за Мати — продължи Джейджей, а аз не казах нищо, което напомни на всички, че за Мати не е по-добре.

— Всички ние имаме хора, които обичаме и които ни обичат — продължи Мартин. — А те предпочитат ние да сме живи, вместо мъртви.

— Мислиш ли? — зачуди се Джес.

— Питаш ме дали родителите ти искат ти да живееш? Да, Джес, родителите ти искат ти да живееш.

Джес се намръщи, сякаш не му вярваше.

— Как стана така, че не бяхме помисляли за това преди? — попита Джейджей. — Говоря за Нова година. Не помислих за моите родители нито веднъж.

— Защото тогава нещата бяха по-зле — каза Мартин. — Семейството е като… не знам. Гравитацията. Понякога е по-силно, отколкото друг път.

— Да. За теб това е гравитацията. Затова сутрин сме готови да полетим, а вечер едвам успяваме да си тътрим краката.

— Тогава като прилива. Не забелязваш как те повлича, когато е… Както и да е. Разбрахте ме какво се опитвам да ви кажа.

— Ако някой се качи тук тази вечер, какво ще му кажете? — полюбопитства Джейджей.

— Ще му разкажа за деветдесетте дни — обади се Джес. — ’Щот е истина, нали!

— А-ха — призна Джейджей. — Истина е, че никой от нас не иска да се самоубие тази вечер. Само че… Ако ни попита защо, ако иска да знае какви важни неща са ни се случили, откакто сме решили да не скачаме, какво ще му кажем?

— Ще му разкажа за работата си в книжарницата — казах аз. — И за състезанието.

Останалите забодоха погледи в краката си. Джес понечи да каже нещо, но Джейджей улови погледа й и тя замълча.

— Да, ами то ти се справяш добре — каза Джейджей след малко. — Само че аз съм прецакан отвсякъде. Извинявай, Морийн.

— А аз не успявам да помогна на най-тъпото дете, което се е раждало на този свят, и то така и няма да се научи да чете — обясни Мартин.

— Не бъди толкова строг към себе си — каза Джес. — Човек се проваля в толкова много неща. Ти си се провалил с децата, връзките ти са отишли…

— Да, ами ти, Джес… Ти бележиш успех след ш… успех. Постигнала си всичко.

— Извинявай, Морийн — обади се Джейджей.

— Да, извинявай, Морийн.

— Преди деветдесет дни не познавах Безкуче — обясни Джес.

— А, да — съгласи се Мартин. — Безкуче. Най-голямото постижение, с което някой от нас може да се похвали. С изключение на състезанието на Морийн, разбира се.

Не му напомних за книжарницата. Знам, че не е кой знае какво, но щеше да излезе, все едно че се хваля.

— Нека да разкажем на приятелите си, които горят от нетърпение да се самоубият, за Безкуче. Я слушайте, Джес се запозна с един мъж, който не вярва в имената и си мисли, че трябва непрекъснато да се самоубиваме. — Това определено ще развесели човека.

— Той не мисли така. Вие само се е… Защо повдигна този въпрос, Джейджей? Щяхме да прекараме добре тази вечер, а ето че сега всички ги потисна ш… депресия.

— Да — съгласи се Джейджей. — Съжалявам. Просто се чудех. Какво правим още тук.

— Благодаря — обади се Мартин. — Благодаря ти за тези думи.

В далечината виждахме светлините на голямото колело край река Ландън Ай.

— Не е нужно да решаваме сега, нали? — попита Джейджей.

— Не, разбира се — отвърна Мартин.

— Какво ще кажете да си дадем още шест месеца? Да видим как ще потръгнат нещата.

— Онова нещо върти ли се? — попита Мартин. — Не мога да разбера.

Останахме загледани дълго и се опитахме да разберем. Мартин беше прав. Имаше вид, че не се движи, но всъщност се движеше. Поне така предполагам.