Ник Хорнби
Дългият път надолу (32)

Морийн

И така, прибрах се, пуснах телевизора и си направих чаша чай, обадих се в дома и двама младежи докараха Мати вкъщи, аз го настаних пред телевизора и се започна отново. Трудно ми беше да си представя как ще издържа още шест седмици. Знам, че се бяхме разбрали, но не бях и помисляла, че ще се видя с тях отново. Да, истина е, че си разменихме телефоните и адресите и всичко. (Мартин трябваше да ми обясни, че след като нямам компютър, значи нямах и имейл адрес. Наложи се, защото не бях сигурна дали имам имейл. Помислих си, че може да е нещо в онези пликове, които изхвърляш, след като ги получиш.) Дори не ми бе минавало през ума, че може да се наложи да ги използваме. Кълна се пред Бога, че ще ви кажа истината, макар и да прозвучи така, сякаш се самосъжалявам: имах чувството, че те ще се срещнат сами и ще ме изолират. Бях прекалено стара за тях, прекалено старомодна с моите обувки и с всичко. Беше много интересно да обикалям по разни партита и да видя всички онези странни хора, но това не промени нищо. Пак трябваше да отида, за да взема Мати, пак ме очакваше живот извън самия живот, нещо, от което ми беше втръснало до смърт. Сигурно си мислите как е възможно тя да не изпитва никакъв гняв. Разбира се, че съм обзета от гняв. Няма смисъл да се преструвам, че не съм. Предполагам, че църквата има известна вина. Също и възрастта ми, защото навремето ни учеха да не се оплакваме и да не си позволяваме да негодуваме, нали така? Само че има дни — повечето дни — когато изпитвам желание да изпищя, да се разкрещя, да изпочупя каквото ми попадне и да убивам. Да, точно така, това е гняв. Не е възможно да си обвързан с живот като моя и да не изпитваш гняв. Както и да е. Два дена по-късно телефонът ми звънна и една жена с прелюбезен глас попита:

— Морийн ли се обажда?

— Да.

— Обаждам се от градското управление на полицията.

— Да, здравейте — отвърнах аз.

— Здравейте. Получихме сведения, че на Нова година синът ви е създавал неприятности в търговския. Кражби, дишал е лепило, опитвал се е да преджоби хората и така нататък.

— Страхувам се, че не е бил моят син — отвърнах аз незабавно. — Той е инвалид.

— Сигурна ли сте, че не се преструва?

За половин секунда дори се замислих над думите й. Естествено, след като се обаждат от полицията. Искаш да си напълно убедена, че им казваш истината, просто да си сигурна, че няма да се набъркаш в неприятности.

— Трябва да е невероятен актьор, ако е така.

— А вие сте сигурна, че той не е добър актьор.

— Убедена съм. Инвалидността му е такава, че не може да прояви никакви актьорски способности.

— Ами ако тъкмо по този начин се преструва? Там е работата, че онзи, как му се викаше, напълно отговаря на описанието. Заподозреният.

— А описанието какво е? — Не знам защо го казах. Сигурно, за да покажа, че съм готова да им помогна.

— И до това ще стигнем, госпожо. Можете ли да ни съобщите местонахождението му на Нова Година? Вие с него ли бяхте?

Прониза ме студена тръпка. Отначало не се бях замислила за датата. Бяха ме спипали. Не знаех дали да излъжа или не. Ами ако някой от дома го беше извел и го бе използвал за прикритие, нещо такова? Някой от онези младите служители например. Те изглеждаха много симпатични, но човек никога не знае. Ами ако са отишли да крадат, ако са скрили нещо под одеялото на Мати? Ами ако са ходили всички да пият и са отвели Мати с тях, а след това са се набъркали в някой бой и са блъснали количката с всички сили към онзи, с когото са се били? Тогава сигурно полицията го е видяла как се устремява към някого и не са знаели, че той не може да спре, затова са решили, че е с онези. А след това са си казали, че се прави на малоумен, за да не го замесят. Ако в някого се блъсне инвалидна количка, човекът може да бъде сериозно наранен. Може дори да му счупи крака. Ами ако… Въпреки че бях обзета от паника, така и не разбирах как е успял да диша лепило. Дори и така да е! Това бяха нещата, които ми минаха през ума. Почувствах се много виновна. Не бях с него, а трябваше. Причината да не съм била с него беше, че имах намерение да го изоставя завинаги.

— Не, не бях с него. За него, обаче, се грижеха.

— Разбирам.

— Бил е в пълна безопасност.

— Сигурна съм, госпожо. Само че ние не говорим за неговата безопасност, нали? Говорим за безопасността на хората в търговски център „Удън Грийн“.

„Удън Грийн“ ли? Бил е чак в „Удън Грийн“?

— Не. Да. Извинете.

— Наистина ли съжалявате? Наистина ли ми изказвате ш… съжаления?

Не можех да повярвам на ушите си. Знаех, разбира се, че полицаите не се съобразяват много с приказките си. Само че си мислех, че употребяват тези изрази, когато са стресирани, заради терористи, нали разбирате, а не когато разговарят с гражданите, докато провеждат рутинно разследване. Освен, разбира се, ако тя бе наистина стресирана. Възможно ли беше Мати, или който го бе блъснал, да са причинили смъртта на някого? На някое дете например.

— Морийн?

— Да, слушам ви.

— Морийн, не се обаждам от полицията. Аз съм Джес.

— О! — изчервих се заради собствената си глупост.

— Повярва ми, нали, тъпа стара чанто?

— Да, повярвах ти.

По гласа ми долови, че ме е разстроила, затова не повдигна повече този въпрос.

— Ти чела ли си вестници?

— Не. Не ги чета.

— Пишат за нас.

— За кого пишат?

— За нас. Нас с Мартин ни споменават. Голям майтап, нали?

— Какво пише?

— Казват, че ние двамата с Мартин и още двама тайнствени хора са имали планове да се самоубият.

— Това не е вярно.

— Да, бе. Освен това пише, че съм дъщерята на заместник-министъра на образованието.

— Защо са го написали?

— Защото съм му дъщеря.

— О!

— Казвам ти го, за да знаеш какво пише във вестника. Изненадана ли си?

— Прекалено много ругаеш за дъщеря на политик.

— Някаква репортерка е ходила в апартамента на Джейджей и го е питала дали не можем да й кажем нещо вдъхновяващо.

— Това какво означава?

— Не знаем. Ще проведем спешно събрание.

— Кой ще го провежда?

— Ние четиримата. Среща, за да си спомним доброто старо време. Може би пак където закусвахме.

— Не мога да отида никъде.

— Защо да не можеш?

— Заради Мати. Нали това беше една от причините да се кача на покрива. Защото не мога никога да мръдна никъде.

— Можем ние да дойдем.

Отново усетих, че се изчервявам. Не ги исках тук.

— Не, не. Ще измисля нещо. За кога планирате срещата?

— По-късно днес.

— За днес няма да успея да уредя нищо.

— Значи ние ще дойдем у вас.

— Моля ви, недейте. Не съм чистила.

— Изчисти тогава.

— Никога не съм посрещала човек от телевизията у нас. Нито пък дъщеря на политик.

— Няма да се надувам. Ще се видим в пет.

Имах три часа, за да оправя всичко, да прибера. Струва ми се, че да водиш живот като моя, направо може да те побърка. А и трябва да си малко луд, за да искаш да скочиш от покрива на някоя сграда. Също така трябва да си малко луд, за да слезеш отново. Да не говорим, че трябва да си много луд, за да се примиряваш с Мати, с безкрайното стоене вкъщи и със самотата. Но пък си мисля, че съм съвсем малко луда. Ако бях наистина луда, нямаше да се притеснявам и да хукна да чистя и подреждам. Ако пък бях много луда, нямаше да ме интересува какъв хаос ще заварят.