Ник Хорнби
Дългият път надолу (6)

Джес

Преди да сляза в бърлогата, изобщо нямах намерение да се качвам на покрива. Честно! Съвсем бях забравила за „Топърс“, докато не се заговорих с онзи тип. Той май си падна по мен, което нищо не значи, защото бях единствената от женски пол под трийсет, която все още бе в състояние да си стои на краката. Почерпи ме с един фас и се представи като Наргиле, а когато го попитах защо му казват Наргиле, той ми обясни, че пушел тревата с наргиле. Затова го попитах дали има някой тук, който да се казва Цигаре? Той ми каза, че нямало и само на онзи тип ей там му викали Шантавия Майк. Другият наблизо бил Локвата. А трети — Ники Лайното. И така нататък, докато изреди всички в стаята.

Десетминутният разговор с Наргилето влезе в историята. Е, не точно както 55 пр.н.е. или 1939-та. Това не е част от истинската история, освен ако някой от нас не вземе да изобрети машината на времето или не попречи на набезите на Ал Кайда във Великобритания, или нещо такова. Кой знае какво щеше да ни се случи, ако Наргилето не си бе паднал по мен? Защото преди да започне да се усуква около мен, аз се канех да се прибера, а Морийн и Мартин щяха да се вече мъртви, по всяка вероятност щеше да стане точно така и… ами всичко щеше да се получи по съвсем различен начин.

Когато Наргилето изброи всички, ме погледна.

— Нали не мислиш да ходиш на покрива?

Веднага си казах: „Не и с теб, надрусано плашило“.

Той продължи да дудне:

— Защото виждам болката и отчаянието в очите ти.

По това време вече бях фиркана, така че като се опитвам да си спомня, съм сигурна, че в очите ми бе видял седемте „Бакарди Бризър“ и двете кутии „Специално пиво“. Затова продължих да го бъзикам.

— Нима?

Той не се отчая.

— Да, г’лей с’еа, мен са ме сложили да дежуря за самоубийци, да наблюдавам за хора, които идват тук, за да могат да се доберат до горе.

Аз веднага полюбопитствах какво става горе.

Той се разсмя и продължи.

— Шегуваш се, нали? Това е небостъргачът „Топърс“. Тук идват, за да се самоубиват.

Никога нямаше да си го помисля, ако той не го бе казал. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Въпреки че се канех да се прибирам, не знаех какво ще правя вкъщи и не можех да си представя какво ще стане, когато се събудя утре сутринта. Исках Час, но той не ме искаше и в този момент осъзнах, че най-доброто, което можех да направя, бе да съкратя живота си. Едва се сдържах да не се засмея. Та това бе страхотно! Исках да скъся живота си, бях на парти в „Топърс“ и това бе невероятно съвпадение. Все едно че Господ ми изпращаше знак. Добре де, съгласна съм, че е много потискащо, когато разбереш, че единственото, което Господ ти е казал през целия ти живот, е едно „Скочи от покрива“, но не мога да го виня. Че какво друго да ми каже?

Тогава усетих цялата тежест — тежестта от самотата, от всичко, което се бе объркало. Чувствах се смела, докато изкачвах последните стъпала към върха на сградата, понесла цялата тежест със себе си. Като скоча, щях да се отърва от нея и това бе единственият начин да направя нещо за себе си, без да объркам всичко. Чувствах се толкова тежка, че ми бе ясно, че ще се стоваря на тротоара за нула време. Щях да подобря световния рекорд по свободно падане.