Ник Хорнби
Дългият път надолу (44)

Морийн

Те взеха решението, не аз. Нямах право да решавам, не, разбира се, въпреки че една четвърт от парите бяха мои. Нали аз бях тази, която спомена пред Джейджей за почивката още когато си говорехме за Космическия Тони, затова реших, че е правилно и аз да се включа, когато гласуват. А когато гласуваха, се въздържах.

Не че имаше голям спор, не. Всички бяха съгласни. Единственото колебание дали да отидем сега или през лятото беше само заради времето, но всички чувствахме, че както и да го мислим, най-добре е да отидем сега, преди да е дошъл Свети Валентин. Отначало си мислеха, че можем да си позволим или Карибите, или Барбадос, или някое друго подобно място, докато Мартин не изтъкна, че парите, с които разполагаме, няма да са достатъчни, за да покрият времето, което се налагаше Мати да остане в дома.

— Тогава да отидем без Морийн — предложи Джес и думите й ме жегнаха за момент, а след това разбрах, че тя просто се шегува.

Не си спомням кога за последен път бях плакала от щастие. Не го казвам, защото искам хората да ме съжаляват; просто чувството бе толкова необичайно. Когато Джейджей каза, че имал идея, а след това обясни каква била, дори не си позволих да мечтая, че от това може да излезе нещо.

Беше странно, но досега никога не се бяхме държали мило един с друг. Човек би си казал, че това трябва да е част от отношенията ни, като се знае как се запознахме. Човек би си казал, че това е разказ за четирима, които са се запознали, когато са били много нещастни и са искали да си помогнат. Само че досега такова нещо нямаше, освен ако не броим онзи момент, когато двамата с Мартин седнахме върху Джес. Дори това бе прекалено жестоко, за да мине за мил жест. Досега това бе разказ за четирима, които са се запознали, когато са били много нещастни, а след това са започнали да се ругаят. Трима от тях ругаеха.

Аз хлипах тихо и с това притесних всички, дори самата аз се почувствах неловко.

— Мама му стара — възкликна Джес. — Това е само една седмица на скапаните Канарски острови. Била съм там. Има само плажове и клубове. Нищо друго.

Исках да кажа на Джес, че не съм виждала дори английските плажове, откакто Мати завърши училище; водеха ги в Брайтън всяка година и веднъж-два пъти и аз отидох с тях. Не казах нищо обаче. Не мога да преценя тежестта на много неща, но пък усещам как ме притиска тежестта на този въпрос, затова притаих всичко в себе си. Знаеш, че нещата не вървят добре за теб, когато не можеш да кажеш на хората най-обикновени неща от живота си единствено защото те ще решат, че го казваш, за да ги накараш да те съжаляват. Сигурно затова се чувстваш толкова далече от всички, да не говорим, че това, което ти идва наум, ги кара да се чувстват неудобно.

Иска ми се да ви опиша всеки миг от пътуването, защото всичко ми се струваше толкова вълнуващо, но сигурно така ще допусна грешка. Ако сте нормален човек, значи знаете какво представлява едно летище, каква е миризмата, какви са звуците, така че ако ви разкажа, това ще бъде просто още един начин да призная, че не съм виждала морето от десет години. По пощата си извадих паспорт за една година и дори това ми се стори изключително вълнуващо, защото видях един или двама от църквата, които също чакаха на опашката, а те бяха наясно, че не съм от хората, които пътуват. Там бе Бриджет, жената, която не ме покани на новогодишното си парти, на което аз не отидох. Някой ден, мислех си аз, ще й кажа как ми помогна да замина на първото си пътуване в чужбина. Но пък трябваше да знам каква бе тежестта на нещата преди това.

Сигурно знаете, че седите в редици по трима. Оставиха ме аз да седна до прозореца, защото всички останали бяха пътували със самолет и преди. Мартин седна в средата, а Джейджей се настани до него, непосредствено до пътеката, поне през първите няколко минути. След малко си смени мястото с Джес, защото тя се сдърпа с жената, която седеше до нея, заради никаквото пакетче ядки, което ти дават. Двете се сбутаха и развикаха. Сигурно знаете колко страшен е шумът, когато излитате, а понякога самолетът се тресе във въздуха. Аз, разбира се, не знаех всички тези неща и стомахът ми се преобърна, а Мартин трябваше да ме стисне за ръката и да ми говори.

Сигурно знаете, че когато надникнете през прозореца на самолета и видите как светът се смалява, не можете да не се замислите за живота си от самото начало до момента, в който се намирате, и за всички, които сте познавали. Знаете, че като мислите за тези неща, изпитвате благодарност към Господ, защото ви ги е осигурил и Му се ядосвате, защото не ви е помогнал да ги разберете по-добре, така че се чувствате съвсем объркана и изпитвате непреодолимо желание да поговорите със свещеник. Реших, че на връщане няма да седя до прозореца. Представа нямам как се справят богатите хора, на които им се налага да пътуват веднъж-два пъти в годината, честно ви казвам, не знам.

В самолета без Мати ми се струваше, че нещо ми липсва, че единият ми крак го няма. Толкова беше странно. Но пък ми хареса лекотата, която изпитах, така че едва ли ми липсваше крак, защото хората, които са останали без крак, сигурно не чувстват такава лекота. Освен това исках да кажа, че е много по-лесно да се движа без Мати, но пък би било значително по-трудно да се придвижвам само с един крак, нали? Така че най-точно би било, ако кажа, че да съм в самолета без Мати е като да съм без третия си крак, който обикновено тежи и пречи и ето че изпитваш облекчение, че го няма. Най-много ми липсваше, когато самолетът се разтресе; имах чувството, че ще умра, а не се бях сбогувала с него. В този момент ме обзе паника.

Не излизахме никъде първата вечер. Тогава всички бяхме щастливи, дори Джес. Хотелът беше хубав, чист и всеки от нас си имаше своя тоалетна и баня, нещо, което не очаквах. Когато отворих капаците на прозорците, слънцето нахлу в стаята като вода, пръснала стената на язовир, и едва не ме повали. За момент коленете ми се подкосиха и се наложи да се подпра на стената. И морето бе тук, но не онова ожесточено бурно море, което би приличало на светлината — то си стоеше притихнало, синьо и издаваше тихи мърморещи звуци.

Някои хора могат да го виждат когато им се прииска, мислех си аз, но след това престанах да мисля, защото тези неща ми пречеха да се съсредоточа над друго, което беше по-важно. Време бе да се почувствам благодарна, да престана да копнея да съм съпругата на съседа или да им завиждам за гледката към морето.

Хапнахме в ресторант на брега, недалече от хотела. Сервираха ми приятно парче риба, а мъжете хапнаха октопод и раци, само Джес си поръча хамбургер, а аз изпих цели три чаши вино. Няма да ви казвам кога за последен път се бях хранила на ресторант или бях пила вино с храната, защото се уча да не говоря за такива неща. Дори не се опитах да кажа на другите, защото така щях да създам нова тежест, а и това щеше да е повече, отколкото те можеха да понесат. Все едно, на тях им беше ясно, че е минала цяла вечност, откакто в ежедневието ми е имало някакво разнообразие. А пък при тях това бе нещо естествено.

Въпреки всичко, държа да го кажа, както ще да ви прозвучи: това бе най-вкусната вечеря в живота ми. Толкова ли е ужасно да си положително настроен?