Ник Хорнби
Дългият път надолу (50)

Джейджей

Последната банда, в която пеех, се разпадна след шоуто в „Хоуп енд Енкър“ в Айлингтън, само на няколко преки от апартамента ми. Знаехме, че ще се разделим още преди да се качим на сцената, въпреки че не бяхме обсъждали този въпрос. Предишната вечер бяхме свирили в Манчестър пред много малка публика, а на връщане към Лондон бяхме сърдити, държахме се дръпнато, а през повечето време стояхме мрачни и притихнали. Същото бе, както когато скъсаш с любимата — стомахът ти е стегнат, знаеш, че каквото и да кажеш, няма да постигнеш нищо, а дори и да постигнеш, то няма да има ефект за повече от пет минути. С бандата е още по-странно, защото знаеш, че с тези хора няма да прекъснеш контактите си, както става с гаджето. На следващата вечер можех да си седя и с тримата в някой бар, въпреки че бандата вече нямаше да съществува. А и не ставаше въпрос само за нас четиримата, нашето беше като къща, притежавахме я и трябваше да я продадем, а тя нямаше повече да ни принадлежи. Говоря метафорично, разбира се, защото никой нямаше да ни даде пукната пара.

Както и да е, след шоуто в „Хоуп енд Енкър“ — самото шоу като че ли излъчваше неудовлетвореност, бе същото като чукане за сбогом — се върнахме в скапаната сбутана съблекалня и седнахме един до друг, а Еди каза:

— Точно това исках да направя.

Тогава направи нещо наистина нетипично за него: стисна ръцете на двамата ни с Джеси. Джеси пък стисна ръката на Били и останахме така свързани за последен път, а Били се обади:

— Да ви го начукам, педали такива.

Стана бързо, което ви казва достатъчно за барабанистите.

Познавах приятелите, с които прекарвах ваканцията от няколко седмици, но ме обхвана същото чувство, което предвещава раздяла, докато пътувахме от хотела към летището. Предстоеше раздяла, тя се усещаше и никой не казваше нищо. Поради същата причина, поради която нещата бяха стигнали дотук, личеше, че няма накъде да продължим. Затова хората късат, затова се разпадат банди, затова се разделят приятели, затова настъпва краят на бракове и какво ли още не. Партита, годежи, абе всичко си има край.

Странното е, че когато бандата се раздели, една от причините, поради които ми се свиваше сърцето, беше, че се притеснявах за другите момчета. Какво, по дяволите, щяха да правят те? Нито един от нас нямаше професия, на която да разчита. Били хич го нямаше да чете и пише, нали разбирате какво се опитвам да ви кажа; Еди също, той бе готов винаги да пусне в действие юмруците и нямаше начин да се задържи дълго на някоя работа, а пък Джеси не можеше без тревата… Единственият, за когото не се притеснявах особено, бях аз. Аз щях да се оправя. Бях умен, бях стабилен, имах си гадже, и въпреки че музиката щеше да ми липсва, можех да постигна нещо и да бъда някой и без нея. А каква стана тя? Няколко седмици по-късно Били и Джеси се намърдаха у дома, защото двама от техните хора ги изоставили, Еди започна работа при баща си, а аз разнасях пици и за малко не скочих от проклетия покрив.

Така че този път бях категоричен: че няма да се тръшкам заради останалите членове на уличната ни банда. Те щяха да се справят, казвах си аз. Може и да не изглеждаше точно така, но досега бяха оцелели и оттук насетне не бяха мой проблем.

В таксито до летището обсъждахме какво сме направили, какво сме прочели и първото, което ще направим, когато се приберем, все такива простотии, а в самолета дремахме, защото излетяхме много рано сутринта. Качихме се на метрото от Хийтроу за Кингс Крос и после се прехвърлихме на автобус. Чак тогава осъзнахме, че няма да се виждаме толкова често занапред.

— Защо не? — попита Джес.

— Защото нямаме нищо общо — отвърна Мартин. — Доказа го почивката.

— А пък според мен мина добре.

Мартин изсумтя.

— Ние дори не си говорехме.

— През повечето време ти се криеше в тоалетната — засече го Джес.

— А според теб защо беше така? Сигурно защото сме сродни души, а? Или може би защото връзката ни е невероятно пълноценна.

— А на теб каква ти е била най-пълноценната връзка?

— А на теб?

Джес се замисли за момент и сви рамене.

— С вас, бе, хора — отвърна тя.

Последва достатъчно дълго мълчание, което ни даде възможност да разберем правотата в думите на Джес, защото те се отнасяха за нея. За наше щастие Мартин заговори в момента, когато започнахме да осъзнаваме, че това е така и за нас.

— Да. Само че не би трябвало да е така, нали?

— Ти какво, дузпата ли ми биеш?

— Щом предпочиташ да се изразиш по този начин, Джес, почивката приключи. Време е всеки от нас да си хваща пътя.

— Ами Свети Валентин?

— Ако искате, можем да се видим на Свети Валентин. Нали така бяхме решили?

— На покрива ли?

— Още ли искаш да се хвърлиш?

— Не знам. Решението ми се мени всеки ден.

— Аз искам да се срещнем — заяви Морийн.

— Струва ми се, че Свети Валентин е важен ден за теб, Морийн — отбеляза Джес. Каза го така, сякаш се опитваше да поддържа разговора, ала Морийн веднага забеляза заядливата нотка и не си направи труд да отговори. Всичко, което Джес казваше, просто минаваше покрай нея, а и ние нямахме повече сили да се занимаваме. Погледнахме през прозореца към движещите се в дъжда коли и на „Ейнджъл“ аз си взех довиждане и слязох. Докато наблюдавах как автобусът потегля, видях, че Морийн предлага другите да си вземат от ментовите й бонбони и това сякаш разкъса сърцето ми.

 

 

През следващата седмица не правих почти нищо. Четох много, мотах се из Айлингтън, за да видя дали няма да си намеря някаква работа. Една вечер профуках десет кинта за концерта на банда, наречена „Фет Чанс“, които свиреха в Юниън Чапъл. Започнаха приблизително по същото време, когато започвахме и ние, и вече си бяха извоювали прилично място, около името им започваше да се шуми, но бяха слаба работа, поне според мен. Просто си стояха на сцената и свиреха разни парчетата, хората ръкопляскаха, имаше бис, след това всички си тръгнахме, а аз не можех да кажа, че сме развълнувани или впечатлени.

На излизане ме позна някакъв тип на около четирийсет.

— Как я караш, Джейджей? — попита той.

— Познаваме ли се?

— Миналата година те гледах в „Хоуп енд Енкър“. Чух, че бандата ви се разпаднала. Тук ли живееш?

— Да, засега.

— Какво правиш. Соло ли го даваш?

— Да, точно така.

— Супер.

 

 

Срещнахме се в осем на Свети Валентин и всички пристигнахме навреме. Джес искаше да се видим по-късно, като например в полунощ, за да бъде по-драматично, но останалите не се съгласихме, а Морийн не искаше да се прибира прекалено късно. С нея се засякохме на стълбите, докато се качвахме и аз й казах, че се радвам, задето е решила след това да се прибере.

— Какво друго да правя?

— Не, просто исках да кажа… Миналия път нямаше намерение да се прибираш, нали? Поне не с автобус.

— С автобус ли?

— Миналия път беше решила да слезеш от покрива по бързия начин. — Насочих пръсти нагоре, а после бързо ги спуснах, все едно че скачаш от покрива. — Тази вечер ми се струва, че ще минеш по дългия път.

— А, ясно. Да. Ами да. Малко се посъвзех — обясни тя. — Премислих.

— Супер.

— Все още съм под благотворното въздействие на почивката.

— Точно така.

След това тя млъкна, защото ни чакаше много път нагоре, а се бе задъхала.

Мартин и Джес пристигнаха след няколко минути, поздравихме се и застанахме там.

— Какъв беше смисълът на цялата тази работа? — попита Мартин.

— Да се срещнем, за да видим как се чувстваме — отвърна Джес.

— А-ха. — Всички потропвахме с крака. — И как се чувстваме?

— Морийн се справя — обясних аз. — Нали, Морийн?

— Да, тъкмо казвах на Джейджей, че все още усещам благотворното влияние на почивката ни.

— Каква почивка? Тази почивка, от която се върнахме ли? — Той я погледна, след това поклати глава с нещо средно между удивление и възхищение.

— Ами ти, Март? — попитах аз. — Ти как си? — Вече знаех какъв ще бъде отговорът.

— Нали знаеш. Comme ci comme ca^[1].

— Чекиджия — обади се Джес.

Продължавахме да потропваме с крака.

— Прочетох нещо, което може да ви се стори интересно — каза Мартин.

— Така ли?

— Чудех се… Май няма да е зле да поговорим на някое друго място. В някоя кръчма например.

— Става — съгласих се аз. — Можем дори да празнуваме.

— Да празнуваме ли? — попита Мартин с такъв тон, като че ли бях изперкал.

— Да. Нали сме живи и… и…

Май нямаше какво друго да добавя. Но пък си струва да пийнеш нещо, защото си жив. Освен, разбира се, ако не го искаш, което означава… Мама му стара. Така или иначе, на мен ми се пиеше. След като не можехме да измислим нищо друго, така да бъде. Това бе най-обикновено човешко желание, надигнало се от мъглата на отчаянието и нерешителността.

— Морийн?

— Добре, нямам нищо против.

— Май никой няма да скача — отбелязах аз. — Не и тази вечер. Нали така? Джес?

Тя не слушаше.

— Мама му стара — възкликна тя. — Боже Господи!

Беше зяпнала към края на покрива, към мястото, където Мартин бе срязал телта на Нова година. Там седеше някакъв мъж, точно на старото място на Мартин, и ни наблюдаваше. Беше няколко години по-възрастен от мен и изглеждаше силно уплашен.

— Слушай, мой човек — заговорих тихо аз. — Слушай. Стой и не мърдай.

Пристъпих бавно към него.

— Моля ви, не приближавайте повече — настоя той. Беше обзет от паника, готов да заплаче, и трескаво дърпаше от цигарата си.

— Всички ние сме били вече на това място — обясних аз. — Върни се и ела в нашата банда. Тази вечер имахме среща. — Направих още няколко крачки. Той не каза нищо.

— Да — подкрепи ме Джес. — Погледни ни. Вече сме добре. Мислиш си, че така и няма да преживееш тази вечер, но всичко ще се оправи.

— Не искам — отвърна мъжът.

— Кажи ни какъв е проблемът — настоях аз. Приближих още малко. — Искам да кажа, че ние сме станали експерти. Морийн, например…

Не успях да довърша. Той метна цигарата, след това се оттласна от перваза със стон. Настъпи тишина, последвана от удара на тялото му в тротоара долу на улицата. Тези два шума, стонът и ударът, чувам ги всеки ден оттогава и все още не мога да реша кой е по-страшен.