Тери Пратчет
Морето и малките рибки (8)

Изрезки от плат бяха осеяли целия под на Бабината кухня, а бучки втвърден мармалад бяха покапали от ръба на масата и образуваха непоклатима могила на пода. Тавата от мармалада беше оставена в каменната мивка да кисне, макар че и така си беше ясно, че желязото ще ръждяса преди мармаладът да омекне. Освен това се въргаляха и цяла редица празни буркани от туршии.

Баба седна и сключи ръце в скута си.

— Искаш ли чаша чай, Есме? — загрижи се Леля Ог.

— Не, миличка, благодаря ти. Ти по-добре се връщай на Изпитанията. За мен не се тревожи.

— Ама сигурна ли си?

— Аз само ще си поседя тук тихичко. Недей се тревожи.

— Аз там не се връщам! — прошепна Агнес, когато те си тръгнаха. — Не ми харесва как се усмихва Летиция…

— Ти преди ми каза, че не харесваш как се мръщи Есме — припомни й Леля.

— Да, но на мръщенето можеш да му вярваш. Ъ… нали не мислиш, че тя го е изгубила, а?

— И да го е изгубила, никоя друга няма да го намери — успокои я Леля. — Не, с мен се връщаш. Сигурна съм, че тя замисля нещо.

Ех, да знаех само какво точно, помисли си тя. Че май повече чакане няма да понеса.

 

 

Още преди да достигнат поляната, тя усети нарастващото напрежение. Разбира се то напрежение си имаше винаги, нали беше Изпитания, как иначе. Да, но това имаше един такъв кисел, неприятен привкус. Страничните мероприятия все така си вървяха, обаче обикновените хора започнаха да се разотиват, притеснени от усещания, които нямаше да могат да обяснят черно на бяло, но от които въпреки това им беше криво. Колкото до самите вещици, те изглеждаха досущ като актьори две минути преди края на филм на ужасите, когато всички знаят, че чудовището ей сега ще им скочи, и под въпрос е единствено от коя врата.

Летиция беше обкръжена от вещици. Леля дочу повишени гласове. Тя сръга една друга вещица, която беше провесила нос.

— Какво става, Уини?

— А, Рийна Коз изкара свинско ухо и приятелките й казват, че трябва да й се даде втори опит, защото твърде много се е изнервила.

— Колко жалко.

— А пък Вириго Джонсън офейка, щото нейната менторологична магия изби накриво.

— Главата й е в мъгла, а?

— А аз като излязох, съвсем се гипсирах. Знаеш ли, може и да имаш шанс, Гита.

— А, аз никога не съм си падала по първите места, Уини, нали ме познаваш. Важното е да участваш и да се забавляваш.

Другата вещица я изгледа накриво:

— Ей, като го каза сега, човек почти да ти повярва.

Към нея се завтече на бегом Стрина Бийвис и я подкани:

— Хайде, Гита, ти си. А им покажи какво можеш. Единствената претендентка досега е г-жа Тъчигоу с нейната свирукаща жаба, която и една мелодийка не можа да довърши. Изпопритеснило се е, горкото.

Леля сви рамене и излезе на ограденото с въжета пространство.

Някъде в далечината някой имаше истерия, подчертавана от време на време от по някое изнервено изсвирване.

За разлика от магьосниците, вещиците обикновено не използват в магията си твърде много сурова сила. То е като разликата между чук и лост. Вещиците най-вече се опитваха да намерят онази точка, където малки промени можеха да доведат до много резултати. За да сринеш лавина можеш или да разтърсиш планината, или може би просто да изнамериш точно подходящото местенце, където да пуснеш една снежинка в повече.

Тази година Леля беше работила полекичка върху Сламения Мъж. Идеалният номер като за нея. Всички му се смееха, имаше един такъв намек, беше много по-лесно, отколкото изглеждаше, но пък показваше желанието и да участва, и беше малко вероятно да спечели.

Пусто да е! Тя беше разчитала на онази жаба да я бие. Беше я чувала да свири доста красиво през летните вечери.

Леля се съсредоточи.

Стръкове слама зашумоляха из стърнището. Тя трябваше само да се възползва от лекичките течения подухващи из полето, да ги понасочи ей тоничко тук и тук, да ги позавихри нагоре и…

Тя се помъчи да спре треперенето на ръцете си. Нали го беше правила това стотици пъти, така че вече можеше да го завърже това и на възел. И все така виждаше лицето на Есме Вихронрав както просто си седи гледайки я изненадано и обидено, докато за броени секунди Леля беше готова да убива…

За миг тя успя да докара краката както трябва, както и нещо като ръце и глава. Още малко духане и той ще се вдигне.

Откъм вещиците се разнесе бурно ръкопляскане.

И тогава работният ветрец изфиряса преди тя да успее да се съсредоточи на първата му крачка и фигурата се разсипа по земята, нищо повече от слама.

С трескави жестове тя се опита да го вдигне наново. То се поразмърда, оплете се и пак затихна.

Чуха се още аплодисменти, нервни и разпокъсани.

— Съжалявам… май днеска не ми става — измърмори тя напускайки арената.

Съдийките се скупчиха за оживено обсъждане.

— Мен ако питате, оная жаба си се справи съвсем добре — каза Леля, по-силно отколкото трябваше.

Вятърът, до преди малко толкова опак, сега духна по-рязко. Това, което можеше да се нарече психична смраченост на събитието, беше подсилена от истински здрач. Сянката от натрупаната клада допълзя до тях от отсрещната страна на поляната. Никоя вещица досега не беше намерила кураж да я запали. Повечето не-вещици вече се бяха разотишли. Всичко хубаво от този ден се беше разтаковало.

Кръгът на съдийките се раздели и г-жа Уховрътска излезе пред безпокойната тълпа, с усмивка само лекичко понатегната по ъгълчетата на устата и.

— Е, изборът днес беше изключително труден — започна тя бодро. — Но пък и какво изумително представяне! Наистина беше ужасно трудно да се избере…

Между мен и една жаба, която си изгуби свирката и кракът й се заклещи в банджото й, довърши наум Леля. Тя огледа крадешком лицата на сестрите си вещици. Някои от тях ги знаеше от шестдесет години. Ако имаше навика да чете книги, щеше да прочете лицата им като отворена такава.

— Всички знаем, коя е спечелила, г-жо Уховрътска — прекъсна речта й тя.

— Какво имате предвид, г-жо Ог?

— Нито една вещица тук не можа да си нагласи ума днес — поясни Леля. — А пък мнозина си бяха купили и муски за късмет. Вещици! Да си купуват муски!

Няколко жени сведоха погледи.

— Не знам защо всички тук са толкова наплашени от г-ца Вихронрав! Аз пък изобщо не съм! Да не мислите, че ви е наложила някаква магия, а?

— И то бая силна, като гледам — отвърна Леля. — Виж, г-жо Уховрътска, никоя от нас не спечели, не и с тея наште днешни смотании. Всичките го знаем. Що не вземем да си ходим по домовете, а?

— В никой случай! Аз за тази купа платих десет долара и възнамерявам да я връча…

Вехнещите листа зашумоляха по клоните.

Вещиците се скупчиха по-плътно.

Клоните се разтракаха.

— От вятъра е — каза Леля. — Нищо друго…

И тогава Баба просто се озова сред тях. Като че просто не са били забелязали как тя през цялото време си е била тук. Умееше го това тя — да се слива с фона.

— Аз само да намина да видя, коя е победила — обясни се тя. — Да се включа в ръкопляскането, такива ми ти работи…

Летиция закрачи към нея побесняла от ярост.

— Ти бърникала ли си в главите на хората? — изврещя тя.

— Че как бих могла, г-жо Уховрътска? — отговори кротко Баба. — С всичките онея муски?

— Лъжеш!

Леля Ог чу множество шумни вдъхвания, най-силно от тях нейното собствено. Думата на една вещица е всичко за нея.

— Аз не лъжа, г-жо Уховрътска.

— Отричаш ли, че си уредила да се проваля днес?

Някои от вещиците по към края започнаха полека да се изнизват.

— Вярно, че мармаладът ми не е за всяка уста лъжица, но аз никога… — започна Баба скромничко и покрусено.

— Наложила си въздействие върху всички тук!

— Аз просто рекох да помогна, питай която щеш…

— Ти го направи! Признай си!

— … и изобщо не съм правила никакво…

Главата на Баба се отметна от шамара.

За миг никой не дишаше и никой не помръдваше.

Баба бавно вдигна ръка и се потърка по бузата.

— Ти знаеш, че за теб това е нищо работа!

На Леля й се стори, че писъкът на Летиция отекна от планините. Купата изпадна от ръцете й и се пръсна по стърнището.

След което замрялата картина размря. Две от посестримите й вещици пристъпиха, хванаха Летиция за раменете и тя беше полекичка и без протести извлечена настрани…

Всички останали зачакаха какво ли ще стори Баба Вихронрав. Тя вдигна глава и рече:

— Дано г-жа Уховрътска се оправи. Че тя май май нещо малко… се разстрои.

Последва тишина. Леля вдигна захвърлената купа и я почука с нокът.

— Хъм — спомена тя. — Само посребрена, като гледам. Ако тя е платила за това десет долара, горкичката, значи това е било пладнешки обир — тя я подхвърли към Стрина Бийвис, която с малко суетене я хвана във въздуха. — Що не вземеш да й я върнеш утре, Стринке?

Стрина кимна, мъчейки се да не среща погледа на Баба.

— И все пак не бива да оставяме това да ни развали празника — продължи мило Баба. — Що не завършим деня както си трябва, а? Традицьонно, така де. Печени картофи, лукчета и стари приказки край огъня. И прошка. Станалото — станало.

Леля усети как внезапното облекчение се разгъна като ветрило. Вещиците като че се съживиха, веднага щом бе премахната магията, каквато, собствено, изобщо никой не беше правил. Навсякъде се изправяха рамене и се надигаше суетнята на всеобщо тършуване из дисагите по метлите.

— Ей, ама г-н Хопскок на мен ми даде цял чувал компир — сети се весело Леля, когато всички останали се разприказваха. — Що не взема да я донеса тук, а? Можеш ли да запалиш огъня, а Есме?

Внезапна промяна във въздуха я накара да вдигне поглед. Очите на Баба горяха в здрача.

Научена от дългогодишен опит Леля моментално залегна. Ръката на Баба Вихронрав се изви във въздуха като комета и искрата излетя с фучене. Кладата избухна. Синьо-бял пламък проби през натрупаните съчки и затанцува из небето хвърляйки резки сенки из цялата гора. Изпоиздуха шапки от главите, изпообърна маси, извая образи на разни твари, замъци, сцени от прочути битки и на сплетени ръце и се завихри в кръг. Остави морави отпечатъци пред очите, които попарваха мозъка и…

И утихна и стана обикновен огън.

— Да съм казвала нещо за забравяне? — рече Баба.

 

 

Баба Вихронрав и Леля Ог се прибираха призори потънали до глезени в мъгла. Нощта, общо взето, беше излязла добра.

След някое време Леля се обади:

— Не беше хубаво това нещо, което направи.

— Нищо не съм направила.

— Ъхъ, ама… не беше хубаво това нещо, дето не го направи. Беше все едно да дръпнеш на някого стола точно когато се кани да сяда.

— Който не гледа къде сяда, по-добре да си стои права — заяде се Баба.

Капки за кратко затракаха по листака над тях, от онези капки, които не щат да се влачат с цялата тълпа на дъжда.

— Е, хубаво тогава — склони Леля. — Но си беше малко жесточко.

— Така де — каза баба.

— А някои може и да си помислят, че си беше и малко гадничко.

— Така де.

Леля потръпна. Мислите, които й бяха минали през главата през онези няколко секунди, след като Пюзи изпищя…

— Да съм ви причинила нищо, не съм — продължи Баба. — Нищо не съм слагала в ничия глава, което да не си е било вече там.

— Прощавай, Есме.

— Така де.

— Обаче… Летиция не искаше да бъде жестока, Есме. Тоест, вярно че си пада по злоба, командорене и простотии, но…

— С теб се знаем от момичета, нали? — прекъсна я Баба. — Какво ли не сме преживяли заедно, добро и лошо, нали?

— Ами че разбира се, но…

— И ти никога не падна до там да кажеш „Казвам ти това като приятелка“, нали?

Леля поклати глава. Виж, на това му се казваше довод. Никой дори що-годе приятелски настроен нямаше да изръси подобно нещо.

— И изобщо какви са тея ми ти перспективи на вещерството? — продължи Баба. — Ама че тъпа дума.

— Знам ли — отговори Леля. — Аз се захванах с вещерството заради момчета, да си кажа правичката.

— Да не мислиш, че не знам това?

— А ти заради какво се зае, Есме?

Баба спря, вгледа се в мразовитото небе, после в земята.

— Де да знам — призна си накрая тя. — За да наваксам, комай.

Е, това беше то, помисли си Леля.

Няколко елена побягнаха подплашено, когато те стигнаха къщурката на Баба.

До задната врата бяха спретнато наредени наръч дърва, а на прага имаше два чувала. В единия имаше голяма пита сирене.

— Като гледам май г-н Хопскок и г-н Пилещаров са минали от тук — изкоментира Леля.

— Хммф. — Баба вдигна внимателно, но все пак неумело изписаното парче хартия забодено за другия чувал:

„Шкъпа Гошпожо Вихронрав, аз ще шъм ви много благударен, ако ми пожволите да нарека тожи нов Първоклашен шорт Ешме Вихронрав.

Ваш, с надежда за добро здраве, Пърши Хопшкок“

— Ей, ей, ей. Чудя се, кой ли му е дал този акъл?

— Представа си нямам — отговори Леля.

— Знаех си, че нямаш.

Баба подуши с подозрение, отвърза връвта на чувала и извади една Есме Вихронрав.

Беше кръгла, от едната страна заострена. Глава лук.

Леля преглътна:

— Ама аз не съм му казвала…

— Да?

— А… нищо…

Баба Вихронрав заобръща луковицата натам-насам, докато светът, представян от Леля Ог, очакваше съдбата си. Накрая тя като че ли достигна до решение, което й изнасяше:

— Много полезен зеленчук е това, лукът. Силен. Лют.

— И за организма добър — поде Леля.

— Много издръжлив. Дава привкус.

— Остър и пикантен. — Леля във вихъра на облекчението поизгуби нишката на метафората. — А със сирене колко добре върви…

— Няма що да се увличаме чак толкова — сряза я Баба, прибирайки го внимателно в чувала и звучейки почти дружески. — Ще влезеш ли за чаша чай, Гита?

— Ъ… Я аз по-добре да си вървя…

— Става.

Баба рече да затвори вратата след себе си, но изведнъж спря и пак я открехна. Едно синьо око изгледа Леля през процепа:

— Права бях все пак, нали — каза Баба и това не беше въпрос.

Леля кимна.

— Ъхъ.

— Това вече беше мило.