Тери Пратчет
Морето и малките рибки (2)

Леля Ог се беше прибрала и тъкмо си сипваше една пинта бира, когато на вратата се почука. Тя с въздишка остави халбата и отиде да отвори вратата.

— Я, здравейте, бе дами. Какво ще да ви е довело насам? Че и в толкова мразовита вечер?

Леля се върна заднишком в стаята си последвана от три други вещици. Носеха черните наметала и островърхите шапки обичайно свързвани със занаята им, макар че това служеше, за да се различават още по-ясно. Нищо не изразява индивидуалността ти по-добре от униформа. Тук лекичко постегнато, там лекичко поотпуснато, и ето ти дребни подробности крещящи толкова по-гръмко, колкото по… ами униформен е общият фон.

Шапката на Стрина Бийвис, например, имаше много равна периферия и връх, с който можеш да си чистиш ушите. Леля харесваше Стрина Бийвис. Е, образованието й може и да й беше мъничко в повече, така че понякога направо й преливаше от устата, но пък сама си поправяше обущата и смъркаше енфие, а в уютния светоглед на Леля Ог такива неща значеха, че жената си е Наред.

Дрехите на Старата Майчица Дизмас показваха такъв безпорядък, какъвто можеше да се очаква от жена, която поради отлепена ретина на второто й зрение живее в няколко различни времена наведнъж. Разхлопването на ума си е достатъчно неприятно и при обикновените хора, но ако умът има и нещо окултно в повече, става много по-зле. Човек само можеше да се надява, че това, което тя носеше над връхната си дреха е било само бельото й. И, както знаеше Леля, положението й се влошаваше. Понякога почукването й се чуваше на някоя врата няколко часа преди тя да дойде. А следите от стъпките й изникваха няколко дни по-късно.

Сърцето на Леля се покруси от вида на третата вещица, ама не защото Летиция Уховрътска беше зла жена. Всъщност точно обратното. Смятаха я за прилична, доброжелателна и мила, поне спрямо не особено агресивните животни и по-чистата разновидност дечица. И тя винаги ще ти отвърне с добро. Белята обаче беше, че тя ще ти отвърне с добро за твое собствено добро, дори ако отвръщането с добро за теб точно не е добро. И в крайна сметка умствено се оказваш на другата страна, а това, виж, вече не беше добро.

Освен това тя беше омъжена. Не че Леля имаше нищо против вещиците да имат мъже. То да не би да имаше някакви правила, я? Тя самата беше имала много мъже, а за трима от тях даже се беше и омъжила. Да, обаче господин Уховрътски беше пенсиониран магьосник с подозрително голяма сума злато, а Леля подозираше, че Летиция вещерства просто да си има занимавка, също както други жени от определено съсловие може да бродират килимчета за коленичене в църквата или да навестяват бедните.

И освен това тя имаше пари. Леля пък нямаше пари и беше предразположена да не харесва тези, които имат. Летиция имаше черно кадифено наметало, толкова хубаво, че изглеждаше сякаш в света е изрязана дупка. А Леля нямаше. Леля не искаше хубаво черно наметало, а и изобщо не ламтеше за такива неща. Поради което не виждаше защо им е на другите хора да ги имат.

— Здрасти, Гита. Как е, държиш ли се? — поздрави Стрина Бийвис.

Леля извади лулата от устата си:

— Кукуряк съм. Хайде влизайте де.

— Какъв ужасен дъжд, а? — сподели Старата Майчица Дизмас.

Леля вдигна поглед към небето. Мътно и мразовито. Но сигурно валеше там, където и да се беше залутал умът на Старата Майчица.

— Ами влез на сушина тогава — покани я мило тя.

— Благоприятни звезди да озарят таз наша среща — изрече Летиция.

Леля кимна разбиращо. Летиция винаги приказваше сякаш беше изучила вещерството по някаква недаваща си много зор по частта на въображението книга.

— Ами, така де — съгласи се тя.

Последва малко учтиво бърборене, докато Леля приготвяше чая и курабийките. Докато по някое време Стрина Бийвис не поде с тон, ясно показващ, че започва официалната част на посещението:

— Ние тук сме в качеството си на Комисията по Изпитанията, Лельо.

— Я? Тъй ли?

— Предполагам, че ще участваш?

— А, да. Ще изляза с едно дребно номерче. — Леля хвърли един поглед към Летиция, на чието лице цъфтеше една усмивка, която някак не й харесваше особено.

— Голям наплив има тази година — продължаваше Стрина. — Все повече момичета се захващат напоследък.

— За да си привлекат момчета, както изглежда — изрече Летиция и изсумтя.

Леля остави това без коментар. Колкото до нея, използването на вещерство да си докараш момчета, си беше адски добро приложение. В известен смисъл, даже едно от най-основните приложения.

— Ами, хубаво — каза тя. — Щом става голям калабалък, все ще е на добре. Обаче.

— Моля? — наостри се Летиция.

— Казах „обаче“ — обясни Леля. — Щото все някой щеше да каже едно „обаче“, нал’тъй? Всички тези приказчици са само на път за към някакво голямо „обаче“. Усещам го аз.

Тя знаеше, че така жестоко отсвирва протокола. Трябваше да минат още поне седем минути дъра-бъра, преди някоя да стигне до същината, но присъствието на Летиция някак я изнервяше.

— Става дума за Есме Вихронрав — изплю камъчето Стрина Бийвис.

— Да? — каза без никаква изненада Леля.

— Предполагам, че ще участва?

— Не се сещам някога да е пропускала.

Летиция въздъхна.

— Надявах се, че… ти не би ли могла някак да я убедиш… да не се включва тази година?

Леля я изгледа шокирано:

— Как, със секира ли?

И трите вещици в унисон се стегнаха на столовете си.

— Но, разбираш ли… — започна малко гузно Стрина.

— Откровено казано, г-жо Ог — намеси се Летиция — много е трудно да накараш и други да се включат, ако се знае, че ще участва Госпожица Вихронрав. Та тя винаги печели.

— Да — каза Леля. — Нали е съревнование.

— Но тя винаги печели!

— Е и?

— В другите съревнования — осветли я Летиция — обикновено се разрешава да спечелиш само три пъти подред, след което сядаш за някое време в публиката.

— Ъхъ, ама това тук е вещерство — възрази Леля. — Правилата са други.

— Какви?

— Няма такива.

Летиция си пооправи полите, и рече:

— Може пък да е крайно време да проима.

— Я — каза Леля. — И просто ще се изтъпанчиш да кажеш това на Есме, а? Ти навита ли си, Стринке?

Стрина Бийвис не срещна погледа й. А Майчицата Дизмас зяпаше нещо в миналата седмица.

— Както разбирам Госпожица Вихронрав е много горда жена — изказа се Летиция.

Леля Ог пак пафна с лулата си, след което каза:

— Значи казваш, че морето е пълно с вода.

Останалите вещици за миг се смълчаха.

— Не ще и дума, това ще да е много съдържателна забележка — каза Летиция — само че аз май не я разбрах.

— Ако нямаше вода в морето, то хич нямаше да е море — обясни Леля Ог. — А само адски грамадна яма. А работата с Есме е там, че…

Леля още веднъж шумно подръпна от лулата си.

— … тя цялата е все гордост, разбираш ли. Не е да е просто горда жена.

— Тогава може би ще й е от полза да се научи на малко скромност…

— Че заради какво да бъде скромна? — възрази рязко Леля.

Но Летиция, като мнозина други хора, отвън целите в захарна глазура, отвътре имаше твърда сърцевина, която не можеше да се огъне лесно.

— Тая жена очевидно има вроден талант и, несъмнено, тя трябва да е благодарна за…

В който момент Леля Ог престана да я слуша. „Тая жена“, мислеше си тя. Ето значи какво било то.

В кажи-речи всеки занаят непременно ще се случи такова нещо. Рано или късно някой ще вземе да реши, че трябва организация, и едно нещо беше сто на сто сигурно: организаторите нямаше да са от тези, които по всеобщо признание са на върха. Тези на върха работят твърде усилено. За да сме честни, трябва да се признае, че организаторите не бяха и от най-скапаните. Които също работеха твърде усилено. Защото им се налагаше да догонват.

Не, тая работа я захващаха тези, на които времето им някак стигаше да се суетят и да се гевезят. И, за да сме честни, и такива хора също трябват на света. Само че нямаше защо чак пък да ги харесваш.

Затишието й подсказа, че Летиция е свършила.

— Така ли? Ами, вижте, колкото до мене — каза Леля — аз съм тая с природната дарба. На нас Оговци вещерството си ни е в кръвта. И не ми е трябвало много-много да се зоря. Ама, виж, Есме… има си тя дарба, няма спор, да, ама не много. Тя просто адски много се бъхти, че и отдолу на адското. А вие значи да вземете сега да й кажете, че не бивало, а?

— Ние по-скоро се надявахме ти да й кажеш — зарадва я Летиция.

Леля отвори уста за някоя друга попържня, но се спря.

— Вижте какво сега — реши тя — вие ще и го кажете утре, а пък аз ще дойда с вас да я държа да не ви скочи.